След като 24 часа слушахме колко безчовечен, кървав,
антихуманен и злодейски е режимът на Путин, след като знайни и незнайни
защитници на "свободното" слово изляха две морета от сълзи, след като
Иво Инджев, Илиян Василев и компания се упражниха в жанра "плюваческо-моралистично
есе с елементи на стържене със зъби", след като украинските телевизии
колективно изпадаха в интелектуален амок, изведнъж за изненада, а убеден и съм
и за ужас на всички ожалени, се оказа, че Аркадий Бабченко е жив. Всичко около
неговото покушение се оказа пошла и нелепа инсценировка, тоест - абсолютна
измислица. Дори не съм в състояние да пресъздам несвързания сценарий, който
украинските спецслужби се опитаха да продадат на публиката с промити съзнания.
Само вижте снимките на Бабченко от брифинга - дори и той съзнава, че на
зрителите се продава нискокачествен буламач, който може да бъде преглътнат
единствено целенасочено видиотена държава. Руските спецслужби, разбираш ли,
искали да убият Бабченко, но великите украински спецчасти направили операция,
за да неутрализират килърите в хода на която се наложило да излъжат. Честно,
дори историята за мармотите, които завиват шоколода в станиол някъде в Алпите
звучи с една степен по-достоверно. Бабченко в нито един момент не е
представлявал заплаха за Кремъл, ако си присвоим правото да говорим в
стилистиката на украинските медии. Фейсбук-активизма е хубаво нещо, одобрявам
го, но това не означава, че той е в състояние да причини вреди и щети на
някого. Аз съм последния човек, който ще отрече мощта на силата на словото, но
отнесено към Бабченко това, повярвайте ми, не важи. Ако мислите, че със статии
как Русия трябва да бъде разделена на "десет шибани княжества" можете
да си спечелите почитатели, значи е добре да се прегледате при специализиран
лекар. В същия текст в който бленуваше за разпада на Русия Бабченко си
представяше как влиза в натовска колона от танкове "Абрамс" в Москва
и почва да профилактира заблудено население с кожен колан и други форми на
изтънчени мъчения. И това съвсем не е измислица - съвсем реално негово творение
е. Аз, признавам си, цинично дори се зачудих на кой ли е притрябвало да го
убива. Ако бях кървав диктатор, който по цял ден мечтае да твори зло и да трови
с "новичок" бивши шпиони (пардон, да се опитва да ги трови), щях да обявя
специална стипендия за такива като Бабченко. В крайна сметка на фона на такъв
бъртвеж всеки може да изглежда смислен, извисен, качествен и гениален.
Оруелианският кошмар, който спецслужбите на Украйна
разиграха обаче нанесе ужасяващ удар на руската опозиция. Според мен тя трудно
ще се възстанови от него. Достатъчно е да направите бърз полет из социалните
мрежи, за да видите в каква скръб бе потопена "креативната класа" на
Русия. И какви възвишени статуси се родиха - за това как Бабченко не бил за
този свят, бил честен, почтен, гениален, а режимът на Путин не търпял такива.
Сега всичко това трябва да бъде изтрито, пренаписано или скрито. Толкова много
патос и енергия отиде в свирката, че сега на Демона от Кремъл вероятно му е
осигурена поне половин година спокойствие.
Тази огромна лъжа и медийно престъпление обаче ми напомни
на един друг момент от политическата история на бившия СССР. Малко след като
публично вратовръзката си в ефир в Грузия на Михаил Саакашвили през 2010 година
се случи много интересна случка. Местната телевизия "Имеди" пусна
репортаж, че руските войски са нахлули в страната, танковете бродят по улиците
на Тбилиси, а самият Саакашвили е бил разстрелян. Излъчването на това видео
предизвиква масова паника и поредица от инфаркти. Много зрители са ошашавени и
разтърсени. После се оказва, че всичко това било "имитация на възможни
събития". Това беше надгробната камбана за управлението на Саакашвили.
Нещо като траурната музика, която прозвуча пред неизбежния му край. Грузия
никога не прости подобна тъпотия, а всички днес знаем, че Саакашвили остана без
гражданство и днес се скита немил и недраг по света, един геополитически
аферист, оставен без покровители и протекция. Не знам защо, но драмата
"Бабченко" страшно ми прилича на това. Очевидно украинското общество
трябва да бъде укротявано чрез такова полицейско риалити, чрез подобна
спецоперация по промиване на мозъци. Това е плашещ симптом за състоянието на
Украйна днес.
През 2013 година, когато за първи път се заинтересувах от
политическия живот на Украйна покрай Майдана и всички съпровождащи го
гадости, открих за себе си един
великолепен журналист. Името му беше Олес Бузина. Човек с невероятен талант,
оригинален, нестандартен и смел. Всички тези качества взети заедно моментално
го направиха абсолютно неудобен за новата власт в Киев. Бузина не се боеше да
бъде скандален и никога не измени на себе си, на своята гледна точка на света.
Тя не беше на проруски човек, а на човек независим, свободен и качествен.
Във времената, когато цялата му държава изпадна в
колективна шизофрения, Бузина остана на страната на здравия разум, което се
оказа самоубийствено дисиденство за новите времена на Украйна. На 16 април 2015
година го разстреляха пред дома му в Киев.
Ден преди убийството отвратителния сайт „Миротворец“ официално публикува
адреса на журналиста.
Смъртта му предизвика сатанинска радост в някои среди.
Една украинска маниачка на име Ирина Фарион, бивша депутатка изсъска радостно в
социалните мрежи: „Най-накрая убиха дегенерата Бузина“. Само преди около година пък „великият
хуманист“, „гениалната“ нобелова лауреатка Светлана Алексеевич в интервю обяви
дословно, че „разбира убийците на Бузина“.
Навремето като откровение прочетох книгата й „Цинковите момчета“, но откакто
видях това нейно мнение не съм в състояние да отворя неин текст. Един гениален
журналист Андрей Бабицки нарече нейното състояние: „чистосърдечен канибализъм“.
На 9 май тази година майката на Бузина излезе на
шествието „Безсмъртен полк“ в Киев. Да, такова имаше въпреки опасността за
участниците в него. Украинските медии като хищници веднага се нахвърлиха срещу
нея, че носела портрет на „руски пропагандист“. Всъщност жената имаше друго
предвид – че синът й стана жертва на същата тъмна сила срещу която воюваха
тези, които днес виждаме само на портрети. Но това в Украйна отдавна не е
журналистика, а медийно мародерство.
Малко след Бузина
бяха убити още двама журналисти – Сергей Сухобок и Олга Мороз. Не си
спомням в България тогава някой да се трогна от това. Ние сме склонни да леем
сълзи за измислици, а не за истинските жертви в Украйна. Разликата между Бабченко и Бузина е, че вторият плати с живота си за своите убеждения. Ето защо
инсценировката е удар и срещу свободното слово и журналистиката. Когато един
журналист позволи да стане изтривалка на спецслужбите, той сам тръгва към
гробището.
Дори й да ни убеждават, че е жив.
No comments:
Post a Comment