Подуенската дзен-школа

Когато световните самолети кацат в София, те просто не знаят над какво прелитат. Защото в своя небесен път, малко преди да докоснат българската земя окончателно, а пилотите да въздъхнат с облекчение, че боговете на облаците и този път са били на тяхна страна, посетителите на страната ни минават точно над иконичния столичен район, наречен неизвестно защо „Подуене” (всъщност има легенда за името, която обаче е с цинични оттенъци, заради което ще я пропуснем в този научен труд).

Когато самолетите се спускат от небесата и двигателите им реват пронизително, пилотите, пътниците и стюардесите няма как да знаят, че не прелитат над един обикновен столичен квартал, над някаква постомодерна архитектурна еклектика, а над цяла философска колония, която е населявана от хора с глобален поглед върху вселената, с критичен ум, афористично мислене и аналитичен ентусиазъм.

Подуене – това е българската Магнаурска школа.

Навлизайки в квартала, особено като има мач, странникът може би няма да успее да се ориентира, че попада на извисено интелектуално място, защото миризмата на бира и кебапчета е доминираща в района.

Трябва да си с чисто сърце, неопетнена душа и да си жаден за света, за да можеш да разбереш, че навлизаш в най-големият философски университет в света. В софийската Шангри-Ла, търсената от всички страна на абсолютния дух и перманентния купон.

Подуене е дзен-квартал и, ако познаваш небесните знаци, няма начин да изпиташ съмнение в това. Всичко – от формата на табелите на кръчмите до проснатото пране на балконите подсказва, за друго ниво на реалност, за осъзнат дух, за нов начин на възприемането на космическите енергии и невероятните количества алкохол.

Защото подуенската дзен-школа е величава и обучава душата да е в единение с околния свят.

Пълна е с проникновения, които идват неизменно като поръчана навреме голяма ракия в препълнена кръчма и е цветна като лотос, стъпкан от мързелива панда.

Онези с дръпнатите очи могат да твърдят, че те са измислили дзен-философията, но в Подуене на това твърдение ще бъде отговорено с мъдър поглед, блага усмивка и три избити зъба.

Заради това сега ще ви отведа на кратко пътешествие в мъгливите земи на подуенското знание, за да се убедите, че раят може да бъде на земята, а раят се открива най-лесно, когато човек помогне на вътрешното си зрение, третото си око и 15-атата си чакра с бутилка ракия и четири бири.

Понеже подуенци са дзен-отшелници по душа, те изначално са презрели хартията като материал на който могат да запишат небесните си проникновения. И понеже душата човешка е като пагода в Тибет, тоест никой не я знае с каква цел съществува във вселената, подуенци търсят глобална сцена на своите разкрития.

И така са открили стените на блоковете...

Философията, както ще ви каже всеки десен мислител с плетен пуловер, е коварна наука. Академиците са успели да я опитомят в достатъчна степен, за да я вкарат по страниците на дебелите и удивително скучни книги, но в Подуене философите са революционери. Те не търпят диктата на клишето и дребнобуржоазният академизъм. И заради това се развихрят на едро и по същество извършват революционен акт – дават философията на народа чрез графитите си.

Сега нека да се потопим в изяществото на тези постмодерни коани, които поразяват незапознатият с дрогите на философията дух.

„Бог е мъртъв. Ницше

Ницше е мъртъв. Бог”

Анонимният подуенски дзен-мислител насочва мисълта си направо към вечността. В този афоризъм са вплетени тъгата на краткия живот и ясното осъзнаване за неведомите сили, които стоят подобно на полицаи, искащи подкуп по пътя на кармата.

В Подуене идеята, че можеш да имаш размаха да се надсмееш над силните деня е силно застъпена, но с мъдростта на Велика китайска стена хората са наясно, че това е само временен миг във вечността на душата.

Подобно на всеки дзен-коан и този може да има многопластова интерпретация. „Бог е мъртъв. Ницше” напомня на състоянието на душата опиянена от домашна ракия и победа на любимия футболен отбор. А „Ницще е мъртъв. Бог” ни захвръля в мрачната реалност след това когато главата се върти като перка на хеликоптер, а футболните страсти, изглеждат далечни като бюста на Памела Андерсън.

В крайна сметка с този графит анонимният дзен-мислител е оставил послание към бъдещето, но идеята е, че не му пука дали ще бъде прочетен тогава. Ето това е истинското философско себеотдаване – да обичаш думите до такава степен, че да не даваш пет пари за тях...

Преходността на живота е предадена с иронията на човек, който пикае в храстите на някоя градина. Този човек е във философска поза, защото участва в кръговрата на природата, хванат е в цикъла на вселената и единственото, което го интересува е да се облекчи навреме, за да прекъсне пътят на кофти-кармата и напрежението в бъбреците.

