Национални особености на софийския таксиджия

Известно време си мислех, че единствено и само аз вечно попадам на откачени таксиджии в нощната София и дори за кратко го отдавах на повеите на журналистическата си аура, проявяващи се в желанието на всеки перко да си говори с мен по проблемите на земята и на собствената му шизофрения. После обаче с удивление открих, че и други хора споделят наблюдения върху бакшишите, които са в унисон с моето и тогава антропологът в мен се събуди. Реших да се възползвам по научен начин от возенията в такси и в крайна сметка да хвана общите характеристики на това нововъзникнало градско номадско племе – таксиджиите и тяхното усещане за света наоколо. Поставената задача никак не е лесна, защото изучаване на навиците и социалните възгледи на тази прослойка е занимание скъпо и особено финансово изцеждащо в тази върлуваща криза по света. Пък и невнимателният учен докато си прави труда да слуша истории и съвестно да картотекира поведение, почти със сигурност ще бъде измамен от представителите на тази високоблагородна професия с философски пориви и наблюдателни очи. Това просто е веселата част от изучаването на антропологически категории. И преди да преминем към същината, позволете ми една високултурологична препратка. Клод Леви Строс, който съвсем наскоро почина на преклонната възраст от 100 години, посвети дълги години от живота си на изучаването на митовете, както и общото между тях. В едно от съчиненията си той наблягаше на това, че във всяка култура има митологически фигури, които играят ролята на медиатори (тоест посредници) между различните истории. Сега, след като вече е време да се отървем от ненужния интелектуализъм и дребнобуржоазна ерудиция, смело можем да тръгнем към очевидното предположение, че таксиджиите са просто едни медиатори между различни градски легенди, те са нещо като носители на няколко повтаряеми мита и пет-шест изтъркани лафа, които обаче сами по себе си се оказват спойката в нощното общество на София. И така след дълги странствания в нощните столични земи, вече съм в състояние да споделя със света, своите наблюдения върху бакшишите и тяхното видово разделение. За удобство ще класифицираме видовете с номера.

1. Клетникът

Най-набиващият се на очи представител на бакшишите е именно Клетникът. Той вечно се оплаква. Всъщност още преди да се качите в колата му, шофьорът вече е започнал да разказва за безкрайната си социална драма и нейните космически измерения. Веднага с ошашавения пътник се споделя, че цените на такситата в София са толкова мизерни, че това превръщало шофьорът на подобна кола в обществен благотворител сравним с майка Тереза, с нейните преки божествени началници, а дори понякога и над тях. Като аргумент в космологическият разговор веднага се вади тезата, че въртящият волана по цял ден работи за лизинга на колата в резултат на което в края на деня той искрено гладува или кара само на мухлясали банички. Клетникът обаче никога не спира дотук. Той държи клиентът му да осъзнае мащабите на социалното бедствие в което е изпаднал. Споменава се, че се работи от тъмно до тъмно, че от постоянното висене на едно място започват да се обаждат болестите, а заради безумно ниските цени на такситата, докторите просто били недостижим лукс за бакшиша. После разговорът минава на още по-глобално ниво. Шофьорът, без да даде време дори и за поемана на дъх, се втурва направо в темата за това колко са се озверили хората. Броели си стотинките до последната и никой никому не помагал. Умишлено използвам думи като „никому”, защото точно в този момент на разговора, Клетникът започва да вади библейски фрази от речника си с цел успешно да уподоби мъченик и ангел едновременно. По-изпечените представители на този вид обаче с годините са схванали, че всеки човек си има психологически бариери при възприемането на нещастни истории и миг преди тоталната кулуминация, миг преди да обявят света за изцяло сатанинско дело и продукт на нечисти сили, сменят регистъра и потапят клиента в красивото море на изключенията. Тук обикновено следват истории за предишни клиенти, които за курс от 5 лева, оставят бакшиш от 10, защото са осъзнали колко е несправедлива системата към чистите души, чиято единствена мисия е да бъдат спойката на алтруизма в изчанчения свят. Ако шофьорът е преценил добре своите сили, историята за добрините трябва да е последна, за да остави клиента с чувство на вина, че ако не остави бакшиш, той все едно е минал на страната на злото, станал е нещо като егоистичен Дарт Вейдър, поддал се изцяло на тъмната страна в себе си. Естествено оттук-нататък какъвто й бакшиш да оставите – все ще получите укорителни погледи в стил: „пич, ти никога няма да си достоен да те разкажа пред някой друг”... Един път в прилив на интелектуална енергия и очевидно със страстта на камикадзе се осмелих да попитам един от тези черни философи – защо след като постоянно са вътре и работят на загуба все още са зад волана, а не си потърсят поне друга работа, която няма да ги вътре толкова. Резултатът беше опустошителен. Шофьорът ме погледна с наранен поглед, отправи ми поглед пълен с изтънчено пролетарско презрение, а после ядовито мълча по целия път и от възмущение дори не ми надписа сметката. Оттогава си знам урока – само слушам.

2. Черногледецът

За неопитния наблюдател на софийските реалности шофьорът –клетник и шофьорът – черногледец вероятно са от един и същи тип, но това е опасно заблуждение, което може да ви струва от 5 до 10 лева при формирането на крайна цена на курса, така че си отваряйте очите и си водете записки.

Черногледецът в началото изобщо не говори. Като попиташ дори да може да те повози, той не произнася думи, а само безлично свива рамена и издава няколко универсални междуметия, умело съчетали нещо между възхвала и псувня към окръжаващия свят. Клиентът чинно сяда на седалката и тъкмо когато си мисли, че все пак е улучил джакпота и е попаднал на мълчалив шофьор, отсрещната страна започва да говори. Причина за взимането на думата може да стане всичко. Например това, че светофарът се бави да светне зелено или, че някой друг участник в движението подло и нагло се е опитал да задмине таксито. Тогава черногледецът започва да ругае като впряга в едно изречение всички фрази с които народът е способен да описва половият акт в неговите екстремални и почти незаконни форми. Съответно дразнещият обект (бил той светофар, друг шофьор, полицай или смешно облечен гражданин преминаващ по тротоара) се титулува с имената на всяка нецензурна част от човешкото тяло, при това съчетана с прилагателни, които не могат да бъдат открити дори и в най-пълния речник на българския език. Малко след като е излязъл от първоначалното вцепенение, Черногледецът вече псува целия свят. Подобен тип таксиджия има история, която да потвърди, че светът е създаден с дефекти още от самото си начало. За 10 минути такъв екземпляр е способен да ви изреди поне за пет катастрофи станали пред очите му, а някои от тях и с негово участие, които се характеризират с едно-единствено нещо – той е бил перфектната страна, защото цял живот или откакто се помни върти волана, а всички останали са пародии на шофьори, които единствено се пречкат на професионалистите по пътищата. Ако не разказва за катастрофи, Черногледецът е пълен с коварни истории за клиенти, които са го измамили и не са си платили, каквото трябва. Разказването на тези истории съответно е придружено със стрелкащи клиента погледи, които ясно показват, че возещият се вече е обект на подозрение и то огромно. Никой не може да излезе на глава с такъв антропологически вид. Заради това – това го показва здравият разум и опита – единственото полезно действие в случая е да се съгласявате с историите за черния свят и вселена и да се надявате, че поне кимането ви ще накара шофьорът да кара по-бързо, за да се отървете качествено от него.

3. Конспираторът

Това е вид, който се среща сравнително по-рядко, но с необходимото постоянство и редовност на нощните си запивания рано или късно ще попаднете на подобен тип бакшиш. Той обикновено изглежда като забавен чичка, който си тактува с ръка по волана, но бъдете нащрек, ако радиото, което звучи в колата не е настроено на станция за популярни шлагери или на спортни емисии, а предава новини. Това и сигурен признак, че сте попаднали на конспиратор. Силата на неговия светоглед идва от постоянният обмен на информация, който е минал през ушите му. И тогава се започва. Вместо да преразказваме думите му, нека да се опитаме да пресъздадем една негова кратичка реч, за да добият неопитните читатели повече знание по този казус:

„Баси тъпанарите са тия депутати! Само знаят да лапат, да лапат. Абе то и на мен ми се лапа, ама аз насита имам, а тея нямат. Ей така са зинали с такиви усти и смучат народа. Ама и тоз народ е много прост, да ти кажа! Баси говедата, значи! Тъй ли се трай това, бе?! Кви са тия овце?! Ония ни крадат там значи, чукат ни както искат, а ние не само не се вдигаме, ами си наместваме задниците, пфуууу! Той добре, че дойде Бойко да им покаже сега на тия какво ще им се случи.... Въпреки, че да ти кажа аз и на него не вервам. И той е като тия! Тия всичките са от една ложа, масони ли, кви са, не знам, ама до един са си плюли в устите. Ти току-така ли си я представяш тая работа? Тя тая работа е изпечена много отдавна, брат ми. Още онези старите куки като са се събирали и са решили как да клецат държавата и хората. Та, мигар и Бойко е по-различен. И той ще е като тех да ти кажа....”

