Мисленето забранено!

Ленин се обезсмърти с формулата си, че комунизмът е: съветска власт плюс електрификация. Вече се налага да предложим формулата за гербаджийската реалност у нас - български авторитарен популизъм това е: ГЕРБ и "Атака" на власт плюс полицейщина в необятни размери.
Управляващите си позволиха вчера да използват парламента като полицейска палка и приеха декларация срещу Станишев и Доган. В разрез с всякакви процедури и правила. Народното събрание се превръща в мръсен ботуш, който трябва да рита опозицията. В добавка Цецка Цачева се разгневи на това, че нечия трепереща ръка на депутат от ГЕРБ е гласувала "против" и изсъска от почетното си място: "Да не се налага следващия път да гласуваме декларация срещу разсеяни депутати!". При повторното гласуване - всички са "за". Мисленето забранено!
Този монолитен терор, който не търпи чуждо мнение, който с полицейска ярост се нахвърля срещу различно мислещите, вече е симптом за това, че демокрацията е под заплаха. А приемането на подобна декларация е лицемерие в неописуеми размери. Замисли ли се някой колко точно време Борисов е бил на работното си място като кмет? И сега като премиер? Който използва декларациите като юмруци - да е готов за насрещен отговор.

Светът според едно ченге

През 1978 година Джон Ървинг публикува романа си „Светът според Гарп”. Книгата веднага става бестселър, защото е един невероятен опит да бъдат събрани лудите американски 70-те години в един текст, преливащ от налудничави разсъждения, невероятни образи, някаква свръхжизненост, която надделява над цинизма. Този роман е велик, защото оставя различна следа у всеки човек. Неговите читатели стигат до основния му смисъл по различен начин , защото това е магията на голямата литература – оставя те да се оправяш сам в нейния свят и разчита, че си достатъчно подготвен, за да я разбереш изцяло. Писателите често биват обявявани за гласове на своите поколения. Думите пренасят духа на времето по неочаквано траен начин. И бъдете сигурни – един ден по тях историците от бъдещето късче по късче ще слепват нашата реалност и ще си чудят що за хора сме били ние...

В България след 1989 г. обаче така и не се появи писател, когото да наречем изразител на всички тези проклети 20 години преход. Българската литература май се оказа една от първите официални жертви на пазарната икономика – не можа да си поеме въздух и изпадна в будна кома, като от време на време дава някой и друг знак, че още не отплувала завинаги в отвъдното. Но – нека да не бъдем песимисти – думите на този преход ще оцелеят, за да могат един ден пишат и за нашите поколения в учебниците по история. Най-интересната история от всички обаче е – къде точно оцеляха думите. Отговорът никак не е от най-логичните. В докладите на ченгетата. Там стои нашата история и чака да бъде призована от мрака. Това няма да е никак трудно. Нека да бъдем честни – в България очевидно щом на нещо се сложи гриф „Секретно”, то моментално става публично достояние и обществото започва да се забавлява в тлъсти вестникарска заглавия и ченгеджийски манипулации. Това е духът на времето, както пееха едни белокоси рокаджии.

Ако погледнем нашият преход от чисто ченгеджийска гледна точка (а под ченге в този текст разбираме освен състояние на духа и всички изредили се знайни и незнайни манипулатори на епохата), може би ще успеем да разкажем истинската история, ако тя изобщо интересува някой. Но понеже в последните дни обществото става и ляга с един мистериозен доклад на ДАНС, за който се твърди, че Станишев едва ли не е изнесъл под сакото си от Министерския съвет, за да го предаде.....всъщност тук историята губи своята логика, защото не е ясно къде е трябвало да го предаде, но както й да е, този митологичен документ вече взе съня на толкова много хора, че си струва да поговорим за него. Както го нямаше, или пък го имаше (ченгетата много преди Айнщайн са открили, че всичко е относително), но в ръцете на една енигматична фигура като Алексей Петров, изведнъж този доклад се оказа публично достъпен, а стотици сайтове го пуснаха да се върти, за да чете народа и да се диви на новите литературни герои на България – ченгетата и агентите.

