Дан Браун и казусът "Марио"

В България реалността винаги е имала превес над литературата. Eксцентричните политически нрави у нас винаги надминават и най-смелото литературно въображение. Така, докато цял свят чете усилено романите на Дан Браун, за да открие тръпките на мистерията и древните интриги, у нас данбрауниадата тече с такава сила, че ако американецът успееше да я зърне отнякъде, веднага би се пенсионирал.
Трети ден медии и политици издирват Марио Тагарински. Този депутат, бивш министър в Костовото правителство, известен масон, влезе в парламента от листата на РЗС, пък в петък внезапно реши да напусне групата на Яне. И се започна една мистериозна гоненица - просто не е истина. Яне алармира, че Тагарински е жертва на политическо отвличане. Медиите започнаха да издирват мистериозния депутат, но той упорито не вдигаше телефона си. После изведнъж се оказа, че в пристъп на обществен гняв от писанията по вестниците Тагарински (странно защо) позвънил на Бойко Борисов, за да му каже, че всичко е наред, той не се криел, а празнувал годишнина от сватбата си. По-някое време в хора на мистерията се намеси и шефката на парламента Цецка Цачева, колкото да обяви, че ГЕРБ няма нищо общо с разцеплението на РЗС, хората на Яне пък контраатакуваха с обвинения в политическо интригантство и тоталитарни забежки.... Какъв ти тук Дан Браун?
Сагата "Марио Тагарински" за пореден път ни изправя пред основния проблем на българската политика. Този проблем е не корупцията, а тоталният битовизъм и дребнотемие на скандалите. Българските политически дебати никога не се водят за идеи, в мига, в който се появат различията, основното оръжие в тях става интригантстването на дребно и шмекеруването около отделни фигури и депутати. Такъв най-вероятно е и случаят с Марио Тагарински. Въпреки клетвите на ГЕРБ, че нямат пръст в неговите самоволни акции, едва ли има нормален човек, който е повярвал. Съвпаденията са прекалено много, а и този случай така пасва на полицейското разбиране на ГЕРБ за политика, че няма накъде повече.
Инспирираните отлюспвания, мистериозните самоотлъчки, парламентарното инженерство се оказаха незаменима част от репертоара на ГЕРБ. И именно тук се срива митът, че те са нещо различно. Не, те са нещо много старо. Само че в по-коварен вариант. Милиционерщината, особено когато неуспешно се опитва да имитира трилър в стил Дан Браун, винаги фалира именно заради жълтенията и задушливия аромат на димки, който се носи от нея. ГЕРБ толкова са си повярвали, че вече не се срамуват да разиграват политически драматургии пред очите на обществото и да лъжат същото това общество, без да им мигне окото. Не знам някому да е жално за РЗС, трябва обаче да ни е жал за поредната пропукана илюзия на българите. Дан Браун се харесва на хората, защото им дава възможност да избягат за миг от реалността. Но да си цял живот герой от негов роман - това не се издържа!

Господарите на света

(как списвах жълтата страница на един студентски вестник)

Не си мислете нищо лошо за мен, но известна част от студентския си живот изкарах като журналистически мистификатор и то от висша класа. Времената бяха такива, пък й измислянето на новини ми се струваше магия от висш порядък, така че се поддадох на този порок и днес пиша тези думи за успокоение на съвестта си и за забавление на света. Защото, тук трябва колективно да ми повярвате, на света не се е родило занимание, което да се сравнява със своя културен и жълт възторг, от измислянето на новини. За да ви разкажа историята обаче ще трябва да ви върна доста назад, да кажем някъде в началото на 1999 година. Мрачно, костовистко време. Студентски град приличаше на дадаистка фантазия, но понеже беше моят Студентски град, изобщо не ми пукаше за това. Нямаше ги още бароково мутренски клубове, имаше полянки, по които вятърът разпиляваше боклуци, а България все още беше в невинната фаза на своята демокрация, тоест изобщо не подозираше, че един ден премиерът ще се казва Бойко Борисов.

Бяха радикални времена, политическата обстановка действаше угнетително на всяка левичарска душа, готова да вдигне социална революция всеки миг от денонощието. Американските самолети прелитаха над България, за да бомбардират Сърбия и това допълнително допринасяше за смутния характер на времето. Някъде в тази епоха, която изглежда далечна като в каменната ера, успях да изкарам близо седем часа на антивоенен митинг в който с упование викахме култови лозунги като: „НАТО- фашисти, световни терористи!” или пък „Надежда, Надежда, да спре да се навежда”. Не знам дали тогавашната външна министърка Надежда Михайлова се е изчервявала от тези лозунги (душата й би трябвало да е свикнала на еротичните задявки, след като година по рано вестник ДУМА бе публикувал нейна снимка на която се виждаше бельото й, а текстът на снимката гласеше: „Надежда Михайлова: Външната ни политика трябва да е прозрачна”. Хаха!). Единствената възможност за прехрана на бедните студенти бяха студентските столове, а именно в един такъв се сблъсках за първи път с неподражаемия пернишки говор, когато едно готвачка ме попита: „Ти пиуе със зеуе уи ще искаш?”.

Та точно в тези времена, велики времена между другото, мои колеги неясно откъде намерили финансиране в смутната епоха на костовото разбиране за капитализъм, решиха да издават независим студентски вестник. Те кръстиха изданието „Меркурий”. Още като чух за идеята се възпротивих срещу името на вестника, защото ми напомняше на вестник „Психо” или на някоя друга окултна история. Не можех да бъда по-прав в своите подозрения. Името на изданието дойде от един възстар студент по химия, бивш казанлъшки алкохолик, който твърдеше, че е архангел Михаил в човешки вид. Този пич приличаше на извънземно, имаше дълга като на хипар мазна коса, козя руса брадичка и демонични очи. По някаква ирония на съдбата архангел Михаил се бе присламчил към журналистическата група, а от цялата група – твърдя го – аз му бях любимец. Може би, защото, това, че съм комунист го вбесяваше, а пък аз не му спестявах въпроси от типа: „Възможно ли е душите на грешниците един ден да спретнат астрална революция в отвъдното?”. Това, че не можеше да ми отговори го ядосваше, но пък винаги разговаряше с мен. Този пич беше луд фен на Петър Дънов, чието небесно име било Бейнса Дуно и някъде от налудничавите анали на това учение бе изплувало името „Меркурий”. Аз се забавлявах с циничния корен на думата и никога не проумях небесния смисъл на всичко останало.

Та, изобщо нямаше да участвам в този медиен проект, но моите приятели ме помолиха да напиша нещо за първия брой. Но не искаха да им пиша новини. Тогава се замислих тежко върху света, будувах цяла вечер, но на сутринта бях готов с култов и кърваво-психологически разказ, наречен „Полунощен психар”. В дивия сюжет на това повествование се разказваше за някакъв имбецилен изнасилвач, който убива своята поредна жертва, но тя вампирясва пред очите му и му разказва играта. Написах разказа не, за да се правя на писател, а просто, за да си поиграя с езика и да се почувствам поне за малко истински творец.

Първият брой на „Меркурий” беше уникална амалгама от разкази, налудничава женска поезия (жените обичат да праскат образи в които да сравняват своя пол с вълчици, скитници, вампирки и други), статия от Архангел Михаил за същността на музиката, пречупена през философията на Дънов и пеещите планети, някакви политически коментари за околната действителност и размазани аматьорски снимки. Вестникът беше красив, а аз още пазя някъде своят опит да конкурирам Стивън Кинг на хорър-полето.

Естествено, второто име на всеки журналист е мързел и с краткия си дебют, аз считах своята роля в студентското издание за приключена, като с половин уста обещах от време на време да давам съвети по организацията на работа, но всъщност доста време не се вяснах в тази компания, защото там, започна да се налага дисциплинарен стил на работа, а аз в естественото си състояние съм анархист, който трудно търпи да го тъпчат по главата и да го притесняват за щяло и нещяло.

Месец по-късно обаче моите приятели, единият от тях бе станал главен редактор на вестника, а останалите му бяха заместници, потропаха на вратата на стаята ми, прекъснаха четенето ми на романа „Пяната на дните” на Борис Виан (защо съм запомнил това е необяснимо за мен) и в продължение на два часа ме молиха да започна да пиша редовно в техния вестник. Дори ми предложиха да си имам отделна страница, последната страница на изданието с рубрика „ШОКолад”, която да пълня с жълти новини и пикантни истории. Обещаха също така колегата Йордан Мичев, пратен от Аллах също на журналистическата бойна пътека, да е съавтор на тази страница и след големи увещания и приятелски клетви, приех. В крайна сметка нарцисът в мен надделя и то много сериозно.

Естествено нямах никаква идея какво да пиша на тази проклета последна страница. Времената бяха тревожни в политическо отношение, но пък за жълтении никак не ми се пишеше. Естествено бях въоръжен с два тома разкази на Хашек в които потърсих вдъхновение и скоро установих, че единствената опция за медийно спасение на вестник „Меркурий” e да си впрегна фантазията и да я пусна свободно по магистралите на чистата литература и реалистична фантазия.

