Пироманите на червени знамена

"Нас червеното знаме роди ни...". Така започва една велика песен, която дори и най-мракобесните десни знаят наизуст, въпреки, че никога няма да си го признаят доброволно, дори и под заплахата да бъдат накарани да изгледат цялата филмография на Найо Тицин. Червеното знаме е символ на идея, а идеите не могат да бъдат унищожени с огън. Това е трудният урок, който групичка озлобени протестърчета, а и жрецът на Тангра Йоло Денев ще трябва да научат по трудния начин след драматичния вторник, станал медийно очакван с това, че при президента се провеждаше заседание на КСНС, където трябваше да бъде посочена мистичната дата на изборите.

Тогава телевизионните камери показаха един много особен епизод. Групичка от странни типове запали и изгори знаме на БСП пред президенството. Получи се много нелепо. Знамето не искаше и не искаше да гори, а онези щракаха със запалки, опитваха се да намерят подпалки и изгубиха много ценно драматично време в опита си да изкарат пламък. Междувременно някакъв брадат хъш, идентифициран впоследствие като Кирил Чуканов, един от безславните окупатори на СУ почна да съска, че иска не само оставка, но и всички комунисти (абсолютно всички) да бъдат съдени. Междувременно знамето пламна с един такъв хилав пламък и окупаторът не успя да разкрие докрай политическата си програма по увеличаването на затворниците в България. Другият младеж обяви, че палежът бил в отговор на запаленото европейско знаме на 9-ти май, действие, което и до днес е достатъчно спорно. Най-малкото е спорно това дали го е направил социалист, но пък красивият факт на отмъщението с огън за огън говори, че отсрещната страна съвсем не е с ангелски крила. Тя също е впримчена в мракобесното си желание за някакъв реванш, по възможност с огън и насилие.

Гледах пламното червено знаме и изведнъж поисках да се разсмея. Ако бях там щях да им кажа: "Момчета,  къде бяхте преди изборите, бе? Защо се крихте, бе, мама му стара - достатъчно беше два часа преди вота да го бяхте направили този номер и резултатът от гласуването щеше да ви приседне като рибена кост в гърлото на Делян Пеевски".

Тяхната огнена злоба е наистина нелепа. Но трябва да си от партия, която съществува от повече от 15 исторически секунди, за да го знаеш. Социалистите в България може и да имат проблем с това да открият каква партия трябва да бъдат, за да почнат да печелят изборите по-уверено, но точно този знак - запалените им знамена го разпознават веднага. И също така веднага го разбират. Запаленото червено знаме не е знак за демокрация. То е израз на политическа демонология, която и до днес не може да преживее факта, че има хора, които имат различна визия за държавата. Изгладените мозъци на брадатите хъшове могат да си мислят, че творят някаква висша политическа поезия, но разкриват единствено мрака на душите си. Да, трябва да призная. Имаше хора, несоциалисти, които веднага се обявиха срещу това действия. Тези хора проявиха наистина нещо човешко. Опасявам се обаче, че гласът им ще остане в малцинство, защото изстъпленията на лудите, не случайно предвождани от Йоло Денев винаги са по-шумни и по-демонични от кроткия глас на здравия разум.

БСП може да преживее едно подпалено знаме. Опасявам се обаче, че това е по-голям проблем за България, отколкото за партията. Когато системно се появяват хора, които искат да изпонахвърлят политическите си противници в затворите, или пък да се отнасят към тях все едно са същества от различно измерение, тогава просто не живеем в една държава. И заради това палежът на едно червено знаме е фундаментален проблем. Истеричното малцинство настоява за диктатура на чернотата на душите си. Огънят осветява именно това.

Междувременно потърсих да видя кой този брадат хейтър Кирил Чуканов. И, разбира се, веднага открих. С оглед на участието му в палеж на знаме неговите по-ранни интервюта, които са били дадени като пример за писък на събудена гражданска съвест, започват да звучат като екзалтация на късния Мусолини. Дата е 7 ноември (eх, историята наистина знае как да си прави добри шеги) 2013 година и ранобудният Чуканов като черен пророк нарежда: "Най-голямата заплаха за бъдещето е създалата се инертна маса – мнозинството от населението, което се е примирило с всичко". Да, хората са му по-виновни от мафията. Защото хората не тръгват след брадата омраза, а искат някакви обикновени неща - сигурност, спокойствие, по-добър живот. А проектантът на светлото бъдеще не спира дотук. Той продължава: "Решението на такива сериозни проблеми, каквито изпитваме сега в България, никога не е произлизало от инертното мнозинство". В момента в който си способен да видиш много хора просто като маса, то значи можеш да махнеш завинаги за сбогом на демокрацията в главата ти. Това е някакво елитарно, поднебесно разбиране за носене на единствената и окончателна истина и няма нищо общо с европейските ценности. Европейският разум е критичен и съмняващ се и заради би допуснал дори нещо такова като изгаряне на знамето на общността. В съзнанието на мракобеса обаче съществува сектантска йерархия и заради това елитаристкото му светоусещане е готово да види във всеки с противно мнение само сива мътилка. Това те прави астрален близнак дори и на Сталин. Ама няма кой да го обясни на пироманите на знамена. И заради това България е обречена да се самозатваря в своята лоша реалност.

Ще се постаря да не приписвам на тази случка драматичен и епичен размер. В крайна сметка природата не е отговорна за цикличното появяване на идиоти в обществените пространства.  Трябва да се радвам, че България е пълна с идиоти - всеки път като проявя наченки на политическа депресия от блатото се появяват такива и ми припомнят какво е необходимо да се прави. С други думи - благодаря ти, господи, за случайните идиоти, които пращаш на пътя ни. Те винаги знаят как да ми върнат смисъла на битката.

Нас червеното знаме роди ни...

Хроника на един култов гаф на Реформаторския блок

Началото на тази история започна невинно в неделя сутрин, 15 юни, ден след протестърската общност промени, абе направо подмени, слоганът на протеста си от #ДАНСwithme на #ДАНСNoMore. Отбелязването на годишнината от протеста ще се запомни с мощното узурпиране на остатъците от хората от страна на Реформаторския блок, които се явиха там със знамена, плакати и други пропагандни материали. В името на историческата истина (нещо, което не представлява никаква ценност за "автентичната" десница, както ще се убедите от този материал), трябва да споделим, че на истинския 14 юни, този през 2013 година, повечето от по-късните представители на РъБъ (нали като структура той се създаде след това) изобщо ги нямаше никакви. Беше ги хванала липсата и едва по-късно се усетиха, че има хляб в това да се появят на улицата, когато там вече властваше диктатурата на пиарките и останалите по шествията се самообожествяваха като "умни, красиви, богати, светли, съвременни, модерни, уникални и изящни".

Но това е само за описание на общия фон на случката. Все пак, ако слушате самомнението на РъБъ за самите тях - политическият им език е небесен, поривите им са чисти, сърцата им са пламтящи, а ръцете им никога не посягат да си пуснат руско порно, защото не са сигурно в безкрайното западничество на някои свои части и ги държат далече от изкушения.

В неделя сутринта случайно отворих страницата на Реформаторския блок във фейсбук и издивях от кеф. Видях, че на страницата официално е пуснат постинг на лидера на СДС Божидар Лукарски от съботния ден. Първото изречение на този текст беше пълен, ама пълен култ. То гласеше:

"Днес, заедно с колегите от Реформаторския блок поднесохме венци пред паметника на големия български демократ и реформатор Александър Стамболийски, зверски убит от комунистите..."

Усещането за историчност в това изречение може да изкърти два кътника едновременно или поне има ефектът на изслушването на компилация с хитовете на "Пайнер". Значи така - гадните комунисти са убили Стамболийски, ех тези ненаситни гадове - не се умориха да леят кръв. Пак ще повторя нещо, което вече веднъж написах - вярно е, че това убийство е проучено детайлно и учебниците по история дават съвсем други автори на зверското деяние, но кои са тези шибани историци, че да могат да се мерят със знанията на един от "умните и красивите". Всички знаем, че онова комунистическото възпитание и образование беше лъжливо, защото настояваше всички да имат равен шанс да учат - порочна ленинистка идея, която скофти интелигенцията в тази страна.

Вън от шегата не се наложи да се включвам веднага в ироничните подмятания, защото виртуалната общност добре беше надушила кой е идиотът през този ден и бяха изписани неща за Лукарски, които той дори като трениран футболен коментатор пак би се изчервил да прочете на висок глас. Очевидно админът на страницата се бе оттеглил на някаква несанкционирана левичарска сиеста, а докато го събудят да става и да трие, вече доста народ се бе изказал.