Въпреки, че не върви в текст посветен на конспиративно-литературния характер на прехода да подминаваме с лека ръка подробностите, нека да се направим, че не забелязваме точния момент в който темата за този доклад бе извадена на бял свят. Нека да пропуснем факта, че свръхшумът вдигнат около него бе точна в разгара на два огромни гафа на кабинета – талибанската идея на Симеон Дянков да депозира пари от фискалния резерв в търговски банки, тоест да се опита да играе с големи пари на глабалните ротативки на капитализма, които са поръждясали от кризата, и още по-екстремистката идея да бъдат орязани с 10 на сто парите за здравеопазване, въпреки всички клетви на кабинета, че тома няма да се случи. Точно в този кризисен момент като бог на машината се появи прословутия доклад и всичко останало бе забравено, истеричните заглавия отново станаха свръхголеми и страната вдъхновени се потопи в атмосферата на парманентен скандал, в която преживява през последните 20 години.

Но понеже точно днес не бива да се правим на големи конспиратори, нека да предположим, че премиерът не е искал да хвърля димки, а е бил обзет от праведен гняв заради липсващите документи и да се концентрираме върху съдържанието на доклада. При това без да сме в състояние на проверим степента на достоверност на изнесените факти, ще се опитаме да видим и анализираме поне тънката литературна нишка, която анонимното ченге е сплело.

Пред нас стои един текст с помпозно заглавие: „Действия на лица и кръгове, оказващи деструктивно въздействие върху функционирането на министерства и структури на държавната администрация” (Естествено с това заглавие търговски успех би имал единствено доклад на ДАНС, защото, ако текстът бе автентичен роман би трябвало да носи името „Моите хероинови видения и гадната параноя след тях”). След като сме въвлечени в тягостната атмосфера на „лица и кръгове” с ужас забелязваме, че първата литературна клопка вече е налице. В текстът не се забелязва нито един кръг, а дори можем да споделим, че в него се говори за изключително малко на брой лица. Това не е в правилата на ченгеджийските отговорности, ето защо оттук-нататък ще се отнасяме към написаните думи предимно и само като към литература.

Анонимното ченге заплита интересна схема, която обаче твърде често сме чели в достатъчно на брой криминални романи. Централните образи на този доклад са два – Стефан Гамизов и Алексей Петров. Но екшънът почва с Гамизов. Самозваният, всъщност дали някой в България знае какъв точно е Гамизов, та самозваният специалист по всичко е представен като ходеща заплаха за националната сигурност. Лицето Гамизов вероятно е леко сенчест лобист, но авторът на думите, този автентичен литератор, изобщо не се задоволява с такава лека сянка върху характера. О, не. Гамизов е припознат като заплаха за националната сигурност, защото в някакъв разговор му е предречено, че един ден ще стане държавен глава. Сам по себе си този факт вече леко обърква жанровете, защото запраща написаното от трилъра към комедията. Гамизов очевидно е обилно следен, защото са записани извадки от негови разговори с доста лица, както и са изведени негови реплики или нещо като заплахи към цялата държавна власт. Дълго се чудих на кого ми напомня това описание и после се сетих. Гамизов в този доклад е обрисуван като някакъв български Распутин. Той ходи да се меси нявсякъде, води разговори с когато си поиска, а анонимният автор, гонещ славата на Дан Браун, следи с напрегнато перо неговите стъпки и анализира действията му свръхглобално. Наедро и смаяно. Някъде тук в това наблюдение вероятно започва да си личи, че дори и като литература текстът издиша. Заглавието ни предлага голяма конспирация, а ни се описва ежедневието на един митоман. Противоречието е очевидно.