И така – една вечер, аз и другарят Мичев (сега вече той е улегнал семеен човек, с щерка на ръце, но в онези години беше свободен елемент с ексцентрични разбирания за вселената) на три бутилки вино, родихме зашеметяващата концепция за страницата. И не само родихме концепцията, ами написахме и първите новини за нея. И до днес се разтрепервам от радост като се сетя, че най-първата ни съвместна дописка носеше великото заглавие: „Ожениха пиян студент по погрешка”. В драматичния сюжет на описваната случка се разказваше как на купон един младеж от Химическия факултет на Софийския университет прекалява с водката и започва да танцува само с една девойка. Ентусиазмът на компанията стига дотам, че рано сутринта водят новооткритите влюбени в гражданското и ги женят. Кефя, се, че аз и другаря Мичев специално наблягахме в дописката на момента в който младеженецът се буди трезвен. В нехайният стил на Хемингуей отбелязвахме, че първото нещо, което вижда младият химик е свидетелството от гражданското, че вече не е самотна душа по белия свят. После описвахме как хвърля и трезвен поглед върху булката и се ужасява. „Тя прилича на Петър Стоянов – цялата очила и зъби”, споделяше нашия герой пред виртуалните репортери на „Меркурий” и се заричаше никога повече да не пие. Култова дописка, култов вестник. На сутринта предадохме материала за печат, а три дни по-късно вестникът излезе.

И сега чуйте най-странната част от историята. Всички повярваха на нашата дописка. От целия проклет вестник, материалът за ожененият по погрешка студент събра най-много коментари. „Това само на студент може да се случи, няма начин да не е истина”, твърдеше мой познат и размахваше вестника. Сърце не ми даде да разбивам медийните му илюзии. Този мой познат беше един психар от Юридическия факултат, но мечтата на живота му беше да се запише в Чуждестранния легион (хаха, така е, Студентски град те сблъсква с всякакви екземпляри). В крайна сметка заряза правото и наистина отиде в легиона, а последно чух, че бил някъде из Сиера Лионе, в земите на диамантите и лъвовете. Та именно реакцията на този пич ме убеди, че концепцията ни работи и то много добре.

Освободени от притеснения за реалността и заредени с вино и водка, с другаря Мичев седнахме да творим нова страница за вестника. Този път нямахме идея какво ще пишем, но ни беше кристално ясно, че основната ни новина трябва да е за секс, за да може формулата на жълтата преса да е напълно потвърдена и сбъдната. И тогава вкупом родихме гениална идея. Написахме цяло чело със заглавие: „Логопедки откриха секстелефон”. Сътворихме го под формата на репортерско разследване със социални мотиви. Врътнахме историята около четири девойки, специалност „Логопедия”, които решили със силата на своите говорни умения, да поспечелят в дивия свят на пазарната икономика. Бяхме се развилнели с другаря Мичев, защото си спомням, че наблягахме на факта, че девойките всъщност и визуално не са за изхвърляне. Най-накрая естествено материалът завършваше с брутална „анкета” сред студенти. Все пак „Меркурий” беше невероятно свободна трибуна тогава, защото отговорите на студентите се въртяха около това, че всеки от тях би звъннал на секстелефон на който ще му говорят на нормален български, а не да използват фрази като „че ти въртим минето” (Хахаха, признавам си – към края на дописката сигурно сме били доста подпийнали, но е факт, че излезе без редакторска намеса).

Какво да ви кажа? Фурор е мека дума. Темата за логопедките и секстелефона се превърна в градска легенда за Студентски град по онова време. Чувах за тази история дори от хора, които изобщо не познавах, а част от сътворените от нас с другаря Мичев сексфрази в текста станаха крилати, ама наистина крилати. Това показва единствено, не, че аз и Данчо сме гении, а това, че алкохола понякога наистина е творческа сила.

След това потвърждение за нашата медийна мощ, мисля, че вече загубихме всякаква представа за реалност и се развилняхме по страница „ШОКолад”. Започнаха се разработки от типа: „Батман броди в Студентски град”. В тази дописка си представяхме, че има студент, който си въобразява, че е супергероят с черен костюм от филма и броди по покривите на общежитията. „Маймуна от катун обира студентки” – фундаментална новина за павиан от цигански катун, който се катери по прозорците на общежитията, умело дресиран да обира бурканите, които студентите са поставили по прозорците. „Плъх паникьоса дамските тоалетни в УНСС” – в тази дописка се гордея с описанието на плъха, който подал любопитно муцуна от тоалетните подобно на министър, който чете данъчната си декларация. Абе, кеф ви казвам. А, да – да не забравям фундаменталната разработка – „Масов побой заради студентка в Техническия универститет” – дописка в стил Маркес, в която описвахме колко слаби са мъжките същества попаднали в плен на женската прелест, чар, магия и трепети.

Ехххх, имаше прелест в онези времена. Студентски град ми изглеждаше като утопична територия на свободата, а сега имахме и трибуна в която можехме да споделяме колективните си халюцинации със света, а възторгът идваше оттам, че светът вярваше на нашите съновидения и измислици.

Написахме още доста неща, които не си спомням. Аз всъщност четях само нашата страница на „Меркурий”, защото другите постепенно бяха превзети от скуката. В крайна сметка май точно това уби този свободен и независим вестник. Главният редактор, ех приятел ми е, въпреки, че не съм го виждал от много години, много държеше да правим класически информационен вестник, докато една група радикали, в която май влизахме само аз и др. Мичев, твърдяхме, че студентският вестник трябва да заложи на ексцентричният хумор и непрекъснатата сатира. Само един пример за разликите в медийните светове. Главният редактор искаше другите репортери да правят анкети от типа на това „Одобрявате ли храната в стола?”, а другарят Мичев с ленински плам и вдъхновение настояваше анкетата да се състои само от един въпрос и той да е „Дефекализирате ли?”. Репортерката, която трябваше да прави анкетата сбърчи нос и гнусливо заяви, че тя не би могла дори да произнесе думата, тогава аз изявих желание да тръгна по улиците и да я направя, но моят репортерски устрем бе посечен и така вестникът тръгна в скучното русло, а няколко месеца по-късно и спря.

Независимо от великата страница „ШОКолад” – територията на неограничената лудост и смях.

А, да щях да забравя. Именно на страниците на вестник „Меркурий” аз и др. Мичев създадохме фигурата на един велик студент – Харалампи Цветков, студент по математика. Започна се оттам, че написахме дописка за този ексцентричен гений, чийто сюжет не мога да си спомня, а после всеки път като засягахме социален проблем се допитвахме до този пич. И му слагахме в устатата велики фрази, мислехме крилати отговори. Харалампи Цветков бързо стана експерт по всичко – от събличането на жени до реформата във висшето образование. По-късно Данчо го прехвърли на страниците на вестник „Монитор”, след това на ДУМА, а когато и аз отидох в ДУМА също започнах от време на време да праскам по някоя дописка от името на Харалампи Цветков, неосъщественият студент по математика, човекът със склонност към обществено полемизиране на социално-значими проблеми и много други лудости. Дори исках да пиша роман за него. Но от този роман измислих единствено името: „Свирка без край. Странната и незаконна история на Харалампи Цветков – студент по математика”.

Не е хубаво човек да живее само в своето минало. Но пък завръщането в спомените за свободата и възторга винаги е нещо като кратка почивка от яростта на нахлуващата наоколо реалност. Важното е, че имаш спомени, а спомените (както споменава Павич) са потта на душата. Щом имаш спомени значи имаш и душа, която да се поти. Моята душа например никога няма да спре да се вълнува от онези дни в които всичко изглеждаше възможно, а полетите на фантазията бяха неограничени и твърде красиви, за да бъдат забравени. Човек трябва да помни, защото паметта е нашият начин да се движим във времето и никога, ама никога няма да измислим по-добър.

Но ще ви призная нещо. Тогава се чувствах млад и безгрижен, и колкото и да е странно – такъв се чувствам и сега. Все едно времето не е минавало. Все едно времето не съществува. Аз съм си все същия и все така ще предпочета да ви говоря за измислици и жени, отколкото да участвам в тежки разговори за каквото й да е било друго. Идеята, че не съм се променил много адски ми допада. Дава ми усещането за вечност. А когато си на 32, няма по-велико усещане от това да си убеден в своето безсмъртие, защото винаги ще има 1999 г., винаги ще има Студентски град, винаги ще има вестник „Меркурий” и винаги ще има двама студенти по журналистика, които на бутилка вино ще се смеят на собствените си измислици и ще са убедени, че те са господарите на света...