Вероятно гафът нямаше да бъде толкова голям, ако два часа по-късно текстът (след съответна редакция) текстът вече не гласеше:

"Днес, заедно с колегите от Реформаторския блок поднесохме венци пред паметника на големия български демократ и реформатор Александър Стамболийски и след това отидохме да подкрепим протеста ДАНС NO MORE..."

Всеки път, когато някой се опитва да редактира свой гаф в електронната епоха ме напушва смях. Във виртуалното общество гафът трябва да се приема смирено, с чувство за самоирония, с чувство за хумор. В крайна сметка никой от нас не е безгрешен. Редактирането на гафа обаче издава авторитарна психика на нарцисоидна психопатия. Редактиращата страна отчаяно иска да изглежда умна и смислена, което няма как да й де отдаде с оглед на това, че е написала пълна идиотщина. Този оруелиански опит за замитане на следите вече направи една смешна грешка политически гаф. Защото "умните и красивите" по-скоро биха отгризали ухото на Васко Кръпката или обръснали мустака на Кирил Маричков, отколкото да си признаят някаква грешка. И заради това мненията на хората вече бяха убийствени и разтърсващи. Админът им убеден съм е получил схващане на китките от триене на коментари. Но промяната/подмяната е нещо за което си струва да поговорим. Тук имаме не само историческо невежество, но и политическа подмяна. Няма как да обвинят комунистите, че са редактирали поста на РъБъ и са ги накарали да изглеждат смешни. Действието е особено шокиращо, защото идва от хора, които стават и лягат с идеята, че са говорители на морала и абсолютното добро. Очевидно обаче в РъБъ уроците на старата, корумпирана, маниакална и истерична десница не само са научени отново, но най-вероятно просто никога не са били забравяни. Тъжно е, но е така.

Най-накрая общественият натиск върху РъБъ стана толкова непоносим, че техният администратор прибягна до действие, което можем да окачествим единствено като "непоносим сюрреализъм". Той върна стария варинт на постинга, но с малко допълнения и най-накрая текстът изглеждаше ето така:

"Днес, заедно с колегите от Реформаторския блок поднесохме венци пред паметника на големия български демократ и реформатор Александър Стамболийски, Петко Д. Петков и Никола Петков зверски убит от комунистите..."

Какво да ви кажа? По-добре да не бяха променяли нищо, защото този път умишленото пренаписване, липсата на всякакво разкаяние и идеята, че нещо такова може да ти се размине лъснаха като бюст на стриптизьорка в нощен клуб. Сега изведнъж групичката нарасна до трима души, като Петко Д. Петков и Никола Петков напълно отсъстваха в който й да е вариант на виртуална реалност преди. Очевидно някой е прелиствал цял следобед енциклопедии, за да види дали не може да намери име, което да прикрие историческото невежество на Лукарски. В крайна сметка са изровили такова, но пренаписването на близкото минало е нещо по-ужасно от пренаписването на далечното такаво, защото все още има хора, които помнят и следят. Аз понеже нито за миг не съм си правил илюзии за морала на Реформаторския блок си направих скриншотове на всеки един от вариантите, защото събрани един до друг те са като политически комикс за състоянието на десницата. Една десница, която се самоизмисля и редактира в името на това като плеймейтка да бъде харесана от всички. Резултатът от това обикновено е, че всички почват да те презират. И то с право.

И след като през целия ден писах мнения на стената на Реформаторския блок, а те през целия ден бяха трити, най-накрая се опитах да насоча разговора в единствената смислена посока, която ми дойде наум. Написах им:

"Приемам оценката на Божидар Лукарски за Стамболийски. Наистина я приемам. Но с оглед на нея искам да попитам, това, че Стамболийски е оценен като "демократ и реформатор", позволява ли ни вече да дадем една нова оценка на Деветоюнския преврат - че той е едно кърваво, касапско и фашистко дело, което спира развитието на страната, а очевидно и "реформаторството".

В крайна сметка се опитах да видя позитивното. Признаването на Стамболийски като демократ веднага отваря голямата тема за 9-ти юни. А отворим ли нея трябва да попитаме - какво точно се е случило тогава? Нима демократи демократа са колили? Какъв е Александър Цанков? Чудовище или светец? Кажете бе, не мълчете. Кажете! Един път кажете истината.

Никой не ми отговори.

Две минути по-късно коментарът ми беше изтрит....

Лукарски, кой, кой, кой уби Стамболийски?

Тъкмо, когато си мислехме, че СДС е напълно замряло в блатото на десницата и вече имаме основания да обявим летален изход, тази партия даде чудовищен пример за живот. Лидерът на СДС Божидар Лукарски обяви, че Александър Стамболийски е "зверски убит от комунистите" и това хвърли цялото общество в историческо озадачение. Защото в учебниците по история е записано нещо съвсем друго. Там ясно е казано, че убийството на Стамболийски след преврата на 9 юни става с мълчаливото одобрение на Александър Цанков, наричан Кръволока и е извършен от ВМРО, които садистично му режат главата.

В интернет отдавна се разпространява едно реално клипче в което млада девойка обвинява за всички нещастия по света комунистите. Времето е лошо, защото комунистите са виновни. На Бойко Борисов му се е развалило храносмилането, защото комунистите са виновни. Молюските в Северния ледовит океан са намалели, защото комунистите са виновни. Така че Лукарски е просто като кучето на Павлов - дай му трибуна и той почва да говори как комунистите са извършили всяко безобразие по тази земя.

Тази историческа неграмотност обаче не е случайна. Тя показва в каква подмяна не само на мозъчни клетки, но но и на исторически стойности живеем. Винаги съм бил наясно, че десният ум не е наясно с исторически факти, защото иначе нямаше да бъде десен, но такова мащабно прекрояване на историята рядко някой се е осмелявал да прави. пълен култ. Щом комунистите са затрили Стамболийски, това сигурно значи, че на Александър Цанков са му викали Кръволока, защото просто много си е падал по филми с вампири, така ли?

Не забравяйте, когато преходът ни връхлетя като непозната болест, първата работа на новопоявилите се демократи беше да почнат да пренаписват учебниците по история. Те не написаха историята обективно, а направиха мащабен опит да я идеологизират според собствените си комплекси и интелектуалци недостатъци. В този смисъл Лукарски е типичният продукт на своята собствена политическа среда - един човек за който не е проблем да демонстрира на света крещящото непознаване на историята. Нещо повече. След като от Реформаторския блок се усетиха, че са допуснали абсолютен гаф, те дори не направиха труда да се извинят. Просто изтриха следите от позора, въпреки, че в електронната епоха повече от всякога отпечатъците на неграмотност остават.

Представете си това отношение, но пренесено в партия, която е на власт. И която с такова ниво на познания може да смята, че Министерския съвет е просто наименование на нощен клуб. Истеричният антикомунизъм вече е родил своите смешни последици върху съзнанията на хората. Заради това вероятно самотни блогъри роди лафа: "Кой, кой, кой уби Стамболийски?". С кротката надежда, че иронията е последната противоотрова срещу диктатурата на тези, които нямат памет, нямат знания и не само не се срамуват, но парадират с това. Подобно бездарие е като диагноза.

Прав беше Левчев. Бездарието е фашизъм. Истински фашизъм. Вероятно заради това наследниците на фашистите се опитват да прикрият следите на своите политически предци.

Следизборният хаос и нелогичния оптимизъм от него

Някъде около 16.30 часа във вторник Пламен Орешарски си тръгна от пленума на Националния съвет на БСП. Предварително много медии със злорад тон бяха написали, че той няма да дойде, че решил да покаже среден пръст на партията, но той все пак се появи да говори пред социалистите. На излизане около "Позитано" 20 се появиха 5 или 6 представители на образуванието, наречено "Протестна мрежа", които бяха решили да изпратят министър-председателят с викове "Уволнение". Интересно беше. На тяхно място не бих викал. Защото един кабинет не успяха да свалят като хората. Една моя колежка написа нещо в смисъл, че няма защо да се радват, защото този кабинет се свали сам. Всъщност това е иронията на ситуацията. Кабинетът остана стабилен при цялата симулация на гражданска активност и медийна тарапана. Но, когато всичко това приключи безславно, оказа се, че добрите дела са останали в миналото, а бъдещето се очертава безрадостно, трудно и невъзможно за достигане. Имам чувството, в последните четири месеца БСП просто не знаеше какво иска да постигне в управлението, не беше наясно със самата себе си, загуби се някъде из формулите на "експертното управление", из лабиринтите на така и неизнесената истина за ГЕРБ и техните позорни години на власт. Сега е тъжно да го пишеш, но нима не е по-тъжно това, че левите избиратели предпочетоха да си останат вкъщи. Те просто повече не разпознаваха тази битка като тяхна. Това не е дезертьорство, а политическа позиция, която трябва да бъде осъзната. Ето защо ми беше интересно да гледам "Протестна мрежа". Не те, негласувалите социалисти свалиха този кабинет и сложиха черта на това управление. Но не очаквам "гражданите" да го признаят. Те имат нужда от своята малка победичка, за да могат да се фукат. Проблемът е, че нищо не могат да постигнат с нея.

