В края на миналата седмица, изтощеният от безкрайно повтаряне на едни и същи теми, едни и същи заплахи и едно и също ръмжене, Бойко Борисов заговори за осми предсрочни избори.
Медиите настръхнаха, политическите анализатори се възпламениха, а от далечна Унгария Георги Марков като вестител на обществения апокалипсис и геополитическото торнадо повтори своята формула от зората на прехода: „избори до дупка“.
В началото на 90-те години това беше апотеоз на седесарския радикализъм, опияняващото усещане, че синята партия е обяздила историята и я води към бляскаво бъдеще. Подобен призив съдържаше мобилизационна енергия, макар и в карикатурен мащаб.
Сега приказките за осми поредни парламентарни избори са продукт единствено на отчаяние, безпътица и мрачното усещане, че изход от кризата няма, защото на хоризонта не се появява нищо новичко и лъскаво, което да излъже за пореден път народните маси да се явят пред урните и да дадат глътка адреналин на политическия модел на България.
Предсказани сега осмите избори буквално обезсмислят гласуването наесен и поднасянето на темата като част от политическото меню е опит публиката да бъде подготвена за поредната катастрофа.
Гласуването е върховният инструмент на демокрацията.
Когато то стане безсъдържателно и се превърне в елемент от кризата, а не в нейно лекарство, тогава говорим за генерален проблем на политическото развитие. Попадането в задънена улица никога не е приятно, особено, ако пътят назад вече е невъзможен.
Нека да приемем, че Бойко Борисов размахва призрака на още едни избори като част от политическа стратегия за привличането на желаещи в следващо управление. Но това също е симптом за кризата, а не изход от нея. ГЕРБ предлагат управление на страха от нови избори, а не кабинет с ясна програма, хоризонт и визия за развитие.
Ситуацията малко напомня холивудски Б-филм на ужасите – група от случайни пътници в нощта остават заедно, защото поотделно нямат шанс срещу чудовищата, призраците, зомбитата или каквото й там, което дебне в мрака.
Това е изключително краткосрочна стратегия и заради това още отсега изглежда прокълната. Борисов най-вероятно си дава сметка за този проблем, защото се опита да опакова офертата си за филм на ужасите с призив за стабилност. „Сглобка“, каза той, „е мръсна дума, коалиция – невъзможна, но поне стабилност…“.
В тези отчаяни думи е закодирана голямата промяна, която се случи в 50-ото НС. Съвсем наскоро в телевизионно предаване дежурният всичколог на България Георги Лозанов като виден теоретик на конспирацията и кръчмарски полуинтелигент, обяви, че Путин (кой друг, ако не Путин) чрез закона срещу ЛГБТИ-пропагандата разрушавал единственият „демократичен продукт на 50-ото НС – евроатлантическото мнозинство“. Май ще се окаже верен стария лаф, че когато бог иска да накаже някого първо му взима акъла.
Всъщност за първи път от много време насам този парламент не произведе евроатлантическо мнозинство. Тази конструкция се оказа изключително сложна, когато най-разпаленият евроатлантик на терена се казва Делян Пеевски. Сглобката с него е радиоактивна. Той е политическият Чернобил на България и дори Бойко Борисов избяга с писъци от всяка колаборация с мастития бизнесмен, превърнал се в партиен лидер. Междувременно всички политически напъни на предишната Сглобка бяха занулени от Конституционния съд и градската десница беше изправена пред токсична ситуация – глупостите й бяха оставени в активно състояние, а реформите им пратени на историческото и политическо сметище. Равносметката на евроатлантическото мнозинство е похвална само в главата на Лозанов. В реалността след него останаха руини, скандали, драми и интриги за поне седем сериала по „Нетфликс“. Не Путин, Пеевски мелодраматично разруши евроатлантическия вектор и неговото повторно формиране ще е задача с много неизвестни.
Всъщност с подкрепата си за закона срещу гей-пропагандата ГЕРБ показаха известна стратегическа мъдрост, защото вкараха себе си в това мнозинство, а оставиха ПП/ДБ отвън на студа. Проблемът е, че само този закон не е достатъчна ценностна база за възникването на различен вектор за управление. А на политическия пазар има хроничен недостиг на нови идеи или някаква полезна визия за развитие на държавата. Ето как седмите избори могат да се окажат само преходен етап преди осмите.
Проблемът в този сценарий е, че осмият вот може да е краят на политическия модел на България по начина по който всички го познаваме от 35 години насам. Провалът на парламентаризма може да е добра новина за бардовете на президентската република, но като цяло това е най-лошото възможно нещо, което може да се случи на страната. Защото днес президентът е стабилен и е последния фар на морето на кризата, но утре държавата може да осъмне с някой политически клоун, а идеята клонинг на Плевнелиев с безкрайна власт и възможности ужасява. А президентската република е едва началото на списъкът от хорър-възможности да прецакаме всяко бъдеще пред България. Защото виждаме, че с намаляването на избирателната активност от подземията на политиката изпълзяват все по-странни и странни създания, а нещо във въздуха подсказва, че все още не сме видели краят на тази екзотика. Страната има проблем със създаването на правителство. Със създаването на нови партии криза няма никаква.
Лошото в окото на бурята е това, че медиите нямат време да се заровят по-надълбоко в проблема за постоянната неспособност да се създаде редовно правителство. В рамките на 50-ото НС първата политическа сила ГЕРБ много рязко избяга от отговорност. Най-голямата партия на гърба си разбра, че печеленето на избори в такава ситуация е по-скоро проклятие отколкото повод за отваряне на шампанско. Борисов така и не успя да пречупи своята гордост и да проведе преговори за максимално широко управление, което да успокои страната и контролирано да я прати на избори след година и половина или две. Вместо това той затъна в анализаторска паяжина от сметчици – как ще вземе гласове от „Величие“, как ще получи подкрепа от ИТН, как вътрешните дисиденти в градското дясно ще го подкрепят… В резултат на всичко това пропусна слонът на стаята – Делян Пеевски. Най-сигурният партньор ДПС се разтресе от вътрешно земетресение и подпечата безславния край на поредно Народно събрание.
Опасното е в това, че като виждаме какви са посланията на водещите партии, то отсега можем да кажем, че нито една от тях не е разчела правилно ситуацията.
Симпатизантите на ГЕРБ се вълнуват от идеята за нови избори, но не виждат, че ситуацията тежко работи и срещу тяхната партия. Резултатът й, макар и по-бавно отколкото при другите, пада и върви надолу. Едва ли е голямо успокоение за някого, че ще се удави след като всички останали са предали богу дух. В тази спирала от вотове рано или късно ГЕРБ също ще получи своите удари, най-малкото, защото политическата клиентела на партията не е с бездънни джобове и постоянната инвестиция в избори не се отплаща по никакъв начин.
Реакциите на ПП/ДБ също изумяват със своята глупост. След някакво поредно социологическо проучване Кирил Петков инфантилно възкликна във фейсбук, че те пак са втора политическа сила, а това означавало, че са чули хората. С подобно ниво на възприятие България е обречена винаги да бъде обществената психиатрия на ЕС.
Градското дясно излезе на второ място не заради своите постижения, а заради разрива в ДПС. А основната причина за кризата е патологична. Оказа се, че политическият модел на страната може да функционира единствено с външнополитически цели. На такава основа бе създадена Сглобката. Зеленски се оказа по-важен от българските пенсионери. В момента в който трябваше да се направи управление в името на българските граждани, бурята започна да вилнее.
Ако това продължи още отсега можем да прогнозираме не просто осми, а и девети избори.
Ако е останал кой да гласува де…
No comments:
Post a Comment