Морален терминатор

"Простаци", изсъска вчера премиерът Бойко Борисов по адрес на лявата опозиция. Думите му отекнаха в сградата на парламента, която от години е украсена с величествения девиз "Съединението прави силата". Нашият премиер май е опериран от чувството за историчност, иначе щеше поне за малко да са почувства неудобно. Защото историята обича да се повтаря като фарс, а в този случай дори като буфонада. Само преди около година Бойко Борисов разпалено се жалваше, че Сергей Станишев е нарекъл "циркаджии" представителите на тогавашната опозиция. И театрално проклетисваше "тройната цинична коалиция".
А ето че година по-късно като същинский терминатор, вече в друго амплоа, Бойко откри в душата си къде-къде по тежки думи за своите политически противници. Точно тук обаче е моментът да припомним, че настоящият премиер едва ли е моралният връх на благоприличието, за да може да раздава оценки като "простаци". Все пак да не забравяме, че говорим за човека, който в началото на обществената си кариера определи политиката като "лайно в целофан". На по-късен етап от живота си пък сподели, че е набил гаджето на дъщеря си, като пътьом се оказа, че втората по любимост дума в българския език му е "Станишев". Когато узакониш цинизма като норма на политическо поведение, граници за прекрачване просто не остават. В този смисъл парламентарните съскания на премиера дори трябва да ни радват. Както вървят нещата, след някой друг месец човекът може направо да налети на бой...

Исторически трепети

Ако квартален пиянка в Подуене не е наясно с историята, ще e тревожно явление, но извинимо с оглед невероятното количество алкохол, което може да изпие средностатистически жител на този китен квартал. Ако ученик в гимназията също не е запознат с историческите процеси и събития, ще е укоримо, но пък разбираемо, като се вземе предвид състоянието на образователната ни система и системното повишаване на степента на истерия сред учителите. Когато обаче външен министър и бъдещ еврокомисар си позволи исторически импровизации, които издават явна неосведоменост, вече е шокиращо, защото е показател за нивото на цялото управление.
Така вчера Емел Етем, пардон Румяна Желева (вече е трудно да не ги объркаш), смути историческите мозъци със своето зашеметяващо откритие относно връзките между България и Русия. В желанието си да изпъкне с дипломатически чар и да не каже абсолютно нищо важно, пред в. "Ню Юръп" бъдещата еврокомисарка по цунамитата (това е шега, но нека да припомним, че тя сама описа така спецификациите на постта си) отбеляза, че България нямало да сменя геополитическия си фокус от Русия, защото дипломатическите отношения на двете страни са били отлични през последните 130 години... Момент, момент! Я да проверим точно това твърдение на Румяна Желева. Значи според външната ни министърка от 1879 г. досега дипломатическите ни отношения с Русия са отлични. Толкова отлични и цветущи, че дори два пъти сме воювали, единият път съвсем реално. Мир и прелест. Но може би във фантазиите на дипломатката войната съвсем не е повод отношенията между двете страни да не са отлични. По тази логика България е най-миролюбивата страна в целия свят, защото, щом войните не са причина за лоши отношения, ние живеем в свят, пълен с наши приятели и мили хора.
Румяна Желева, пардон Емел Етем, или всъщност...(няма как, вече двете са се слели в един образ в главата ми) очевидно е глобален мислител по историческите въпроси. Но се оказа глобален пътешественик и по географските въпроси - с лека ръка новата еврокомисарска запрати Грузия в Близкия изток, което ясно показва и защо си мисли, че ще спасява Европа от цунамита, които - слава Богу - скоро не са притеснявали нашия континент. Но важното е, че отношенията ни с цялата вселена са отлични. Има-няма от няколкостотин милиона години метеорити не са удряли Земята. За Румяна Желева/Eмел Етем това ще е повод да даде тържествено интервю...

Протежета на Галеви изключват екскмета на Дупница

Интервю в ДУМА стана причина за изваждането на Дангов от групата на общинските съветници на БСП в града

Специално организиран пленум свика миналия петък, на 20 ноември, общинското ръководство на БСП в Дупница. На него са привикани дори хора, които с месеци не са се явявали на заседания. В официалния дневен ред фигурират две точки - "Актуализиране на новата политика на БСП-Дупница" и точка "Разни". След претупването на разговора по първата тема, по време на втората точка бившият кмет и настоящ общински съветник Първан Дангов взима думата и иска подкрепа заради това, че шефът на Общинския съвет в Дупница Явор Тодоров го съди. Тодоров завежда жалба, защото се засегнал от изявленията на Дангов, че ОС в града е първият частен общински съвет. Вместо подкрепа от своите съпартийци обаче бившият дупнишки кмет е изправен пред стена от мълчание.

Думата взима председателят на групата на общинските съветници Станислав Павлов и предлага пленумът да разгледа "политическото поведение" на Първан Дангов. Интересното в случая е, че уставът на партията изобщо не предвижда такава възможност за "разглеждане на поведение". Повод за атаката срещу Дангов е интервю в ДУМА, в което той недоумява за това, че една лява партия подкрепя модела на управление в Дупница. В изказването си Павлов прави и извода, че неговият съпартиец вреди на партията с "многобройните си медийни изяви". Дангов е обвинен, че погазва партийната дисциплина и като аргумент срещу това е изведено именно интервюто му в ДУМА. Това обаче се оказва недостатъчно за Павлов и той предлага Дангов да бъде изключен от партията. Тогава заседаващите влизат в цяла серия от процедурни комедии, събралите се вдигат ръка три пъти, но и трите пъти гласовете не успяват да бъдат преброени. Най-накрая се стига до поименно гласуване. Едва един глас спасява Дангов от изключване от БСП. Председателят на БСП-Дупница Кирил Ангелов е сред въздържалите се. След като решението не минава, противниците на Дангов са готови със следващия си ход - предлагат той да бъде изключен от групата на общинските съветници на БСП. Този път атаката е успешна - 17 души подкрепят решението, а 7 са "против".

Саморазправата не спира дотук. В понеделник ръководството на БСП-Дупница свиква нарочна пресконференция, за да триумфира с постигнатите резултати. На медийната изява публично се обявява, че Дангов вече не е част от съветниците на левицата. Нещо повече - трима от ръководството - Асен Башленски, зам-председател на БСП-Дупница, шефът на левите съветници Станислав Павлов и членът на НС на БСП Иван Ибришимов, обявяват на медиите, че завеждат дела за обида срещу Първан Дангов в Районния съд в Дупница. Те се почувствали обидени от неговите интервюта, въпреки че никъде не са споменати персонално.

Ибришимов и Павлов станаха популярни, когато преди година защитаваха от телевизионния екран т. нар. братя Галеви в сутрешно предаване на Николай Бареков заедно местния лидер на ГЕРБ.

В последната си изява те навлизат и във "важни" детайли около партийния живот и като обвинение към Дангов споменават това, че плаща членски внос от 5 лв., докато лидерът на БСП в града дава цели 20 лв.

Друг интересен детайл е и това, че в деня след пленума, в събота, Башленски, Павлов и Ибришимов демонстративно се отчитат и пият кафе в центъра на града с кмета Атанас Янев, с шефа на Общинския съвет Явор Тодоров и с прословутите "братя" Галеви. Те обаче не коментират тази тема на пресконференцията, а съобщават, че към групата на съдещите Дангов се присъединяват още двама леви съветници - Георги Пехливански и Асен Илиев. Подкрепят ги и съветниците от движението на Галеви "Нашия град", което управлява Дупница. Така към днешна дата към Дангов има отправени общо 17 жалби всяка за по 10 хиляди лева, или общо за 170 хил. лв., като се очаква жалбите да станат 23.

Целият случай е нов акорд на политическа драма, която обаче трае от много време. Напрежението в БСП-Дупница датира още от 2006 година, когато Дангов беше кмет и се обяви срещу модела, който Галеви се опитват да наложат в града. Тогава Дупница се прочу с първия в света митинг в защита на двамата "бизнесмени" с фирми на Канарските острови. Дангов се опита да потърси помощ срешу Галеви от тогавашния вътрешен министър Румен Петков, който дори посети Дупница. Постоя и си замина. По-късно на местните избори през 2007 година спечели движение, което "братя" Галеви подкрепяха, но битката между тях и Дангов продължи.

"Абсурдното в този случай е, че уставът се развява като знаме само за да прикрие един случай на саморазправа", коментира Дангов пред ДУМА. Според него атаката идва от хора, които се страхуват, че ще загубят придобивките си като общински съветници. "Жалко е, че тук не става въпрос за политика. Жалко е, че ръководството на партията в Дупница тласка организацията в грешна посока, а от това големият губещ ще бъде БСП", убеден е бившият кмет. Той допълни, че проблемът е в това, че левицата подкрепя един престъпен модел на управление в града, напълно зависим от Галеви. "Бил съм винаги непримирим по отношение на каквито й да е било обвързаности със структури, оглавявани от съмнителни типове като Галеви", категоричен бе Дангов. Той отново остро постави въпроса, на който търси отговор отдавна - част ли е БСП от управлението на Дупница или не. Неговото питане обаче засега остава без отговор...