На този прословут и дълго чакан пленум Станишев предложи изборите да се проведат максимално бързо - още в края на юли. Оставяме настрана дали това е възможно да се случи или не (възможно е, казаха експертите, но трябва политически консенсус), интересно е защо за пореден път срещу БСП блъвна такава нечиста утайка от коментари, гадория и жълти интриги. Изведнъж тези, които ставаха и лягаха с идеята за това, че трябва незабавно да има предсрочни избори, почнаха да съзират висши конспирации в идеята. Тези, които проглушиха ушите на зрителите на сутрешните блокове, че ще се откажат от обедите си в луксозен ресторант в петък, ако незабавно няма оставка и избори, изведнъж решиха, че бързият вот не им е по вкуса. Интересно какво толкова ги уплаши тази идея. ГЕРБ ще спечелят, ако изборите са през юли, казваха някои социалисти. Ама като гледам и самите ГЕРБ не горяха от желание да се впуснат в тази своя чакана победа. Поне реакциите им не издаваха това. Ако БСП беше предложиха избори догодина всички щяха да креснат: "Червените боклуци бавят топката!". БСП предлага максимално бързи избори, веднага се чува вой: "Тия нямат право да искат нещо такова!". Очевидно е, че самото присъствие на БСП в политическото пространство разваля съня на много хора, ама да бяха уточнили какво точно искат. Аз дори се пошегувах, че като гледам реакциите няма да се учудя, ако на 14 юни изведнъж видим протестърски митинг в подкрепа на кабинета.

А после като се видяха парламентарните маневри стана ясно, че нежеланието за бързи избори е съвсем повсеместно. Нещо като епидемия, която броди сред хората, които твърдяха, че искат гласът им да се чуе максимално бързо. Странен свят, мама му старе.

Разбира се трябва да разберем дежурните луди. Не са виновни те. Опасявам се, че БСП самичка си е виновна за този техен нов пристъп. Тя (БСП) имаше цялото време на света да обърне кормилото на тази държава, да промени нещо радикално, да положи основите на едно икономическо съживяване, което да отива отвъд увеличаването на помощи и тогава дори и да беше загубила изборите, левицата щеше да има реална кауза, която да остоява. Сега БСП пак може да си намери кауза, но тя ще е пожелателна. Каузата, че БСП може да стане друга партия. Каузата, че БСП може да се промени и да открие, че отказът от основни принципи е това, което я отдалечава от хората, а не някави демонични външни сили. Но това е кауза, голяма като света и безкрайна като него. Хората. Тях е трудно да ги върнеш, защото разочарованието е мощна сила. То е като любов, но с обратен знак - разкъсва душата и обезверява. Левият човек не е случайна сила в този свят. Той иска да вярва, но когато няма в кой, тогава какъв е смисълът от всичко?

Добре е, че БСП намира сили да търси изненадващи ходове, които да изумяват противника. Но още по-добре щеше да бъде БСП да успее да се обърне към онези разочаровани избиратели и да им покаже, че ги е чула, че ги е разбрала. Тези хора вероятно не искат кървава сеч в партията или нощ на дългите ножове, но се надяват на истинска, автентична промяна, която да им върне БСП. През 2013 година левицата излезе с лозунга: "Да върнем държавата на хората". Време да е каже същото и за БСП. БСП е замъглена от апаратни ходове и админстративни боричкания. Дори самото втренчване в кадровите назначения като белег за истинска власт издаваше нещо радикално сбъркано. БСП страда от жесток дефицит на искреност. Най-вече за самата себе си. А от своите истини тя не може да бяга безкрайно много. Аз заради това искам бързи избори. Отдавна беше ясно, че трябва да ги има, особено след евровота, защото оценката на хората е важна, а не изстрелите на самоназначените герои. Ако хората преценят, че трябва да сме в опозиция - нека така да бъде.

Но, ако алтернативата са петимата души, които се опитваха да викат "Уволнение", или пък всеядната годзила на име ГЕРБ, тогава наистина страната има проблем. Левицата не успя да покаже, че е левица, но пък "гражданите" така и не доказаха, че не са пощенски кутии на някакъв тъмен и сенчест интерес. Моралната перверзия е в това, че срещу БСП няма застанали никакви ангели, а точно обратното - сили от миналото за които всички знаем как управляват. И вероятно заради това бяха изметени от властта с протест. Ама е гадно да знаеш, че възможното бъдеще е добре познатото минало. Заради това ни остава една надежда - че този процес на кипеж ще е началото на едно повсеместно пречистване. Всички иронизирахме думата "катарзис" и то с право, защото е очевидно, че нещо с обема на Пеевски се нуждае поне от 500 катарзиса, но всички се нуждаят от някакво усещане за политическа чистота. И особено партиите, които сега са си въобразили, че се състоят от ангели. Ангели в политиката няма и като гледам няма да дойдат, както май се пееше в една песен на "Рамщайн". Това създава усещането за известна депресия. Но пък мен ме е обхванал един странен, нелогичен и съвсем непоискан оптимизъм. Знам, че е странно, знам, че може да е проява на започваща лудост, но пък сега и леви и десни колективно чакат някаква промяна.

Интересно е като усещане. 

ГЕРБ като Азис в костюм на "Армани"

След като минат изборите всички се втренчват като учен над някакъв нов вид микроб в проблемите на загубилата страна. И това е естествено. Победителите не ги съдят, а лузърите винаги отнасят цялото количество ирония, подмятания и подигравки. А и честно казано БСП (големият губещ на тези избори) се нуждаеше от малко ритници и то от собствените си избиратели, за да разбере веднъж завинаги, че една лява партия не може да превръща в своя основна идеология политическия компромис. Компромисът не е непременно нещо лошо, особено в страна като България, където се смята за върховен политически стил винаги да докарваш обществото до състояние от типа: "абе, ти знаеш ли кой съм аз?", но левите избиратели бяха докарани до точката отвъд, която повече не може да се стигне. И заради това над 200 хиляди от тях избраха да си останат вкъщи и наказаха с неучастие левицата. Това е драматичен процес, изводите от който трябва да са парещи и самоосъдителни, ако БСП наистина иска да отстрани окончателно заплахата от това ГЕРБ да се върне на власт. Но понеже има голяма вероятност в седмицата след изборите вече да сте натровени с мнения за това защо левицата се докара дотам, нека да се опитаме да обърнем оптиката на анализа и да видим в какво състояние се намира победителя. Това е голямата липса на българския медиен живот - всички оставят победителите да си разиграват коня като забравят, че победата е временно явление. Трябва ли да припомняме нещастната съдба на партията, която през 1991 година обяви, че е спечелила с "малко, но завинаги". Днес от нея не е останала никаква следа с изключение на шепа поодъртели седесари, които тъжно хлипат по времената, когато времето беше тяхно и простата им ще е функционирала в нормален режим.

