1000 опита за философски камък

Преди няколко дни видях, че за 6 години вече в блога си имам 1000 текста. За какво ли не съм писал в тази част на вселената – за политика, литература, секс, свобода, звездите, безкрайността, бирата, книгите, свободата, анархизма, революцията, брюнетките, блондинките, възторга, есените, морето, облаците....

„Всичко е тема. Заради това всичко е текст”, казваше навремето Капушчински.

Преди 6 години кръстих блога си „Алхимичната лаборатория на Александър Симов”. Защото си представях, а и продължавам да си представям писането като алхимична реакция – в душата ти се разбъркват много впечатления, подклаждаш ги на кладата на собствената си вътрешна лудост, добавяш две капки мистика и текстът е готов – скандален, буен или аналитичен.

Замислих се за това защо ли винаги писането е имало такава роля в моя живот. Дали пък това не моят алхимичен дълг  - и аз като древните алхимици да се чувствам длъжен да открия своя философски камък, който ще може да превръща всичко не в злато, но текст? Не мога да дам точен отговор. Но пък прекрасно виждам цялата вселена – в нея има толкова много бродещи идеи и теми. Човек само трябва да затвори очи и да се впусне към някоя от тях. Всичко може да стане текст. Писането е друг начин да виждаме вселената. С очите я виждаме различно отколкото с думите. И това е голямата прелест на ситуацията.

Не съм сигурен, че очите ни ще ни разкажат цялата тайна на света наоколо. От самото начало загадката е била в думите. Убеден съм.

Написах 1000 текста без да открия отговорите.

Следващите 1000 пак ще са едно безкрайно търсене.

Да обобщим вселената накратко, ала Реймънд Чандлър:

"Беше една от онези недели в които дори митрополитите не правят планове кой да е следващия патриарх, а нефтените милиардери се замислят за благотворителност. И в тази неделя, досадна като банален грим на улична проститутка, аз трябваше да съм на работа. Часовете течаха бавно като мисъл в главата на депутат, преял на коктейл, но без да получи "Верту". И добре, че беше съвсем лекия махмурлук, който ме гризеше като съвест на американски сенатор, гласувал богатите да не плащат по-високи данъци. Една красива работна неделя и дълга като бедрата на стриптизьорка в клуб на Сънсет булевард" :))))))))))))))

-------------------------------------------------------------

10 ноември ми прилича на един стар и великолепен сръбски графит: "Карък това е девойка, която три пъти е забременявала, докато си е връзвала връзките на обувките". Да ви кажа това беше и българският преход - забременяваха ни толкова много пъти, че изгубихме сметка, а единственото, което наистина искахме беше да си вържем връзките на обувките...:)))))

-----------------------------------------------------------

Днес с ужас видях, че в блога си (който съществува от 2006 година, когато бях само на 19 години - хей, да знайте, ако някой се усмихне на тези реплика, гневът ми ще го преследва като неканен спам за увеличаване на бюста) вече имам точно 1000 публикации. 1000 публикация - 1000 начина за сътворяване на простотия. А и само да подчертая - тези текстове бяха сътворени при условие, че съм пословично мързелив. Леле, казах си аз като видях бройката, ако не бях и мързелив щях да бъда истинско графоманско бедствие :)))))))))

----------------------------------------------------------------

Роджър Уотърс идва в България!!!! Аллах съществува! И Аллах е рокаджия! :))))

-----------------------------------------------------------

Невинно си дадох сметка, че се навършват 17 години откакто изпих първата бира в живота си. Да, правилното изчислявате - старият репортер беше такъв балък, че до 18-ата си година не пиеше изобщо, а дори и абитуриентския си бал изкара с 50 грама водка. Сега стоя и се проклинам. Кой, кой ще може да ми върне тези пропилени 18 години в които не познавах единственият начин, познат на човечеството да ти се пее на работното място :)))))) (Пускам този статус като знак на протест срещу Дянков и неговата политика. Дори дясното мракобесие може да бъде подтисното с една бира :)

-------------------------------------------------------------

Пловдив - чета из пресата - е най-каръшкия град в България. Оказа се, че единствено ние под тепетата си нямаме тотомилионер, което си е добър повод да свикаме митинг срещу лошата карма във вселената. Сега схванах защо старият репортер стои беден като сомалийче, което са отказали да го вземат при пиратите - че аз съм от града на каръците :))))) Ех, този Пловдив! Въпреки, че, май френдс, вселената знае как да компенсира пловдивчани за причинената им бедност. Човек поне може да се нагледа на минижупи. Дори и през зимата. С други думи - майната им на парите :))))))

------------------------------------------------------

Откакто си купих електронен четец с лек ужас забелязах, че съм променил маниера си на четене (а маниерът на четене е нещо по-консервативно дори от мозъка на престарял член на Ку-Клукс-Клан). Невероятният достъп до много книги едновременно са ме разглезили като първолак, попаднал в сладкарница, оставена без надзор. Почвам много книги едновременно. Опиянявам се от много сюжета едновременно. С някакъв останал ми здрав разум изкарвам по някоя книга докрай, но като цяло съзнанието на човек става много лакомо, когато застане пред толкова много книги едновременно...А преди, в консервативните дни на книжното четене, когато всяка книга представляваше политическо покушение върху бюджета ми, човек иска или не, трябваше да е съсредоточен, невинен и смирен пред образа на едната-единствена книга в ръцете си...:)))) Не знам кое четене предпочитам. И двата вида са еуфорични по своему. :)

--------------------------------------------------------

Офф, за целият свят беше с пъти по-добре Мит Ромни да бъде избран за президент. Със своята мракобесна лудост и икономически рецепти на касапин от 18 век, Ромни щеше поне по-бързо да сложи край на мъките на кратката халюцинация за консумативен просперитет, наречена "американска мечта". И, разбира се, той щеше да я унищожи от лудост и неграмотност, защото е тъпо да постоянно да удряш един народ със сатър по главата и да твърдиш, че рано или късно неолибералното чудо ще сработи и народът ще се възкреси, понеже ударите със сатъра ще го направят по-силен...:)))) Американците проявиха нечувано здравомислие като заложиха на Обама. Тоест - на янките очевидно не им се воюва повече, не искат старите републикански кукундели да им казват, че женското тяло провява чудодейни способности и не забременява при изнасилване и най-вече не им се иска да бъдат лакеи на корпоративна върхушка, която отдавна прилича на гнездо от зомбита, без никакъв здрав разум...:)))))

-----------------------------------------------------------------

Станах свидетел на дребнобуржоазен спор в кръчмата: електоратът спореше колко ракии трябва да изпие човек, за да може да си легне със Сашка Васева, особено, ако фолкдивата е без грим. Като слушах степента на ожесточение на спора се запитах дали не трябваше първия референдум да го посветим точно на тази тема. Народът се вълнува от ядрената енергетика, но я приема непоетично. Обаче мисълта му достига до философско-политически дълбини, когато се чуди кой ахмак изобщо някога би чукал Сашка Васева...:))))) Народът винаги е велик. :)

---------------------------------------------------------------

Чудно ми е защо всички толкова много умуват кой ще е следващия патриарх. Ами не е ли очевидно. Следващия патриарх ще се казва Бойко Борисов. Или смятате, че Той не е в състояние да поеме този пост на Небесен посланик? Ако смятате така - предайте се, моля, веднага в първия полицейскиу участък, за да може негово Светейшество Вицепатриарха Цвъ Цвъ да вземе религиозни мерки навреме...))))