В следващият графит Подуене поглежда към неразрешимите загадки на битието:

„Алкохолът е бавна смърт. Ама кой всъщност бърза”.

Тук можем да доловим древната бохемска радост от живота и вдигането на тост за неуловимото величие на хората, които са пожертвали живота си, за да ни проправят път към тайните на алкохола.

Анонимният философ отнема трагизма от смъртта и се втренчва в живота. В Подуене са твърде горди, за да се подадат на скепсиса на детерминизма и заради това залагат на позитивния индивидуализъм – никой не бърза да се отправя към небето без гаранции, че там бирата ще е достатъчно студена, а очите на келнерките ще бъдат топли като оазис в пустинята Сахара.

Вероятно сами знаете, че един от първите философски въпроси, които са възникнали в съзнанието на човечеството е „как да живеем като знаем, че смъртта е неизбежна?”. В този графит се долавя нещо от това терзание, но то е изведено на нова орбита. Съчетано е с лъчезарен реализъм и с безкрайно количество постмодерен непукизъм към кофти страната на вселената.

С други думи – незаменимият подуенски реализъм ясно отчита фактът, че животът е преходен, но излиза в опозиция на всеки скептицизъм по отношение на смисъла на битието. Смисълът е ясно изведен – да не бързаме по пътя към смъртта, а щом алкохолът е нашата спирачка по пътя към райските врати, значи трябва да се поздравим, че боговете са ни го пратили наоколо.

Това е най-близкото нещо до религия до което са достигнали подуенските мистици. Тяхното светоусещане е максимално демократично и отворено.

В следващият порив на мъдростта философите от българската магнаурска школа вече преокриват черната ирония като начин да се преборят с комплексността на битието:

„Истински малшанс това е да ти падне камък от сърцето и да ти заседне в бъбреците”

Мъдростта вече се е трансформира в един хубав виц. Това е висшият стадий на мисловна дейност – да успееш да предадеш вечните идеи като кратък анекдот и да ти остане време да си поговориш за живота с красивата сервитьорка, която ти сервира салатата. В Подуене точно като източни мистици започват да преодоляват думите, защото който пее не може да говори много.

А как да не пееш, когато проклетата ракия няма свършване все едно е съвместна книга на Кант и Лао Дзъ.

Теорията за малшанса е силно застъпена в българската душа, която, поне така се твърди, кръжи в концентрична орбита около идеята, че животът е само един черен виц.

Тази идея получава концептуално тържество в земите подуенски и в нейните възвишени и анонимни философи. В мига в който сърцето ти тържествува – казват те – бъбреците ти започват да страдат. Защо и как – нека всеки сам да търси отговора из необятните подуенски земи, където дори ветровете духат с чувство за хумор и известно неудобство.

И последен бисер от колекцията със златни попадения на Подуене:

„Който се заспива с мисълта за секс в главата се събужда с решение в ръката”

Мисля, че анализът е излишен. Анонимните философи са си направили труда да прецедят целия свят през своите мисли и да ни паркират пред окончателното решение на поне три хиляди екзистенциални дилеми.

Това е радикално разделяне с Фройд, който по скучен начин бе описал един милион сексуални травми в човешкото съзнание и разглеждаше тази сфера като източник на безкрайна тъга и напрежение.

Само с едно изречение в Подуене се подиграват с цялата психоанализа и й затварят устата. Идеята за секс – води до решение за секс, дори и при отсъствието на обекта на въжделение. Тук гордият подуенски дух излиза в опозиция на вселената (отново и отново), библията и на поне няколко източни мистицизма.

Дзен-духът осъзнава, че не може да бъде задържан от разни нелепи пречки след като е наясно със своите желания. Това е проактивна позиция, ако се обърнем към класиките от геополитическия речник на партия ГЕРБ.

В крайна сметка последният графит ясно разкрива светоглед пълен със слънчева светлина и висок градус. Пълен с непоколебима решимост и научно дръзновение да опита всички кротки и некротки удоволствия на този свят, който създадателите (и те са анонимни, мама им стара) са решили да ни поднесат като загадка, купон или безкраен запой.

Когато самолетите прелитат над Подуене вероятно никой в тях не подозира, че прелитат на свещена земя, която можем да сравним с Тибет, въпреки отсъствието на пагоди, гейши и други китайски еротични задявки. Разликата е само една. В Подуене ще си изкарате интересно, а в Тибет ще искате да си прегризете вените от скука. Подуенци знаят как да разказват безкрайните истории за вселената и за варенето на ракия като висше тайнство, а тези, които не говорят споделят мислите си върху стените.

И когато дъждовете и снегът валят върху дзен-територията, на никой не му пука от студ или неудобство. Всички са твърде опиянени, за да обърнат внимание.

Опиянени от философия, разбира се....:)))