Седмицата след европейските избори извади на бял свят всички най-отвратителни черти от политическото поведение на ГЕРБ, които публиката беше позабравила щастливо. Видяхме двучасова пресконференция в която Бойко Борисов се раздаде напълно и отново сведе политиката до серия от вицове, опити за крилати фрази и арогантни шегички. Лидерът на ГЕРБ се прояви и като телевизионен натрапник. Камерите на БНТ го записаха как се намесва в интервю на левият депутат Таско Ерменков, заставайки зад гърба му, а диалогът между двамата вероятно заслужава да влезе в златната колекция на българския преход. Лидерът на ГЕРБ обяви, че по негово време се строяло, кредитните агенции давали висок рейтинг на страната, хората били щастливи, пенсионерите доволни...Последните две неща не ги е казвал, но почти се подразбираше от бойната му стойка и хулигански поглед, че определено ги мисли. Изобщо изборите подействаха като жива вода на угнетения генералски дух и сега отново имаме един натурален Бойко Борисов, който напълно е забравил факта, че бе пометен от власт от социален протест и, че в дните на голямото му свялане той се кри в правителствената болница с доста негероичната диагноза "високо кръвно" (такава здравна пътека не е предвидена за останалата част от обикновения народ, очевидно само богоравните имат привилегията да бъдат лекувани от това). Честно казано, ако по някаква ирония на съдбата Борисов бе дръпнал две такива изявления преди вота, резултатът на ГЕРБ със сигурност щеше да бъде два пъти по-нисък. Клиентелата на ГЕРБ обича позата на политическия хулиган, защото им вдъхва увереност, че мрежата им ще остана в нелегалност докато си имат такъв медиен герой, но пък обикновените избиратели са така изтощени от политическа арогантност във всякакъв вид, че вероятно биха се изказали по подуянски рязко пред картината на такива телевизионна риалити-политика.

И така. Нека да видим колко точно печели ГЕРБ на вота. Измерена в реални гласове тяхната победа е с 680 838 гласа, тоест по-малко от 10 процента от общия брой на избирателите. Нека да не подценяваме постижението. ГЕРБ наистина взеха своето. Демонстрираха способност за мобилизация, направиха скромна и примирена кампания и доказаха, че още не са тръгнали към голямото бунище на историята както други партии от техния тип преди. Проблемът е, че в момента на своята победа те отново се развилнаха, че властта им принадлежи по право, сякаш някой ги е абонирал за нея. ГЕРБ демонстрираха, че са ужасяващо лоша опозиция. Опозиция, която не иска да ходи на работа и се опитва да саботира управлението не в името на конкретни идеи, а в името на едната обида и свръхего. Вероятно заради това и отливът на гласове от тях в сравнение с предишните (парламентарни) избори е доста чувствителен. Ясно е, че е рисковано да сравняват два несравнима като тип вотове, но по същата логика е и супер абсурдно да искаш властта, защото си надделял в европейски избори. Това е политическият парадокс в който ГЕРБ са се оплели като манекенка в политически анализ.

Един истински политически лидер внимателно би анализирал резултата си, дори и да е в ролята на победител. Видяхме обаче, че Борисов не е в състояние да направи това. На него победата му подейства като виагра на застаряващ бизнесмен - накара го да изгуби всяка форма на приличие и да се спусне по мракобесната пързалка на своята арогантност. Това вероятно ни води до следващия дефект на победителя от вота. Приемаме, че те искат да вземат властта. Но ние и до днес не сме чули анализ от страна на ГЕРБ за това кои са били грешките на тяхното управление и защо народът ги изрита от властта. В днешния свят на партията на Бойко Борисов те твърдят, че са управлявали по един небесен и съвършен начин, а комунистите, депесарите, Кремъл, Асоциацията на блондинките и лошият хороскоп на Искра Фидсовоа са ги свалили с подлости, интриги и измами. Стари седесари от типа Едвин Сугарев (поетът-диетолог) и Евгений Михайлов (монтажист на свободна практика) се навъртат около ГЕРБ като улично куче край китайски ресторант и убеждават гербаджиите, че те са жертва на някаква гнусна комунистическа контрареволюция. Това е най-тъпото състояние в което може да изпадне една партия. Защото липсата на реална преценка за грешките води до попадането в изкривен и объркан свят, където нищо не е такова каквото е. В този смисъл у ГЕРБ в настоящия момент отсъства каквато й да е програма за управленско действие, понеже тяхното ръководство мистично вярва, че са надарени със свръхспособности. 

Точно заради това Бойко Борисов абсолютно не знае в името на какво иска властта. Дежурните му и недоказани лафове, че държавата е на ръба на провала ги слушаме от една година, пък нищо такова не се очертава на хоризонта. В стратегията на лидера на ГЕРБ не се очертава дори проект за нова магистрала, че поне да ни стане ясно, че иска да се върне към любимата си миризма на асфалт. Победителят в евроизборите иска властта, защото смята, че тя му принадлежи по право. А това е формула, която е извадена все едно от книгата: "100 начина да се провалим в управлението".

В името на тази власт видяхме и дежурната клоунада. ГЕРБ открито се опита да възроди мъртвите протести, но картината беше трагикомична. Гледката на това как Цецка Цачева, Димитър Главчев и Томислав Дончев държат транспарант с надпис: "България каза - Орешарски върви си" задава повече въпроси, отколкото отговори. Нима носителите на 680 838 гласа вече си въобразяват, че са говорители на целия народ? Общата изборна картина показва по-скоро общо умора от целия политически елит, отколкото да натоварва ГЕРБ с претенцията, че трябва да управляват оттук до края на света. И, разбира се, дежурното присъствие на представители на Реформаторския блок, който легитимираха окупацията на протестите от ГЕРБ направи картината изключително пошла. От калта на времето бе извадена и карикатурната фигура на Яне Янев, чиято партия също се присъедини към опитите за реанимация на уличното недоволство. Изобщо коктейлът, който бе забъркан придоби такъв вкус, мирис и цвят, че само три дни след първоначалния ентусиазъм, на улицата вече имаше само пет души. Така става, когато не знаеш как да си победител.

Победителите могат да бъдат велики хора, но могат и да излъчват тежка воня, както се казваше в една книга. Отношението към падния е мерило не само за етика, но и за морал. Борисов е от победителите, които с радост биха ритнали падналия, за да задоволят тъмните си балкански страсти. И именно това издава, че връщането му на власт ще бъде съпроводено с такъв реваншизъм, че работата може да заприлича на турски сериал. Това хулиганско светоусещане може да изглежда симпатично отстрани, но приложено в политиката то ражда ежесекундно полицейски авторитаризъм. Телевизионният Борисов след изборите почна дори да чете присъди все едно е прокурор, който не вижда, че целият е затънал в собствената си кал.

ГЕРБ не си научиха урока по смирение и от удара, който получиха от Темида. Тъкмо трябваше моралният ми лик да победители да сияе като неонов надпис в софийска нощ, когато стана ясно, че Цветан Цветанов получава четири години условна присъда. Борисов обяви своят заместник за светец. Но пък паметливи извадиха от архивите изявления на лидера на ГЕРБ от времето, когато беше премиер, че осъдените на първа инстанция трябва да лежат в ареста, а не да ходят свободно по улиците. Май имаме парадоксална картина - Борисов в опозиция е остър противник на Борисов като премиер. В името на какво, казахте, че те искат да се връщат на власт?

Разликата между първия и втория на изборите е голям проблем на БСП, но не и индулгенция на ГЕРБ за свършеното от тях. Винаги е необходимо победителят да има достатъчно мъдрост да разтълкува добре мястото си в пространството, ако не иска изглежда нелепо като Азис в костюм на "Армани" например. Точно заради това европейските избори поставят въпроса за предсрочен парламентарен вот, но в никакъв случай не му дават окончателен отговор. ГЕРБ не разбраха това и си въобразиха, че старите им демони вече са станали едва ли не като домашни любимци на народа. Това е грешка, която е с потенциала да ги отнесе като цунами, защото партия, която не иска да се променя рано или късно ще бъде разрушена, ако не от гняв, то поне от досада.

Чакаха от БСП сълзи и сополи, а се стреснаха от идеята й за бързи избори

Интервю за "24 часа"

 

- Г-н Симов, доколко ви изненада лидерът на БСП Сергей Станишев с искането за оставка на кабинета веднага и за избори в края на юли?

 

- В рамките на една седмица на два пъти Сергей Станишев успява да изненада всички и да зададе политическа инициатива. В този смисъл и аз бях сред изненаданите.

Изненадата ми стана тройна, след като видях как хора, които ставаха и лягаха с мисълта за предсрочни избори, изведнъж решиха, че бързият вот съвсем не ги устройва. Както се казва, дори и само тази задача да бе свършена с това предложение - да свали маските на фалшивите претенции, да разобличи неискрените и да покаже част от политическите истини, то значи е имало смисъл от него.

- Това ли е най-добрият вариант за БСП в тази ситуация? За да не ви извива ДПС ръцете ли се прави?

