(Българските реакции около „Уикилийкс” и психологическата криза в „свободните” анализатори)
В последните две седмици изчетох много неща около сайта „Уикилийкс” и неговият митичен основател Джулиан Асандж.
Не съм чел нещо с по-голям интерес от „Властелинът на пръстените” насам, но трябва да призная, че дори епичният, магичен и необятен свят на Дж. Р. Р. Толкин, не може да се сравни с мащаба на това, което „Уикилийкс” ни разкри за света и подмолните механизми на перманентните търсачи на биометрични данни.
Асандж и сайтът му сътвориха една проста магия, сравнима с едно митично кинодействие – мига в който Морфей предложи на Нео червеното хапче във филма „Матрицата” – след като го взе, героят се отзова в истинската реалност, а не онази, която машините, създаваха в главата му.
Същото направи и Асандж – освободи ни от пропагандните клишета и неистовата манипулация. Когато маските паднат можеш да чуеш удивителни неща – например злобните съскания от страна на демократични режими, че Асандж е жив, а не мъртъв. Как се случи така, че основателят на един сайт бе описван като технократична версия на Бин Ладен, а самият „Уикилийкс” като виртуална „Ал Кайда” е въпрос по който оттук-нататък ще си говорим толкова много, че ще ни втръсне.
Ето защо засега оставям тази тема настрани и ще се опитам да анализирам нещо друго – българските реакции по случая „Уикилийкс” и най-вече десните им тълкувания, които заслужават да бъдат обобщени, защото повечето нормални хора ще избягат на десет километра от нов български десен анализ, поради очебийната му налудничавост и подлютеност с параноя.
Първи по темата, на другия ден след обявяването на документите се изказа независимият блогър, бившото ченге, страдащият от тежка първанофобия Иво Инджев. Светът на този журналист е тъжен, мрачен и пуст като роман от американски автор препушил с некачествена трева. Но пък по темата за „Уикилийкс” Инджев изригна като вулкана Везувий със статията "Уикилийкс" разплака Вашингтон, но не и американците"
С мащабни метафори той се опита да сподели с кръга от сектанизираните му читатели, че това не е удар срещу Америка, защото Америка ще излезе по-силна от него. И документите нищо не доказвали освен, че хората зад Океана обичали да знаят кой и как ги управлява.
Инджев се сети да приведе и довод, който вероятно би хрумнал единствено на ченге – най-голямото доказателство за това, че Америка е демокрация е фактът, че Асандж бил още жив.
Значи това е съвременната демокрация на практика – ако си жив е демокрация, ако си мъртъв очевидно си в путинова Русия. Ти да видиш?
Инджев беше първият, който се опита да запуши имиджовата дупка, която зейна в аурата на американската дипломация, но доста безуспешно. Когато САЩ са пратили у нас оръжие за масово политическо поразяване като Джеймс Уорлик, дори и едно бивше ченге не може да изгребе боклукът от политическото бунище.
Много по-неистинска и подла, но и доста по-добра като стил, бе статията на Еми Барух „Нима научихме нещо ново за България?”.
В този текст степента на подлост е по-префинена и коварна. Защото авторката започва с кротко приемане на света след „Уикилийкс”. Това й е необходимо, за да може да пробута основната си теза че всъщност янките не са извършили нищо срамно у нас (темата за събирането на биометрични данни и персонална информация за политическите лидери не се коментира в текста).
Американците събирали информация за неща, които всички българи знаели, а това събиране е едва ли не възпитателно за българския политически елит. Забележете – американците не правят грешки, нямат провали, те просто загрижено искат България изцяло да приеме правилата на тяхната игра, а в това според Еми Барух няма нищо лошо. Оттук идва и заклеймяването на българския политически елит в тази статия. Гневът й се дължи вероятно на факта, че българските политици трябваше все пак да поговорят с гласа на българските граждани и да споделят, че има нещо много неморално в начина по който САЩ са се ширили по земите български.
Защото, поне според мен, всички българи научиха много нови неща от пуснатите документи. Разбрахме, че американската агентура у нас не спи, ами действа като слон в стъкларски магазин. Разбрахме, че американците се интересуват от всеки нов политически лидер, който се появи на хоризонта и бързо се опитват да изпомпят информацията дали случайно той не е настроен лошо срещу тях. Видяхме, че САЩ се интересуват от борбата с корупцията у нас, но най-много ги интересува темата за енергийните проекти, което вече си е икономически шпионаж, натиск и недопустима намеса във вътрешните работи на една суверена държава.