--------------------------------------------------------------

Аз бях фен на патриарх Максим. Не ме разбирайте погрешно - религията за мен е като далечна страна за която не знам почти нищо освен основните забележителности. Тоест бях не фен на патриарха, а на човека отвъд длъжността. Патриарх Максим стана нещо като символ на българския преход - какво ли не преживя през него? Разцепления, СДС-свещенници, разколи, окупиране на синоди, атаки на свещоливници, алтернативен Синод. Ама той издържа. Стана нещо като знак за стабилност. И показа най-добрата рецепта за справяне с врагове. Просто трябва да ги надживееш. С много. Нека да почива в мир!

-------------------------------------------------------------

Преглеждах библиотеката си (мъничко царство, но си е изцяло мое) и попаднах на една книга, която бях позабравил - "Еросът на невъзможното" на руския психиатър Александър Еткинд, която е нещо като история на това как идеите на психоанализата се разпространяват в Русия. Там обаче има описана велика история. Оказва се, Ницше, този мустакат и бесен философ, всъщност цял живот е бил в плен на една рускиня - Лу Андреас Саломе. Еткинд, коварен ироник, смята, че Ницще е бил дотолкова във власта на Саломе (която никога не докосва сексуално), че идеята за Свръхчовека се ражда като поетичен порив той да опише някакъв идеал, противоположен на самия него, докато си мечтае за разголените колене на една млада девойка...:)))) Да, май френдс, оказва се, че дори и философите не могат да се противопоставят на рускините :))) С други думи - не бива да се притесняваме за бъдещето на Европа, докато рускините ги има в тази вселена :)))

----------------------------------------------------------------

Готин виц:

- Ало, полицията ли е?

- Да, какво се е случило?

- Тук две момичета се бият за мен.

- Младеж, какъв е проблема?

- Грозничката побеждава. :))))

-------------------------------------------------------------------

Политическата коалиция Яне Янев - Веселин Марешки (известна като съюза на Лудото с Ненормалното) е изключително силен маркетингов подход. Докато гледаме единия по телевизията (Яне) ще ни се повдига, а през това време другия ще ни продава хапчета срещу повръщане с надценка...:)))))))))))))))))

--------------------------------------------------------------------

От сутринта Фейсбук упорито се опитва да ми предложи да харесам страница, наречена "Обичам цици". Хей, май френдс, май в неделя дори и виртуалните милиардери са в палаво настроение след като от нищото ми стоварват да лайквам това. Ноо, не го лайкнах официално. Названието "Обичам цици" ми се струва нередно да е само за страница. Направо църква трябва да направи някой...:))))

-------------------------------------------------------------------

Подуяне - забелязах - не бърза да влиза в зимата. Слънцето се съпротивлява на метеорологията като талибански партизански отряд на американската армия. Излязох навън, за да се поразходя и тогава загрях фундаменталната причина поетите да се кефят на есента - просто тя е най-пиарския сезон от всички останали. Цветовете на есента са нагли, самодоволни и самохвални. Направо ти идва да ги римуваш, а най-накрая да си направиш извод колко готин може да е живота. Ако човечеството живееше в постоянна есен, всички щяха да са поети или философи...Вероятно заради това вселената е решила да ни разнообрази малко и ни е отпуснала останалите сезони. Но пък е създала и Подуяне - кътчето, където като ударят по две ракии веднага биха разгромили Жан-Пол Сартър и всички останали непиещи поети и философи...:)))))))))

------------------------------------------------------------------------

Искра Фидосова писа писмо на Европейската комисия. Самата ЕК обаче не успя да изпрати отговор. Експертите от ЦЕРН все още трескаво изчисляват в коя от всичките шест държави, които заема като територия нейното тяло, се намират очите й :))))))))))))))))))))) Вън от черната и гадна шега обаче трябва да отбележа, че когато двама влюбени (ЕК и Фидосова) почнат да си пишат писма то значи любовта е улетела през комина като пушек от пернишки ТЕЦ :))))

-----------------------------------------------------------------------------

Готин руски виц: "Катаджия в Москва спира колата на подпийналия Роман Абрамович. На другия ден катаджията направо влязъл в списъка на списание "Форбс" :)))))))))))

----------------------------------------------------------------

Замислих се днес дали трябва да ми пука за изборите в САЩ. Единият кандидат (по-симпатичния) Барак Обама се оказа пълен балон. Хората искаха да промени изцяло системата, а той се опита единствено да й направи лифтинг. С право го подозират, че е конформист. Другият - Мит Ромни пък прилича на птеродактил. Той е толкова архаичен, демоничен, ретрограден и шантав, че, ако прибара властта в САЩ със сигурност ще приближи Апокалипсиса с няколко века. Да не говорим, че икономическите му рецепти абсолютно нищо не струват - те са все едно човек да е болен от рак на белия дроб, но лекарят да твърди, че на пациента нищо му няма и ще се излекува само, ако продължи да си пуши както преди и да порка по три бутилки уиски на вечер.

САЩ все още са най-силната и мощна страна в света. Тъжно ми е да гледам в какво са се превърнали благодарение на упоритото си желание да живеят в халюцинация. Но Обама все пак е по-нормален. Имам чувството, че той поне няма да полудее истерично, когато американците най-накрая осъзнаят факта, че не се ли променят напълно, ще повлекат цялото земно кълбо със себе си :)))))

--------------------------------------------------------------------

Френските елитни войници кацнаха в Плевен и изядоха як бой. А представете си да бяха кацнали в Перник, а? В Плевен ги ступаха, но поне оцеляха. А, ако беше Перник и досега щяхме да се чудим къде са нещастните им души и защо наоколо така силно мирише на сливовица :)))

------------------------------------------------------------------

Ураганът Сенди, освен мегабуря, която нанесе рекордно количество щети, се оказа вълнуващо политическо откровение. Губернаторът на Ню Джърси Крис Кристи, който само преди два месеца бе дръпнал легендарна реч в която призоваваше държавата да се скрие в миша дупка, тръгна с горещи сълзи на очи да благодари на президента на САЩ и на същата тази черна и гадна държава, че се притече на помощ на неговиябедстващ щат. Неолибералните теории не струват абсолютно нищо пред огромната мощ на природата. Ако перифразираме другарят Фукара (най-изявеният богословски критик на Айн Ранд) - ураганът Сенди изобщо не се съобрази с неприкосновеността на частната собственост, защото има голяма вероятност да не е чел американската конституция. Когато бедствието дойде, защитата на населението не може да бъде в частни ръце и да ти издават касови бележки за спасяване или отводняване...:)))) Май има мигове в които дори неолибералите приемат, че държавата прави добро, а?

-------------------------------------------------------------

Обичам този празник! На този ден трябва да се сещаме за всички хора, които са ни възвисили интелектуално, дали са ни възможност да имаме световни мечти, събудили са нашите мисли за вселената и са ни накарали да почувстваме, че светът е вълнуващо място. На този ден аз чествам и моето отдавнашно съседче в Пловдив, което през един есенен ден извърши най-мъдрото будителско дело - даде ми за два дни своят незаконно придобит брой на "Плейбой" в тъмнитге времена, когато достъпът до такава литература ни бе ограничаван диктаторски. От този миг се събудих така, че наистина се възвисих интелектуално, придобих световни мечти и усетих, че света е вълнуващо място :))))))

---------------------------------------------------------------

Ако постоянстваш (това не е същото като да пиянстваш, макар двата глагола да се римуват прекрасно като премиер и милиционер) Вселената рано или късно придобива формата, която ти е необходима, за да постигнеш свой личен комунизъм. Установих го тази вечер. Когато се появих в бойната квартира на бохемската левица (ще държим адреса и мястото в тайна, за да не го надушат непрогресивните сили) сервитьорът направо ме попита: "Стандартното ли да сервирам?". А стандартното е крушова ракия. Значи рано или късно всички те научават. Значи рано или късно няма нужда да си казваш гласно желанията. Една е крушовата ракия, а Александър Симов е нейният пророк. Добре де, след третата Симов е и нейния певец. Но нека това да си остане наша фейсбук-тайна....:))))))))))))))))))

-----------------------------------------------------------------------

Референдумът ще е на 27 януари. Сега ви е паднало да пляскате премиера! Пляскайте го така, че да предпочете да влезе в спалнята на Фидосова вместо отново да се явява на избори! Плеснете го силно, че направо да отхвърчи до Банкя! Пляскайте на воля. Алелуя! (минутите ми за политическа злоба са безценно време за вътрешната ми хармония)

--------------------------------------------------------------------

Късметчето, което ми се падна от кафето днес: "Който търси ще намери, който почука ще му отворят". Този късмет неистово се нуждае от допълнение - А който почука на вратата на публичния дом, дори ще го накарат да си плати :)))) Мъдростите имат тъпата склонност да спират винаги на най-интересното място, нали?