Някъде след Гамизов в текста навлиза и Алексей Петров. В медийните среди има лек страх от този човек, защото той не изпитва притеснения да съди журналисти и да им къса нервите по съдилищата. Може би в името на това, ще разберете защо оттук-нататък ще замествам името му с фразата Белият маг на ДАНС. Та авторът на доклада, изпълнен със съмнения към фигурата на Петров, го описва като невероятен манипулатор, човек, който води шефът на Агенцията Петко Сертов за носа, и който целенасочено урежда личните си сметки чрез властовата сила на този пост. Ясно е, че всеки роман се нуждае от такъв герой, за да тръгне действието, но пък литературното съчетание между Алексей Петров и Стефан Гамизов идва в повече дори и на закалените фенове на маркиз дьо Сад. Именно в мига в който очакваш текстът да ти разкрие някаква голяма, свръхголяма тайна, се вижда, че такава няма. В този доклад са обобщени клюки, статии от вестници и някакви подслушани разговори в резултат на което текстът прилича на коктейл на древен алхимик – бълбука, кипи, пуска дим, ама нищо друго не се случва.

Още Умберто Еко бе споделил, че когато търсиш връзките между несъвместими неща е неименуемо да ги откриеш. Така се раждат конспирациите по цял свят. Свързваш крокодилите в Нил с реколтата на манго в Бразилия и ето ти задъхана история за тайното общество на монополистите на манго, които обичат да носят обувки от крокодилска кожа. Пуснатата литературна димка сред нас обобщава света именно по този начин. Като серия от видения и изявления на някоя врачка. Ако предположим, че текстът е автентичен израз на стилистичната култура на средностатистическото ченге в България – то изводите ще са шокиращи. Но може би така трябва.

Много въпроси останаха без отговор в този анализ. Как така докладът е в Алексей Петров? Кой го пусна в интернет? Защо Бойко Борисов обяви за този доклад едва на стотния ден от управлението си? Тези въпроси описват истинският кошмар зад анализираната литература. Описват една страна, проядена от ченгеджийски манталитет, вечна манипулация, интригантстване на дребно и откровени лъжи. Това е вечната българска драма. Нашата социална дрога. Ето защо нямаме литература. Думите бяха приватизирани в полза на интригите. И си караме така 20 години. Живеем в свят, сътворен от ченгета и фантазиран от тях. Хайде стига толкова, а!!!

Краят на лятното опиянение

Цяла серия от частични местни избори в страната минаха в събота. Повечето от вотовете бяха в малки населени места и вероятно това беше причината медиите да не им обърнат чак толкова голямо внимание. Ако обаче се бяха вгледали внимателно, може би щяха да открият няколко забележителни тенденции в гласуванията из страната.
На първо място на очи се набива шокиращо ниската избирателна активност. В столичния район "Илинден" например тя беше около 11 на сто. Фактът нямаше да прави такова впечатление, но нека да припомним, че на 5 юли на парламентарните избори избирателите масово се разходиха до урните и пак така масово подкрепиха ГЕРБ. Три месеца по-късно обаче очевидно заветната абревиатура и гаранциите на партията на Бойко Борисов за издигнатите от тях фигури вече не върши работа за пускането на бюлетини. И резултатът е налице - БСП и ГЕРБ ще мерят сили на балотаж в "Илинден", независимо от това, че герберските активисти ни проглушиха ушите как ще вземат района още на първи тур. Нека да не бързаме с ентусиазираните изводи. Вълната на управляващите още я има, но в нея се появяват първите пукнатини. Защото съвсем основателно можем да посочим, че серията от недомислени прояви и изявления на ГЕРБ в управлението им се върна под формата на негласуващи хора. И застрашава монопола им в София. Още отсега можем да прогнозираме, че в събота партийните активисти на Бойко Борисов ще впрегнат цялата си финансова мощ, за да спечелят в "Илинден", понеже, ако там има обрат, то битката за София, предстояща на 15 ноември, може да бъде видяна по съвсем нов начин.
Факт е обаче, че изборните победи на ГЕРБ започват да стават съвсем не толкова лесни. Ако имаше нормални анализатори, които не слугуват на властта, те още от тези малки изборни резултати щяха да забият камбаната. Българите лесно се влюбват, но още по-бързо разлюбват. Резултатите и ниската активност на вота влизат и в рязко противоречие с рейтинговата шаманология, която ни залива от страниците на вестниците през последните дни. Ниска активност, отчаяни хора, купуване на гласове и картината си остава все същата. Каква ти тук промяна? Наесен хората поизтрезняват от лятното опиянение. Какво да се прави? Живот!

Щастлив ли е червеният Сизиф?

