Българските промени на 10 ноември не получиха някакво драматично или поетично название. Останахме далече от революции, метежи, вълнения и заради това палавите духчета на политическите думи ни застреляха с шантавата и трудно разбираема дума „преход”. Така след 10 ноември всички станахме преходници и заживяхме в държава, която очевидно пътуваше от точка А към точка Б, за да оправдае свръхдумата, която символизираше промяната.
В началото всички говореха за преход към пазарна икономика. Намекваше се, че този път е дълъг. Сравняваше се често с броденето на евреите из пустинята, което продължава с библейска дължина – 40 години преди пред очите на изтерзаното племе да се появят мержелеещите и сгряващи картини на Обетованата земя. Така всички се подготвихме митологично за предстоящата пазарна икономика. Преходът, заради тежестта и неразбираемостта на думата, бе виждан като път към лежерната Аркадия на вечното изобилие. Така в един момент пазарната икономика дойде, но преходът остана като коварна величина сред нас, която да обърква политическите мозъци и да пълни книгите на социолозите с неясно възмущение срещу вселената.
Днес понякога си мисля, че можем да разкажем българския преход като теория на конспирацията. Но не, никак не си мислете, че ще ви говоря за олигарси, куфарчета, пари, мутри, корупция и опиянение с власт. Конспирацията е красива и мами ума когато стига до космологичните измерения. Та, питам аз, защо от всички думи по земята, нашата управляваща класа избра точно думата „преход”. Нима това не е някакво споделено знание, че земята точно в онзи 10 ноември в нереалната история на България е минала през черна дупка.... Всички се питахме преход към какво. И никой, ама никой не зададе очевидния въпрос „а всъщност преход през какво?”. За да стане теорията космическа – ще приемем версията за черната дупка. Тя добре би обяснила всички нелогичности и болки, които преходът нанесе на хората като бедствие от древни времена. Дали някой си е направил труда да изчисли колко е била смъртността в периода – 1989 – 1993 г. например. Защото когато душата човешка се сблъсква с тъжния факт, че света се променя, а самата тя – не, душата залинява и вече не открива мястото си в този свят. Ето защо мразя думата преход. Тя описва и колко много хора си отидоха, защото не разбраха иронията на живота. Те бяха подготвени за един свят, а коварно им дадоха друг.
Един ден трябва да напиша книга за всички тези хора, защото убеден съм, духовете им не са намерили покой, а и няма как да намерят понеже мелницата на прехода ги сдъвка и ги изплю във всякакви състояния. Тези хора, имам предвид, тези, които не успяха да бъдат хамелеони, нито да се примирят със случилото се, са истинските герои на това, което днес наричаме преход. Преходът намеква за това, че нищо не е постоянно. Че всичко е във временно състояние. Така ние трябваше да живеем във временната България, все с временни цели, с временни амбиции, с временен живот дори. Това не е протест. Това не е дори възмущение. Това е просто кротък опит да се докоснем малко до истината за миналите 20 години.
Когато пазарната икономика дойде по земите български, социолозите вкупом се опитаха да прогонят духа на прехода и да го обявят за мъртъв и останал в историята. Древното знание за гонене на демони обаче много добре знае, че призракът сам решава кога да си тръгне и спиритическите сеанси за успокояване на колективната душа на обществото не вършат никаква работа. Преходът си остана и продължава да вилнее сред нас. Днес той най-накрая свърши черната си работа. Върна ни почти до изходната точка. Натресе ни авторитарен премиер, идеологически стерилен, но пък физически здрав. Така се оказа, че целият преход е бил нещо като автохипноза. Все едно сме си въобразили пътя. Все едно никога не сме стигали до точка Б. Дори точка А е нямало....
Не е ли красива тази ситуация? В един момент да разбереш, че думите с които си се замервал са придобили реални измерения. И понеже преходът като дума не описва нищо, ние се оказахме в нищото между нереалните точки на пътя, почти несъществуващи в своята абсурдност. Човек трябва да знае да извлича удоволствие от парадоксалните ситуации. Ето защо аз никога през живота си не съм се гордял с българската история. Историята е халюцинация, както вероятно е халюцинация и бъдещето, което си мислим, че предстои. Има го само нашият мил преход, 20 годишен път от никъде за никъде, от нищо в нищо, и мама му стара, тази ирония на света, този черен вселенски хумор заслужава поне една голяма усмивка.... Иначе няма да е готино.
No comments:
Post a Comment