Това е кротък опит за лека импровизация на този развихрен светоглед, който трудно може да бъде обобщен в единна теория, защото черпи за своя енергия части от съвършено различни космологии и ги споява в своя собствена и неповторимо уникална версия на околния свят. Интересното е, че във всичко, което се случва конспираторът е в състояние да види потвърждение на своите теории. Той живее в един максимално обяснен свят, който със страстта на проповедник от зората на религиозното мислене държи да сподели със своите събеседници. Естествено, всичкото това споделяне няма да му попречи да ви прасне в цената за изпроводяк, но поне до момента на вашето разделяне с кеша, ще бъдете наясно с взаимовръзките между повечето неща във вселената.

4. Романтикът

Това е особен подвид на описваните софийски медиатори, с който най-често се сблъскват представителките на нежния пол. Заради това за тази част ще се опирам предимно на свидетелски показания, както и на натрупаните си впечатления от многократното гледане на филма „Дами канят”, където Стефан Данаилов, наричан за кратко Ламбо, обезсмърти образа на точно този тип шофьор, достоен ценител на женската прелест.

Та една моя колежка, видна представителка на лявата журналистика, топагенционно перо и екстремна почитателка на салсата бе споделила в свое откровение във Фейсбук, че един шофьор на такси й е казал: „Тези очи не се забравят”. Ах, някои архетипни фрази очевидно са в състояние да надживеят времето и да пренасят духа на сваляча от урва на урва и от век на век. Поради особената природа на таксиджийската професия е съвсем естествено представите за романтика на бакшиша и на неговите клиентки да се разминават рязко като управляващи и опозиция в парламента. За обикновения бакшиш представата за романтика се изразява в меланхолично подпяване на нежни парчета и хвърлянето от време на време на горещи погледи към возещата се пътничка, докато за представителките на нежния пол в повечето случаи държането на таксиджията им прилича повече на психария в неопределени размери. Пак ще ви повторя – тук действам по спомени и слухове, така че за тази част не мога да бъда сто процентово категоричен. В крайна сметка обаче е факт това, че романтикът сред бакшишите вероятно е една по-приятна разновидност на иначе този екстремен вид. Друга моя позната ми разправяше, че един път таксиджията, който я возел опитал съвсем различен подход на свалка. Разказал й как все не си е вкъщи. Как не е виждал очите на жена си отдавна. Как с децата му си комуникирали само в събота и евентуално в неделя. Как заради карането на такси семейството му започвало да страда. Как наистина трябвало да се прибира по-често вкъщи. „Тогава обаче се качва жена като вас и аз забравям всичко това”, добавил като апотеоз на историята бакшиша. Тази история не му е свършила работа, но си струва да бъде запазена за бъдещите поколения.

5. Разказвачът на истории

Разказвачът на истории е вид в който се събират всички описани дотук представители на професията. Това е хамелеонест тип шофьор и трудно се разпознава сред множеството на жълтите коли. Но когато се появи в истинския си вид, просто няма начин да го сбъркате. Този пич още от първият миг започва с историите. Те никога не са някакви въздухарски, а винаги са свързани с конкретната житейска действителност, дори с возенето насам-натам из града. Най-интересното при този вид е, че всичко, ама абсолютно всичко е повод за история. Качваш се с раничка в колата и шофьорът започва: „аха, само преди два дни един такъв като тебе с раничка се качи и сега само слушай....”. Или пък му казваш адреса си и той пак: „съвсем наскоро един клиент също беше за към твоя квартал”. Повечето истории, които съм чувал таксиджиите да разправят обаче съвсем не стават за описване в такъв строго научен текст, защото ще изгоним детската аудитория и ще бъдем подложени на строго мъмрени от хардморалистичните групи. Най-общо можем да кажем, че никога не съм чул таксиджия да ми разкаже оптимистична история за човешкия характер (изключение правят историите на Клетниците за големите бакшиши, но впредвид националния български характер можем спокойно да определим разказваното по-скоро като продукт на фантазия, отколкото на житейска истина). Разказвачите на истории винаги развенчават идеята на хуманизма за човека като венец на сътворението и сриват представата за високоблагородните житейски пориви. Тъй като спецификата на професията им е такава, бакшишите запомнят единствено екстремните случки, които след това с поетична наслада не само пресъздават, но и тълкуват в крайно песимистичен дух. Разказвачите на истории са неуморни свидетели за граничните човешки състояние за които обощ-взето никой не иска да знае, но те със страстта на философи вадят от небитието истории, които биха потресли и Стивън Кинг и замерят всичките си пътници с тях отново и отново, за да са сигурни, че знанието е осенило пътуващите под формата на някакво скверно просветление...

6. Общи черти

Този антропологически софийски анализ ще бъде непълен и некоректен, ако не видим общите черти между петте описани типа таксиджии (естествено, че темата може да бъде продължена, но вселената и без това се затормозява от дългите текстове, така че някой друг път...). И петте типа имат една обща омраза. Тя е една-единствена, но пък е споменавана толкова често, че няма как да не се набие в ушите дори и на несъвестния наблюдател. Жените-шофьори. О, ако оприличим таксиджиите на валенсиански бикове, то жените-шофьори са им като размахан червен плащ. Клетниците виждат в тях потвърждение на факта, че светът е несправедлив. Черногледците разглеждат дамите в коли като ясно доказателство, че Висшата сила си е оставали ръцете при строежа на вселената. Конспираторите виждат в жените шофьори част от порочната система, която репресира истинските професионалисти и като мащабен план за скофтване на движението по пътищата. Романтиците разглеждат жените на пътя като враждебен обект, защото нямалява шанса им да се запознаят с тях, а разказвачите на истории виждат в дамите единствено повод да разкажат история за това какви некадърни шофьорки има. Което ни навежда на мисълта, че единствено сред таксиджиите глоболазицията не е успяла да изтръгне мизогиничния дух на омраза и вероятно именно бакшишите един ден ще поведат демонстрациите срещу новия световен женски ред. Това е битка, която са обречени да загубят, но очевидно аз няма да съм човека, който ще им го каже. Нека да го разберат сами.

И така приключвайки това антропологично приключение в дебрите на софийската нощ, можем само да споделим с читателите, че се надяваме този кратък наръчник да им бъде от полза. Всъщност приемете едно основно правило и може да не четете този текст. Таксиджията винаги ще намери начин да ви излъже, колкото и бдителен да го раздавате. Вселената е така устроена, че обикновените хора в крайна сметка просто нямат шанс в тази битка. Това не е болка за умиране. Накарайте бакшиша да увеличи радиото и започнете да си припявате. Колко много революции са почнали именно с песен....:)))

Герберски куфарчета

Покрай идващия 10 ноември темата за митологичните "куфарчета" отново стана внезапно актуална. От небитието отново излязоха професионалните конспиратори, за да ни припомнят градските легенди по темата и да ги дообогатят с нови митични подробности.
Оказва се обаче, че появилите се отново приказки са имали благодатна почва в новото герберско управление. Вчера социалният министър Тотю Младенов заяви, че съкратените работници от "Кремиковци" ще получат по 10 хиляди лева безвъзмездно, за да стартират свой собствен бизнес. В кръга на шегата спокойно можем да определим това като раздаване на куфарчета. По герберски.
Всъщност идеята не е лоша. Лоша е илюзията, залегнала зад нея. Кой ли може да стартира бизнес с 10 хиляди лева днес, и то в условията на криза, при която много фирми фалират? В този смисъл герберските куфарчета са нещо твърде инфлационно. Защото съкратените от работа най-вероятно ще използват тези пари като глътка въздух, преди торнадото на кризата да ги сграбчи жестоко.
Не е ясно имало ли е или не куфарчета едно време. Но сегашните опити да се възродят градските финансови легенди просто удрят на камък. Времената са по-тъжни. Навремето хората виждаха перспектива, възможности, шанс.

Днес виждат единствено Бойко Борисов. По телевизията. Всъщност тези 10 бона най-вероятно ще бъдат изпити веднага. В епохата на ГЕРБ - това е едно добро решение.

Майсторите на подземната мисъл

ГЕРБ и Йорданка Фандъкова залагат на десни клишета и фантазии за бъдещето на София

Трябва да внимаваме какво си пожeлаваме, защото желанието може да се сбъдне. Това гласи едно древно като самия свят предупреждение, но очевидно повечето български кандидати за кметове не се съобразяват с него. В България ние от години сме изгубили усета си да четем и да сравняваме политически и управленски програми, въпреки че изтърваме изключително голям купон. Защото когато в България се обещава, се обещава на едро. Българският кандидат-кмет не признава ограниченията на времето и пространството, а се впуска в изграждането на мощни и мащабни урбанистични утопии. И сега нека да дадем пример за това.