Кирил Ангелов, председател на Общинския съвет на БСП в Дупница:

Приложихме санкцията към Първан Дангов, защото той не зачита решенията органите на партията, нито техните решения. Не става дума за затваряне на устата на някой. Ние никой не сме ограничили във възможността да изказва собствено мнение и да търси възможност да влияе на хората. Това, с което не сме съгласни, е пренебрегването на решенията. Дангов прокарва някаква своя собствена политика, завоалирайки я във високопарни изрази. БСП в Дупница няма нищо общо с братя Галеви. Той води лична борба с тях, но ние отказваме да имаме нещо общо с нея.

Зла круша

В политиката рано или късно се стига до състояние, в което актуални стават всички народни мъдрости. В случая няма как да не припомним на госпожа Искра Фидосова бруталната в своето послание поговорка: "На зла круша - зъл прът". В тази мъдрост е разкрита една класическа истина - не можеш да се държиш като фюрер в пола, без да изпиташ насреща си ответен удар. Искра Фидосова очевидно повярва в своята недосегаемост. И си позволи да сърфира пред очите на цялото общество върху цяла поредица от лъжи и недомлъвки. А сега вече срещу нея започват няколко преписки. Може и да я оправдаят. Но фактът си е факт. Злата круша видя злия прът. И все повече ще го вижда...
Случаят с Фидосова е само върхът на герберското лицемерие. Много е тъпо да идваш на власт зареден с моралистичен патос, а да се държиш във властта палаво като евангелистки пастор в публичен дом. Да си говорил едни неща преди изборите, а сега да си апологет на точно обратното. Да си обещавал на полицаите повече пари, а да се правиш на глух сега, когато те искат да стачкуват. Сянката на обещанията рано или късно ще се стовари като политическа гилотина над ГЕРБ. И тогава нито обвиненията на Фидосова, нито политическата глухота на премиера, нито напъните на герберите ще им помогнат. Чудно ли е тогава, че вчера Симеон Дянков тръгна да издирва паметника на Маркс в УНСС? Либералите обаче винаги се сещат твърде късно за истината.

Сърцето е двоен агент!

Проблемът с любовта е, че тя не си отива по едно и също време от всяка част на тялото. Тръгва си не като стихийна буря, а като отстъпваща армия, която воюва за всеки сантиметър земя, за всяка къща и ограда. Най-напред от нея се отказва разума. Той първи я изтласква до околностите на града с авиация и артилерия. Пуска противопехотни мини, праща диверсанти да атакуват тила на врага. Има отряди с командоси, които чертаят стратегия за заблуда на противника с цел неговата окончателна елиминация. Разполага дори с ядрени арсенали, които редовно взривява в себе си, за да могат атомните гъби да държат отсрещните сили надалече, много надалече. Но любовта е коварна. О, коварството е второто й име, така че в мига в който изглежда спотаена, разгромена и почти пред капитулация, тя всъщност се прегрупира, за да атакува отново предградията и оттам директно да се завърне в центъра на населеното място...

Дори когато разумът атакува любовта обаче, сърцето не се отказва от нея. Не, не, не. За проклетото сърце логическите доводи не минават. То се ужасява от хладната логика и твърдоглаво не приема прагматични аргументи. Сърцето настоява на своето и къта любовта в себе си все едно не пази любов, ами целият федерален резерв на САЩ. Сърцето е двойният агент в тялото на човек. В мига в който трябва да се възвисиш над себе си, да надделееш над чувствата, двойният агент се обажда с някакъв странен зов и тогава цялата битка отива по дяволите. Войската, която е жънела победи в гонитбата на любовта, започва да се държи все едно е препила, а самото бойно поле (тоест засегнатият от емоциите човек) пак нахлува в поредица от странни състояния все едно залита в коридор без светлини и си припява тъжни песни. Класика просто! Сърцето е неясна територия пълна с мъгли. Маркес бе споделил, че сърцето има повече стаи от публичен дом и любовта винаги намира начин да се укрие в някоя от тях, а после като задушлив дим да запълзи отново по коридорите и да упои с аромата си всичко наоколо.

Другите части от тялото също отказват да повярват, че любовта си е тръгнала. Ръцете например. Те все се протягат напред, все очакват да гушнат някой, но не, не би трябвало да се държат така. Дори проклетите ръце не искат да слушат разума и логиката и вечно се държат нелогично. Тогава човек не знае какво да прави и с тях. Ръцете се разкъсват от различните заповеди. Сърцето ги зове да бъдат протегнати, съзнанието им казва да спрат да се държат налудничаво. Ами какво да кажем за самото тяло в неговата цялост? То също трудно забравя любовта. И тук нека да оставим най-очевидният аспект от тази любов настрани, него дори и разумът не може да го забрави. Тялото си спомня любовта като несъзнателна нужда да се притиска в друго тяло. Поне нощем. Поне за малко. Колкото студеният мрак да стане топъл. Или нещо подобно. Вероятно думите не са точни, но несъзнателните копнежи се описват трудно.

Проблемът с любовта е, че когато тя дойде е хубаво. А когато си отиде не е ясно какво остава. Казах ви – тя е коварна. Променя те набързо, а после си взима шапката. Всъщност човек се бори не със самата любов, а със сянката на нейните призраци. Защото коварството й стига до там, че когато си тръгне, тя всъщност не си тръгва докрай. Винаги оставя малка армия, която да те атакува отново и отново и да се опитва да те прави нещастен. Вонегът навремето май правилно казваше, не всъщност призоваваше: „По-малко любов и повече уважение”. Уважението е лесно изчислимо и предвидимо, с него няма защо да водиш битка, а битката с коварната любов винаги напомня на пиеса от Шекспир. В смисъл не, че е толкова драматично, а че в един момент ти се струва, че трябва да проговориш с рими и често да се обръщаш към предметите във вселената с „о” – о, хладни ветре и, о ти, дъжд случаен...Хайде, не се правете, че с вас не се е случвало! Сега никой не гледа, можете да си позволите одобрително кимване на мъдрото ми наблюдение.

Тези дни от нямане какво да правя, а и от това, че съм в политическа депресия и се чудя само как да не мисля за политика се опитвах наум да съчиня идеални първи изречения за роман. Съчиних няколко, но запомних едно – „Гледаше тъжно като герой на Достоевски, който е осъзнал, че няма пари за водка, нито перспективи да попадне в рая дори по незаконен начин"... Сега като се замислих, открих силна философия в посланието си. На нас хората не ни е дадено приживе да надникнем в рая и да разберем дали съществува или не. Но са ни дали невероятен намек за него. Направо истински жокер. Да, именно тази проклета любов, която толкова трудно си тръгва от тялото. Любовта е нашият незаконен начин да скочим до небесата и да надникнем за момент зад портите на свети Петър. При това без да подлежиш на митническа проверка и да те питат имаш ли нещо за обмитяване. Нека да си представим красивата любов като китен безмитен магазин в ничията територия между земното и небесното. Красиво, а?

Та проблемът с тази любов е, че тя не напуска тялото по еднакъв начин. Битката продължава дълго, прилича на излекуване, но може би не е точно това. Тя е от всичко по малко. Реших се да да напиша това, защото ми е ясно, че нито едно списание като „Космополитън” няма да нарече нещата с истинските им имена. Мисля си, че вероятно в подобни списания дори не използват думата любов. Заместват я с лигавото „връзка”. Дори истеричните журналистки от тези списания се страхуват от военната сила на тази дума, а това трябва да ни изпълва с неволно уважение към любовта. А пък този извод означава, че вероятно трябва да се научим да слушаме двойния си агент. Спотаеният нас двоен агент с много стаи, в някоя от които стои любовта и само чака удобен повод да заяви присъствието си отново в света. О, сърце, о ти, коварен двоен агент...:)))))

Да се готви ООН

Прави впечатление скоростта, с която партия ГЕРБ минава през цяла гама от емоционални състояния. Те винаги са в някаква екстремална крайност и е добре да си ги припомним. Последният пример е особено показателен. В петък Европейската комисия обяви, че ще съди България заради софийския боклук. Още същия ден Бойко Борисов стартира мантрата си: Сергей Станишев е виновен и подлата тройна коалиция. Само два дни по-късно обаче в ГЕРБ настъпи емоционално преориентиране. Изведнъж екоминистърката Нона Караджова се разсърди на Европейската комисия. Чиновниците там не дооценили документацията на страната за изход от проблема. Ето че ГЕРБ си имат нов враг, който им пречи - самата Европейска комисия. Тя си позволява да ги критикува, моля ви се. Паника, хаос, пожълтели от ужас секретарки в Брюксел сигурно събират с треперещи ръце хартия и се чудят как да се скрият от гнева на българите.
Защото нека да припомним. Това не е първият път, когато разни странни европейци кипват гербаджийската кръв. Всички си спомняме, че чешкият президент Вацлав Клаус бе на крачка от пребиването. Бойко Борисов през зъби бе споделил, че е крайно време чехът да престане да разиграва Европа. Тогава не знаехме каква е съдбата на хората, които ядосват премиера. Сега знаем. Справка - гаджето на доведената му дъщеря. Когато една партия мине изцяло в сърдито състояние, очаквайте от нея всякакви дивотии. Да се готви ООН.