Тези теми обаче не съществуват за Еми Барух. Защото текста й не цели да обяснява, а да замазва чрез псевдоморални поучения. За пореден път.
Основната идеологема на текста обаче е в неговия край. Изведнъж Еми Барух вади цял списък с препоръки за българските политици, ако искат да се впишат в бюрократичния свят на американската дипломация с някой готин псевдоним, а не например „Императорът без дрехи”. Тя казва, че оттук-нататък политиците трябвало да внимават с кого сядат на маса, с кого си говорят, на чии разноски пътуват и много други.
Страхотни съвети. Верни и точни.
Това, което Еми Барух учтиво и коварно спестява е, че е тъпо и порочно един български политик (нека да повторя отново, защото националистите и фашистити изопачиха тази дума - български) да се води от правила, които ще го направят популярен в очите на американците. Американските интереси и българските интереси едва ли съвпадат по всяка точка във вселената, което не пречи на журналистката строго да командори елита и да го въвлича в правилата на американската шпиономания и параноя. Нека да преведем правилата й с прости думи – можеш да пиеш уиски на плажа с Уорлик и актрисата Яна Маринова от „Стъклен дом”, ама размениш ли две думи на коктейл с руския посланик – ти вече си заклеймен завинаги от американската дипломация, Хилъри Клинтън и прогресивната българска журналистика, която има за цел радостно да се подмазва на чужди дипломатически мисии.
Последната статия за която смятам да ви говоря е най-потресаващият текст, който съм чел за „Уикилийкс”. Негов автор е Татяна Ваксберг, жена със забележителен стил, оригинални статии и идеи, но и тя се спуснала надолу по потока в превързването на ранените американци. В статията си „На пръсти около „Уикилийкс” тази журналистическа дама е разляла щедро пенливият интелект на своето въображение.
Според Ваксберг „Уикилийкс” като сайт е действал срещу прозрачността. Защото изсипването на толкова много документи накуп целяло да затормози съзнанието на хората и те да не разберат нищо от цялата сага.
Тезата е кошмарна, глупава, измислена и адски странна. Тази статия е замислена като компютърен вирус. Нейната цел е да обърка допълнително хората, които са си променили мнението за американския свят след като са видели доказателствата за двойните стандарти и мръснишките игри.
Татяна Ваксберг действа така и в името на спасението на душата й, се надявам да е написала този текст под напора на своите политически убеждения, а не защото е искала да отбранява нелепите сенки на една издънила се дипломация и държава.
Българските реакции са нещо като повторена пародия на световните реакции.
Някои западни лидери пожелаха убийството на Асандж, тук това ехо дойде като жалостив вой срещу тъмните сили, позволили ли си така да уязвят Америка. Най-дразнещото в трите описани от мен текста, разбира се, е говоренето от окончателна инстанция. Инджев е заел позата на месията-проповедник, Еми Барух на размахалият пръст политически санитар, а Татяна Ваксберг на философският конспиратор.
Във Фейсбук попаднах на бележката на един десен екстремист, който откровено твърдеше, че Асандж е ляв ислямист и трябва да бъде убит на всяка цена. Или поне да бъде тормозен докрай и разбит психически. Този десен и неизвестен за мен мислител, освен нуждатата си от медикаментозно лечение на всяка цена, все пак е по-добър представител на жанра си от тримата изброени. Той поне не крие своят бяс, безпомощност и злоба зад цяла серия от високопарни аргументи и медийно безсилие.
Докато Инджев, Барух, Ваксберг (и още знайни и незнайни на този фронт) се опитаха да се държат като актьори с фактите и като позьори с думите.
Тримата действат по един и същи начин и с една и съща цел – да спасят собствените си кожи. Защото ценностната система, която толкова много ни описваха през последните години, се оказа несъществуваща и неистинска. Светът, който ни поднасяха го няма. Асандж свали маските на част от западните демокрации, но без да иска и подозира свали и маските на представителите на „свободната” журналистика у нас. Демаскира ги абсолютно. Те са си такива, каквито винаги са били – не журналисти, а отчаяни манипулатори, които нямат нищо общо със свободното слово или полетът на политическата мисъл.
Тъжно ми е като пиша това, но трябва да изстискаме цирея докрай. Слугинската журналистика е най-голямото проклятие за една демокрация.
Особено, когато се окаже, че журналистиката слугува на измислици, клишета и колекционери на биометрия.
No comments:
Post a Comment