- Ще подходя разумно и няма да търся втори план в подобно предложение. Според мен отговорът е очевиден. Наистина, след европейските избори се създаде усещането, че кабинетът е във вакуум, и удължаването на неговия живот щеше да е наистина поетична и трагична агония. Заради това единственият изход са наистина бързите избори, защото в такава ситуация отговорът на кризата е в ръцете на българските граждани. Не смятам, че ДПС има нещо общо с желанието за бързи избори. Също така не мога да прогнозирам с пълна сигурност дали това е най-добрият вариант за БСП, но пак ще повторя - пускането на тази идея веднага разкри много политически фалшификатори.

- Възможно ли е в бързането си БСП да изиграе лоша шега сама на себе си - и Станишев призна, че в момента партията не е в добра кондиция, хората са уморени и обезверени?

- БСП наистина не е в най-блестяща форма. Но

БСП е

биткаджийска

партия,

въпреки че медиите се опитват да го забравят. Тя успява да се консолидира, когато никой не очаква това от нея. Аз тълкувам призива на Станишев за бързи избори и като опит за вдигане на адреналина и за максимална мобилизация.

Да, този път кампанията ще е наистина трудна, защото БСП има да отговаря на много въпроси - и за самата себе си и за управлението. Но пък каква по-добра възможност да излезеш на чисто от едни избори. Нека хората да кажат каква е тяхната оценка, а не случайните медийни герои.

- В анализа на партията за изборния провал се посочва, че негативно влияние имат "корпоративни и частни интереси чрез властта и позициите на ДПС в нея". Какво точно се има предвид?

- Ще се опитам максимално честно да предам това, което съм чувал от хората по места. Съюзът с ДПС е един от основните проблеми, който посочваха на много места. ДПС беше в уникална ситуация - нейните кадрови провали се записваха на гърба на БСП. Така всеки знае да управлява. По време на съвместното управление двете партии записаха доста положителни неща, но това не е причина да не си кажем истината в очите.

Голяма част от

кадровите

амбиции на ДПС

бяха спорни

Повече от спорни. Социалистите по страната имат очи и реагираха. Щеше да е много въздухарско, ако този извод не бе включен в анализа. Никой анализ не може да е пълен без тази констатация.

- Възможно ли е чисто организационно и юридически да се направят избори толкова скоро и не беше ли по-добре да се изчака есента?

- Идеята за избори през юли е съвсем прясна. Но колкото повече я обмислям, толкова повече ми допада. Нали всички искаха предсрочен вот? Защо да не се избърза с него? Или всички държат да гледат отново правителствените упражнения на Росен Плевнелиев за по-дълги срокове? Избори до края на юли ще позволят нормална есенна сесия на един нов парламент и ще осигурят политическо спокойствие преди зимата. Според мен реакцията срещу тази идея идва от неувереност. От БСП се очакваха хленчове, сълзи и сополи, а изведнъж партията стана инициатор на активно политическо действие. Това изпълва със страх някои хора. Това е моето убеждение.

- БСП обаче се прощава с властта, защото е в пълна изолация и май няма шансове да участва в следващо коалиционно управление?

- Темата за изолацията на БСП е голяма като бюст на фолкпевица. Най-важната изолация, за която БСП трябва да мисли, е за изолацията си от своите собствени избиратели, които не излязоха да гласуват. Това е голямата тема и големият проблем пред нас. Другото са само временни явления. Аз не вярвам в идеята за предрешените избори. Хората излизат, гласуват и казват тежката си дума, след това може да си говорим кой е в изолация, кой не е и кой е победител. Искам само да припомня и друго.

Политическата история на България след прехода е показала, че БСП е единствената партия, която може да бъде в опозиция, без това да я стопи до санитарни нива и без да се държи като хулиган, прекалил със забранените препарати, както прави ГЕРБ. Заради това всеки път, като прочета, че БСП е в изолация, ми е смешно.

- Не пропуска ли така БСП шанса си да посочи следващия български еврокомисар?

- Следващият български еврокомисар трябва да е въпрос на консенсус. Според мен БСП показва нещо друго. Показва, че темата за българския еврокомисар съвсем не е толкова в центъра на цялостната дейност, както много интриги се опитват да казват. А и всеки еврокомисар, посочен от един по-легитимен и стабилен кабинет, ще има по-голямо самочувствие и терен за действие. Мисля, че това е нещо, което трябва да се признае на БСП - тя показва, че не е обсебена от кадровите реализации. Въпросът е - колко други политически сили могат да го кажат за себе си?

- Темата за изборите не е ли просто удобно измъкване на Станишев от въпроса за отговорността и оставката?

- Всеки, който си мисли, че темата за изборите ще заличи темата за отговорностите, не познава достатъчно добре БСП. Това ще е анализ, който едни избори не могат да спрат, дори напротив - ще го поставят по един много остър и нов начин.

- Какъв е полезният ход на БСП за излизане от кризата в партията?

- Станишев в доклада се опита да отвори голямата тема за отговорностите в БСП, за това кой каква работа е свършил и как ще продължава оттук нататък. Знаете ли - допреди няколко години мислех, че с една магическа оставка всички проблеми могат да се решат. Но как беше - който трупа знание, трупа тъга.

БСП днес е

жертва на

годините, в които

мълчеше за

своите проблеми

или просто ги подминаваше с идеята, че има по-важни неща за вършене. Днес вече е ясно, че парливата тема за това кои сме ние, какво искаме от света и каква България желаем вече трябва да бъде изговорена докрай. Когато сме наясно с това, ще мога да ви поднеса цял лист от кадрови промени, които трябва да се случат незабавно. Защото БСП може да бъде левицата, която българите заслужават, и това е голяма цел за постигане. Това обаче няма да се случи с дежурни думи и зализани истини.

Властелинът на втечнения газ

Език мой, враг мой, бяха възкликнали древните хора. Ако бяха доживели до наши дни, щяха да преповторят мъдростта си, особено докато наблюдават международните совалки на Бойко Борисов. Неговият политически воаяж в САЩ вече се очертава да бъде легендарен, не само защото лидерът на ГЕРБ редовно дава интервюта по актуалните теми, но и защото успя да заплете поне три икономически интриги.

Първата работа на сънуващия се вече като премиер отново бе да обещае на американците находищата на газ в Черно море. Нещо повече. Пред своите приятелчета зад океана Борисов изригна в политическа изповед, че проклетите комунисти спрели концесията за "Хан Аспарух" и така държали народа в газово иго. Разбира се, това се оказа фундаментална лъжа, с която лидерът на ГЕРБ всъщност срита собственото си управление. Издадената през 2012 година концесия все още действа, а трите фирми, на които е дадена, действат упорито. В името на това да се хареса обаче лидерът на ГЕРБ побърза да дава парчета от баницата, че белким си осигури усмивките на американския бизнес и лобисти. 

В името на тази припламнала наново любов Борисов обеща България да внася и втечнен газ от САЩ. Красива идея. Разбира се, страната ни не разполага с терминал, който може да посреща такъв газ, но това са само дребни заяждания. Реалността е само пречка за романтичните политически мечти. Човекът иска да се връща на власт и да бъде със силните на деня. Ще им обещае дори, че ще вдигне петорно потреблението на американски хамбургери, ако се наложи. 

Език американски мой, власт българска моя! 

Май така трябва да коригираме древните.

Политическите ченгета на империята

Само преди няколко дни попаднах на книгата "Империя" на страхотния английски журналист Джеръми Паксман. В нея той се опитва да пресъздаде политическата и идеологическата история на идеята за Британската империя. За това как са се развивали нещата политически и с какви идеи е била въоръжена тази експанзия. Британия през 18 и 19 век е това, което са Щатите днес - световният хегемон, който се чувства задължен да посещава и най-далечните кътчета на планетата, да ги обявява за свои протекторати и да черпи с пълни шепи ресурсите им. Книгата на Паксман обаче е култова с друго - той показва, че идеята за империя никога не може да се крепи единствено и само върху свободния пазар, макар че той е добър стимул за развитие. Рано или късно всяка империя започва да изгражда своя идеология, свои идеи, които месиански да разпространява из света като едничка и безалтернативна истина. В случая с Индия (перлата в короната на онази империя) това е идеята, че страната тъне в мрак, бедност и отчаяние и очите на местните диваци трябва да бъдат отворени, най-често насила и те да приемат идеята за Великобритания като едничкото просветлено, което разпространява светлината и издига народите. Това, че империята гази, мачка, убива и експлоатира винаги се замъглява зад красиви думи и стройни идеологически схеми. Паксман е почтен и не крие нито един детайл от миналото на своята страна. Описва как една голяма част от основанията за експанзия към Индия всъщност почиват на лъжи, измислени истории или на градски легенди, добили статут на истина. Защото империите се нуждаят от история само дотолкова доколкото тя работи в тяхна полза, в противен случай историята е пречка, защото тя е вид памет, а нищо не убива империите по-качествено от хората, които искат да помнят.