На 15 ноември предстои битка за кметския пост в столицата. В тази битка основни конкуренти ще бъдат представителката на ГЕРБ Йорданка Фандъкова и кандидатът на левицата Георги Кадиев. Понеже обаче всички социолози хорово прогнозират, че ГЕРБ ще взиме града още на първи тур, при това с много, а някои дори намекват, че Фандъкова трябвало да бъде назначена служебно, защото победата й щяла да бъде невероятна и огромна. Ето защо сега ще се опитаме да прочетем програмата на госпожа Фандъкова и на нейната политическа партия ГЕРБ, за да видим какъв проект ни предлагат за бъдещото развитие на София. Все пак, като са толкова уверени в победата, като минимум дължат на софиянци една минимална доза реалистичност. Така ли е наистина?

"Метро 2033"

Миналата година в България бе преведен невероятният роман на Дмитрий Глуховски "Метро 2033". В антиутопичния сюжет на тази разтърсваща фантастика се разправя за оцелелите в Москва след ядрен взрив, които са се преселили да живеят в тунелите на метрото, за да стоят далеч от радиацията. Отсенки от този антиутопичен поглед веднага долавяме в програмата на Фандъкова. Нека да цитирам: "Изграждането на подземна урбанизирана среда е перспектива за развитието на централната територия." Това е част от радикалните идеи на ГЕРБ за справяне с "успешното и устойчивото развитие" на София. Значи целият център ще бъде издълбан, за да се урбанизира. Стряскащото на тази идея е, че тя е в шокиращо противоречие с изразеното малко след това желание столицата да развива културен туризъм. Или урбанизираш подземния свят на централната територия - точно където се намират останките на антична Сердика, или развиваш културен туризъм. Двете идеи са диалектически несъвместими.

Подобни

отричащи се една друга идеи

изскачат от всяка страница във визията на ГЕРБ. Еклектичният текст не се срамува да си противоречи и да използва отвратителни думи и словосъчетания. Ето пак пример: За нас отправната точка на всички начинания е "Човекът - обитател". Какъв е този човек-обитател, какво животно е, къде точно са му териториите? Това не е заяждане на дребно с кандидатката на ГЕРБ. Въпросът е много принципен. Кабинетните думи и преводните идеи имат много малко общо с реалността на София. А програмата на Фандъкова звучи като лош превод на невъзможни за реализиране в България идеи. Така се стига до фантастичните утопии като урбанизирана среда под земята. Един мой познат изкоментира тази идея с думите: "Да живеят ГЕРБ! Те ще ни натикат качествено под земята."

Политическата амнезия

Най-стряскащото в програмата на Фандъкова обаче е, че тя е писана при абсолютно загубване на паметта. Подобен план за развитие на града би прилягал на човек, който досега не е бил в управлението на София. Защото - преди да обещава каквото й да било - кандидатката на ГЕРБ дължи като минимум към своите избиратели отчет за свършената досега дейност, а не наброски за бъдещи идеи. Подобен отчет не може да се срещне никъде в програмата й. Вместо това идеите валят една след друга и на човек дори му е трудно да си поеме дъх.

Кандидатката на ГЕРБ и по-вероятно екипът, изготвил програмата, й са ни подготвили цяла серия от красиви и блестящо розови обещания за подобряване на положението в града. Облекчаване на трафика, точен градски транспорт, възможност за планиране на времето, достъпни и сигурни улици, съвременни условия за пешеходците, модернизиране на подземната инфраструктура на града... Това е част от герберската кошница с обещания. Ако госпожа Фандъкова досега не е била част от управлението на общината, може би щяхме да се отнесем с надежда. Но след като съвсем доскоро изпълняваше функциите на заместник-кмет по образование и култура, тя дължи обяснение за това - защо по тези въпроси София е замръзнала в безвремието. Дължи на своите избиратели - тези, за които се предполага, че масово ще гласуват за нея, анализ на направеното досега от общината, както и откровено признание за това къде са проблемите и защо ги има. Може би по въпроса се мълчи, защото този път няма как всички лошотии да се стоварят на червените - те София не са управлявали.

Просто гражданите на София получават уверения за щастливо, безоблачно и безпроблемно бъдеще, но без грам конкретна идея как може да се стигне до него. Да не говорим за зловещото съвпадение на това, че ГЕРБ пак се интересуват от подземията и всичко под земята. Ако можем да си позволим известна ирония: дали пък това не е някакъв проблясък на честност в този документ - ще градим под земята и ще оставим надземната София да се оправя както може.

Клишета и полети на мисълта

Ако трябва да бъдем честни, политическите програми и тези за управление са трудни за четене. В повечето от тях можем да се натъкнем на бетонни клишета с големината на динозавърски яйца - незаобиколими и леко странни. Така, докато човек си сърфира из сайта на Фандъкова, от време на време като метеорит над него падат култови фрази. Една от тях гласи: "Столицата има нужда от този огромен икономически и човешки потенциал, а Столична община работи за неговото стимулиране." Стимулирането е хубаво нещо, но Фандъкова с герберски аристократизъм изобщо не обозначава как ще се извършва това стимулиране, нито какви ще бъдат неговите конкретни измерения. Още нещо. Програмата на ГЕРБ за София в еклектичния си и пропаганден вид е типично дясна и

стерилна по отношение на социалните дейности

на общината. ГЕРБ не обелват и две думи за преодоляването на бедността в София или поне за някакви социални програми на общината. Те предпочитат да живеят в своя собствен изолиран свят, където лъчите на реалността рядко проникват. Ясно е, че кметовете нямат особено големи функции в социалната сфера, но пък умишленият отказ да споменеш дори няколко думи за това, говори за определена визия за света, която стряска. В програмата се говори за бизнес, за предприемчивост, но няма и две думи за бедните хора. Какво повече да коментираме?

Епилог

"Затова основната цел на предстоящия мандат ще бъде приключването на периода на прехода и достигане на позиции за устойчиво развитие на града." Това е последният цитат от политическите визии на ГЕРБ, който си позволяваме. Защото, ако се вгледаме в налудничавата му логика, ще можем да си обясним стратегическия подход на ГЕРБ към тези избори. Те разглеждат София още като град в преход! Още си представят столицата като експериментална лаборатория на харддесни идеи. Искам да припомня: София като състояние, вид и застрояване е един класически десен проект. Опустошен, свръхзастроен, апокалиптичен на моменти град, без перспективи и план за решение на който й да е проблем. ГЕРБ са логичното продължение на тази линия. Майстори на подземната мисъл. Това е.

Черната ирония на прехода

Българските промени на 10 ноември не получиха някакво драматично или поетично название. Останахме далече от революции, метежи, вълнения и заради това палавите духчета на политическите думи ни застреляха с шантавата и трудно разбираема дума „преход”. Така след 10 ноември всички станахме преходници и заживяхме в държава, която очевидно пътуваше от точка А към точка Б, за да оправдае свръхдумата, която символизираше промяната.

В началото всички говореха за преход към пазарна икономика. Намекваше се, че този път е дълъг. Сравняваше се често с броденето на евреите из пустинята, което продължава с библейска дължина – 40 години преди пред очите на изтерзаното племе да се появят мержелеещите и сгряващи картини на Обетованата земя. Така всички се подготвихме митологично за предстоящата пазарна икономика. Преходът, заради тежестта и неразбираемостта на думата, бе виждан като път към лежерната Аркадия на вечното изобилие. Така в един момент пазарната икономика дойде, но преходът остана като коварна величина сред нас, която да обърква политическите мозъци и да пълни книгите на социолозите с неясно възмущение срещу вселената.

Днес понякога си мисля, че можем да разкажем българския преход като теория на конспирацията. Но не, никак не си мислете, че ще ви говоря за олигарси, куфарчета, пари, мутри, корупция и опиянение с власт. Конспирацията е красива и мами ума когато стига до космологичните измерения. Та, питам аз, защо от всички думи по земята, нашата управляваща класа избра точно думата „преход”. Нима това не е някакво споделено знание, че земята точно в онзи 10 ноември в нереалната история на България е минала през черна дупка.... Всички се питахме преход към какво. И никой, ама никой не зададе очевидния въпрос „а всъщност преход през какво?”. За да стане теорията космическа – ще приемем версията за черната дупка. Тя добре би обяснила всички нелогичности и болки, които преходът нанесе на хората като бедствие от древни времена. Дали някой си е направил труда да изчисли колко е била смъртността в периода – 1989 – 1993 г. например. Защото когато душата човешка се сблъсква с тъжния факт, че света се променя, а самата тя – не, душата залинява и вече не открива мястото си в този свят. Ето защо мразя думата преход. Тя описва и колко много хора си отидоха, защото не разбраха иронията на живота. Те бяха подготвени за един свят, а коварно им дадоха друг.