Как Плевнелиев направи Паисий родоначалник на ЕС?

Най-големият проблем на всяко българско честване на важна дата е клишетата с които говорим за нея. Всеки празник е политически триумф на клишето. Всички употребяват фрази, изпразнени от съдържание, банални като мисъл на депутат от мнозинството, нищонеозначаващи като присъствието на премиера в сутрешен блок.

Заради това трябва да имаш особен талант, странна ментална нагласа и светоглед, който се родее със сюрреализма, за да успееш да бомбардираш с клишета, които на всичкото отгоре са абсолютно неверни. Господарят на тази роля в съвременния български политически живот е президентът Росен Плевнелиев. Неговият език е в абсолютно пълно противоречие с официалната му биография. Изкарваха го разкрепостен, модерен, развдвижен човек. И заради това голямата загадка е как този така описван човек е в състояние да говори с клишета, огромни като жълто паве от центъра на София.

На честването на Паисий преди няколко дни Плевнeлиев отново прояви поетичната си душа. Според президента авторът на "История славянобългарска" ни е оставил един завет - да бъдем достойни българи и толерантни европейци.

Как успява да ги ражда такива?

Ако отворите книгата "История славянобългарска", моралното и обществено завещание, което ни оставя Паисий, ще срещнете три или четири пъти споменаването на Европа. Думата "европеец" обаче абсолютно отсъства от текста. И това е съвсем нормално. Времената в които твори Паисии не са били времена на общностно осъзнаване на цял континент, а на яростна битка за запазване на национална идентичност. Паисий не бил разбрал и приел думата "европеец", независимо какво може да си мисли по този повод Плевнелиев.

Системната злоупотреба с понятието "Европа" в България вече носи своите тъмни следи. Хората станаха резистентни към тази дума, дори я посрещат с тих ропот и гневен блясък в очите. Но апотеозът на грандиозната измама е да обявим Паисий едва ли не за родоначалник на Евросъюза. Как ли пък и този шантав монах от миналото не се сети да кръсти книгата си "История европобългарска"? Толкова ли не е намерил сили в себе си да предвиди, че един ден европейските банки ще искат да си имат общност, където да спасяват закъсали държави с жестоки лихви и постоянно дране? И как е могъл да не напише изречението: "О, неразумний и юроде. Поради что се срамиш да се наречеш толерантен европеец и Барозу не смееш да славиш?"

Злоупотребата с клишета обикновено води до мощен приток на черен хумор. А всичко това украсено с един президент, който постоянно се опитва да пренапише историята ни по "европейски" начин е перфектната рецепта за дълга обществена лудост.

Да пренаписваме историята със задна дата и с толерантно европейски привкус е признак за исторически комплекс. Комплекс, който Паисий никога не е имал. Защото е бил независим, горд и мъдър човек.

Нещо, което толерантният европеец Плевнeлиев никога, ама никога няма да бъде.

Въведения в дясното вуду

Когато някъде в началото на миналия век Европа открива тайните техники и религиозни ритуали на вудуто, тя е очарована. В епоха, която започва да върви във все по-технологична насока, вудуто дава така необходимият елемент на мистика и лек хорър, който да заплени съзнанията с неизказаната тръпка на една възможна небесна приказка. Само си представете - бокори, кукли, лоа, Легба Петро, Принц Зандор - това си е направо узаконено религиозно екстази. Как да не му се изкефиш?

Вудуто изкушава света и с една друга идея - това, че смъртта на е окончателен край на съществуването, а след нея купонът продължава, макар и във форма, която не определено не става да ходиш всяка вечер по кръчмите. Идеята за зомбито, което броди сред нас и след смъртта си стана популярно благодарение на вуду, после на около три хиляди американски филма, а сега вече и благодарение на софийската десница, която всяка година поне по три пъти се сеща да прави вуду-бдения пред Паметника на съветската армия, защото си вероятно си представя, че някой зловещ комунистически бокор държи скулптурната група, за да им пречи да спят нощем и да си прибират хонорарите от телевизионните участия, без да плащат данъци.

Като всяка нова форма на древна религия и дясното вуду е много подвеждащо, защото терминологията му е архиачна като трети долен кътник на египетски фараон. Първо - като говорим за софийска десница, трябва да уточним, че това е много специфично религиозно явление, което обхваща около 150 души, живеещи в центъра на столицата, които са практически неспособни да живеят, където й да другаде из страната, защото навсякъде им се привиждат комунисти, руснаци, православни попове с руско образование и ловци на костовисти с татуировки на Людмила Живкова. Този специфичен обществен вид, понеже няма друг начин на съществуване освен истеричния писък, че България още не е станала 52 щат на САЩ, често организира някакъв вид вуду-хепънинги, за да си докаже, че наистина съществува и, че все още е достоен, за да бъде отразяван във вечерните новини.

И така, благодарение на безсмъртното величие на Фейсбук, установих, че на 9 ноемри, точно в годишнината на събарянето на Берлинската стена, 50 души от вуду-десницата отново са се събрали пред Паметника на Съветската армия, за да потвърдят своята най-висша политическа битка и смисъла на живота си - битката срещу камъни и бронз. Това е обявено като тяхна културна цел - премахване на паметника. Вероятно в мига в който бъде махнат изведнъж комунистите ще се разтопят в есенната мъгла, заплатите на народа ще достигнат космически размери, България ще се напълни с доволни емигранти, които се връщат по родните си места, а Софийският университет вече ще се казва: "Св. св. Иван Костов" (два пъти "свети", за да могат комунягите да се пръскат от яд, офф, те комунягите вече ще са изчезнали, значи два пъти "свети", за да може да бъде потвърдено чудото на говорещите теменужки).

Тази системна акция, която със своите повторения вече заприличва на циклична лудост, е класическа форма на дясно вуду. Те, говорим за 50-тината души, камънофоби, си представят, че когато организират протест срещу паметника ще усучат по такъв начин вселената, че все едно техните комунистически истории никога не ги е имало. Красиво и поетично действие. Със същия процент успеваемост и в Хаити навремето са призовавали Барон Самеди с надеждата, че ще ги спаси от ужаса на това да продължат да живеят. 

Обаче реалността е коварно нещо. Паметникът всеки път надвива начинаещите вуду-адепти. Колко статии изписаха, с колко плюнки го поръсиха, колко боя изляха отгоре му, колко маски му надянаха, а той все си стои и ги тормози като десничар, който най-накрая публично е обявил, че обича да носи роклите на жена си.