Кючекът като истинско богословие

(Танцьорките, вселената, Шик-Шак-Шок, и всички останали небесни озарения)

Светът край нас ни дава хиляди намеци за присъствието на ангели в живота ни. Натровени от телевизионни реклами и женски списания, индоктринирани от политици-идиоти, зашеметени от либерални идеолози и постмодерни пазарни капиталисти, ошашавени от откровени идиоти и господари на хаоса обаче, ние обикновено сме слепи за присъствието на чудесата в нашия живот. Което е много жалко, защото, ако животът си струва, то е именно заради уникалния шанс да станеш свидетел на чудо, което завинаги да промени живота ти, съдбата ти и лъчезарната ти карма.

Така беше и вашият скромен репортер съвсем доскоро. Човек може дълго да прекара в сияещо незнание живота си и да се чуди защо откровенията не го спхождат, а Аллах не го притеснява с наставления или разни други идеи за разговори. И тогава отнякъде дочух вълшебните думи, които отключиха магията. Вълшебните думи са много прости и, ако се разсее невнимателният търсач на чудеса дори може да ги пропусне. Думичките са: „Шик-Шак-Шок”. В тях е закодирана магия, която е древна като света и радостна като цялата ни планета. Шик-Шак-Шок – това е мантрата на чудото, което с възторг ще опиша пред вас и то със страстта на уличен проповедник.

И така... Пътешествието ми в света на магията и усещането за ангели започна когато по случайност станах свидетел на великолепните умения на една танцьорка на ориенталски танци. По нашите земи оказа се, наричаме този танц твърде банално „кючек”, а всъщност това си е истинско изкуство и магия от много висш порядък. Именно тази танцьорка ме открехна на формулата „Шик-Шак-Шок”. Това са думи от известна песен. Ударните в тази песен са толкова бързи все едно бие сърцето на свръхдопингиран маратонец. За да си танцьорка на подобна мелодия трябва или да си специален пратеник на божествените сили с цел премахване на хаоса или просто тялото ти да е сътворено по поръчка, за да може да отговори на неистовият ритъм. „Шик” и ръцете на танцьорката с нежно прибрани пръсти се насочват надясно, за да въздадат почит на духовете на всемира. „Шак” и същите пръсти се насочват наляво, за да покажат на нечистите сили, че никога няма да имат шанс да тържествуват в света. И „Шок”, когато погледът на танцьорката се впива в теб, а сърцето ти иска да пробие гърдите ти, да излезе на белия свят и да се потопи изцяло в магията на мелодията и в диктатурата на ритъма.

Кючекът е танц с божествена геометрия. Всяка вълничка по тялото на танцьорката е резултат от тренировка надминаваща ума и физическите усещания. Тази танцьорка трябва да се превърне в част от музиката, да стане неразривна част от песента, да се научи да диша с диафрагмата си, ако иска да се потопи в необятната река на танца и никога да не излезе от него. Трябва да знаеш как да превърнеш тялото си в мелодия. В ритъм. В енергия. Трябва да си част от ангелските пратеници на земята, за да можеш да изобразиш тези нереални фигури, тази ритмика, която намеква, че чудото предстои, че красотата може да те залее във всеки миг.

Когато видиш танцьорка на кючек трябва да й се поклониш доземи и да си готов да я посрещнеш с възхищение. Защото тя може и е в състояние да те накара да проумееш истинската сила за възникване на вселената. Кючекът всъщност е нашият начин да се домогнем до божествата, но посредством емоциите, а не с разума. Да стигнем до облаците с очи и ритъм, а не с богословие. Да гледаш танцьорка на кючек е все едно да четеш Библията или Корана, защото когато душата ти тържествува, ти вече си поел по небесната магистрала и то не като автостопаджия. Дори се замислих дали мистиците от всички векове преди нас всъщност не са прецакали цялото ни знание за небето, чудесата и божествените енергии. Те винаги са ги търсили на грешното място. А отговорът е бил пред очите ни. „Шик-Шак-Шок”. Езикът не е в състояние да опише тази магия и тази невероятна концентрация на витална енергия и прелест. Тя трябва да бъде видяна. Както казваха божествените класици: „думите с които изразяваме сърцата си, винаги са недостатъчни”. Сърцето е нашият орган за богопознание и органът с който усещаме кючека. Тоест чрез танците ние се докосваме до ангелите, съзерцаваме ги, прекланеме се пред тях и озарени откриваме отново и отново щастието и само щастието като основен смисъл на живота си.

„Не мога да разбера дали е цвят на вода цветът на въртящия се небосвод.” С тези думи навремето Мухаммад бин Сюлейман Фузули се опита да опише очарованието си от факта, че може да открие божествено присъствие дори в ромонът на водата. Но това важи и за танците. Когато прави кръшните си чупки танцьорката на кючек потвърждава света като творение на висша сила. Тя те води през съмненията на мрака към емоционалната вихрушка на светлината. Дава ти шанс да се спасиш. Ако имаш очи. Ако имаш сърце. Ако имаш крака и кураж с които да я последваш по пътя към висините и озаренията.

Ориенталските танци се танцуват на пръсти. С това се постига двоен ефект. От една страна по този начин танцьорките по-добре изпълняват чупките и въртенето на своите низпослани задни части, които предизвикват революция в сърцето и дават искри в очите на мъжете. А от друга страна това е ултимативният намек, че този танц е на една крачка от левитацията, сякаш ангелът пратен да ни потанцува, в мига на своето съвършенство може да отлети към звездите, за да въздаде танца си на ветровете от изток, пълни с дъх на теменужки и мента.

И познайте какво още? Опиянен от божествено знание, с очи пълни за чудото в света, с душа усетила полъха на ангелите, аз се заех да изучавам знаците на небесната мантра „Шик-Шак-Шок”. В текста на тази песен са изведени няколко невероятни формули: „Nassik ya habibi il rap w il rock” (Любими, ще те накарам да забравиш рапа и рока!). Виждате ли – пеещата тези думи е наясно с посланието си към човечеството. А това е послание простичко – музика, която не те запраща към небето и не те кара да тропаш на звездните порти, просто не може да се нарече музика. Тя е подмяна на чувството, заместител на сърцето, тя не е истина и заради това не може да бъде ценност по никакъв начин. Музиката трябва да озарява зениците ти, а танцьорката да кара душата ти да се върти като невероятна планета. И когато тя застане на палци, облечена в ефирни дантелки, разкриваща корем, който след малко ще се разлюлее като вълнички в Адриатическо море подгонени от вятър, вълнички, които ще стигнат и до двата острова на танцьорката и ще ги прекосят с петорно вълнение, тогава е времето да се откажеш от илюзиите за друг възможен живот, време е да прогледнеш, да осъзнаеш истината и да напуснеш пещерите на съмнението вовеки. Защото един път ти се дава шанс за спасение и е безумно тъпо да го пропуснеш, защото си избрал спокойствието на слепотата пред развълнуваното величие на блясъка.

Светът всъщност е прелестно място. В своето величие божествените сили са го създали пленителен, весел и омаен. И най-важното – дали са ни относително простичък начин за спасение. Да последваш танца, да се потопиш в „Шик-Шак-Шок” все едно утре никога няма да има. Има днес. Има сърца, туптящи в едно с ритъма на вселената, има небесни погледи и кръшни чупки, има крака, които освен, че разкриват прелестта си, ни показват, че в този свят всичко е от небесна материя, има дъжд от радост и мигове на опиянение, има прелестни очи, които се взират в теб за няколко секунди, а всъщност цяла вечност, че и малко отгоре. Това е истинското богословие. То се учи сред хората, а не точно сред книгите...

И най-накрая. Когато кючекът се развихри танцьорката вече не е самата себе си. Тя е от всичко по малко. Тя е светът. Вселената възниква между нейните пръсти, които успокояват енергиите и пускат доброто сред нас. Цялото мироздание е отражение на този танц. Представете си добрата танцьорка на кючек като създател на светове. И се молете погледът й поне за кратко да мине през вас. Като светлина през вакуум. В този миг въздигането е сигурно. В този миг всички са добри. В този миг всичко си идва на мястото. Пъзелът се нарежда, защото една танцьорка само с тяло ни показва тайното знание. То е неизбродимо за един живот, но можеш да го изучиш за миг. Просто бъди там. Кючекът ще спаси света.