Един ден трябва да напиша книга за всички тези хора, защото убеден съм, духовете им не са намерили покой, а и няма как да намерят понеже мелницата на прехода ги сдъвка и ги изплю във всякакви състояния. Тези хора, имам предвид, тези, които не успяха да бъдат хамелеони, нито да се примирят със случилото се, са истинските герои на това, което днес наричаме преход. Преходът намеква за това, че нищо не е постоянно. Че всичко е във временно състояние. Така ние трябваше да живеем във временната България, все с временни цели, с временни амбиции, с временен живот дори. Това не е протест. Това не е дори възмущение. Това е просто кротък опит да се докоснем малко до истината за миналите 20 години.

Когато пазарната икономика дойде по земите български, социолозите вкупом се опитаха да прогонят духа на прехода и да го обявят за мъртъв и останал в историята. Древното знание за гонене на демони обаче много добре знае, че призракът сам решава кога да си тръгне и спиритическите сеанси за успокояване на колективната душа на обществото не вършат никаква работа. Преходът си остана и продължава да вилнее сред нас. Днес той най-накрая свърши черната си работа. Върна ни почти до изходната точка. Натресе ни авторитарен премиер, идеологически стерилен, но пък физически здрав. Така се оказа, че целият преход е бил нещо като автохипноза. Все едно сме си въобразили пътя. Все едно никога не сме стигали до точка Б. Дори точка А е нямало....

Не е ли красива тази ситуация? В един момент да разбереш, че думите с които си се замервал са придобили реални измерения. И понеже преходът като дума не описва нищо, ние се оказахме в нищото между нереалните точки на пътя, почти несъществуващи в своята абсурдност. Човек трябва да знае да извлича удоволствие от парадоксалните ситуации. Ето защо аз никога през живота си не съм се гордял с българската история. Историята е халюцинация, както вероятно е халюцинация и бъдещето, което си мислим, че предстои. Има го само нашият мил преход, 20 годишен път от никъде за никъде, от нищо в нищо, и мама му стара, тази ирония на света, този черен вселенски хумор заслужава поне една голяма усмивка.... Иначе няма да е готино.

Премиерът с дистанционното

Виктор Пелевин – епохален ироник на постсоциалистическите реалности в Русия – с голяма доза мистично откровение бе констатирал, че "телевизията е опит за колективно небитие". Според него гледащият телевизия човек не е сам себе си, а се превръща в част от някакъв контролиран и манипулируем масов разум, който се остава самичък на диктатурата на монтажа, на репресията на тв-режисьорите, на потисничеството на операторите....


Това наблюдение можеше да има чисто философска стойност и да си остане една кабинетна конструкция, ако на света не съществуваше българският премиер Бойко Борисов, човекът, който наистина управлява страната от екрана на телевизира. Не мисля, че някога нашата родина е изпадала в толкова парадоксална ситуация – да си има премиер тв-зрител, при това със свръхспособности да не изпуска предаване в което се говори за него, както и с постоянните си пориви да се впуска в коментар на всичко казано по негов адрес.


Казано накратко – Борисов е една огромна фабрика за думи. Той обаче е продукт на постмодерното общество, когато основен феномен е телевизията. А телевизията не търпи интелектуалност, защото е масова, а както всички знаем – масовият човек не може да понася интелигенцията, както и нейния речник. В този смисъл Борисов е явление от телевизионен вид, защото успява да преведе – естествено, че грешно – и най-сложните процеси в обществото в кратки изречения с хъшлашка интонация. Телевизията обожава тази мимикрия, защото тя се крепи върху крилатите фрази. Ако ги нямаше – телевизорите нямаше да са толкова интересни.


Борисов, за съжаление на цялата страна е схванал интуитивно един от основните белези на епохата. Че няма абсолютно никакво значение какво правиш наистина, стига медиите като палави и верни кученца да тичат след теб и да пишат за всяка твоя дума. Борисов - премиерът с дистанционното. Сърфистът по каналите. Човекът, който държи да знае какво става в държавата, но като се информира единствено от телевизионните образи.


Това е парадоксално и по друг начин. Защото висенето пред телевизията, колкото и да е приятно, е просто един заместител на истинския живот. На стотния ден от управлението можем да констатираме, че премиерът се е виртуализирал докрай. Всичко в тази държава придоби виртуални стойности. Дупката в бюджета се оказа въобразена. Огромните злоупотреби на предишната власт се оказаха телевизионен мехур. Тайните доклади на ДАНС - видяхме - бяха виртуални съчинения по митологически с лудостите си личности. Жалванията на Бойко Борисов и пицарийските бюджетни циркове Симеон Дянков също няма как да бъдат разбрани вън от контекста на пределната виртуализация на държавата.


Гледането на телевизия е опит за небитие, както споменахме в началото. Да имаш премиер с дистанционно и телефон в ръката означава да не си сигурен какъв премиер точно имаш. Той стои пред телевизора, пуши пура (по една на ден) и със стръв наблюдава да не би някой някъде да говори срещу него или пък по начин несанкциониран от него. Телевизията е в състояние да раздуе егото на някой до свръхвисоти, но все пак винаги сме си мислели, че тези хора рано или късно ще потърсят, ако не лечение, то поне минути на кратка почивка и отдих сред природата. Някой дали си е представял премиерският пост като апотеоз на един тв-зрител? После не се учудвайте, че в България не се случва нищо. Небитието е страшна сила.


Бойко Борисов управлява България, както глед телевизия. Стои пред екрана и си мисли, че със силата на пожелателното мислене нещата ще се оправят. Заради това - спрете да говорите за 100-те дни с политически термини. Няма по-голяма глупост от тази. България спешно се нуждае от телевизионни критици. Нека да да ни споделят какво точто се случва в шоуто в което сме принудени да участваме. Опасявам се само за едно-единствено нещо. Страх ме е в един момент да не се окаже, че това, което сме мислели за неангажиращ с нищо ситком, една съвсем лека ситуационна комедия, да не се окаже истинско криминално предаване с полицейски привкус. Защото Онзи с дистанционното пак нещо е объркал жанровете.

Дзен-ситуацията на БСП

Класическото определение на дзен-будизма гласи, че той е древна школа, която поставя в центъра на своето разбиране осъзнаването на настоящето, както и постигането на прозрение за света около нас, основано на личния опит. Дзен-будистите се опитват да достигнат до основния смисъл, като сблъскват нещата в света по парадоксален начин и се надяват, че самата същина на парадокса ще донесе просветление. "Знаем звука от пляскането с две ръце, но какъв е звукът от пляскането с една?" - ето типичен пример за пътищата, по които дзен-будистите се опитват да достигнат до истината. Или пък - "Вдига ли шум дърво, което пада в гората, когато няма кой да го чуе...?" Ако пренесем тежкия философски въпрос в грубата политическа реалност, можем да споделим, че БСП, въпреки че е в дзен-ситуация, т.е. трябва по тежък начин да разбира проблемите в себе си, не е спасена от проблема за шума. Всички чуват и най-лекото шепнене в партията. И този път - всички искат да го слушат. Медитация или промяна Повечето журналистически очаквания за пленума на Националния съвет в събота бяха, че той ще бъде тежък и дълъг, защото изборът на ново Изпълнително бюро е твърде знаково действие. Особено за партия, изпаднала в тежката ситуация на БСП. Фигурите в него ще имат призванието (думата е тежка, но е на място) да символизират промяната и другото лице на партията. Сергей Станишев се беше постарал да разтвори максимално широко ветрилото, за да се получи баланс на представителство в новото ИБ. Отделно от това - знакови за БСП фигури като Румен Петков, Румен Овчаров, Димитър Дъбов, Антон Кутев, Мая Манолова и Стефан Данаилов останаха вън от състава на ръководството, някои от тях и по собствено желание. Вероятно и самият соцлидер е знаел, че няма да му е лесно да прокара всичките си 22 предложения за новото ръководство. Защото в тежката следизборна ситуация онзи мълчалив консенсус отдавна си е тръгнал от Националния съвет. Всяко предложение на Станишев оттук-нататък ще минава през сериозна центрофуга от мнения и възгледи, което в крайна сметка може и да е за добре. Но пет души от обявения първоначално състав не бяха гласувани и така бюрото бе редуцирано до 17 членове. Можем да се опитаме да открием в това отхвърляне някакъв знак, но по-вероятно е да сбъркаме в интерпретацията. Защото е твърде рано да споделим дали това е поведена атака срещу Станишев или просто политическа лотария. Подобно на будизма, и тук времето ще покаже. Но знакът за търсенета промяна така или иначе бе даден. При новия състав на бюрото обаче Станишев се нагърбва с още по-голяма отговорност за бъдещето на партията. Първо - това ръководство ще действа в остър дефицит на време, защото до изборите през 2011 г. остава съвсем малко. И второ - защото новото ИБ на БСП има още една свръхзадача - да предложи реалната алтернатива на развихрящата се полицейщина в държавата и авторитарните забежки на новия премиер. Може би именно заради това дзен-ситуацията тук е особено видна. БСП трябва да бъде много неща едновременно, а това е задача, която никак не е лесна. Политическите медитации в Националния съвет също са приключили окончателно. Но промяната ще трябва да я търсим тепърва... Може би тепърва ще виждаме и разгарящите се политически битки в самата БСП, защото такива ще има. Това е природата на демокрацията и никой не бива да се плаши от тях. Добрата новина е, че скуката окончателно си тръгна от заседанията на Националния съвет. Историята като градска легенда Много по-добра обаче беше другата дзен-ситуация, през която БСП също мина на пленума в събота. Оценката на 20-те години преход у нас. Татяна Дончева извади на бял свят отново темата за партийните куфарчета, които били раздавани. Румен Петков стана да я репликира. Росен Малинов се включи в хора с фразата, че БСП трябва да обясни как така едни хора са си легнали с цървулите, а са се събудили с обувки от крокодилска кожа. Всеки будист би се изкефил от завръщането към старите мантри на този прословут български преход. Както всеки преход, и той роди незапомнено количество от градски легенди и конспиративни теории, които и до днес заразяват политическото пространство. Функцията на една нормална политическа партия днес трябва да отсее призраците от действителните събития, митовете - от реалността. Заради това приемането на позиция по повод годишнината е едно добро събитие. Самият факт, че дискусия имаше, вече говори, че БСП е в състояние да оцени това минало, което според будистите е част от илюзиите. В колективното преживяване на хората обаче именно това минало е причината за преживяваните днес беди - несправедливостта и неравенството. Двете големи теми, които БСП отвори на пленума в събота, трудно могат да бъдат обобщени с кратки фрази и в ограничено пространство. За тях тепърва ще се говори. Но връзка между хората в ръководството и преживяното минало все пак има. Тази връзка е описана от Робърт Пърсиг, който казва: "Социалните ценности са верни, само ако личностните ценности са верни. Ако искаш да оправяш света, започни със сърцето, главата и ръцете си, оттам тръгвай навън." Пърсиг е написал книгата "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет". Дано БСП да е открила хората с адекватни личностни ценности, които могат да променят и социалните такива.