Историята не може да бъде отменена. Можем да пренапишем учебниците, можем да унищожим записките, можем да палнем клечка на досиетата, но историята няма как да бъде заличена. А колективното дясно вуду иска точно това. То е злобно, защото е било безпомощно и услужливо в миналото. Героите винаги са милостиви, просто, защото имат гордост. Антигероите обаче не знаят милост. Те искат разрушения, защото само в такова могат да заличат собствените си вини.

И никой не си задава въпроса - хей, май френдс, ако паметника си отиде, коя ще е следващата ви жертва? Коя сграда ще обявите за символ на световното зло? Проблемът никога не е в паметниците. Проблемът винаги е в лудостите и лъжите. А вуду-десницата много обича да се самозалъгва. Защото тя живее в свят в който човек дори не може да я обругае политически, понеже е миниатюрна като групата на ДСБ в парламента.

Добре бе, пичове, реституирахте си по 100 апартамента в центъра, оставете нещо нереституирано, а? Историята казахме не може да бъде отменяна. Тя не може и да се реституира. Напълниха ви гушите с кинти - гледайте си живота и купонясвайте. Опитайте се да се излекувате...

Винаги съм се питал каква ли е била съдбата на зомбитата, върнати от смъртта в онези времена, когато вуду е била само локална релгия, без световни културни пиари. Зомбито е обречено да живее нещастен живот, защото е лишено не само от живот, но и от смърт. Заради това с годините се самовъзпитах в милост към вуду-ритуала на десницата.

Просто съм наясно, че зомбитата трябва да се занимават с нещо.

Иначе е ужасна скука.

Американските избори като епизод от „Ледена епоха”

Светът с право се вълнува от изборите в Америка. За земното кълбо е от изключителна важност кой точно управлява най-мощната страната на планетата, защото от този избор зависят повече неща, отколкото статистиката и геополитическия хаос може да предвиди. В серията от зализани репортажи за победата на Барак Обама (признавам си, от двамата кандидати той ми беше по-симпатичен) обаче никъде не видях една информация. Тя (тази информация) не се появи почти никъде, въпреки, че е от изключителна важност да знаем как точно са протекли изборите в САЩ и дали при тях не е имало нарушения. Америка е модел за демокрация и, ако има гръмотевици в рая, е необходимо да го научим предварително, нали? И не, за да злорадстваме над тази демократична страна, която преди около 12 години назначи своя президент със съдебно решение, а просто да видим дали има някаква база за усъвършенстване на модела, който ни представят за съвършен като диамант от рудник в Сиера Леоне.

Ето каква е информацията. Според доклад на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа близо 50 милиона от общо 237 милиона избиратели не са имали възможност да дадат гласа си, защото не са били включени в избирателните списъци. Също така международните наблюдатели не са били допуснати до секциите в много щати. В доклада на ОССЕ се прави извода, че кампаниите са били финансирани непрозрачно и, че заради децентрализираният начин по който се правят изборите, много от правилата до последния момент не са били изяснени.

Хубаво е тези факта за страната на свободата да бъдат чути. САЩ гласуват по модел от 18 век, не допускат избиратели до гласуване, кандидатите се тъпчат с тъмни кинти, но в края на деня Русия е диктатурата, а САЩ са люлката на демокрацията. Всъщност няма смисъл да сравняваме тези две страни. Проблемът тук не се отнася за Русия. Използвам тази страна като пример за прегледност, защото всички нарушения на изборния процес в Русия ни се поднасят във всяка новинарска емисия като основен акцент. За САЩ основен акцент в новините беше как демократите запазвали Сената, а републиканците Конгреса.

На каква цена обаче?

Очевидно е, че политическият модел на САЩ в този вид вече страда от повече дефекти, отколкото иска да признае. Една голяма част от американците се чувстват непредставени и отвратени. Те, в голямята си част гласуваха за Обама, защото Републиканската партия вече е заприличила на църква, която е минала на тежки наркотици. Обама беше по-малкото зло, защото той поне не твърди, че Бог е го е накарал да се кандидатира за президент и, че лично Исус ръководи неговите действия. Републиканската партия днес прилича на нещо извадено от средновековието, което е толкова тесногръдо, параноично, мизогинично и ограничено, че прилича на персонаж от картина на Йеронимус Бош. 

Демократите не са нещо много различно, но поне социалните им послания са нормални. Икономическите схеми на двете партии обаче са като сиамски близнаци, с тази разлика, че Обама поне изглеждаше загрижен, докато Мит Ромни, с типичната си кариера на пазарен лешояд, прояви елитарното си отношение към света с прословутата си реплика, че 47% от американците са измет, която, разбирате ли, искала държавата да им осигури жилище и храна.

При партии, които могат да изразяват интереса на все по-стесняващ се кръг от хора, Америка е пред доста сериозно предизвикателство в своята история. Засега обаче тя го решава като касапин. Просто не пуска хората да гласуват. Очевидно демокрацията им съвсем спокойно допуска това.

Само, че това е анимационен начин за справяне с проблема. Американската политическа класа прилича на онова шантаво животинче от филма „Ледена епоха”, която се опитва да спре с ръце пробойните в леда. С едната ръка запушва първата, с другата – втората, но в един момент целият лед се напуква с трясък и става мазало.

Как път не чухме поне един загрижен глас у нас по темата?

Поне един.

Вместо това един образ ме тормози от няколко дни и не мога да го изкарам от главата си. В деня на изборите американското посолство у нас беше организирало прием и гледах телевизионен репортаж от него. Синдикалисти, политици, банкери, гневни интелектуалци събрани на по чаша вино от американската посланичка Марси Райс. Гледах как й ръкопляскат. И после как дават изявления, че Америка е велика. Че тя ще води света още много години. Че всичко в САЩ е готино. Че, когато американците ни махнат визите ние вече тотално ще заживеем в комунизма, ох, пардон в съвършената демокрация. Елитът пиеше американското вино и гледаше с блясък в очите своята нова господарка...

И сега не мога да спра да се чудя - какво ли биха казала тези 50 милиона американци, лишени от глас, за това наше българско лакейско шоу?

Музеят на моите електронни книги

Откакто си купих електронен четец с лек ужас забелязах, че съм променил маниера си на четене. А маниерът на четене е нещо по-консервативно дори от мозъка на престарял член на Ку-Клукс-Клан. Както казваше Умберто Еко били са необходими векове на човечеството да се научи да чете наум, защото в средните векове всъщност всяко четене е било на глас. С други думи – хората са упорито консервативни в начина по който четат, защото книгите изискват отдаване, удобство и мислене, следователно начинът по който четеш е изключително важен.

Аз никога не съм бил от хората, които могат да четат по много книги наведнъж. Не се смейте, дори и квантовата физика е на моя страна – не можеш да бъдеш едновременно и на Марс, и на Сатурн. Всяка книга си е отделен свят, а ако щъкаш много между световете започваш да приличаш на турист, който минава през красив град със свръхбърза скорост и изтърва удивителните детайли от пейзажа, които всъщност правят света достоверен.

Четенето е занимание самотно, отдадено и леко фанатично, така че разсейването с много книги едновременно винаги е било нещо като ерес за мен.

Откакто си взех електронен четец и го напълних с книги, колкото вероятно има в градската библиотека на средно българско градче, установих, че всичките ми предишни навици са отишли на кино. Чувството да си пред толкова литература е опияняващо. Невероятният достъп до много книги едновременно вече успяха да ме разглезят като първолак, попаднал в сладкарница, оставена без надзор. Гледам електронният списък с книги и понякога направо се чудя коя да чета.