В края на книгата си „Митът за Сизиф” Албер Камю прави един много стряскащ извод. След като ни е прекарал като влакче на ужасите през абсурдните стени, свобода, самоубийство, след като с шеметна скорост ни е превел през Достоевски, философията на романа и много други проблеми, французинът с резки спирачки ни паркира пред финалния си извод, че „трябва да си представяме Сизиф щастлив”. Нека само да напомним, че Сизиф е онзи митологичен нещастник прокълнат от боговете да бута камък до върха на една планина, а всеки път отново и отново, камъкът да пада надолу и демоничният преход да започва отначало. Философът смята, че щастието на Сизиф произтича от висшата му вярност, която отрича боговете и му дава сили да бута товара си. Самото усилие осмисляло живота....

Аз отдавна съм се отказал да разбирам екзистенциалистите, но често съм размишлявал върху финалната формула на Камю. Защото нормалното съзнание отказва да приеме, че предлаганото решение е вярно. Защото е трудно да си представиш страданието като единствен път към осмисленото щастие. Не е нормално дори.

Но, както смятах тази фраза само за един парадоксален афоризъм в един момент с ужас видях нейното политическо приложение. В началото даже не успях да се сетя за какво ми напомня преживяното, чак след това, чак след седмица изкарана в мрачни размисли и апокалиптични предчувствия, загрях за какво става дума.

В речта си пред 47-ия конгрес на БСП Сергей Станишев се опита да пробута точно тази философска формула на делегатите, обвита в много думи и странни клишета. Опита се да им каже, че в тяхното страдание днес е утрешната им сила. В една безсъдържателна реч той се опита да им опакова неясна надежда за бъдещето. Не им разви политически проект, а им заговори за това колко е страшно политическото време навън. Опита се да ги накара да се влюбят в безнадеждната тежест на загубата. Постара се да ги наплаши, че този камък е много по-малък в сравнение с някой друг...Изобщо майсторски ги хлъзна в неясното блато на нищо неозначаващите думи...

БСП за първи път е в толкова голяма криза. Аз смятам, че партията бе поразена от две ужасяващи светкавици – европейската криза на лявата идеология и нашенската корупция, която деградира и деморализира най-вече вярата на обикновените социалисти във възможностите на партията. Като комбинация тези два проблема са точно като скалата, която Сизиф трябва да бута до върха на планината. Но аз не вярвам, и няма да повярвам, че трябва да намираме щастието си в това.

БСП в момента е една куха структура. Изпразнена и изчерпана формация, която не носи идеен заряд и която разсипнически се подигра с надеждите на гласувалите за нея, надежди за един по-справедлив и нормален живот.

С речта си пред конгреса Станишев, както и подкрепилият го апарат сведоха партията единствено до собствените си политически амбиции. А те са скромни. Техните амбиции са да оцелеят. Да намерят отново своето тихо пристанче, удобно уредени с депутатски заплати. В затвореното комплексче на политическият елит. Какво от това, че редовно стрелят по тях? Какво от това, че атаките на ГЕРБ системно удрят по обикновените социалисти? Какво от това, че неополицейщината се разпростира като черен облак над държавата? Станишев и неговите приятелчета очертаха своят проект – бъдеще щастливи докато бутате камъка по билото на планината. Хахаха, може би заради това богът на кашлицата не му даде мира докато той четеше доклада си...

8 години смятах, че Станишев е правилният човек за БСП. Очевидно е, че не съм бил прав. Защото аз не смятам за нормално лидерът на най-голямата партия, а и най-старата у нас да бъде дефиниран на принципа на най-малкото зло. А днес се получава точно така. Юрий Асланов, дясна ръка на Станишев съвсем наскоро го определи като сполучлив избор в сравнение с алтернативите му. Въобще днес Станишев няма силната подкрепа дори и най-верните си фенове, които гледат да укротят неясните сили на политическите процеси като подхвърлят в медийното пространство примирени фрази от типа :”можеше да бъде и много по-зле”, „да му дадем още един шанс”. БСП не е експериментален полигон или обществена лаборатория, за да може да се дават безкрайни шансове. Визията на Станишев се провали и отдавна е време той да даде на друг да се опита да управлява кораба.