Мисленето забранено!

Ленин се обезсмърти с формулата си, че комунизмът е: съветска власт плюс електрификация. Вече се налага да предложим формулата за гербаджийската реалност у нас - български авторитарен популизъм това е: ГЕРБ и "Атака" на власт плюс полицейщина в необятни размери.
Управляващите си позволиха вчера да използват парламента като полицейска палка и приеха декларация срещу Станишев и Доган. В разрез с всякакви процедури и правила. Народното събрание се превръща в мръсен ботуш, който трябва да рита опозицията. В добавка Цецка Цачева се разгневи на това, че нечия трепереща ръка на депутат от ГЕРБ е гласувала "против" и изсъска от почетното си място: "Да не се налага следващия път да гласуваме декларация срещу разсеяни депутати!". При повторното гласуване - всички са "за". Мисленето забранено!
Този монолитен терор, който не търпи чуждо мнение, който с полицейска ярост се нахвърля срещу различно мислещите, вече е симптом за това, че демокрацията е под заплаха. А приемането на подобна декларация е лицемерие в неописуеми размери. Замисли ли се някой колко точно време Борисов е бил на работното си място като кмет? И сега като премиер? Който използва декларациите като юмруци - да е готов за насрещен отговор.

Светът според едно ченге

През 1978 година Джон Ървинг публикува романа си „Светът според Гарп”. Книгата веднага става бестселър, защото е един невероятен опит да бъдат събрани лудите американски 70-те години в един текст, преливащ от налудничави разсъждения, невероятни образи, някаква свръхжизненост, която надделява над цинизма. Този роман е велик, защото оставя различна следа у всеки човек. Неговите читатели стигат до основния му смисъл по различен начин , защото това е магията на голямата литература – оставя те да се оправяш сам в нейния свят и разчита, че си достатъчно подготвен, за да я разбереш изцяло. Писателите често биват обявявани за гласове на своите поколения. Думите пренасят духа на времето по неочаквано траен начин. И бъдете сигурни – един ден по тях историците от бъдещето късче по късче ще слепват нашата реалност и ще си чудят що за хора сме били ние...

В България след 1989 г. обаче така и не се появи писател, когото да наречем изразител на всички тези проклети 20 години преход. Българската литература май се оказа една от първите официални жертви на пазарната икономика – не можа да си поеме въздух и изпадна в будна кома, като от време на време дава някой и друг знак, че още не отплувала завинаги в отвъдното. Но – нека да не бъдем песимисти – думите на този преход ще оцелеят, за да могат един ден пишат и за нашите поколения в учебниците по история. Най-интересната история от всички обаче е – къде точно оцеляха думите. Отговорът никак не е от най-логичните. В докладите на ченгетата. Там стои нашата история и чака да бъде призована от мрака. Това няма да е никак трудно. Нека да бъдем честни – в България очевидно щом на нещо се сложи гриф „Секретно”, то моментално става публично достояние и обществото започва да се забавлява в тлъсти вестникарска заглавия и ченгеджийски манипулации. Това е духът на времето, както пееха едни белокоси рокаджии.

Ако погледнем нашият преход от чисто ченгеджийска гледна точка (а под ченге в този текст разбираме освен състояние на духа и всички изредили се знайни и незнайни манипулатори на епохата), може би ще успеем да разкажем истинската история, ако тя изобщо интересува някой. Но понеже в последните дни обществото става и ляга с един мистериозен доклад на ДАНС, за който се твърди, че Станишев едва ли не е изнесъл под сакото си от Министерския съвет, за да го предаде.....всъщност тук историята губи своята логика, защото не е ясно къде е трябвало да го предаде, но както й да е, този митологичен документ вече взе съня на толкова много хора, че си струва да поговорим за него. Както го нямаше, или пък го имаше (ченгетата много преди Айнщайн са открили, че всичко е относително), но в ръцете на една енигматична фигура като Алексей Петров, изведнъж този доклад се оказа публично достъпен, а стотици сайтове го пуснаха да се върти, за да чете народа и да се диви на новите литературни герои на България – ченгетата и агентите.

Въпреки, че не върви в текст посветен на конспиративно-литературния характер на прехода да подминаваме с лека ръка подробностите, нека да се направим, че не забелязваме точния момент в който темата за този доклад бе извадена на бял свят. Нека да пропуснем факта, че свръхшумът вдигнат около него бе точна в разгара на два огромни гафа на кабинета – талибанската идея на Симеон Дянков да депозира пари от фискалния резерв в търговски банки, тоест да се опита да играе с големи пари на глабалните ротативки на капитализма, които са поръждясали от кризата, и още по-екстремистката идея да бъдат орязани с 10 на сто парите за здравеопазване, въпреки всички клетви на кабинета, че тома няма да се случи. Точно в този кризисен момент като бог на машината се появи прословутия доклад и всичко останало бе забравено, истеричните заглавия отново станаха свръхголеми и страната вдъхновени се потопи в атмосферата на парманентен скандал, в която преживява през последните 20 години.

Но понеже точно днес не бива да се правим на големи конспиратори, нека да предположим, че премиерът не е искал да хвърля димки, а е бил обзет от праведен гняв заради липсващите документи и да се концентрираме върху съдържанието на доклада. При това без да сме в състояние на проверим степента на достоверност на изнесените факти, ще се опитаме да видим и анализираме поне тънката литературна нишка, която анонимното ченге е сплело.

Пред нас стои един текст с помпозно заглавие: „Действия на лица и кръгове, оказващи деструктивно въздействие върху функционирането на министерства и структури на държавната администрация” (Естествено с това заглавие търговски успех би имал единствено доклад на ДАНС, защото, ако текстът бе автентичен роман би трябвало да носи името „Моите хероинови видения и гадната параноя след тях”). След като сме въвлечени в тягостната атмосфера на „лица и кръгове” с ужас забелязваме, че първата литературна клопка вече е налице. В текстът не се забелязва нито един кръг, а дори можем да споделим, че в него се говори за изключително малко на брой лица. Това не е в правилата на ченгеджийските отговорности, ето защо оттук-нататък ще се отнасяме към написаните думи предимно и само като към литература.

Анонимното ченге заплита интересна схема, която обаче твърде често сме чели в достатъчно на брой криминални романи. Централните образи на този доклад са два – Стефан Гамизов и Алексей Петров. Но екшънът почва с Гамизов. Самозваният, всъщност дали някой в България знае какъв точно е Гамизов, та самозваният специалист по всичко е представен като ходеща заплаха за националната сигурност. Лицето Гамизов вероятно е леко сенчест лобист, но авторът на думите, този автентичен литератор, изобщо не се задоволява с такава лека сянка върху характера. О, не. Гамизов е припознат като заплаха за националната сигурност, защото в някакъв разговор му е предречено, че един ден ще стане държавен глава. Сам по себе си този факт вече леко обърква жанровете, защото запраща написаното от трилъра към комедията. Гамизов очевидно е обилно следен, защото са записани извадки от негови разговори с доста лица, както и са изведени негови реплики или нещо като заплахи към цялата държавна власт. Дълго се чудих на кого ми напомня това описание и после се сетих. Гамизов в този доклад е обрисуван като някакъв български Распутин. Той ходи да се меси нявсякъде, води разговори с когато си поиска, а анонимният автор, гонещ славата на Дан Браун, следи с напрегнато перо неговите стъпки и анализира действията му свръхглобално. Наедро и смаяно. Някъде тук в това наблюдение вероятно започва да си личи, че дори и като литература текстът издиша. Заглавието ни предлага голяма конспирация, а ни се описва ежедневието на един митоман. Противоречието е очевидно.