Заради това почвам много книги едновременно. Преди ценях извисения край на книгата („бог е плюшено мече” – Керуак, „Странна работа! Не разказвайте никому нищо. Разкажете ли, ще ви стане мъчно за всички” - Селинджър), сега се научих да ценя грабващото начало, защото средата е толкова конкурентна. Имам много сюжети, които приличат на коктейли в бар – трябва да ме хванат веднага, ако искат да продължа с тях.

С някакъв останал ми здрав разум изкарвам по някоя книга докрай. Така ме заплени отново „Как се каляваше стоманата” на Николай Островски. Знам, знам, сега половината от вас се мръщят и се чудят защо по дяволите в епохата на еротичната разкрепостеност, аз отново чета класики на соцреализма. Защото точно този жанр вече беше демаскиран. Оказа се, че соцреализмът е политическо фентъзи от невероятен мащаб. А „Как се каляваше стоманата” те хваща за гърлото, защото в нея една идея е показана като неотменима утопия, която е дошла завинаги. Тази книга е магично зарибяваща. Успя да ме хване отново през електронния четец. Автор и герой в нея се сливат по такъв начин, че в един момент започваш да си казваш, че Островски е търсач на рая, но понеже няма религиозни термини, го описва с политически такива.

Но като цяло в момента с електронния четец имам проблем с това да се отдам изцяло на една книга.

Защото виждам колко са много, а животът е кратък като малък ситком, сбит на случаен кабелен канал.

В предишните консервативни дни на книжното четене упорито вярвах, че ще успея да прочета всяка една книга, която искам за времето, отпуснато ми на тази планета. Книжното четене е линейно и в него има меланхолична наслада. Всяка една книга в тези времена на криза така или иначе представлява чудовищно покушение върху моя бюджет, но това изпълва съзнанието с отговорност. Пред книгата на хартия, човек иска или не, трябваше да е съсредоточен през образа на единствения роман в ръцете си. Изобщо книгите на хартия са история сами по себе си, защото, ако някой някога се излъже мога да обясня кога, как и защо съм си купил всяка книга, която притежавам. Те, книгите, носят със себе си и история, различна от тази, която се разказва в тях.

В една велика книга – „Музей на невинността” на Орхан Памук главният герой събира всяка вещ, която жената в която е влюбен някога е докосвала. Чрез тези вещи той си изгражда свят, посветен единствено и само на нея, в който чужди хора просто не могат да влязат.

Изборът на книги, казах си аз тези дни, е абсолютно същото. Всеки от нас има уникален набор от прочетени книги, те са нашият музей на различни светове, които сме събирали в безкрайна колекция от възторг или тайни удоволствия.

Електронните четци просто успяха да ни покажат колко голям може да е този музей, защото в него успяваш да събереш всички неща, които любимата ти е докоснала вчера, но и би докоснала в бъдещето. Четецът ти прави колекция на желаните книги, но тяхното количество е психиращо и парализиращо, защото съзнанието е лакомо за литература, особено, когато е свикнало чрез нея да вижда не само своя свят, но и цялата вселена изобщо.

Един ден сигурно ще направят четец, който може да побере в себе си всички книги, писани някога. Тогава човечеството масово ще емигрира към пролетните паркове, защото ще има на разположение всичко, за да може най-накрая да се разбере. Добре де, преувеличавам. Откакто четецът попадна в ръцете ми започнах да разсъждавам за бъдещето, защото разбрах, че държа машинка за която фантастите, които четях навремето дори не са се досещали. Тоест осъзнах – аз живея в онова бъдеще, което мечтаех някога.

Това ме удиви силно.

Ако някой ден успея да оставя всички книги, които съм събрал, всички вещи в моя музей, ако успея поне за миг да се разделя с тях, може и да напиша книга по темата.

Ама не се надявайте много.

Музеят ми, оказа се, е твърде голям.

Минно поле

Ахмед Доган е майстор на философските бомби. В последните няколко години той се е преквалифицирал и на политически пиротехник, който е специализирал начини за взривяване на общественото мнение. От сагата с това, че той е ръката, която лично разпределя евросредствата в България до идеята му, че Балканската война е префинен начин за етническо прочистване, Доган постоянно вкарва обществото в перманентен скандал.

Оказа се обаче, че парламентът не иска да реагира неговити думи и поне да ги обсъди, както би трябвало да се прави, когато на масата е поставен очевиден проблем. Ръководството на Народното събрание отказа да заеме позиция, а това е скандално почти, колкото думите на Доган.

Защото, когато не желаеш да реагираш на определено заявление, то значи не можеш да намериш в себе си аргументи, да го отхвърлиш. Толкова ли е трудно да се каже, че идеята за "общ прочит" на историята е абсолютно невъзможна? Победителите и победените не могат да четат една и съща история. Това е модерна утопия, която нито веднъж не е била осъществявана реално. А там, където е бил направен опит да се осъществи - обществата веднага се пропукват.

Доган знае, че такъв прочит е невъзможен. 

Но мълчанието на парламента е необяснимо. Нима и той е станал подвластен на философските спецефекти на лидера на ДПС? Когато разнищим думите, ще видим, че смисълът им е доста зловещ. Доган прикрива себе си, своята партия, своето политическо бъдеще като залага исторически мини.

Парламентът обаче отказа да ги обезвреди.

Цветанов от Сен Тропе

Веднага след психологическата драма "Цветан Цветанов срещу Европейския съюз" във Фейсбук се появи колаж - вицепремиерът като известният герой на Луи дьо Фюнес "Полицаят от Сен Тропе". Очевидно виртуалния народ видя в поведението на Цветанов не самоотвержен героизъм, а тотална клоунада.

Героят на френския комик подобно на Цветанов също отказваше да приема реалността такава, каквато е, а я тълкуваше спрямо собственото си високо мнение за самия себе си. 

А това винаги е смешно.

Едва ли е имало друг български кабинет, който да е получавал такъв шамар от Европа. Само в рамките на една седмица правителството се озова в нокаут. Първо - с избора на Венета Марковска за конституционен съдия. Второ - с отказа на Цветанов да признае, че ЕС не приема тази кандидатура. И трето - с разгромяващата повторна позиция на Комисията, че Цветанов абсолютно нищо не е разбрал.

Това е смешно, независимо, че смехът е през сълзи. Упоритото желание на вътрешния министър да е кадровик в съдебната система и изцяло да стъпи върху нея с полицейски кубинки вече ражда своите чудовища. И вместо да признае своята грешка - вицепремиерът тръгна да воюва с целия Европейски съюз, което е все едно да атакуваш танк с прашка. Заради своеволията си тази власт загуби и последното си морално оправдание, което можеше да има - че получават европейска подкрепа.

Очевидно Европа напълно е оставила подкрепата в гардероба и е решила, че България може да бъде възпитана единствено с шамари. Нашата страна, тъжно е, прилича на хулигана на Европа, който все си мисли, че няма да го хванат, въпреки, че номерата му са банални до досада.

Така се получава, когато полицай реши да ни учи на конституционно право. Цветанов може би наистина е от Сен Тропе. В една от сериите на този знаменит филм се оказа, че пазителите на реда са подменени от извънземни.

Чуйте последните интервюта на вицепремиера! 

Да видя дали после ще твърдите, че филмовите подозрения понякога не се оказват основателни. 

Защо номерът на ДПС винаги минава?

ДПС е партия-феномен. Тя трябва да бъде изучавана от специалистите по квантова физика, защото едва ли друга политическа формация по-умело може да ни разкрие цялата парадоксалност на българския политически свят. Нищо в ДПС не е такова, каквото изглежда и това трябва да ни заради с огромна доза постомодерен скепсис, когато тръгнем да се опитваме да анализираме действията на тази формация и нейното особено отношение към света.

