Човекът над историята

В една книга на американският писател Джъстин Кронин „Проходът” (в нея се разказва за светещи вампири, които на практика унищожават целия свят, но независимо от тъпото ми описание в романа има доста поетични моменти, които изстрелват книгата към истинската литература, а не към бунището на комерсиални еднодневки) попаднах на уникалния 64-ти сонет на Шекспир.  Той се оказа смразяващ и безкрайно тъжен, но пък цяла седмица не ми излиза от главата и от постоянното му четене май дори го научих наизуст:

Когато гледам как с един замах

руши света това свирепо време,

как горди кули стават пух и прах

и бронза мре под неговото бреме,

и как завзема с дни и часове

крайбрежията кипналата пяна,

и сушата протяга брегове

и граби свойта дан от океана,

и как пред този кръговрат от дни

и царствата не траят дълго време,

разбирам аз, че всичко се мени,

и времето от мен ще те отнеме.

А туй е смърт! Тъгувам аз безкрайно.

И щастието ми е тъй нетрайно

Проблемът за вечността ме тормози от години. Както и за безкрая, който е още по-поетично продължение на вечността. И в Шекспир открих проблясък на същия лек ужас, който обзема човек, когато реши да се замисли по този проблем.

Хората не съществуват в историята. Историческият човек е просто една романтична измислица. Ние помним процеси, събития, политика, която разказваме през личностите, но практика това не е памет за хората, това е спомен единствено за промяната.

Ако затвориш очи и се опиташ да се издигнеш над историята, никога няма да можеш да различиш в нея обикновените хора. Историята идва като сушата в сонета на Шекспир, тя пресушава океаните, срива кулите и те задушава като прилив, който не можеш да спреш.

Драматизмът на стихотворение извира от изправянето на човека срещу времето и непоносимостта от възможната загуба. В този смисъл сонетът върви много строго срещу установената християнска традиция за примирение със смъртта. Не знам дали не пресилвам много, но в думите на Шекспир можем да разчетем меланхолична битка с разбирането, което Еклесиаст също бе изразил като поет: „Има време за всяко нещо и срок за всяка работа под небето: Има време за раждане и за умиране... за събаряне и за градене”.

Но това е гледната точка на човек, който е приел света като неизбежен.

Шекспировият герой е различен. Той се е издигнал над историята, където може да види, че времето е разрушаващо и заради това целият е изпълнен с болка. Тя е неутешима именно, защото смъртта е неизбежна.

А трагедията е пълна в мига в който идва осъзнаването, че дори любовта, най-доброто нещо, което човешката душа може да извади от себе си, не е в състояние да победи времето и да спре разрушението и смъртта.

Всъщност можем да помислим малко. Любовта е възможна в нашия живот, защото сме кратки. Вероятно вечните хора нямаше да познават любовта. Или поне нямаше да я познават в нейния изгарящ вариант, който тормози човешката цивилизация откакто тя съществува. Любовта е красива и трагична, защото е обречена да свърши някой ден. Щастието е опияняващо и болезнено, защото не може да продължи вечно.

Религията намира изход от тази трагедия в преклонението пред вечността на бога. Героят на Шекспир е разкъсан от страдание заради болката от невъзможната вечност на любовта.

В мига в който осъзнаваш времето като върховен злодей, като похитител на любов, трагедията става още по-голяма, защото, оказва се, тъгата е възможно да няма край (в оригинала на сонета няма фраза като „тъгувам безкрайно”, но интуицията на преводача прекрасно е уловила идеята на Шекспир). Обикновеният човек е обречен да тъгува дори в разцвета на своето щастие. Защото ще бъде победен от времето.

Обзет от детективско вдъхновение реших да проверя следите на тази тъга у Шекспир и неспокойно зачетох 65-ти сонет, за да видя дали мрачното настроение продължава и там.

О, да, продължава. 
Героят в сонетите постоянно се блъска в стените като герой на филм от ужасите, заради това, че не може да победи смъртта. В завършека на 65-ти сонет обаче се появява нещо като проблясък в края на тунела – надеждата, че думите ще запечатат усещането, потретите, болката, надеждата, отчаянието и любовта.

Щастието е болезнено. Любовта е обречена да свърши. Тъгата е безкрайна. Единствено думите могат да бъдат вечни.

Сега е 2011 година. Минали са 395 години от смъртта на Шекспир. Но неговите думи като бродещи призраци ме откриха и ме накараха да изчета половината му сонети на един дъх като гимназист, който тепърва открива поезията. Океаните вече са замърсени с петрол. Кулите отдавна са се сринали. Срина се дори Уолстрийт. Обаче болката на Шекспир от краткия живот и пламтящото с мъката си щастие продължава да е наоколо.

Дали думите наистина няма да са единственото, което ще остане да броди в мрака под звездите, когато нас ни няма....