Днес времената са по-подли. Новата империя не иска да си признава, че е такава. Тя се е прикрила зад разни институции, нормички и правила, които обаче са наложени единствено и само от нея. И понеже една империя не може да се съществува без голям враг, който да я държи сплотена и консолидирана, този враг бе открит след много усилия и медийна пропаганда. Колко е лесно! Съчиняваш врага си докрай и после започваш да се бориш с него, защото империите правят точно това. Започваш да издирваш и всички страни, които се опитват поне малко да покажат воля за незавимост, воля за измъкване от желязната прегръдка и стоварваш всичките си политически юмруци там.

Трябва ли да ви посочвам пример. Трима американски сенатори (които вероятно преди са имали проблеми да намерят България на картата) долетях на спешна мисия тук. Срещнаха се с Пламен Орешарски и неясно какво са си говорили, но сред тази среща стана ясно, че България замразява "Южен пото" докато не се отстранят всички неща срещу, които ЕС недоволства. Много е яко. Американците говорят от името на ЕС. Изведнъж те се оказаха загрижени за един енергиен проект и пратиха политическите си ченгета на мисия тук, очевидно, за да покажат кой командва. А българската власт клекна толкова радостно пред тях, че дори е тъжно да четеш новините. Представителите на империята действат именно така. Искат да не оставят и грам съмнение в това кой командва парада, кой раздава заповедите и кой дава хонорарите.

Но още по-гадно е да четеш реакциите на верните поданици на империята. Това са хора, които са останали без всякакво чувство за достойнство. Всеки имперски шамар те го възприемат за благословия. Всяка сърдита дума им звучи като ангелски химн. Всяко полицейско действия им изглежда като небесна правда. Такова радостно извиване на гръбнаци историята просто не помни. Вероятно така им е по-лесно. Лесно е да се приспособиш към състоянието на вечен лакей. Лесно е да си въобразиш, че империята е вечна и радостното лизане на нейните подметки ще ти донесе вътрешен упокой и голяма банкова сметка. Няма лошо, всеки сам прави избора си, но е гадно да гледаш как тези, които пищят всеки път като видят руски филм по телевизията, с възторга на пуделчета възприемат имперските действия на американците.

Не съм убеден дали направо не трябва да поканим външно управление на страната. И без това е ясно, че когато американците дойдат ние се съгласяваме с всичко, което ни кажат. Спираме "Южен поток" и ще се топлим от изпиратстваните холивудски филми очевидно. Или от сластните погледи на Анджелина Джоли. Американската делегация тук и нейните действия ясно потвърдиха основното правило на империята - България няма право на собствени национални интереси. Има хора, които ще ни измислят националните интереси, ние няма какво да се бутаме в клуба на богатите.

Защо ли се учудвам обаче? Всяка империя е съществувала благодарение на слугинажа си. Европейският съюз е добра алтернатива на империята, но едва, когато се научи, че няма какво полезно да вземе от съюза си с нея. Защото тези, нашите "европейци" ние си ги познаваме добре и знаем, че до един са американски креатури. Сега просто нещата си дойдаха по местата. Не само стана ясно, че България няма самостоятелно управление, но и паднаха останалите маски. Това е добрата новина. Като си изясниш кой кой е поне вече си наясно в какъв свят съществуваш. А империите отчаяно искат да спрат това знание. Защото, колкото повече хора се осъзнават, толкова повече хора отказват да приемат. Прочетете Паксман. Когато човек пише за една империя в минало време винаги е интересно. Защото е трудно да държиш един свят с лицемерна идеология. Просто не става. Това е ахилесовата пета на империите. 

Тази, новата, тепърва ще го усеща.

Новият Уорлик в пола

Има новини на които всички реагират. Когато например Веселин Маринов се обясни в любов на Цветан Цветанов и го нарече принц от приказките с белия кон, който разнася светлина и доброта. Когато към края на 2013 година това изявление стана факт, фейсбукът ми преливаше от ехидни коментари и злъчни забележки. Когато пък Николай Малинов честити на всички славяни победата в Третата кримска война, протестърската общност изрева като Калин Янакиев, случайно попаднал във фолк-клуб и обяви неговите думи за някакво драматично посегателство срещу морала, независимостта и честта на нацията. Заради това ми е странно, че същите ченгета на виртуалните страсти никакви ги нямаше, когато се случи далеч по-драматично събитие. Американската посланичка Марси Рийс обяви, че САЩ ще налагат санкции на всички българи, които работят по "Южен поток". "Моментът не е подходящ да се работи с Русия по обичайния начин", обяви представителката на Съединените щати. По-директна, пряка и очевидна намеса във вътрешните работи на страната аз лично не съм срещал от времето на Джеймс Уорлик насам. Само с едно заявление Рийс показа кой се чувства господар на положението в страната и разби картонените образи на измислените борци срещу Кремъл у нас. Това не е обикновено заявление, това си е направо имперска заповед. Нещо повече - подобно вмешателство във вътрешната политика не се случва за първи път и определено показва, че американците се опитват да диктуват нашите приоритети. Очаквах буря от възмущение. Очаквах драматични викове и призиви за екстрадация, но срещнах единствено една виртуална тишина.

Американската агентура у нас, която обикновено се прикрива в ролята на горещ привърженик на "цивилизационния избор" и ЕС се направи, че такова събитие няма. Някои дежурни по любов сайтове пък треснаха заглавия: "Нов шамар". Ти да видиш! Това е фактическо признание за срамния факт, че американците колят, бесят и възпитават по нашите ширини. И вместо горещите защитници на независимостта да се обадят, те се свиха в своите миши дупки все едно подобна нагла проява е нещо съвсем в реда на нещата. Имам една новина за вас - не е!

Марси Рийс има правото да командва в собствения си дом и вероятно има правото да подбира менюто на съпруга си, но да си позволява подобни изявления е истинско политическо кощунство. Но, ако приемем, че това е американския стил на политическа арогантност, най-тъпото е мълчанието на тези, които се изживяват като съвести на нацията. Значи Кремъл да поставя условия е вид терор, а когато го прави Вашингтон това са небесни заповеди, така ли?

Знаете ли къде е важната разлика? Европейската комисия има правото да прави да забележки по проекта "Южен поток". Но американците трябва да получат отговор: "Защо просто не си гледате работата?". Такава намеса във вътрешните ни работи не може да си позволява никой, но очевидно американската посланичка се чувства някакъв свръхдипломат с неограничени правомощия. В съобщението на Рийс се забелязва и още една политическа подлост. Тя прикача заедно ЕС и САЩ все едно двете политически сили си вървят в комплект. Е, да, ама не, както казваше един от легендарните доносници, осветени по време на демокрацията. ЕС е съюз към който принадлежим, а САЩ може и да са ни стратегически партньор, ама не са ни икономически законодател. Те защо не прекратят икономическите си взаимотношения със Саудитска Арабия? И аз отдавна съм възмутен, че янкитене спират да дават политическа подкрепа на един средновековен и репресивен режим. Колко пъти сте видели български дипломат да поставя условия на САЩ? Сигурно въпросът ми звучи абсурдно, но всъщност не е. Демокрацията, казваха, е процедура на равните възможности. Само, че след изявлението на Рийс става ясно, че живеем в някакъв свят по Оруел - едните са по-равни от другите. Подобно имперско самочувствие е израз или на закъснял комплекс или на някаква паника, но нито едно от двете не е нормално, нито приемливо.

Още нещо. Защо американците, ако толкова не искат "Южен поток" не предложат негова алтернатива? Нека Рийс да сподели как вижда доставките на газ за България за период от 20 години напред. Ще чуем ли от нея нещо като план за развитие на страната ни след като има претенции да командори все едно си е вкъщи?

Ясно е, че реакция на тази арогантност няма да има. Нито "демократите", нито някой от властта ще се осмели да репликира една самозабравена дипломатка, но това издава съществен проблем с мястото на България под световното слънце. Поне да ни кажат истината - ако Рийс ще командва у нас, направо да разпускаме институциите, да я назначаваме за губернатор и да се отдаваме на пуканки и хамбургери. Американският интерес е коренно различен от европейския, но защо не чуваме трубадурите на истерията да реагират, защоооооо? Защо американците продължават да ни пращат тук един мултиплициран Уорлик, който се чувства задължен да ни дава акъл как трябва да осъществяваме своята независима политика. И точно американците да ми говорят за това, че трябва да има последствия за действията на друга страна в Украйна е доста тъпо. Нека най-напред да се замислят кога ще ги сполетят последствията за техните окупации, които май ще се окажат вечни. Ама Марси Рийс за това няма да обели нито дума.