Каква точно бе визията на Станишев? Това е най-сложният въпрос, защото отговорите могат да бъдат няколко и то взети не от думи на лидера, а от негови реални действия. Управляващият елит на БСП се опита да се капсулира докрай и единствен той да диктува управленските решения на партията. Без да посягат на свободата на словото в БСП те всъщност убиха демокрацията в нея, защото свободата на словото е силна, когато има кой да чуе думите ти. 8 години в БСП не се проведе нито една смислена дискусия за бъдещето на партията и особено за бъдещето левият български проект и неговите основни ценности. Станишев и хората му технократизираха БСП, което винаги е идеологически колапс за една партия. Левицата е идеен генератор и когато спре да ражда идеи, тя няма смисъл. БСП се превърна в универсално неясна партия, без конкретна визия, с еластичен речник и действия. Толкова еластичен речник, че в един момент неоидеолозите на партията успяха да сътворят невижданото с бруталността си изречение: „Плоският данък е дясна мярка, която дава леви резултати”. Точно някъде тук аз започнах да се губя в думите на БСП и да не мога да се ориентирам. За един социалист е много важно да има ясни обяснения за света, а БСП в един момент просто не предлагаше такива. Лявата идентичност на партията бе сведена да красиви есета, неприложими в реалността. До развълнувано-задъхани думи, които се забравяха веднага след произнасянето им. БСП загуби фокус, разля се с корупционна страст, а мотивираните финансово псевдосоциалисти съвсем забравиха, че ги избират обикновени хора, които имат очи и уши. Олигархията вече съвсем открито заяви своето присъствие в левицата, което преля границите на всяко търпение.

На този фон Сергей Станишев въпреки всичко имаше успешен ход след изборния крах. Просто да си подаде оставката и да остави историята да си свърши работата. Защото само след година и половина всички ще си спомнят с носталгия за неговото управление. На фона на безумията на ГЕРБ и ексцентричните им идеи, Станишев щеше да изглежда разумен и целенасочен. Финансовите резултати на кабинета ме също ще бъдат недостижими. Хората по света се оттеглят заради това. Защото оценките се дават не в разгара на бурята, а от дистанцията на времето. Станишев обаче влезе в смъртоносна серия от фатални грешки. Отказът от оставка, виновното следизборно мълчание, поривите му по луксозен живот в Бояна, притихването, липсата на визия, всичко това се стовари като мощен юмрук върху партията и я изпрати в обществен нокаут. А той реагира на вихрите по много интересен начин – пусна своите хора да му прокарват най-идиотската от всички възможни тези. Че старото поколение в БСП вече пречи и, че лидерът трябва да получи възможност да управлява партията с младите. Някакси встрани остана факта, че повечето от тези млади хора са политически неграмотни, стерилни кариеристи, които намират вдъхновени начини да превърнат всяка фраза на Станишев в опити да се надцакат един друг и да си фантазират, че нещо от което вършат е ляво. Младите, тези които би трябвало да са бъдещата патерица на Станишев и неговато нова политическа легитимация в средите на левицата, са парцелирани и разделени между лобитата в БСП и то по начин, който никога няма да им позволи да работят заедно. А, да лобитата в БСП – другата основна вина на Станишев. С поетическото си пренебрежение към организационните въпроси той позволи това феодализиране на партията. Той позволи олигарсите да се правят на социалисти и да държат в подчинение цели партийни региони. Нещо повече – с безумната си серия от грешки, той им даде възможност и в един момент те да започнат да му четат политически морал и системно да му набиват канчето по медиите...

Делегатите на конгреса отново преизбраха Станишев, но можем да видим в това не само пирова победа, но и начин да се постави друг на огневата линия. Защото оттук-нататък лидерът на БСП не може да разчита на никого освен на себе си, но това ще се окаже крайно недостатъчно. Ама крайно недостатъчно. Защото изборът на статуквото на поражението е харакири в невиждана форма. Този конгрес по никакъв начин не беше представителен за настроенията на левите хора и Станишев го чакат твърде тежки времена, ако е повярвал, че изборът му е нещо повече освен израз на страх, паника и ужас от промените.