Парадоксално е група от много богати хора, оформили се като политически елит, командван от един човек, да твърдят, че могат и са в състояние да изразяват интересите на българските турци, които в по-голямата си част са бедни, упорити и трудови хора и по цял ден превиват гръб, мачкани от същата жестока машина на постоянна експлоатация на която са жертва всички останали. Между елита на ДПС и техния електорат зее огромна пропаст, която с всяка изминала година става все по-видима и очевидно причинява политически трусове из различни части на България, дори и по местата, които обикновено минават за бастиони на Доган и неговите хора.

Независимо, че в политическите анализи обикновено сме свикнали да слагаме ДПС извън скоби, все едно е партия неподатлива на политическата метеорология, вече е ясно, че и движението е подвластно на ерозия и обществени дефицити, които сериозно ерозират неговата единност и влияние. Не казвам, че това ще си проличи веднага, но очевидно някъде из ДПС са си дали ясна сметка за този процес и за това, че политическата им линия е пред явен фалит.

Просто богаташите вече трудно могат да излъжат бедните си избиратели, а дори и изработената технология за гласуване, която при ДПС е почти съвършена, вече дава на късо и се разнася мирис на изгорено.

В такава ситуация ДПС има един-единствен изход да държи електората си в своя власт. Постоянно да създава призраци на някаква заплаха, за да може те да действат като консолидационен фактор на изплашените хора. Тази линия на емоционална истерия винаги върши работа, защото българското общество така или иначе успешно наподобява психиатрия, която е да няколко секунди от големия бунт.

Поредната сага от този опит на ДПС стана скандалът около отказът да се присъди почетно гражданство на Кърджали на ген. Васил Делов. Общинските съветници от ДПС бламираха идеята и адът се отприщи с пълна сила.

Според мен обаче всякакви тълкувания на това, че случката показва как ДПС работи в полза на Турция, как води политика за османизация са приказки за хора, които упорито не искат да видят истината. Този скандал бе предизвикан от ДПС не, за да подриват държавата, а бе изцяло за вътрешнопартийна употреба. Те се нуждаеха от подобен адреналин и реакции, за да се опитат да спрат разлома в кърджалийската организация на движението, а и да отприщят именно урагана от националистически бяс, който им е изгоден като силиконов бюст на начинаеща порноактриса.

ДПС идеално са схванали едно нещо – в България винаги можеш да отклониш големите теми на днешния ден като разпалиш скандал за историята.

Точно в този контекст трябва да схващаме и думите на Доган, които той изрече в коментар на събието, че Балканската война може да бъде разглеждана като форма на етническо прочистване и, че процесът е много по-дълбинен и отваря незараснали рани от онова време.

Посланието на Доган съвсем няма за цел широката публика, то е насочено изцяло към избирателите на ДПС и трябва да им подскаже, че между тях и историческия хаос стои единствено неговата фигура и заради това за пореден път е добре да го одобрят с бюлетини и места в парламента.

Не съм наясно дали нямаше да е по-добре действията на ДПС наистина да целяха някакъв удар по България. На такива действия лесно се отговаря, а те обикновено водят до ситуации, които са лесни за анализ и разбиране. Проблемът е, че с постоянното изваждане на призраци ДПС ерозират самата идея за политика обърната към днешния ден, което е по-голям удар срещу хората, отколкото те могат да предполагат.

Защото насреща си те винаги получават една и съща реакция. Истерични декларации. Изявление на Волен Сидеров, че османизацията е стигнала до апартамента му, защото бил видял три секунди от „Великолепния век” докато си е търсел националистическо порно с тийнейджърки по телевизията.  Вой от страна на ВМРО, които обявават, че няма да дадат България да падне в ръцете на ДПС. Мощни филми по телевизия СКАТ за това, че планът „Баязид 88” е влязъл в действие, а неговите агенти са плъзнали по тротоарите. Задявки по форумите. Веднага се появяват потребители с никове като „Българин завинаги”, „Родината над всичко”, „България на пет континента”, които обявяват, че основната задача на истинския патриот е да нахлуе с картечница в Кърджали и да пали къщи наред.

ДПС винаги знаят как да постигнат тази реакция. Защото представете си техните избиратели – обикновени хора, които още помнят как държавата им ги предаде с престъплението, наречено „Възродителен процес”. Това е неизтребим спомен и ще остане такъв докато има хора, които смятат, че агресивната лексика е нещо безобидно.

Изобщо политиката изчезва, всичко се превръща във взривоопасна запалителна смес, медиите издивяват, хората губят нормалния си разум, а ДПС може да е спокойно – изборите им са в кърпа вързани.

Защото така предизвиканата реакция е всичко, което те са искали. Това е техният политически номер, който ги спасява постоянно в последните четири години.

Ако някой обаче се опита да се вгледа отвъд действията на ДПС, ще види, че това, което направиха не е сложна политическа конспирация, а паническо действие. Това е проблемът с оръжията за масова истеризация. Обществото става резистентно и е необходимо всяка следваща лимонка да е с пъти по-силна, бляскава и експлозивна. ДПС са тръгнали да си играят със сили, които не могат да контролират и рано или късно ще станат жертва на собствените си планове. Винаги съм знаел, че една партия е способна дори и на самоубийство в нежеланието си да реши своите проблеми, а ДПС прекрасно доказва това.

Проблемът е, че в тази катастрофа всички останали формации също ще бъдат идеен участник. ДПС може да бъде победено само, когато българските турци видят в другите партии реален изразител на техния интерес, а не гневни декларации, че историята се подменя. Историята изобщо не трябва да бъде обект на политиката на Балканите, защото това е готова рецепта за вечна колективна лудост.

С други думи – конспирациите не винаги са дълбоки, мрачни и много сложни. Понякога проблемите са очевидни, но, когато обществото е свикнало да живее в сериал, то винаги е по-склонно да се довери на литературата, а не на реалността. И заради това номерът на ДПС все още минава.

Чудно ми е докога ще е така.

Неразбираемият Стаханов

Преди 35 години от този свят си отива Алексей Стаханов, човек, който беше легенда приживе, а името му се превърна в нарицателно. Днес младите поколения използват фразата "по стахановски", но вероятно не знаят изобщо с какво е свързана тя. Езиковата памет е много по-дълга от политическата.

През 1935 година Стаханов успява да преизпълни своята трудова норма 14 пъти за един ден. И веднага става герой. Името му се повтаря с трепет.

Днес е трудно да разберем какво е карало този  обикновен човек да работи с такъв ентусиазъм. Цинизмът на епохата напълно е замъглил светлите пориви на миналото. Можем да си обясняваме Стаханов с трудова репресия, с политически натиск и така, разбира се, абсолютно никога няма да постигнем истината за него.

Очевидно човек може да се труди воден не само от идеята колко ще му платят. Стаханов е живеел със своята работа, защото е смятал, че така дава своя принос в изграждането на нещо велико, нещо различно, нещо по-светло, нещо по-голямо от отделния човек и по-смислено.

Нима хората, които построиха Димитровград са били събрани там заради пари и егоизъм? А тези, които направиха Хаинбоаз? Кой е бил моторът на този ентусиазъм и възторг? Можем ли днес да си обясним радостта и енергията на младите хора?

Стаханов обаче е идеен и днес. Неговото име трябва да ни служи както навремето канарчетата са служили за откриването на газ гризу в шахтите. Епоха в която Стаханов е неразбираем, далечен и странен, няма как да е добра епоха.

Това, че днес не можем да го проумеем не е оценка за него.

Това е оценка за нас.

Кои са най-популярните лица на руската опозиция?