Някъде след Гамизов в текста навлиза и Алексей Петров. В медийните среди има лек страх от този човек, защото той не изпитва притеснения да съди журналисти и да им къса нервите по съдилищата. Може би в името на това, ще разберете защо оттук-нататък ще замествам името му с фразата Белият маг на ДАНС. Та авторът на доклада, изпълнен със съмнения към фигурата на Петров, го описва като невероятен манипулатор, човек, който води шефът на Агенцията Петко Сертов за носа, и който целенасочено урежда личните си сметки чрез властовата сила на този пост. Ясно е, че всеки роман се нуждае от такъв герой, за да тръгне действието, но пък литературното съчетание между Алексей Петров и Стефан Гамизов идва в повече дори и на закалените фенове на маркиз дьо Сад. Именно в мига в който очакваш текстът да ти разкрие някаква голяма, свръхголяма тайна, се вижда, че такава няма. В този доклад са обобщени клюки, статии от вестници и някакви подслушани разговори в резултат на което текстът прилича на коктейл на древен алхимик – бълбука, кипи, пуска дим, ама нищо друго не се случва.

Още Умберто Еко бе споделил, че когато търсиш връзките между несъвместими неща е неименуемо да ги откриеш. Така се раждат конспирациите по цял свят. Свързваш крокодилите в Нил с реколтата на манго в Бразилия и ето ти задъхана история за тайното общество на монополистите на манго, които обичат да носят обувки от крокодилска кожа. Пуснатата литературна димка сред нас обобщава света именно по този начин. Като серия от видения и изявления на някоя врачка. Ако предположим, че текстът е автентичен израз на стилистичната култура на средностатистическото ченге в България – то изводите ще са шокиращи. Но може би така трябва.

Много въпроси останаха без отговор в този анализ. Как така докладът е в Алексей Петров? Кой го пусна в интернет? Защо Бойко Борисов обяви за този доклад едва на стотния ден от управлението си? Тези въпроси описват истинският кошмар зад анализираната литература. Описват една страна, проядена от ченгеджийски манталитет, вечна манипулация, интригантстване на дребно и откровени лъжи. Това е вечната българска драма. Нашата социална дрога. Ето защо нямаме литература. Думите бяха приватизирани в полза на интригите. И си караме така 20 години. Живеем в свят, сътворен от ченгета и фантазиран от тях. Хайде стига толкова, а!!!

Краят на лятното опиянение

Цяла серия от частични местни избори в страната минаха в събота. Повечето от вотовете бяха в малки населени места и вероятно това беше причината медиите да не им обърнат чак толкова голямо внимание. Ако обаче се бяха вгледали внимателно, може би щяха да открият няколко забележителни тенденции в гласуванията из страната.
На първо място на очи се набива шокиращо ниската избирателна активност. В столичния район "Илинден" например тя беше около 11 на сто. Фактът нямаше да прави такова впечатление, но нека да припомним, че на 5 юли на парламентарните избори избирателите масово се разходиха до урните и пак така масово подкрепиха ГЕРБ. Три месеца по-късно обаче очевидно заветната абревиатура и гаранциите на партията на Бойко Борисов за издигнатите от тях фигури вече не върши работа за пускането на бюлетини. И резултатът е налице - БСП и ГЕРБ ще мерят сили на балотаж в "Илинден", независимо от това, че герберските активисти ни проглушиха ушите как ще вземат района още на първи тур. Нека да не бързаме с ентусиазираните изводи. Вълната на управляващите още я има, но в нея се появяват първите пукнатини. Защото съвсем основателно можем да посочим, че серията от недомислени прояви и изявления на ГЕРБ в управлението им се върна под формата на негласуващи хора. И застрашава монопола им в София. Още отсега можем да прогнозираме, че в събота партийните активисти на Бойко Борисов ще впрегнат цялата си финансова мощ, за да спечелят в "Илинден", понеже, ако там има обрат, то битката за София, предстояща на 15 ноември, може да бъде видяна по съвсем нов начин.
Факт е обаче, че изборните победи на ГЕРБ започват да стават съвсем не толкова лесни. Ако имаше нормални анализатори, които не слугуват на властта, те още от тези малки изборни резултати щяха да забият камбаната. Българите лесно се влюбват, но още по-бързо разлюбват. Резултатите и ниската активност на вота влизат и в рязко противоречие с рейтинговата шаманология, която ни залива от страниците на вестниците през последните дни. Ниска активност, отчаяни хора, купуване на гласове и картината си остава все същата. Каква ти тук промяна? Наесен хората поизтрезняват от лятното опиянение. Какво да се прави? Живот!

Щастлив ли е червеният Сизиф?

В края на книгата си „Митът за Сизиф” Албер Камю прави един много стряскащ извод. След като ни е прекарал като влакче на ужасите през абсурдните стени, свобода, самоубийство, след като с шеметна скорост ни е превел през Достоевски, философията на романа и много други проблеми, французинът с резки спирачки ни паркира пред финалния си извод, че „трябва да си представяме Сизиф щастлив”. Нека само да напомним, че Сизиф е онзи митологичен нещастник прокълнат от боговете да бута камък до върха на една планина, а всеки път отново и отново, камъкът да пада надолу и демоничният преход да започва отначало. Философът смята, че щастието на Сизиф произтича от висшата му вярност, която отрича боговете и му дава сили да бута товара си. Самото усилие осмисляло живота....

Аз отдавна съм се отказал да разбирам екзистенциалистите, но често съм размишлявал върху финалната формула на Камю. Защото нормалното съзнание отказва да приеме, че предлаганото решение е вярно. Защото е трудно да си представиш страданието като единствен път към осмисленото щастие. Не е нормално дори.

Но, както смятах тази фраза само за един парадоксален афоризъм в един момент с ужас видях нейното политическо приложение. В началото даже не успях да се сетя за какво ми напомня преживяното, чак след това, чак след седмица изкарана в мрачни размисли и апокалиптични предчувствия, загрях за какво става дума.

В речта си пред 47-ия конгрес на БСП Сергей Станишев се опита да пробута точно тази философска формула на делегатите, обвита в много думи и странни клишета. Опита се да им каже, че в тяхното страдание днес е утрешната им сила. В една безсъдържателна реч той се опита да им опакова неясна надежда за бъдещето. Не им разви политически проект, а им заговори за това колко е страшно политическото време навън. Опита се да ги накара да се влюбят в безнадеждната тежест на загубата. Постара се да ги наплаши, че този камък е много по-малък в сравнение с някой друг...Изобщо майсторски ги хлъзна в неясното блато на нищо неозначаващите думи...

БСП за първи път е в толкова голяма криза. Аз смятам, че партията бе поразена от две ужасяващи светкавици – европейската криза на лявата идеология и нашенската корупция, която деградира и деморализира най-вече вярата на обикновените социалисти във възможностите на партията. Като комбинация тези два проблема са точно като скалата, която Сизиф трябва да бута до върха на планината. Но аз не вярвам, и няма да повярвам, че трябва да намираме щастието си в това.

БСП в момента е една куха структура. Изпразнена и изчерпана формация, която не носи идеен заряд и която разсипнически се подигра с надеждите на гласувалите за нея, надежди за един по-справедлив и нормален живот.

С речта си пред конгреса Станишев, както и подкрепилият го апарат сведоха партията единствено до собствените си политически амбиции. А те са скромни. Техните амбиции са да оцелеят. Да намерят отново своето тихо пристанче, удобно уредени с депутатски заплати. В затвореното комплексче на политическият елит. Какво от това, че редовно стрелят по тях? Какво от това, че атаките на ГЕРБ системно удрят по обикновените социалисти? Какво от това, че неополицейщината се разпростира като черен облак над държавата? Станишев и неговите приятелчета очертаха своят проект – бъдеще щастливи докато бутате камъка по билото на планината. Хахаха, може би заради това богът на кашлицата не му даде мира докато той четеше доклада си...

8 години смятах, че Станишев е правилният човек за БСП. Очевидно е, че не съм бил прав. Защото аз не смятам за нормално лидерът на най-голямата партия, а и най-старата у нас да бъде дефиниран на принципа на най-малкото зло. А днес се получава точно така. Юрий Асланов, дясна ръка на Станишев съвсем наскоро го определи като сполучлив избор в сравнение с алтернативите му. Въобще днес Станишев няма силната подкрепа дори и най-верните си фенове, които гледат да укротят неясните сили на политическите процеси като подхвърлят в медийното пространство примирени фрази от типа :”можеше да бъде и много по-зле”, „да му дадем още един шанс”. БСП не е експериментален полигон или обществена лаборатория, за да може да се дават безкрайни шансове. Визията на Станишев се провали и отдавна е време той да даде на друг да се опита да управлява кораба.