Аз съм привързан към БСП. Винаги съм гласувал за нея. И заради това имам право да кажа всичко това. Имам право да споделя защо ми е болно. Имам право да недоволствам от подмяната на думи и диагнози. Имам право да се чувствам гневен. Имам право и да не приемам това, което се случи. Имам право да кажа истината. Защото, ако не я кажем сега, няма да си я кажем никога, а живота в лъжа никога не пречиства духа. Никога.

И най-накрая – откровено се питам нещо. След като ни предложи да вярваме, че в митологичната орис на БСП се крие щастие, след като трансфирмира посланията на Камю в политически формули ,чудно ми е единствено едно. Ама само едно. Трябва ли да си представяме Станишев щастлив?

Полицейска сидеровщина

В порив на велика мъдрост един белградски графит бе обявил тържествено: "Благословен да бъде този, който няма какво да каже и въпреки това мълчи." Ако приемем това за универсално житейско правило, то лидерът на "Атака" Волен Сидеров никога няма да бъде благословен, ама никога. Вчера за пореден път белокосият националист, с отсечените жестове на ерзацфюрер и пискливичък гласец се развилня на парламентарната трибуна и стресна стенографките в НС, които сигурно проклеха деня, в който повечето лекарства по аптеките вече се продават с рецепта. Причина за гнева на лидера на парламентарна партийка стана декларация на Сергей Станишев срещу стодневното бездействие на кабинета.
В порив на любов към ГЕРБ и с красивото удоволствие да си част от мнозинството Сидеров реши да изпробва просташките си словесни похвати, които съчета обилно с лексика, която представляваше комбинация между тоалетни надписи и антисемитска брошурка. Тезите на Сидеров обаче са познати, той е толкова повтаряем човек, че не ти трябва да го слушаш всеки път - един път ти е достатъчен.
Притеснителното в поведението на националиста е друго. Това е узаконяването на вербалното насилие в парламента. След като преминеш всички граници в безсилието на злобата си и потърсиш простащината като последен изход, то това деморализира напълно парламента. Полицейският национализъм и дебелоочие, демонстрирани ни от управляващото мнозинство на ГЕРБ и "Атака", на практика са удар срещу парламентаризма. Защото парламентаризмът предполога дебати, спор и дискусия с аргументи. Сидеровщината обаче не търпи това. Сидеровщината подменя аргументите с простотии, споровете с караница, размаханият пръст се превръща в основен политически аргумент, а личните обиди стават единствената норма на поведение. И нека не забравяме. Този проповедническо-маниакален стил ни се демонстрира от човек, в чието минало стоят актови фотосесии, екстремистки възгледи, сравними с тези на отдавна отречени от историята идеологии, и его, което можем да отдадем единствено като свръхкомпенсация за липсата на други умения или физически дадености.
В този вулгарен език, демонстриран от Сидеров, както и в апотеоза на налудничавите му идеи (отсъствието от парламента да станело подсъдно?!!) има и нещо положително. То ясно разграничава политиката на две части. От едната страна стоят хората, които не биха приели това поведение, а от другата всички останали. Съгласяването с този стил, с тази лексика, с тази логика на фуражката, с това улично хулиганско поведение е морален фалит на всяка партия. ГЕРБ днес може и да се забавляват с големината на напомпания си рейтинг, но един ден ще ги измерват не по него, а по думите на парламентарното им приятелче. В този ден няма да им е смешно. Ама никак. И най-накрая. Нека да припомним на Волен Сидеров още една велика сръбска мъдрост и да му я препоръчаме като политическа мантра всеки път щом усети демоните да взимат връх: "Когато ме няма - ме няма. Когато ме има - по-добре да ме няма."

