Новината, че държавата ще разплаща писма до
българи-емигранти с конкретни оферти да се върнат у нас повиши нивото на
комедийни импровизации в социалните мрежи до степен на иронична тревожност.
Информацията звучеше така абсурдно, толкова нелепо, че човек можеш да
заподозре, че е изскочила от някой от тъмните сайтове за фалшиви новини, които
системно упражняват нечистото влияние върху лековерността на електората. Но
това се оказа абсолютна истина. И, разбира се, веднага последвала логичните
въпроси - с какво точно ще привлечем избягалите обратно? С идеята, че могат да
ги включат в някоя схема "Суджук" ли? Или с идеята, че Митьо Очите
може да ги вземе в политическата си мрежа за разпространение на наркотици? Или
пък гербаджийските калинки с лекота ще се разделят с топлите местенца, за да ги
разделят с новодошлите? Българските медии могат постоянно да ни залъгват с
картините на счетоводни икономически чудеса, но отвън всичко се вижда кристално
ясно - държавата ни още тъне в някакво безвремие, в някакво блато от работодателска
алчност, където заплата от 1000 лева минава за космическа и ти я изстъргват от
гърба, за да я вземеш. Как точно можем да върнем тези, които отлетяха? С
красиви приказки? С прекрасни обещания? С реч на Бойко Борисов? Именно през
такива новини можем да видим за пореден път в какво блато сме паркиали
България, защото всички прекрасно осъзнават, че тази мисия е не само
невъзможна. Тя е обречена на поетичен провал. В страната на схемите, на
мошениците, на политическите търгаши, на тежката олигархия и на политическото
безвремие възможностите за развитие са нулеви и всяка история за бягство, която
сме чули ни го доказва отново и отново.
И, за да не оставаме само в сферата на политическите и
обществени абстракции, ще дам и няколко примера. Роден съм през 1977 година -
много хора от моето поколение при първа възможност взеха самолета и се махнаха
възможно най-далече от тези географски ширини. Мой добър познат в мътните
години на мутрите, джиповете, голямата приватизация и "титаничните"
успехи на Иван Костов по случайност влезе ядрена физика. Историята е почти
комична и може би Удхаус щеше да я опише много по-талантливо от мен. В онази
историческа мътилка никой не искаше да доближи дори и на сантиметър до такава
специалност, а той отчаян, че никъде не му се отваря парашута реши, че е
по-добре да учи това, отколкото да влиза в казарма и да набива крак по плаца.
Оказа се обаче, че това е от тези щастливи случайности, които променят
историята. Той и ядрената физика си паснаха като кренвирш и найлон (взимам сравнението
изцяло от Удхаус) и човекът не само изкласи, но показа заложби. Завършването
обаче беше нова мъка за него, защото България го беше образовала, но не даваше
пет пари за него като кадър. Отчаян той събра пари за билет до Канада, където
първоначално работеше като барман, след това си взе някакви приравнителни
изпити и си намери скъпоплатена работа в ядрена централа. Последно чух за него,
че се е отдал на научна дейност в институт и знам ли скоро мога да го видя сред
носителите на някаква голяма награда. Той си беше талант. И как точно България
смята да върне кадър като него? Да работи във вечно неосъществената АЕЦ
"Белене", която ту се появява, ту изгасва на геополитическия
буреносен хоризонт? Или пък да го привлекат в някой от институтите на БАН, където
младите учени вечно са изправени пред дилема - да се отдадат на това, което
обичат като почти умрат от глад или да се хванат като чистачи в някоя банка,
където ще взимат поне два пъти повече пари? Тъжната истина е, че България е
загубила един ценен кадър завинаги и колкото и да е талантлив авторът на писма
за връщане, едва ли ще успее да го убеди да хване самолета обратно.
А какво да кажем за няколкото млади лекари, които
познавам и които решиха, че няма смисъл да се блъскат в концлагерните лабиринти
на българската здравна система, където дебне неравенство по-хищно от това по
марксово време. Наскоро всички видяхме крайния резултат - у нас има лекари,
които просто не си знаят парите, тежки милионери, акционери в различни
търговски дружества, затлъстели от имоти, акции и банкови сметки и всички
останали медицински лица, които се чудят как да продължат да работят с остаряла
техника, във фалиращи болници или в "Спешна помощ", където постоянно
ги дебне опасността да бъдат бити. Едните са изхвърчали в стратосферата на
финансовото благополучие, но точно като индийска каста не допускат друг да
влезе в тяхна орбита. И така - млади лекари, медицински сестри избират пътя на
емиграцията, за да отидат там, където трудът им ще бъде оценен, заплатен и
смислен.
А виждали ли сте млади кадри от специалността
"начална педагогика"? Повечето от тях влизат да я учат единствено и
само с идеята, че ще се реализират някъде навън. Защото тук благородната
професия на детската учителка е превърната в едно тежко бюрократично изживяване,
където е важен не възпитателния процес, иновативността и подхода към децата, а
попълнената документация за която много бюрократични паразити бдят, за да си
защитят заплатите.
За да бъдем обективни - познавам и обратен вариант. Млада
двойка с която се запознах наскоро са се завърнали неотдавна от Монреал.
Взимали са добри пари, постигнали са охолен живот, но не са успели да се впишат
в начина на живот, в ритъма там. Западният свят е притегателен, но на
индивидуално ценностно ниво често отдалечава хората един от друг. Те така и не
са успели да приемат държава в която хората нямат приятели, съществуват сами за
себе си и единственият смисъл на съществуването е парите. Но такива като тази
двойка са единици. Те са прекрасни, но пак не са са върнали заради държавата
като такава. И връщането им е свързано с икономически жертви, но пък са
намерили тук своят смисъл да останат отново. Той е индивидуален. Не им е даден
от държавната политика. И заради това няма да ги броим. Отбелязваме ги като
красиво и щастливо изключение.
Но ситуацията за спешна емиграция не важи само за хората
със специалности или образование. Кърджалийският регион например обезлюдява със
страшни темпове. И българи, и турци масово ходят в Гърция или в Испания да
работят най-черната работа, защото знаят, че в края на деня няма да мислят как
да осигурят прехраната на поколението си и ще имат дори и нещо за спестяване. А
оставането тук е свързано с вечни икономически терзания и никаква сигурност за
бъдещето. Ето как за 28 години България успя да се превърне в страна-резервоар
за работна ръка. Само не за себе си. За всички останали. Суджуците така и не
разбраха, че през цялото време са работили против себе си, защото, когато един
ден останат сами тук на тази територия със свещ ще търсят някой да го забъркат
в схемите си и измамите, но ще им отговори само ехото...
No comments:
Post a Comment