Обреченият град

Само след две или три години всички масово ще определят периода, през който ГЕРБ управлява София като "налудничаво безвремие". Оценката днес звучи крайно, но тогава със сигурност ще е масово споделена. Причините са много.
Поредното безумие, което ГЕРБ ще сътворят, ще избухне като атомна бомба в началото на идната година. До януари ще бъде обмислян проект хората да плащат за паркиране в цяла София. Днешната "синя зона" става "червена" (т.е. цените скачат), а иначе всеки жител на София, който има нещастието да притежава кола, ще бърка в джоба си всеки път, когато паркира, и ще дава с мъка изкараните пари на герберските бюрократи в общината.
Логиката на управляващата партия е като бетонно клише. Според ГЕРБ, ако хората си плащат за паркиране навсякъде, те щели да държат колите в гаражи, а трафикът в града изведнъж ще се облекчи. Както всички знаят, в столицата са малко сградите с построени гаражи, а обществени такива почти липсват. Само че Общинският съвет не обсъжда терени и места за строеж на такива. Т.е. политическата акция прилича на операция, при която хирургът реже корема на пациент, без да е помислил за кръвопреливане и поддържане на жизнените функции.
Когато притиснеш хората да вадят парите си от джоба, а не си им осигурил алтернатива, това се нарича политически рекет. ГЕРБ управляват столицата като мафия. Притискат софиянци до стената и като градски хулигани прибират алчно всяка заделена пара. Това е стилът, това е партията. Този начин на управление прозира отвсякъде, но що се отнася до плащането за паркинг - направо блести. София тъне в проблеми и трафикът е един от тях. Но типично за комплексарската дясна мисъл у нас е, че когато не може да се справи с някой проблем, търси начини да бърка в джоба на хората и да се опитва да ги възпре с финансови репресии. Право на всеки град е да търси средства за своята поддръжка. Но да ти взимат парите срещу нищо е рекет. Нека запомним тази дума. Тя е правилната. Десницата от 20 години е превърнала София в партийна касичка, но очевидно не им е достатъчно.
Така се раждат великите идеи. Ама има още терен. Защо хората да дишат безплатно? Да обложат и дишането. Братя Стругацки имат един роман, наречен "Обреченият град" - тъжен, апокалиптичен разказ за един кошмарен град. Дали не са имали София предвид?

Долу опозицията!

Навремето си мислехме, че след Филип Димитров нищо в политиката не може да ни изненада. Голяма грешка! Не предвидихме появата на Бойко Борисов и на неговото естествено продължение Искра Фидосова като парламентарен началник и политологически гений. Но ето, че вчера дамата от ГЕРБ смая народа със своето управленско и философско откритие. Не управляващите, опозицията смачква демокрацията, възклина Фидосова от парламентарната трибуна в ораторски апломб.
В миговете на големи открития трябва да се мълчи. Или поне да се проронва по някоя сълза. Защото откровението на Фидосова издава много строен възглед за света. В идеалната и непотъпкана демокрация не трябва да има опозиция. Поне това ни внушава новооткритият политически идеолог в герберската депутатка. Представете си само как гадните опозиционери тъпчат българските свободи, контролират медиите, не излизат от екраните на телевизията, правят постни пици и танцуват във "ВИП-денс". Това не се търпи вече! Права е Фидосова да протестира. Не ги ли е срам?! Опозицията пречи на демокрацията да се развива. А ние се чудим защо нищо в България не върви? Ако нямаше опозиция - направо кеф. Тогава герберските депутати щяха да си дебелеят на воля с кюфтета, да развиват демократичните устои на държавата, а Фидосова - знае ли Бойко - може и направо президент да стане. Има бъдеще жената.

Хвала!

В потока на големите новини понякога се изтърват истински хитови информации. Така разсеяният читател като нищо би пропуснал един истински бисер във вчерашните агенции. Официално излезе информация, че Общинският съвет в Бургас е похарчил едва 30 на сто от предвидените си разходи за т.г. 30 на сто! А сме вече ноември. Впрегнати в спестовността си, общинарите преместили заседанията в зала, за която да не плащат наем, почнали да пестят хартия (близо 60 пакета месечно) и направили куп други окастряния на разходи. В информационните агенции бе цитирана дори крилата фраза на шефката на бургаския Общински съвет Снежина Маджарова, която определя институцията си като "много спестовен орган". "Не мисля, че това е добро и трябва да се поощрява, тъй като ние не сме ходили на семинари, обучения и в командировки. Тези пера не сме ги ползвали и аз не съм разрешавала такива разходи", парадоксално добавя още Маджарова. Защо, след като не одобрява тази спестовност, шефката на общинарите не им отпуска пари, тя така и не обяснява в лъчезарното си изявление.
Какво да му коментираш на това? Хвала! Хвала на такива спестовници, на такива верни последователи на Дянков. Бургаските началници на Общинския съвет могат да бъдат кръстени направо "Талибаните на Дянков". Хвала отново! Но след като са доказали веднъж, че не им се харчат пари, може да се отиде още крачка напред. Например - нека да работят без заплати. Заплатата е пример за социалистическо мислене и левичарска заплаха. Истинският спестовник ще работи без пари. Криза е. Трябва да не се харчи. По въпроса за пестенето има още по-радикални идеи, които не бива да подценяваме единствено и само заради тяхната налудничавост. Защо изобщо общинарите трябва да ходят на работа? Или като ходят на работа защо да се възползват от прахоснически неща като отопление и осветление? Вадете бушоните! Истинският спестовник знае, че такива неща като столове и бюра също са разсипия, особено когато върлува такава икономическа криза. Нищо не пречи на общинарите да стоят накрак, а ако толкова искат да се топлят - да скачат на място. Така и сърцето укрепва, и организмът се съживява, а и пари се пестят...
Вън от шегата - провежданата в Бургас политика е явно доказателство за дефектите на мисленето у нас. Никой не говори за инвестиции, за развитие, цялото ни кризисно мислене все опира до рязане на разходи. До спестяване. Икономията е майка на мизерията, гласи древна като капитализма мъдрост. България винаги тръгва с крачки бързи именно към мизерията. После трябва ли да се чудим, че всичките ни бюджети, пардон пици, все постни излизат.

Бунтар без кауза, империя без идеи

Съвсем наскоро някъде си бяха направили труда да проследят политическия път на Иван Костов след 2001 г., както и различните му психологически състояния. Минава се през разсърдения бивш премиер, после през сприхавия отцепник от СДС, през събиращия сили партиен строител, за да се стигне до сегашното му виртуално неопределено политическо състояние. Хем е в управлението, хем не е. Хем е мини-коалиционен партньор на ГЕРБ, хем не е. Подобна неопределеност е присъща на квантовата физика, но в политиката от даден момент нататък тази характеристика започва да прецаква всичко.
И така се стигна до мига, в който, излизайки от стаичката за гласуване, вчера Костов сподели, че е дал гласа си за промяна на досегашния политически модел в Столична община. И тъкмо когато човек може да си помисли, че бившият премиер е преоткрил някакви радикални леви ценности в себе си, Костов сам споделя, че бил дал гласа си за Йорданка Фандъкова с чиста съвест. При Костов обикновено винаги има някакви полумистични изказвания, докато гласува. През 2003 г., когато подкрепи тотално проваленото управление на Стефан Софиянски, пак той сподели, че гласувал с отвращение. Сега подкрепил Фандъкова, но всъщност бил срещу модела. Как да не се радваш на такъв политик?!
Защото да гласуваш за Йорданка Фандъкова, неразривна част от модела на Столична община досега, и да твърдиш, че си нещо като реформатор, е необходима твърде много енергия. Това е все едно някой да твърди, че е дисидент, а да подкрепя с всички сили режима. Ситуациите са аналогични, речникът - също. Може би именно подобни действия предизвикаха за пореден път гнева на Бойко Борисов, който сподели (и то с основание), че ако Костов е искал смяна на модела, е трябвало да си издигне кандидат. Лидерът на ДСБ се озова в своя собствен капан. Слугата няма право да държи тон на господаря си, а всеки опит за това се санкционира. Когато си превърнал партията си в палаво пуделче, което се търка в краката на ГЕРБ, нямаш право дори на лексикално ниво да заявяваш различие. Нещата са толкова елементарни, че от един момент нататък опитите за сериозност на Костов заприличват на комедия.
Всяка политическа империя, а всички бяхме свидетели, че Костов отчаяно се опитваше да си гради такава, рано или късно рухва. Особено когато идеите станат с пъти по-сложни от околния свят. Ако трябва да интерпретираме всяко изявление на експремиера като негов опит да се нагласи удобно в състоянието на вечна неопределеност към ГЕРБ, сме обречени никога да не разберем какво иска да ни каже. Бунтарите без кауза и революционерите без революция са тъжни. Трябва да ги съжаляваме. Но само понякога. Защото обикновено те сами са си виновни.