Лунапаркът на реалността в която ДПС има четири мандата...

В България има една прослойка от виртуални хора, които все са знаели предварително, все са били наясно с развитието на ситуацията, все са имали тайни жокери, които са им направили бъдещето кристално ясно, докато ние глупаците и идиотите сме поглъщали жълтите пикантерии като изненада и сме се чудили на кой свят живеем. Аз например съм от прослойката на хората, които се учудиха. Не очаквах от ДПС такъв брутален ход - да излязат с три сценария за предсрочни избори. Не съм наивник, след тегавият резултат на евровота стана пределно ясно, че това управление няма да издържи докрая, но все пак смятах, че двете партии, които го подкрепят си дължат отговорно отношение. Да, знам, в БСП след загуба винаги е хаос. Всички се чудят какво да правят, всички говорят каквото мислят, че трябва да се говори и резултатът е една какафония, която е трудно издържима дори за закален симпатизант за мене. БСП попадна в лек капан. Тя трябваше да прояви сила в мига в който всички я мислеха за най-слаба. Защото резултатът от изборите не отменя отговорностите на управлението и влизането в битка за "Южен поток" е много смислено действие, независимо от това, че платените анализатори видяха в нея битка за излизане от Европейския съюз. Те биха видели, че сам Азис излиза от тръбата, ако им платят добър хонорар, така че тези индуцирани видения просто не подлежат на допълнителен коментар. Със загуба на избори БСП трябваше да е силна в управлението и точно тогава дойде пресконференцията на Местан...

Нека да припомним. За това, че нещо бълбука в химическата лаборатория на тази партия стана ясно в драматичната нощ на вота. Тогава Местан като квантов физик открил струнната теория почна да говори, че виждал една реалност при три техни мандата в ЕП и съвсем друга реалност при четири. Стивън Хокинг ряпа да яде в сравнение с този откривател на политически измерения. Но лично аз се впечатлих от друга тирада на лидера на ДПС. Той обяви, че има серия от прилагателни, които всеки човек вече автоматично като сюрреалистичен поет ще закача към ДПС: коректен, предвидим, лоялен и всичко това като украса на красивата дума "партньор".

ДПС, разбира се, в духа на хулиганската традиция на експресионизма плюха в красотата на своята поезия постъпиха съвсем обратното на това, което описваха. Което, между впрочем, си е тяхно върховно право, стига, разбира се, да не се опитват да го морализират като нещо, което не е имало начин да не се случи.

Преди да продължим с анализа, нека да посочим очевидното отново, че винаги ще се намерят гласове на недоброжелатели. Да, БСП е виновна за това поведение на ДПС. БСП трябваше на всяка цена да спечели европейските избори, но не успя. Това отключи тези процеси на които сме свидетели днес. И по въпроса кой е виновен в БСП разговорът тепърва предстои. Но, както се казва в добрите сериали, не това е основната тема тук. По нея - друг път.

Сега пак за ДПС. По време на цялата си пресконференция Лютви Местан много настояваше за това, че е кристално ясен и разбираем. Не беше. На всички ни е ясно, че това описание на свят от сценарии, на този политически роман с три отворени края всъщност може да е част от залог, може да е опит за сделка, има възможност да е откровен рекет и чак на последно място можем да поставим два процента вероятност подобен подход да е предизвикан от някакви идеалистични причини, забулени в розовата мъгла на романтиката.

Ясно е, че ДПС се опитват да търсят друга легитимност за своите властови амбиции, но парадоксалното в техния ход е погазването на принципите, които твърдяха, че спазват. Защото подобно пътна карта е пряк опит за намигване на ГЕРБ, а досега си мислехме, че ДПС не приемат гербаджийските прийоми за правене на политика. Но в реалността на четири мандата и ценностната система се променя по някакъв начин.

Всъщност, ако имаше нещо наистина изумително в този лунапарк, то това беше абсолютно бързото преобръщане на много други "висши разуми". Тези, които само допреди два дни описваха ДПС като някакъв осъществен политически ад на земята, някакво чудовище с петдесет корупционнни глави и всяка една с хищен блясък, изведнъж започнаха да търсят висш смисъл и европейски разум в техните действия. Тези, които довчера скачаха и от маса с въпроса "Кой, кой, кой, кой?" и сънуваха Делян Пеевски в кошмарите им (как той идва и с ги кара лично да си купят цигари от "Лафка") изведнъж простиха всичко, проляха по някоя и друга сълза, а най-накрая откриха принципност, там, където има единствено някаква нелепа форма на мрак. Медийната поръчка е ясна. БСП трябва да бъде представяна като партия на два милиметра от лудостта, която не знае какво прави, но в името на тази клоунада изведнъж дори и умните и красиви почнаха да хълцат за принципи в действията на ДПС. Точно заради това имам определени съмнения в цялата идея за възможото просветление. Не ми е много ясно, но изведнъж колективната идеология реши на висшите разуми реши, че БСП най-много от всичко се страхува от предсрочни избори. Това е доста голяма виртуална нелепица. БСП всъщност сега има един-единствен полезен ход - самичка да поиска тези избори, защото е ясно, че дори и когато всички се въобразяват, че тя е в страшен крах, то нейният резултат със сигурност ще е с няколко обиколки пред този на Реформаторския блок например. Четох вчера, че някакъв депесар бе дал мнение, че в България било време за дясна политика, а не за лява. Тази еластичност на убежденията вече почва да тежи повече отколкото се вижда на пръв поглед. Заради това предсрочните избори са спасение. Те могат да помогнат на БСП да се отърве от лепката паяжина на безвремието и идеите, че е важна единствено технологията на властта, а не нейните цели. В този смисъл, ако това, което видяхме е развод с ДПС, то със сигурност тук важи формулата - вземи панелите, но ми остави въздуха. Кой да подозира, че старите седесарски песни ще почнат да имат левичарски привкус, а?

БСП е единствената партия в тази страна, която може да е в опозиция без да произвежда единствено институционално разрушение. Заради това не загубата на избори е страшна. Страшна е загубата на принципи. А в реалностите, които са ни извадили на тезгяха май твърде много искат да се откажем от всичките си принципи. Ресто, не струва. Нали така казваше поета.

С трепет изчетох поредицата от злобни подмятания за БСП вчера. Знам винаги, че когато те се появят авторите им изпитват подсъзнателен страх, че ако не използват ирония, могат просто да ревнат от безсилие. Това е опит за демоничен смях от хора, които не разбират основния принцип по който функционира историята. Има злободневен смях (сега го виждаме) - това е смехът на днешния ден, който може да е заслужен, може и да не е, но го има. Но има и исторически смях. Това е смехът на някой, който има традиции, има история и има живот, дори и тогава, когато всички се опитват да го отпишат от живите. Това е смехът на някой с корени срещу някой, който просто си въобразява, че съществува. Този смях е запазен за БСП. Повярвайте ми. Господарите на различните реалности поне трябва да го осъзнаят. За тяхно добро е.

Мечтателят Никола Вапцаров, европейските избори и бунтът срещу Холивуд

Стихотворението "Кино" на Никола Вапцаров, което се падна на матурата на гимназистите, май изненада доста неприятно повечето от тях. Нещо повече - чуха се някакви странни възклицания, че произведението било много лошо, изобщо не било представително за Вапцаров, а някакви дами от сектата на последните костовисти дори го обявиха за "хейтърско". Според тяхната версия Вапцаров се бил проявявал като мърморко, изобщо като някакъв културен задръстеняк, който не е бил в състояние да оцени цялата хепиендова прелест на нововъзникващата холивудска естетика. Именно ученическо-родителските страсти обаче разкриха един отдавнашен политически проблем, който от началото на прехода е като пирон забит в телесата на нашата страна. А именно - България има огромен проблем със своята история, защото бе направен опит една грандиозна част от нея да бъде изхвърлена на боклука, а с такава обществена празнина нито едно общество не е в състояние да функционира нормално. Това е все едно да имаш дупка в черепа, а да твърдиш, че си съвсем наред.

