Понякога е трудно човек да се убеди в реалността на Бойко Борисов. Неговите действия, думи, политическо състояние и разбирания за света, така напомнят на сюрреалистичен сън, че като го видя по телевизията очаквам по някое време премиерът да се превърне и в междугалактическа ракета (сънищата го позволяват!).
Единствено и само в този случай зловещата политика, по-скоро нейната тотална липса, на кабинета е полезна – защото всекидневните удари, които тя нанася на обикновените хора са жестоки и бързо ни изчистват от литературната идея, че спим дълбоко, а Бойко Борисов е просто продукт на възпаленото ни подсъзнание, който не иска да стои мирен.
Едва ли някога България е имала друг министър-председател, който без проблем може да отрече себе си, да излъже и пак да излъже, да намигне наляво, да се усмихне надясно, да погали по главата националистите и всичко това в рамките на един ден.
Понякога от „моя дядо го убиха комунистите” до „какви комунисти са тия от БСП, онези другите построиха цяла България” не е било необходимо да минат дори и 2 часа, просто за Бойко Борисов историческата последователност и политическите разграничения не означават абсолютно нищо.
Той е нещо като остатък от праисторическо минало в епоха в която се предполагаше, че хора като него вече няма да съществуват. Ако един динозавър днес тръгне да броди из джунглата ще има нечестно предимство – попаднал е в епоха в която не е предвидено да го има.
Същото се случи и с нашия медиен премиер – той се появи, за да може да начертае българският път назад във времето, а историята е единственото място, където българите се чувстват удобно.
Ако се опитаме да подходим оптимистично обаче – Бойко Борисов се разпадна като политическа фигура и започна да се върти като колело на късмета наляво и надясно, в мига в който управлението му зацикли, а скандалите го заляха с библейски шум. Политиката, оказа се, при него е била само маска, за да стигне до Министерския съвет, оттам-нататък тя започна да му пречи, защото популизмът не търпи неодобрение, а настоява и желае за топла народна любов.
И тогава започнаха историческите пируети.
В интервю пред Мартин Карбовски премиерът ни в клин ни в ръкав започна тотална апология на Тодор Живков. Нарече го „добър държавник”. Спомена, че 20 години се продава това, което той е построил.
Думите му бяха подети от Волен Сидеров, който също с едър замах се впусна пък в почти политическо обожание на предишния режим. Най-накрая министърът на културата Вежди Рашидов (за когото със сигурност знаем, че външният вид на определени дами му притъпява чувството за съхранение) обяви, че в голямото безпаричие властта все пак ще отдели пари за възстановяване на мавзолея на Георги Димитров и за създаването на музей на тоталитарното изкуство.
Цялата медийна драматургия беше точно прицелена. Заиграването с носталгията по спокойното минало беше плонжът на Борисов към левият електорат. Нещо като опит да се впише в техните по-крайни фантазии и да избута БСП от техните мисли.
Но дори и тук може да се види как действат медийните авантюристи. Всъщност Борисов замества политиката с колективни халюцинации, смазващата тежест на управлението му с красиви думи, а тоталната липса на интерес към съдбата на пенсионерите с драматични въздишки по розовата част от историята.
Носталгията е мощен политически инструмент. Вероятно най-мощният изобретяван някога от човешкото съзнание, но тя е капан и за двете страни. Първо – историческите аналогии и опитите за вписване в тях никога не са точни. И второ – носталгията е красив начин да си признаем, че бъдещето е толково невъзможно, че единствено историята ни е останала като възможност за територия за красив живот.
Малко след като помаха на левите, Борисов реши да бъде десният лустратор – онази въжделена фигура, която крайната десница отдавна жадува по пейките в парковете и в запушените от цигарен дим кафенета. Преходът между Фенът на Тодор Живков и Възмутеният от ДС не отне дори и месец.
В един миг премиерът се събуди отвратен от „тайното” знание, че много от дипломатите са работили за разузнаването. Говорим за човека, който само преди няколко месеца в интервю пред „Труд” разкри как и до днес го е яд, че не са го взели на работа в ДС.
В следващият момент обаче целият ГЕРБ-оркестър засвира на лустраторска вълна – махаме дипломатите, които са съструдничили на ДС, никаква милост за тези посланици, ууууу, долу, долу, долуууу!
Всъщност този спектакъл ГЕРБ го готвят отдавна, толкова отдавна, че повечето вероятно са забравили за него, а някои дори вече не вярваха, че ще се случи.
Изригването на ГЕРБ стресна десницата. Част от нея започна да пригласа. Костов сподели, че „троянският кон в дипломацията трябва да бъде ликвидиран веднага”, другата остатъчна десница също нямеше никакъв избор освен да се включи в гербаджийския хор.
Естествено позицията на ГЕРБ за дипломатите не трябва да бъде разглеждана като нещо принципно. Това е удар по традиционната десница и то много силен. Защото зад днешните фрази на Иван Костов съществува въпроса – след като си толкова принципен, защо ти не ги махна?
В десницата няма носталгия, защото няма за какво да я има. Десницата се вълнува от някакви перверзни видове обществен радикализъм и Бойко Борисов също се вписа в него. Лустраторът, Човекът, който постоянно обижда комунистите и много други индиански бойни имена.
Ето откъде идва усещането за сън. От невероятната политическа пластичност на премиера. От крайно ляво до ултрадясно и то без да му мигне окото или да му затрепери гласа. Но това е признак на отчаяние. Ето добрата новина.
ГЕРБ са в отчаяние, което може да е полезно и много вредно за държавата. Полезно, защото колкото по-отчаяни стават, толкова повече ще им личи, че те не са политическа сила, а нещо като пещерно изкопаемо, което няма място в 21 век. И вредно, защото се опитват и са на път да постигнат едно ужасно нещо – превръщането на България в милиционерска държава, в медийно-олигархична фантазия, в нещо като нищо друго на света.
Но понеже губят тотално по-голямата част от своята база – ГЕРБ започнаха като удавник да се мятат от единият до другия край на политическото пространство и да се чудят как да се отърват от навдигащото се обществено отвращение. Това е паника. Опит за спасителна операция на последните остатъци от герберската подкрепа.
Това е и скок в тоталната ирационалност, защото в свят с размити граници всеки може да бъде, какъвто си иска, но в кофти смисъл. Страх ме е да си помисля за мотивите с които част от българите все още подкрепят ГЕРБ. Убеден съм, че в тези мотиви няма и грам светлина.
Всъщност – унищожаването на политиката никога не става шумно и не прилича на холивудски екшън. Когато динозаврите изпълзят от джунглата те са толкова неуместни и странни, че никой не може да ги разпознае. И това им помага. Те се настаняват сред нас и започват да превръщат страната в кошмар на надрусан сюрреалист.
А през това време премиерът ще постигне и невъзможното – по една телевизия ще говори колко му е била скъпа БКП, а по друга ще обяснява, че единствено той е посегна на ченгетата в дипломацията.
Пак се завръщаме към идеяата за България като сън.
Хахаа.
Дръжте се здраво.
Тепърва ни предстои да сънуваме още...
No comments:
Post a Comment