Любов и омраза на 42-ия паралел

Едва ли в България съществува нещо по-депресивно от неделните вестници. Обикновено те представляват някаква нелепа комбинация от лай-стайл истории за преуспели българи/ки и от криминални четива, които в детайли нищят някоя мрачна история. Между другото схемите по които се пишат тези истории са толкова еднообразни, така досадно повтаряеми, че понякога намирисва на постмодерна атака към неделноотпочиващите си бълггарски мозъци. Лайф-стайл историите се концентрират върху образа на някоя нашенска звезда, която очарована от кратката милост на медийните богове, започва да разказва цялата си семейна одисея, пътьом дава репецепти как България да се оправи по-бързо, недоволства, че българите са идиоти, а в заключение споделя, че се занимава с такива грандиозни проекти, че съвсем скоро целият свят ще се потресе.
Криминалните истории също се пишат по еднакъв начин. Репортерката или репортерът отиват по родните места на провинилия се и със страстта на ловци започват да гонят съседи, познати и роднини на престъпника, за да ги разпитват за това какъв човек е. А в масовия случай никак не е необходима голяма фантазия и въображение, за да се сетим, че най-често даваните отговори са: "абе, той е добър човек, не вярвам да го е направил" или "синковеца не е лош, ако го е извършил трябва нещо много сериозно да го е ядосало или стреснало". А понеже това е крайно недостатъчно за пикантна история, репортерът/ката решава да опише по брутален начин цялото престъпление, за да може да се впише във формулата на необългарската преса, която гласи така: "повече кръв, пот и сперма".

Но ето, че понякога дори и в подобно медийно блато, човек попада на истински бисери и тогава душата тържествува. Така в неделния "24 часа" от 15 ноември, аз попаднах на разтърсващата история на човека, който съвсем официално заплаши Бойко Борисов по телефона. Този кадър - Благой Бозов (и той е Б.Б - съдбата много си пада по такива странни иронии и съвпадения), бивш полицай и настоящ алкохолик, на 16 септември вечерта се обажда на тел. 112 и казва, че ще убие Бойко Борисов. На операторката на телефона Бозов не изтъква никакъв мотив защо иска да убива премиера, а загадъчно казва, че ще го направи "защото така съм научен". На другия ден ченгетата нахлуват в дома на 61 годишния пловдивски алкохолик и интересното е, че той, поне според неговите думи, едва тогава разбира, че се е обаждал със заплахи към премиера. В своя защита Б.Б. (алкохоликът, не министър-председателят) привежда факта, че е изпил четири патрончета от по 200 грама водка и две бутилки бира от по 2 литра.
В статията всъщност най-интересни са думите на Бозов по отношение на заплашения субект - Бойко Борисов. "Той ми е кумир, за него гласувах. Като гледам от него ще започнат промените", със страстта на политически адепт твърди алкохоликът пред "24 часа". После се впуска в семейни истории - как е зарязал полицията, отишъл в Коми, намерил си жена, имали три дъщери, той се върнал, жената останала, как чашката го влечала все повече и повече, как постоянно попадал в клещите на водката и как трябвало да се грижи за болната си майка. "Сега майка ми ме държи жив, колко пъти ми се искало да да свърша със себе си", казва още Благой Бозов пред репортерката.

Ами това е историята накратко. Тя никак не блести с оригиналност. Но пък е толкова показателна за особеностите на българския свят, че е красиво да помислим за малко върху нея. Българската любов не познава границите. Тя всъщност рядко стои в територията на нормалността, а винаги се люшка от крайност в крайност като кораб в разпенено от буря море. Българската политическа емоционалност е красиво заключена в ботевския архетип "силно да любя и мразя". И въпреки очевидната си парадоксалност тази формула работи на ниво душевност. Българската любов, особено когато говорим за политическото й измерение, е в състояние на краен пароксизъм. Тази болезнена страст в мига на своята кулминация може да избухне във всяка посока. Защото е като неуправляем ядрен взрив.

Алкохоликът, който обича Бойко Борисов толкова, че е готов да го убие е най-добрият показател за състоянието на средностатистическия избирател у нас. Мисленето ни за политиката е до такава степен маргинализирано и фиксирано върху емоциите, че заплахите на един алкохолик към премиера най-добре описват състоянието на политическата система. Бойко Борисов всъщност се яви като фантазия именно на такива хора. Той ги изкара от ступора и с присъствието си ги прати да гласуват. Те не гласуваха за него с някакъв разум и тотално разрушиха мита, че българинът вече е станал прагматичен избирател. Те всъщност надградиха с очакванията си един бодигард, създадоха му аура на полубог, изстреляха го в управленските орбити и започнаха класическият цикъл от любов - омраза и пак към любов... Любовта към новия премиер тук е сравнима с любовта към някоя рок-звезда. В мига в който го поставиш като център на разрушения си свят, си обречен да се изпълниш с деструктивни чувства и към този твой неополитически и неоезически идол.

А после оказа се, че българската обич и доверие е като минно поле. В мига в който в отделния организъм на средностатистическия фен на Борисов се отзоват 800 грама водка и два литра бира, този фен не ляга да спи, ами започва да иска контакт със своето божество. Дори и ако контактът е под формата на заплаха за убийство.
В този смисъл българинът (гадно е да се обобщава така на едро, но случаят е твърде показателен) преживява политиката единствено и само като пиянска халюцинация. Като нещо до което може да се докосне единствено по радикален начин. Политиката за един човек е неотличима от неговата житейска трагедия и точно заради това е възможно когато един алкохолик влезе в запой заради изфантазирани проблеми с дъщеря му, той да се опита да заплаши премиера. Бойко Борисов се заигра с огъня, но огъня винаги се оказва по-силен. Защото да влезеш в халюцинациите на алкохолиците е лесно, трудното идва, когато разбереш, че не можеш да избягаш оттам. Премиерът тук става нещо като опит за терапия на неизлечимите социопати. Грандиозен опит, обречен на провал.

И все пак на трезвено, в мига в който бирата и водката престават да бъдат фактор, а и след намесата на полицията, отправящият заплахите в един момент отново преоткрива политическото обожание към своя кумир. Бойко Борисов може би успя да стане премиер, защото е лесно да се идентифицираш с него. Лесно е да го вкараш в собствената си схема и да разбереш света през очите му. Точно тук и точно това е механизмът, който превръща нашата политика в абсурдна форма на сапунен сериал. Хората не се нуждаят от идеи, а от премиер-кампаньнон на който можеш да звъннеш в тежките мигове.

България се намира между 41-ия и 44-ия паралел. Щастливо място пълно с любов и омраза. Тук всеки запой може да доведе до телефонен разговор със заплахи. Защото има хора, ама общество не е останало. Купонът тече с пълна сила, а политиката прилича на сериал с много завои и перипетии. Ало, тел. 112, абе кажете му на тоя премиер, че верицата му ще разкажа.... И като пращате полицаи вкъщи, поне им кажете да носят бутилки. Трезвеноста означава аполитичност. Пък аз искам да си побърборим за политика. Така де, то друго така и не остана...

В защита на българския сперматозоид

(как един ден Европа ще бъде тотално българизирана)

В коварното начало на 2009 година една новина прогори очите ми. Оказа се, че от няколко години насам в България повечето деца, които се раждат с изкуствено зачеване са продукт на чуждестранни сперматозоиди, най-вече произхождащи от Дания. Причина за този национален нихилизъм бил фактът, че към донорите вече има високи изисквания от страна на бъдещите майки, пък и липсата на средства карала повечето донори да се отказват от благородната мисия на дарителство и да не попълват нещо, което докторите наричат „спермална банка”.

Уау! Как човек да не изхълца от ужас и политическо възмущение при този чудовищен факт. Първата мисъл още при прочитането на новината преди няколко месеца бе, че парламентът трябва спешно да бъде свикан, за да приеме декларация в защита на българският сперматозоид и неговите производни бебета, защото иначе ще се получи неконтролируем произвол. Как и кой е преценил, че българският сперматозоид е по-нефелен от европейските му събратя? Кои са тези инстанции, разбираш ли, които са казали, че българският донор е некачествен? И кажете ми после как да имаш патриотично самочувствие и чувство за гордост, когато твоите сънароднички ехидно те подритват именно в идеологическите топки на националния генофонд? С такива въпроси се изпълни главата ми и затъжих за съдбата на българските бебета, обречени да бъдат създавани от датски сперматозоиди. Не знам доколко географско-обществените особености се отразяват на гените, но пък точно датчани ли значи... Тия северняци всички ги знаем, че не само, че са нефелни пиячи и, че бутилките ги влекат неудържимо, ами и, че от студ и други природни гадости те почти не обръщат внимание на датчанките. Да не говорим и за това, че самите датчанки не са най-привлекателната гледка на земята, което обяснява факта, че датчаните така масово стават дарители на сперма. Но стига толкова ругателства към далечни народи. Нека да се обърнем обратно към реалността.