Каква точно бе визията на Станишев? Това е най-сложният въпрос, защото отговорите могат да бъдат няколко и то взети не от думи на лидера, а от негови реални действия. Управляващият елит на БСП се опита да се капсулира докрай и единствен той да диктува управленските решения на партията. Без да посягат на свободата на словото в БСП те всъщност убиха демокрацията в нея, защото свободата на словото е силна, когато има кой да чуе думите ти. 8 години в БСП не се проведе нито една смислена дискусия за бъдещето на партията и особено за бъдещето левият български проект и неговите основни ценности. Станишев и хората му технократизираха БСП, което винаги е идеологически колапс за една партия. Левицата е идеен генератор и когато спре да ражда идеи, тя няма смисъл. БСП се превърна в универсално неясна партия, без конкретна визия, с еластичен речник и действия. Толкова еластичен речник, че в един момент неоидеолозите на партията успяха да сътворят невижданото с бруталността си изречение: „Плоският данък е дясна мярка, която дава леви резултати”. Точно някъде тук аз започнах да се губя в думите на БСП и да не мога да се ориентирам. За един социалист е много важно да има ясни обяснения за света, а БСП в един момент просто не предлагаше такива. Лявата идентичност на партията бе сведена да красиви есета, неприложими в реалността. До развълнувано-задъхани думи, които се забравяха веднага след произнасянето им. БСП загуби фокус, разля се с корупционна страст, а мотивираните финансово псевдосоциалисти съвсем забравиха, че ги избират обикновени хора, които имат очи и уши. Олигархията вече съвсем открито заяви своето присъствие в левицата, което преля границите на всяко търпение.

На този фон Сергей Станишев въпреки всичко имаше успешен ход след изборния крах. Просто да си подаде оставката и да остави историята да си свърши работата. Защото само след година и половина всички ще си спомнят с носталгия за неговото управление. На фона на безумията на ГЕРБ и ексцентричните им идеи, Станишев щеше да изглежда разумен и целенасочен. Финансовите резултати на кабинета ме също ще бъдат недостижими. Хората по света се оттеглят заради това. Защото оценките се дават не в разгара на бурята, а от дистанцията на времето. Станишев обаче влезе в смъртоносна серия от фатални грешки. Отказът от оставка, виновното следизборно мълчание, поривите му по луксозен живот в Бояна, притихването, липсата на визия, всичко това се стовари като мощен юмрук върху партията и я изпрати в обществен нокаут. А той реагира на вихрите по много интересен начин – пусна своите хора да му прокарват най-идиотската от всички възможни тези. Че старото поколение в БСП вече пречи и, че лидерът трябва да получи възможност да управлява партията с младите. Някакси встрани остана факта, че повечето от тези млади хора са политически неграмотни, стерилни кариеристи, които намират вдъхновени начини да превърнат всяка фраза на Станишев в опити да се надцакат един друг и да си фантазират, че нещо от което вършат е ляво. Младите, тези които би трябвало да са бъдещата патерица на Станишев и неговато нова политическа легитимация в средите на левицата, са парцелирани и разделени между лобитата в БСП и то по начин, който никога няма да им позволи да работят заедно. А, да лобитата в БСП – другата основна вина на Станишев. С поетическото си пренебрежение към организационните въпроси той позволи това феодализиране на партията. Той позволи олигарсите да се правят на социалисти и да държат в подчинение цели партийни региони. Нещо повече – с безумната си серия от грешки, той им даде възможност и в един момент те да започнат да му четат политически морал и системно да му набиват канчето по медиите...

Делегатите на конгреса отново преизбраха Станишев, но можем да видим в това не само пирова победа, но и начин да се постави друг на огневата линия. Защото оттук-нататък лидерът на БСП не може да разчита на никого освен на себе си, но това ще се окаже крайно недостатъчно. Ама крайно недостатъчно. Защото изборът на статуквото на поражението е харакири в невиждана форма. Този конгрес по никакъв начин не беше представителен за настроенията на левите хора и Станишев го чакат твърде тежки времена, ако е повярвал, че изборът му е нещо повече освен израз на страх, паника и ужас от промените.

Аз съм привързан към БСП. Винаги съм гласувал за нея. И заради това имам право да кажа всичко това. Имам право да споделя защо ми е болно. Имам право да недоволствам от подмяната на думи и диагнози. Имам право да се чувствам гневен. Имам право и да не приемам това, което се случи. Имам право да кажа истината. Защото, ако не я кажем сега, няма да си я кажем никога, а живота в лъжа никога не пречиства духа. Никога.

И най-накрая – откровено се питам нещо. След като ни предложи да вярваме, че в митологичната орис на БСП се крие щастие, след като трансфирмира посланията на Камю в политически формули ,чудно ми е единствено едно. Ама само едно. Трябва ли да си представяме Станишев щастлив?

Полицейска сидеровщина

В порив на велика мъдрост един белградски графит бе обявил тържествено: "Благословен да бъде този, който няма какво да каже и въпреки това мълчи." Ако приемем това за универсално житейско правило, то лидерът на "Атака" Волен Сидеров никога няма да бъде благословен, ама никога. Вчера за пореден път белокосият националист, с отсечените жестове на ерзацфюрер и пискливичък гласец се развилня на парламентарната трибуна и стресна стенографките в НС, които сигурно проклеха деня, в който повечето лекарства по аптеките вече се продават с рецепта. Причина за гнева на лидера на парламентарна партийка стана декларация на Сергей Станишев срещу стодневното бездействие на кабинета.
В порив на любов към ГЕРБ и с красивото удоволствие да си част от мнозинството Сидеров реши да изпробва просташките си словесни похвати, които съчета обилно с лексика, която представляваше комбинация между тоалетни надписи и антисемитска брошурка. Тезите на Сидеров обаче са познати, той е толкова повтаряем човек, че не ти трябва да го слушаш всеки път - един път ти е достатъчен.
Притеснителното в поведението на националиста е друго. Това е узаконяването на вербалното насилие в парламента. След като преминеш всички граници в безсилието на злобата си и потърсиш простащината като последен изход, то това деморализира напълно парламента. Полицейският национализъм и дебелоочие, демонстрирани ни от управляващото мнозинство на ГЕРБ и "Атака", на практика са удар срещу парламентаризма. Защото парламентаризмът предполога дебати, спор и дискусия с аргументи. Сидеровщината обаче не търпи това. Сидеровщината подменя аргументите с простотии, споровете с караница, размаханият пръст се превръща в основен политически аргумент, а личните обиди стават единствената норма на поведение. И нека не забравяме. Този проповедническо-маниакален стил ни се демонстрира от човек, в чието минало стоят актови фотосесии, екстремистки възгледи, сравними с тези на отдавна отречени от историята идеологии, и его, което можем да отдадем единствено като свръхкомпенсация за липсата на други умения или физически дадености.
В този вулгарен език, демонстриран от Сидеров, както и в апотеоза на налудничавите му идеи (отсъствието от парламента да станело подсъдно?!!) има и нещо положително. То ясно разграничава политиката на две части. От едната страна стоят хората, които не биха приели това поведение, а от другата всички останали. Съгласяването с този стил, с тази лексика, с тази логика на фуражката, с това улично хулиганско поведение е морален фалит на всяка партия. ГЕРБ днес може и да се забавляват с големината на напомпания си рейтинг, но един ден ще ги измерват не по него, а по думите на парламентарното им приятелче. В този ден няма да им е смешно. Ама никак. И най-накрая. Нека да припомним на Волен Сидеров още една велика сръбска мъдрост и да му я препоръчаме като политическа мантра всеки път щом усети демоните да взимат връх: "Когато ме няма - ме няма. Когато ме има - по-добре да ме няма."

Правителство край басейна

Градската мълва разказва следния легендарен политически епизод. Жежко лято, в което слънцето е неподвижно като мозъчна дейност на депутат от управляващото мнозинство. Работно време. Край един басейн в "Дианабад" стои Бойко Борисов и звъни по телефона на свой приятел. "Ако стана министър-председател, всеки ден ли трябва да нося костюм", пита с лятна нега той. Уви, легендата не е запомнила отговора. После звъни на друг свой приятел с екзистенциалния въпрос от колко до колко часа трябва да ходи на работа на "Дондуков" 1...
Тази лятно-тревожна история прекрасно се връзва с друг случай от политическото битие на ГЕРБ, който също се превръща в митологична величина. Първият въпрос на сътрудничките на новата управляваща партия в сградата на Министерския съвет е дали ще има място за канарчето на Борисов.