Вапцаров е култово име в нашата поезия и литература, но истината е, че училищата имат проблем с него. Как да преподаваш едно творчество, което така неразривно е свързано с политическите реалности? Повечето учители предпочитат да не се занимават със запълването на тази дупка, защото иначе трябва да обяснят на учениците и какво е било времето тогава, срещу какво и в името на какво се борил Вапцаров. Да не говорим, че от днешна гледна точка в поезията му е пълна с отрицание на съвременните лъжи. "Един е лозунгът: "Терорът долу, съюз със СССР!", казва поетът. Как да обясниш на младото поколение откъде се взима този терор, когато днес се твърди, че България е била една процъфтяваща държава с доволно население, кротки граждани и надебеляващи селяни, които са живеели в идилична обществена хармония. Странно е, но днес именно поезията от миналото звучи като най-голямото дисиденство, защото проваля и унищожава удобните клишета за минало, насадени не от порив към истина, а от някакво желание за постпреходно политическо инженерство. В този смисъл България има своята вина пред Вапцаров, защото днес расте поколение, което не е в състояние да разбере докрай разтърсващата сила на неговата поезия, вечният вик на протеста му и ослепителната енергия на непресъхващия му оптимизъм. Интересно е, но именно "Кино" е едно от стихотворенията за които винаги съм мислел, че е изцяло в противоречие с културата на днешния ден и заради това е повече от знак на съдбата, че именно то се падна на гимназистите.

Помислете си само - в това стихотворение за първи път някой в българската литература прави опит да се противопостави на холивудската естетика. Не напразно основният протест в "Кино" е срещу опитът на хората да се представи една зализана реалност, изчистена от проблеми и битки и сведена единствено до розов сън за някакъв невъзможен живот. Оказва се, че интелектуалните и политически сетива на Вапцаров наистина са изпреварили времето си, защото той първи в България разбира, че през розовата напудреност на отделен филм, може да се прокрадва идеология за вечна непроменяемост на живота.

 Това е свръхбитката на левицата, която е актуална и до днес. Защото в политическите пространства винаги е имало кипящ двубой, но Вапцаров е един от първите, които виждат заплахата в една културна хегемония, която чрез образи иска да закрепи своята власт над съзнанията на хората.

Образът на "един размазан Джон целува сластно Грета" не е обикновена картина на любов, а опит целият живот да бъда разказан като идилия. А именно срещу тази спусната насила идилия е цялата поезия на Вапцаров. Заради това в "История" той описва стиховете си като нещо, което не диша парфюмен аромат. Той се бори с несправедливостта не само в полето на политиката, но и в полето на естетиката и заради това изгражда своя поетичен свят невисокопарен, обикновен, истински. Просто Вапцаров е схванал своята битка не конкретно срещу властта в България тогава, а като битка за нов поглед за целия свят. И поради тази причина той упорито не иска да приеме естетика, която да го примирява с ежедневието или да му внушава розови образи за живота. Това е свръхбитка за справедливост и поради тази причина Вапцаров може да бъде разглеждан като един от малкото морални компаси в нашата литература, защото при него живот и творчество се сливат по уникален начин, за да тържествуват много след физическия край на поета.

Днес обаче ние живеем в овещественият холивудски блян. Свръхрепресия на образите на успеха и култура, която се опитва да ни внуши, че фиксирането в социалната несправедливост е някакъв емоционален дефект на отделния индивид. А България стана особена жертва на този процес. В името на тази напудрена естетика и в опита да отречем напълно миналото, ние стигнахме до недозирана екзекуция на историческия смисъл у нас. И това е проблем, който е отвъд изборите, отвъд ежедневните политически събития, отвъд картината на истеричната парламентарна демокрация, която осъществихме като проект у нас.

И точно, защото нямаме отговори за миналото, стихотворение като "Кино" звучи като нещо написано за друг свят и изглежда на пророците на статуквото хейтърско и ненормално. Разбира се, мечтата на Вапцаров за една различна страна, технологична, индустриална и просперираща остава актуална. Проблемът е, че можем да четем целия преход като умишлен поход срещу нашата собствена идеалистична литература. "А моят народ работи, умира, както в дълбоката бронзова ера", казва Вапцаров. Само който не е обикалял из България днес не е видял, че времето се е върнало все едно в този поетичен образ - разрушени предприятия, безлюдни индустриални зони, села без лекарска помощ, опустяващи градове, цели региони, които са белязани зловещо от бедността.

Анализът на Вапцаровата поезия вероятно звучи странно в седмицата на евроизборите, когато стана ясно, че ГЕРБ се е откъснал напред като партия в резултатите. Всички видяхме в нощта на вота самодоволната истерия на Бойко Борисов, който обяви, че е време за предсрочни избори и, че партията му ги била извоювала. Само че глобално погледното това също е част от диктатурата на образите, от тиранията на идеята, че светът не търпи промяна. Да, левицата яко се издъни, но това е издънка на отделната партия, а не на самата идея, че нещата не могат да продължават така. Но ние сме в поствапцаров свят, където основите на битието се определят единствено от медийните фрази, дежурните пресконференции и анализите, които се бият в опита си да опишат нищото. Защото на фона на огромните проблеми на страната политическите дебати като правило се водят само за незначителни подробности, за някакви щрихи от пейзажа, но никога не достигат до главното и важното. Това е триумф на холивудската патетика на българска почва. И политиката у нас е пленник на тази идея, а съответно и целият електорат. Въпреки, че партията на негласуващите пак излезе на първо място, тези, които гласуват го правят с идеята, че хепиендът е възможен, въпреки, че светът в който съществуват е пренаселен от мошеници. Политическият спринт на ГЕРБ през 2014 година не доказва тяхната сила, а доказва колко е мощно статуквото на безвремието. 

Защото най-голямата партия не се показва като формация на промяната, а като партийна структура на едно свръхголямо его. ГЕРБ са "сладострастната лига", която трябва да ни продаде фактът, че промяната няма да дойде сега, а най-вероятно и никога и това трябва да радва колективно широките народни маси. Точно заради това Вапцаров не трябва да бъде забравян. Той е онова хапче срещу амнезията, което сме пропуснали да взимаме в дългата липса на памет на прехода. Днес ни предлагат реалност като холивудски филм, всяка партийна програма прилича на сценарий за романтична комедия, но всички хора подсъзнателно осъзнават нередността на един такъв свят и, че нещата могат да стоят по друг начин. Само че това никога не е попречило на електората да гласува самоубийствено. Хората просто са загубили политически ориентири и са готови да гласуват вот на образите, които постоянно бълват лъжи. Това е големият проблем, когато трябва да се прави анализ на избори в България. Защото е пределно ясно, че никой не гласува с разум, а всеки гласува воден от неясна комбинация от хормонални емоции и тъмни страсти.

Междувременно обаче в България нищо не се променя. Страната живее от политическа драма до политическа драма, но това не развива битието, а просто лъжовно го кара да си мисли, че живее някакъв вътрешен живот. Десните не са десни, левите не са леви, националистите не са националисти - това е някакъв психарски свят на подменени стойности и именно в такъв свят е възможно една от най-провалените партии на прехода да продължава да печели избори.

Страхувам се, че ние наистина живеем в осъществения свят на стихотворението "Кино". В него всички лъжовни стойности са придобили статут на истина и най-тъжното е, че няма нито един човек, който може да се провикне и да попита: "Къде съм аз? Кажете!". Изводите са парадоксални - България има проблем не само с миналото, но и с настоящето. Заради това очаквам резултатите от всички избори в следващите поне 10 години да потвърждават това, че ние живеем в картонен свят, който не може да излезе от състоянието на измислица.

Но стига толкова с депресията. Когато изненадата от евроизборите попремина, както и неприятното усещане от това, че цяло едно поколение се опита да ненавижда "Кино", се замислих кое е онова универсално качество на поезията на Вапцаров, което я прави витална и до днес. Не е социалната критика, не е дори и политическата емоционалност. Вапцаров е велик заради дързостта да мечтае дори в най-мрачните дни на страната. Ние сме народ в който мечтателите винаги са били кът и заради това трябва да ценим всеки един представител на този изчезващ вид. "В мечтите няма цензура", пише Вапцаров и когато човек прочете едно такова изящно изречение може да си позволи за пет минути да забрави цялата нелепост на околния свят и да помечтае за времето, когато измислените образи веднъж завинаги ще бъдат изчистени и човек ще може да диша с пълни гърди неочакваната свобода, която е дошла завинаги.

Май заради това не си струва човек да е песимист.