Западната журналистика, а и българската, е в доста шизофренично положение. Из нашите медии постоянно се пише за Русия в черни, зловещи и демонични краски, но, каквото и да правят репортерите рано или късно стигат до Путин, до "вертикала на властта", коридорите на Кремъл,  "Единна Русия" и това е. Много се говори за протести, за Блатния площад, за това, че има опозиция, но никой никога не се направи труда да ни представи тази опозиция, да ни каже от кои хора се състои тя, какво точно искат, за какво се борят. Моето предположение, че дори и западните журналисти добре знаят, че това, което в Русия се нарича "опозиция" е толкова неединно и разпокъсано, че могат да минат още поне 10 години преди да влезе дори в социологическите проучвания и то в рамките на грешката.

Този фокус единствено върху Путин, макар и черен, е полезен за властта в Русия, защото успешно показва, че в Руската федерация политическите алтернативи на сегашния президент с реално електорално влияние, съвсем не са любимците на западната преса. Но понеже любимците на западните медии стоят непредставени реших да запълня тази ниша и да ви разкажа за топзвездите сред тях.

Наскоро опозицията - любимка на Запада реши да проведе избори за свой Координационен съвет. Амбицията беше голяма. Лидерите на това движение искаха да покажат как се правят честни, масови избори и да регистрират нивата на своята подкрепа. За съжаление резултатите бяха повече от потресаващи. За изборите се регистрираха 170 012, а реално глас подадоха 81 801. За мащаба на Русия това число е повече от смешно, това е вероятно половин квартал от необятната Москва, много по-малко от процент от населението на страната.

Още на пръв поглед прави впечатление, че съставът на този Координационен съвет е като съзнанието на шизофреник - в него присъстват комунисти, националисти, либерали, еколози, граждански активисти, десничари, смесицата е толкова пъстра, че най-вероятно всичко в този Съвет ще остане на ниво дебати, защото той няма да е в състояние да проведе нито едно реално политическо действие.

В този текст ще се постарая да ви представя накратко първите петима по брой на гласовете, защото те са и най-популярните сред лицата на руската опозиция.

Най-много гласове събра блогърът на свободна практика Алексей Навални, общо-взето наистина най-известното лице на опозицията.

При вглеждане в неговата биография обаче ще забележим, че политическите пируети са неотменна част от неговия живот. Той започва обществената си кариера през 2000 година в партията "Яблоко" на Григорий Явлински, партия, която доскоро беше фактор в живота на руското общество, макар и никога да не взимала особено високи проценти. Напористият Навални обаче набързо влиза в конфликт с Явлински и скоро е изключен от формацията с официалното обвинение, че има националистически забежки. Очевидно това изгонване е повратен момент за Навални, защото той бързо се ориентира и разбира, че неговата игра е другаде - в гражданския сектор. Започва да създава цяла серия от движения - основно срещу корупцията и всички те с лек националистически уклон, въпреки, че самият Навални се определя като "нормален националист".  Неговите антикорупционни действия срещат внимание и подръжка в доста среди на руското общество. Заради атаките му срещу някои известни компании пък срещу него бе започнато следствие с обвинение, че действа като борсов рейдър - тоест опитва се да свали със слухове цената на някоя компания. Въпреки, че лице на опозицията, трябва да се отбележи, че Навални наистина е предприемач, инвеститор и е член на съвета на директорите на руския авиационен превозвач "Аерофлот". Точно заради тези части от неговата биография, понякога част от по-крайните елементи в опозицията го подозират, че е единствено политически позьор, който да канализира гнева на хората в грешна посока.

Вторият по популярност и гласове е журналистът и писателят Дмитрий Биков. Гневна и пламенна натура Биков е майстор на крайните тези, които успява да изказва с нетърпящ възражение тон.

Като всяка поетична душа обаче и той не държи особено на това да е прав, а да е на литературна висота. В резултат на което през годините доста от нещата, които е казвал не са се сбъдвали, но неизменно са звучали красиво.

Наскоро попаднах на едно предаване с участието на Биков, който твърдеше, че днес Русия прилича на Русия през 1912 година, в последната част от властването на династията Романови и скоро всичко ще избухне в неконтролируеми социални процеси. Това, което Биков не можа, или по-скоро не поиска да обясни в своята теза е защо си избра точно 1912 година като отправна точка за анализ. Защото числата за развитие на руската икономика и очевидният просперитет на Русия издават и различна възможност за историческа аналогия - с времената на Петър Първи например.

Иначе Биков е един от известните биографи на Пастернак в Русия днес, а заедно с актьора Михаи Ефремов са автори на интересната поредица "Гражданинът-поет", която може да бъде открита в Ю тюб и определено си струва да бъде видяна.

Трети в изборите за Координационния съвет на опозицията се класира легендарният шахматист Гари Каспаров. Въпреки, че е от Азърбайджан, още в началото на 90-те години Каспаров приема руско гражданство и в момента е един от най-гласовитите опозиционери на Путин. Неговата политическа биография обаче е достатъчно разнообразна, за да не приемаме наготово всичките му тезиси. През 80-те години на миналия век Каспаров е член на ЦК на руския комсомол, а през 1984 година става член на КПСС. Години по-късно той започна да твърди, че изборът на световния шампион по шах бил или да стане член на компартията или да емигрира, но за тази част от биографията си той принципно не обича да говори много.

След 2004 година той постепенно стана един от най-изявените политически противници на Путин. Той е сред неизменното присъствие на всички митинги срещу властта, води собствено телевизионно предаване. Последната изява с негово участие стана в средата на август тази година, когато Каспаров бе задържан с обвинението, че е ухапал полицай, който се е опитал да го задържи по време на митинг в подкрепа на пънкарките от "Пуси райът". В крайна сметка обаче обвиненията срещу Каспаров бяха снети.

Четвъртото по популярност лице на руската опозиция е палавата блондинка Ксения Собчак. Нейната биография е повече от интересна. Тя е дъщеря на първия кмет на Санкт-Петербург Анатолий Собчак и на Людмила Нарусова, която до тази година беше член на Съвета на Федерациите на Русия, която е нещо като руския сенат. Със семейство като това е ясно, че Ксения може да не работи дори и един ден през живота си. Но понеже Русия все още не се е модернизирала чак дотам, че да може да има хора, които са известни с това, че са известни, без нищо да правят, на младата блондинка й се наложи да се изявява като тв-водеща в различни телевизии. В началото нейните програми са предимно светски, но в последната една година Собчак реши да заложи на политическите анализи, стратегия, която очевидно проработи. Въпреки това обаче на Собчак й тежи нейното минало в което може да бъде открито дори изтекло в интернет домашно порно. Заради това много често нейните качества на политик, водещ или светска личност са били подлагани на ожесточена обществена критика. В нейната биография можем да открием още участие в много кинофилми, музикални клипове и шумни скандали с други медийни личности.

През юни тази година руската полиция извърши обиск в нейната квартира, където тя живее с друга звезда на опозицията Иля Яшин и иззеха от нея 1 милион евро. Тази крупна сума предизвика разнобой в опозиционното движение и част от него призова Собчак да се дистанцира от бъдещи участия в акциите. Собчак обаче е доказала, че такива неща не я спират лесно.

Звезда номер 5 на Координационния съвет е Иля Яшин, гаджето на Ксения Собчак, изявен майстор на политическите пърформанси, с инстикт за това как да заостря вниманието на медиите към себе си. През 2007 година той прави опит да се самозапали в знак на протест срещу властта, а после го приемат в болница с обгаряния. След това той постепенно се оформя като един от най-активните участници във всички протести срещу властта. Същевременно в интернет се разпростаниха и няколко клипа, които го уличават във взимането на наркотици или пък в опити да подкупи полицаи, но нито едно от тези подозрения не бе доказано. Яшин и Ксения Собчак са звездната двойка на руската опозиция, които въпреки, че се изявават като дисиденти достатъчно често попадат в блясъка на медиите с личния си живот и политически акции.