Както вече споменах след като прочетох информацията бях потресен от това предателство спрямо българският сперматозоид, който с нищо не е заслужил такова политическо унижение. Исках дори да пиша писмо до президента с призив да се прекъсне тази подривна дейност спрямо националното производство на бебета. Заподозрях нечисти сили и конспиративни схеми. Изобщо реших, че ако има патриотична кауза по тази земя, която да си струва (защото всички останали патриотични каузи са пълни бози) е именно защита на българският сперматозоид.

След като премислях новината няколко месеца обаче ме осени съвсем различно тълкувание на нещата. Конспираторът в мен пое в съвсем обратна посока. Изведнъж си казах: „абе, мама му стара, дали пък това не е необичайно коварен и с коварността си гениален план за масовото побългаряване на Европа?”. Защо дори и бебето да се роди със сини очи и руса косица, то ще си остане българче. Очите ли ни правят като нация? Не, категорично не. Косите ли са национално определящ фактор? Хаха, моля ви, не ме разсмивайте! Да си българин е много по-дълбочинно занимание. Това е душевно състояние, което не се поддава на описание, но общо-взето е свързано с издаването на много шум, с вечното оплакване и с пеенето на пиянски песни. Така, че българщината (още един от бруталните термини на прехода) трябва да я търсим на съвсем други места, отколкото при някакви си там сини очи, руси коси и европейска физика.

Датският сперматозоид попаднал на български терен ще трябва да мине през тежката школа на шкембе-чорбата, таратора, пернишката ракия, салатката, фолка, Сашка Васева и нейните клонинги, на миш-маша, лютеницата и пържениците. Датските сперматозоиди ще трябва да се сблъскат с политическите истерии, танците на маса, потниците на дупки, белите чорапки и много други особености на българите като природен и национален вид. И така един ден - българчетата ще са синеоки и ще приличат на датчанчета, ама като се уригнат ще миришат на чесън и ще викат "Булгар! Булгар!". Преди в Европа лесно ни разпознаваха по прабългарските гени. Сега вече успешно ще залеем Брюксел със синеоки българчета, които приличат на скандинавчета, ама като им пуснеш Сашо Роман набързо ще превърнат европейските им педалски изгъзици като бистра и ресторанти, в мощни кръчми. И тогава Европа, тази коварна Европа, сама ще падне в ръцете ни под натиска на собствените си генетични особености придружени обаче от български национален характер. Та с други думи няма какво да толкова да защитаваме нашите сперматозоиди. Силата така или иначе е в нас!

Та идеята ми зад всичко това беше, че българското в нас е закодирано във въздуха наоколо и датският сперматозоид просто няма да получи шанс, ни най-малък, да наруши изконните ни традиции във видгането на шум по оригинални и забавни начин. Българският ген е важен, но българският ген всъщност е във всичко наоколо. И така един ден - шефът на еврокомисията ще е българин, със сини очи, приличащ на скандинавец, ама заради него в стола на комисията ще му правят шкембе и млади гърли ще му танцуват кючек. И така ЕС ще постигне тоталната си българизация. Велики дни ни чакат!

Икономически класик

Непрекъсното излизат удари по бюджета, изплака вчера с икономическо вдъхновение финансовият министър Симеон Дянков. И тъкмо когато човек вече е на път да си представи някаква машабна конспирация срещу финансите на държавата, се оказва, че "ударите" по бюджета всъщност са неща като заплати за БДЖ и вероятно за други ненужни според Дянков неща.
Нека да синтезираме накратко тази логика. Заплатата е удар по бюджета. Така каза Дянков. Интересно обаче защо точно парите на работниците са атака срещу него. По логиката на финансовия министър заплатата на премиера, заплатата на шефа на Народното събрание, дори заплатата на самия Дянков са два пъти по-тежки удари по бюджета. На калпав бюджетар - заплатите му пречат. В крайна сметка е доста интересно как финансовият министър си представя идеалния бюджет? Вероятно като стоманен трезор в който влизат пари и никога, ама никога не излизат. И тогава Дянков като един същински чичо Скрудж ще постигне своята монетарна нирвана...
"Политика се нарича изкуството да търсиш проблеми, да ги намираш навсякъде, да им поставяш грешна диагноза и да приложиш погрешни лекарства." Това е една велика мисъл на комика Граучо Маркс. Ако я приемем за валидна, нека да кажем, че според това правило Дянков е велик политик. Винаги на мястото си. С грешните идеи. С възможно най-лошата рецепта. И с грешните думи. Класик просто!

Ангелите вече са сред нас! Есма Реджепова

(пътешествие във вселената на циганската музика)

Понякога в живота има мигове – вълшебни и желани мигове! – когато чудесата се случват наяве. Точно пред очите ти. Точно сега. Наистина се случват. В такива мигове безумно щастие потича по вените на човек, а светът се разлетява на хиляди малки парченца, защото чудесата са по-силни и много по-величествени и страшно по-възторжени от един обикновен свят, сгушен в тъмен звезден ъгъл на Слънчевата галактика.

Така се случи и с мен докато стоях в зала 1 на НДК, а на сцената пееше самата Тя – циганската кралица, уникалната певица, богинята на музиката - Есма Реджепова. Това е единственият глас в света, който на път за космоса минава през сърцето на човек и пуска електричество в кръвта му. Чудото е пред нас. То се случва наяве. Трябва да ми повярвате!

Есма Реджепова е жена, която наближава 70 години, леко възпълна, но пък се движи по сцената така нереално леко, че в началото човек се обърква дали случващото се е наистина. После тя започва да пее. Когато гласът й се разлети в пространството, в същия миг получаваш потвърждение на факта, че ангелите отдавна се разхождат сред нас, просто ние сме твърде слепи да ги видим.

Когато Есма запее светът се променя. Тази жена владее до съвършенство изкуството да те изпраща сред звездите в глас. В един момент тя пее тъжно, пее така все едно всеки миг ще се разплаче, а, циганската музика е виртуозна в миговете, когато трябва да изразява тъга. И тогава човек усеща как световното страдание се стоварва върху него. Как мъката е ужасно неправилно нещо в този иначе развихрен и прелестен свят. А протяжният вой на кларинета в съчетание с разтеглената тъга, която струи от тромпета те кара да настръхваш целия. И тъкмо когато ти иде да бръкнеш в гърдите си с голи ръце, да извадиш сърцето си и да го стиснеш в юмрук, точно тогава Есма се провиква мощно и песента се мята веднага в океанът от радост и безбрежно веселие. Тогава вече ръцете ти не могат да стоят на едно място, те държат да бъдат във въздуха, защото циганската музика не търпи единствено безразличието.

Есма Реджепова, циганската кралица е като музикален ангел, който успя да вдигне цялата зала 1 на крака. Тази невероятна жена излъчваше повече аристократизъм от седем английски кралици накуп барабар с няколкостотин принцеси. Когато Есма пее, нищо друго няма значение. Абсолютно нищо друго. За два часа тя ти предлага разходка из поне седем живота, защото ти показва чистите чувства, чистата музика, показва ти как геният на една обикновена ромка от Македония може да преобрази целия свят и да кара кожата ти да настръхва.

Един ден циганската музика ще спаси целият проклет свят. Ще го изкара насила от неговата еднаквост, от лакираните тъпанарщини и от имитацията на чувства. Ще го изкара с шутове от сълзливият сантиментализъм и опитите за олигавяне на любовта. Любовта в циганския свят е разхода между ада и рая, която човек прави в един и същи миг. Тъкмо когато стената може да те смаже, трябва да знаеш как да танцуваш хоро. И Есма Реджепова, този ходещ сред нас истински ангел не обяснява това сложно. Тя просто пее, а сърцето ти потреперва, все едно е докоснато за първи път от божествената искрица.

Тази музика, тази велика музика завинаги става част от теб щом я разбереш и усетиш. Тя е като гориво в кръвта. Тя е като купчина от съскащи и сияещи звезди, които се сипят като душ над главата ти. Тя представлява красивият опит да разпериш ръце все едно се опитваш да прегърнеш света и да пееш с цяло гърло цигански думи, които не разбира, но това няма абсолютно никакво значение. Музиката на Есма е чудо и когато го видиш е трудно да си същия отново. Ти си от посветените. Видял си кралицата. Пял си с нея. Станал си й на крака!

Музиката на циганите, а Есма е техният пророк винаги е продукт на екстремно състояние. Есма пее така сякаш е побрала гласовете на цялата земя в себе си. Музикантите свирят на инструментите си все едно всеки миг ще изплюят белите си дробове през тях. Именно усилието ражда величието. То е това, което ти дава усещането за вселена. Усещането за нещо добро. Какво можеш да кажеш като си видял ангели и чудо едновременно? Алелуя! Алелуя още един път....И пак Алелуя. Светът е чудесен! Най-доброто място във вселената! Най-доброто наистина!

Мислите ли, че някога сте слушали музика? Ако никога не сте чували Есма наживо да пее „Чшай Шукарие” – значи се заблуждавате. О, колко се заблуждавате!