Описваме тези управленски епизоди не за да се заяждаме с бохемската същност на новия премиер, а да формулираме един голям въпрос. А управлява ли Бойко Борисов наистина? Ако се вгледаме в политическата му биография, чиято интерпретация той вдъхновено подменя на няколко години, ще забележим, че неговият стил можем да определим единствено като системно бягство от отговорност. Бойко Борисов е фигура, която привлича в своите околности достатъчно количество хора, които да работят вместо него, докато той се отдава на размисли край басейна за бъдещото си премиерстване. В пристъп на неочаквана откровенност дори вчера Цветан Цветанов, титулуван като дясна ръка на Борисов, призна, че кметът на София всъщност през цялото време е слушал съветите на Йорданка Фандъкова, докато е пребивавал на "Московска". Информацията е достоверна, защото е замислена като пиарски ход за герберския кандидат. Само че тя е поредна тухличка в интелектуалното предположение, че Борисов е просто една съвсем леко куха фигура, която се изпълва със съдържание единствено чрез своите съветници. Защото когато е себе си, премиерът съвсем очевидно не се интересува от политиката, нито пък от такива дребнички неща като бюджет и финанси. Малко преди изборите журналистът от "Монд" Беноа Опкен в своя статия също бе забелязал, че Борисов предпочита да чете информации за Анджелина Джоли, а не да говори за политика. Въпрос на приоритети.
Въпросът обаче кой управлява вместо Борисов, натежава с неочаквана сила, като съпоставим всички факти. Истината се крие не в социологията, а в биографията, вдъхновено бе открил Робърт Пърсиг. Биографията на Борисов е биография на системен беглец от отговорности. На него му дайте басейн, пура и канарче...
Като казахме за канарчето, трябва да споделим, че се носят слухове и за това как Симеон Дянков, друг герберски титан, пък строи стая за котката си. И чудното е само едно - дали пък един ден основната политическа информация от това прословуто правителство няма да е, че котката на Дянков е закусила с канарчето на Борисов. Всичко е възможно. Особено като говорим за кабинет, роден в мечтите на един човек, край басейн, и то насред работно време.

Любов и духова музика

В САЩ са фалирали не по-малко от сто и двадесет вестника. Могъщата група на Рупърт Мърдок, която публикува Wall Street Journal, търпи годишни загуби от 2 милиарда и 500 милиона евро. Самият Мърдок прогнозира, че през идното десетилетие всички вестници ще престанат да съществуват... Прочетете това в статията на гуруто на свободната преса Игнасио Рамоне (стр. 10). И какви опити правят вестниците, за да се спасят? Намаляват страници, съкращават притурки, журналисти и работното време на оцелелите. Въвеждат платен достъп до електронните си издания. Пълни нещастници. Колегите трябва да попият българският опит. Това е истината. Нека дойдат в България, за да видят какво значи борба и изобретателност да се оцелява. Ноу-хау-то се нарича "слагане на властта". А властта, каквато и криза да има, винаги ще намери начин да благодари. От няколко месеца се възпираме да пишем за това. Не е проява на добър вкус да клепаш колеги. Това обаче, което видяхме вчера в броя на в. "Стандарт", е уникално. Всички журналисти с молив в ръка трябва да четат този брой, а техните преподаватели трябва да го включат в учебниците. Подсказваме го, защото имаме чувство за отговорност пред идните поколения. Историята на българската журналистика ще е с пъти по-бедна и изпосталяла без този брой на "Стандарт". На знаещите е известно, че предишното правителство въведе данъчни облекчения за млади съпрузи, ако са взели ипотечен заем. Това правителство премахва бонуса. Антисоциално отвсякъде. Как обаче да го напише "Стандарт", врекъл се в бурна любов на Бойко Борисов още в предизборната нощ? Много просто. С букви, тлъсти като коледна пуйка, на първа страница колегите пишат: "Сватбен подарък за младоженци". В подзаглавие се дава разяснение, както му е редът: "Плащат по-малко данъци за жилище назаем". Чудесно, браво на Бойко, си казва младият съпруг, минавайки покрай будките с вестници с разтреперано сърце. Разбира се, ако не прочете значително по-ситните букви в надзаглавието: "Още два месеца". За да се затвърди знанието на стр. 4, с още по-тлъсти букви, четем: "По-малко данъци за младоженци с кредит". Простата подробност, че това се премахва, а не се въвежда, вече престава да боде очите. Романтичното пътешествие обаче продължава. Пак на първа страница, над портрет на Борисов, четем: "Гасим пожари в Европа". Брей, казва си нашенецът, я виж колко сме печени и как Европа разчита на нас! Някъде вътре в броя става ясно, че ние искаме, тоест имаме желание, да се включим в една програма, която се нарича "Модул за гасене на горски пожари с използването на самолети..." Искаме да станем организатор на програмата, но друго си е да обявиш на любознателния читател, че започваме да гасим пожарите на Европа, като не могат да се справят сами, я. Енергията за журналистическо проституиране, тоест за оцеляване, обаче не може да свърши, ей така, просто на първа страница. Ако си го мислите, значи не познавате еротичния ентусиазъм на "Стандарт" към новата власт. От вътре бликат едни бюджетни дупки, оставени от Станишев, и една спестовност от Дянков! "540 млн. лв. е дефицитът в държавния бюджет от януари до септември", четем на стр. 10. А дефицитът, продължаваме да четем, за септември е само 62,3 млн. Представяте ли си САМО? И това било девет пъти по-малко от дупката за месец юли. Почваме да смятаме. Значи през юли дупката е била 560,7! Абе, колеги, нали за деветте месеца беше 540? След това се казва, че точно преди старите министри да предадат властта, дефицитът бил 556 млн.! Ама нали и Дянков си призна за излишък в края на юни от 180 млн.? Луд да станеш. На 13-а страница пък четем, че дупката в хазната била вече 710 млн... Всички знаем, че любовта заслепява разума, но чак път толкова. Цифрите са си цифри. С тях можеш да лъжеш, но друго си е нещата да ги обобщиш в коментар. За по-простите и по-несмятащите. И четем коментара на колежката Валерия Стойкова на стр. 13: "Държавата като спестовна домакиня". И защо е спестовна? Защото решила да прибира за бюджета половината от печалбата на държавните дружества. "Въпреки, че неолибералите веднага биха скочили срещу всичко положително, щом стане дума за централизирано управление", пояснява колежката. То направо си е социализъм това прибиране на печалбата. Което си било мярка срещу скъпите командировки и луксозните лимузини. Черешката на тортата обаче не е това. Какво заглавие може да се сложи на материал, в който се разказва как половината фирми в България замразяват заплатите, а всяка четвърта съкращава работници? Няма да се сетите. Те затова трябва гениалност. Внимание, заглавието е "Бизнесът вика Бойко на помощ" (пак стр. 13)! Бойко прелита от страница на страница в различни форми, различни думи, в различни заглавия и в един момент всяка дописка е като любовно обяснение. Още един пример - стр. 11, в дописката, която е за съкращенията в "Нефтохим", носи заглавието (дръжте се!) "Без съкращения в "Нефтохим". Заглавието гали все едно специално е чистено с омекотител. Истинска журналистика! И с риск да бъдем скастрени от издателя, ще се провикнем: "Братя, купувайте "Стандарт"!". Иначе никога няма да разберете какво означава истинска, вдъхновена, всеотдайна и всепоглъщаща "свирка на властта"! Любов и духова музика.

(тази статия е писана съвместно с моя колега Юрий Борисов пд псевдонима братя Ружеви. Публикувам я в моя блог, защото смятам, че тя засяга изключително важен проблем днес - отношенията между "свободните" медии и полицейската власт. Смятам, че тепърва ще има да се пише по тази тема. Това е само началото)

Шизофрения или подлост

Страхотната идея, че цялото управление на ГЕРБ дотук е по-измислено от роман на Дан Браун и по-нелепо от пластична операция на българска фолкзвезда, може да обземе всеки, които се запознае с реалните им действия. Съвсем сериозно. Кабинетът обяви вчера, че ще кърпи бюджета с 64 милиона лева от 6 държавни фирми. Нищо лошо. Криза е. Но само преди един месец в разтърсващи интервюта ни бе обяснявано, че повечето от тези дружества са били източвани от демоничното предишно правителство. Вчера с официално свое решение кабинетът призна истината - дружествата са в добро финансово състояние. Нищо от помпозните фрази не е било истина. Разминаването между думи и дела може да има две определения - шизофрения или подлост. В първия случай пукането на балона би било все пак извинимо. Лекарствата са скъпи, а и здравната система никаква я няма. Вторият вариант обаче е плашещ. Няма друг кабинет, който да се е превърнал в производител на повече нелепици от този. Никой обаче не взима отношение. Единия месец - фирмите са източени. На другия - о, не, те имат пари. Управлението на ГЕРБ прилича на тенис мач. Главите се въртят наляво и надясно, докато на цялата публика не й стане лошо от взаимоизключващи се твърдения и министри, които отчаяно имитират Бойко Борисов. Затегнете коланите обаче! Почти сигурно е, че най-доброто от световъртежа, който могат да ни причинят, тепърва предстои.