Това са най-популярните лица на руската опозиция днес. След като прочетем списъка дори можем да си поиграем мисловно на висша политическа конспирация, защото една власт обикновено не може дори и да мечтае за подобно опозиция - неорганизирана, хаотична, бедна откъм идеи и разпиляна по абсолютно несъбираем начин. Заради това е смешен акцентът, който западните медии слагат върху тези хора. Всяка политическа борба за свобода трябва да бъде уважавана. Но в страна като Русия са важни и други неща – какви идеи за развитие се предлагат, какво мислят опозиционерите за социалната политика, за международните отношения. Путин е като бяла врана сред тази опозиция, защото те не могат да му противопоставят ефектно лидерство и харизматичен управленец. Да не говорим за това, че идеите и начинът по който ги представят едва ли събират одобрението на повече от един процент от руското общество.

Всъщност опозиция в подобен карикатурен вид не е полезна за Руската федерация, защото сегашната власт в Кремъл трябва да знае, че има насреща си някаква реална конкуренция. Защото в момента Путин се състезава Путин понеже срещу себе си има единствено кротък и радостен хаос.

Политическите процеси в Русия обаче са изключителни интересни и занимателни, защото там се оформя различна визия за света в който живеем. И е глупаво да изтърваме от поглед процесите, както и да вярваме на умишлено подменените информации за тях. Зад политиката винаги има хора, а тези хора са нагърбени с предизвикателството да променят или не една страна.

Засега обаче единственият реален лидер си се намира в Кремъл. Колкото и тъжно да звучи това за останалата част от света.

Вицеимператорът на оазиса

„България е оазис на организирана престъпност и на лица, които се занимават с престъпна дейност”.

Това размазващо послание не дойде от някой от ядосаните лидери на опозицията. Не изскочи от коварна стенограма на „Уикилийкс” или от дипломатическите рапорти на поредния американски посланик. Не се появи като анонимен донос из мрежата на някой от хилядите конспиратори на свободна практика. Съвсем не.

Тази разтърсваща изповед дойде лично от господин Шест (вече Пет) апартамента, вицепремиерът и вътрешен министър Цветан Цветанов. Този продукт на неговата мозъчна дейност обиколи социалните мрежи по-бързо отколкото дори Бойко Борисов би успял да каже: „Станишев е виновен за урагана Санди”.

Това обаче е Цветан Цветанов, човекът, който всеки ден изнасилва българския език по безподобен начин. Очевидно е, че неговата идея е била да каже нещо съвсем друго, просто РАМ-паметта на мозъка му не достигнала, за да превключи на правилния сървър на съзнанието си. Очевидно близката дружба с Веселин Маринов е пагубна за мрежовата връзка мозък-уста и в резултат на това скапване се сдобихме с поредния шедьовър на полицейската мисъл у нас. България е оазис на организираната престъпност.

С тази своя мисъл Цветанов влиза в културно противоречие с хита на МВР, който бе написан по негова поръчка. Нека да припомним - там с възторг и много пот лирическият герой виеше от кеф:

Ако някое продажно братство

граби от народното богатство,

истината днес е само тази -

родната полиция ме пази.

Какво се оказа обаче – вместо да родната полиция да пази, тя май полива оазиса, за да й е прохладно на организираната престъпност и да може да си почива добре от тежката работа. Ако в Япония в началото на четвъртата година от мандата си един министър обяви, че страната му е оазис за престъпността, след това изявление щеше да му остане един-единствен изход – оставка чрез харакири.

Е, ние тук сме в България – очевидно е, че с Цветанов няма да се случи абсолютно нищо. Най-много Бойко Борисов да му плесне един зад врата защо издава най-класифицираната информация на кабинета.

Родната полиция у нас не пази. Тя варди оазиса, за да не наруши съня на престъпните босове.

Всъщност в изявлението на Цветанов можем да открием много по-дълбок пласт. От Корана знаем, че идиотите са любимци на Аллах и много често говорят с гласа Му, така че вицепремиерът всъщност разкри много по-дълбоки пластове на управлението. Цялата власт е една криминална групировка и организирана престъпност. Само една власт може да поддържа такъв оазис в стабилност. Цветанов всъщност ни каза, че кабинетът е организирана престъпност в цялата й прелест. Той дори се похвали с това, защото всъщност репликата му беше сравнение за това как България е оазис, а целият друг свят неприятно място. Този оазис трябва да се поддържа, необходима е логистика, помощ, средства. Очевидно кабинетът е в дъното на оазиса.

Кабинетът сам е престъпността в страната.

Не е ли организирана престъпна групировка това да направиш филм за арестуването на един човек, да го наречеш „абсолютен престъпник”, а после той да бъде напълно оправдан?

Не е ли организирана престъпност това да лепнеш коварно, подло и кърваво престъпление на група горнооряховски доктори, а после те да бъдат напълно оправдани?

Не е ли организирана престъпност това да има запис на Бойко Борисов как пъди куките от склад на Мишо Бирата, защото бил поел ангажимент, разбираш ли?

Не е ли организирана престъпност това Мишо Бирата да умре няколко месеца по-късно в разцвета на своите сили и здраве?

Не е ли организирана престъпност това да сковеш в полицейски ботуши изборите и да пребиваш всеки кандидат, който не иска да целуне ръката на местния гаулайтер на ГЕРБ?

Не е ли организирана престъпна група това да изхарчиш фискалния резерв до възможния минимум и да твърдиш, че Тройната коалиция е виновна за това?

Не е ли организирана престъпност това да държиш четири години хората със замразени доходи, докато богатите приятелчета на ГЕРБ натрупаха гуши сравними с шкембето на Вежди Рашидов?

Не е ли оазис за организираната престъпност мястото, където кабинетът постоянно се кани на корупцията, а нито един корумпиран не е отишъл в затвора?

Не е ли организирана престъпност това да се да направиш опит за геноцид над всички българи като вдигнеш до небето цените на лекарствата, а за бонус се опиташ да им увеличиш пенсионната възраст?

Не е ли организирана престъпност това културният министър да признае, че има хора, които се мазнят на премиера и просперират в управленските върхове?

Не е ли организирана криминална групировка тази, която има начело един човек с минало тъмно като душата на зъл магьосник от „Хари Потър”?

Не е ли организирана престъпност това да нацвъкаш държавата със злобни калинки, а после да театралничиш, когато страна губи пари, дави се в наводнения или страда при земетресения?

Не е ли организирана престъпност това да обещаеш пари на един пострадал град, а после да им показваш средни пръсти по медиите?

  

Не е ли организирана престъпност това да набуташ в Конституционния съд една корумпирана магистратка, а после да мигаш виновно с очи пред Европа и да казваш, че си недоволен от ЕК, защото комисията всявала слухове в България?

Не е ли организирана престъпност системно да тровиш въздуха на хората с дежурни медии, верни слуги, които се правят на коментатори и с оръжието за масово поразяване Николай Бареков?

Не е ли организирана престъпност това да откраднеш въпроса за референдум на хората и да поставиш свой на негово място? Че това е отвличане, кражба и убийство на демокрацията едновременно.

Така се живее в оазиса.

С много въпроси и малко отговори.

А, да, и с Веселин Маринов също.

Той като нищо ще напише песен за това как приятелят му Цветан е станал вицеимператор на оазиса.

Нашият оазис ме пази.