Правителство край басейна

Градската мълва разказва следния легендарен политически епизод. Жежко лято, в което слънцето е неподвижно като мозъчна дейност на депутат от управляващото мнозинство. Работно време. Край един басейн в "Дианабад" стои Бойко Борисов и звъни по телефона на свой приятел. "Ако стана министър-председател, всеки ден ли трябва да нося костюм", пита с лятна нега той. Уви, легендата не е запомнила отговора. После звъни на друг свой приятел с екзистенциалния въпрос от колко до колко часа трябва да ходи на работа на "Дондуков" 1...
Тази лятно-тревожна история прекрасно се връзва с друг случай от политическото битие на ГЕРБ, който също се превръща в митологична величина. Първият въпрос на сътрудничките на новата управляваща партия в сградата на Министерския съвет е дали ще има място за канарчето на Борисов.

Описваме тези управленски епизоди не за да се заяждаме с бохемската същност на новия премиер, а да формулираме един голям въпрос. А управлява ли Бойко Борисов наистина? Ако се вгледаме в политическата му биография, чиято интерпретация той вдъхновено подменя на няколко години, ще забележим, че неговият стил можем да определим единствено като системно бягство от отговорност. Бойко Борисов е фигура, която привлича в своите околности достатъчно количество хора, които да работят вместо него, докато той се отдава на размисли край басейна за бъдещото си премиерстване. В пристъп на неочаквана откровенност дори вчера Цветан Цветанов, титулуван като дясна ръка на Борисов, призна, че кметът на София всъщност през цялото време е слушал съветите на Йорданка Фандъкова, докато е пребивавал на "Московска". Информацията е достоверна, защото е замислена като пиарски ход за герберския кандидат. Само че тя е поредна тухличка в интелектуалното предположение, че Борисов е просто една съвсем леко куха фигура, която се изпълва със съдържание единствено чрез своите съветници. Защото когато е себе си, премиерът съвсем очевидно не се интересува от политиката, нито пък от такива дребнички неща като бюджет и финанси. Малко преди изборите журналистът от "Монд" Беноа Опкен в своя статия също бе забелязал, че Борисов предпочита да чете информации за Анджелина Джоли, а не да говори за политика. Въпрос на приоритети.
Въпросът обаче кой управлява вместо Борисов, натежава с неочаквана сила, като съпоставим всички факти. Истината се крие не в социологията, а в биографията, вдъхновено бе открил Робърт Пърсиг. Биографията на Борисов е биография на системен беглец от отговорности. На него му дайте басейн, пура и канарче...
Като казахме за канарчето, трябва да споделим, че се носят слухове и за това как Симеон Дянков, друг герберски титан, пък строи стая за котката си. И чудното е само едно - дали пък един ден основната политическа информация от това прословуто правителство няма да е, че котката на Дянков е закусила с канарчето на Борисов. Всичко е възможно. Особено като говорим за кабинет, роден в мечтите на един човек, край басейн, и то насред работно време.

Любов и духова музика

В САЩ са фалирали не по-малко от сто и двадесет вестника. Могъщата група на Рупърт Мърдок, която публикува Wall Street Journal, търпи годишни загуби от 2 милиарда и 500 милиона евро. Самият Мърдок прогнозира, че през идното десетилетие всички вестници ще престанат да съществуват... Прочетете това в статията на гуруто на свободната преса Игнасио Рамоне (стр. 10). И какви опити правят вестниците, за да се спасят? Намаляват страници, съкращават притурки, журналисти и работното време на оцелелите. Въвеждат платен достъп до електронните си издания. Пълни нещастници. Колегите трябва да попият българският опит. Това е истината. Нека дойдат в България, за да видят какво значи борба и изобретателност да се оцелява. Ноу-хау-то се нарича "слагане на властта". А властта, каквато и криза да има, винаги ще намери начин да благодари. От няколко месеца се възпираме да пишем за това. Не е проява на добър вкус да клепаш колеги. Това обаче, което видяхме вчера в броя на в. "Стандарт", е уникално. Всички журналисти с молив в ръка трябва да четат този брой, а техните преподаватели трябва да го включат в учебниците. Подсказваме го, защото имаме чувство за отговорност пред идните поколения. Историята на българската журналистика ще е с пъти по-бедна и изпосталяла без този брой на "Стандарт". На знаещите е известно, че предишното правителство въведе данъчни облекчения за млади съпрузи, ако са взели ипотечен заем. Това правителство премахва бонуса. Антисоциално отвсякъде. Как обаче да го напише "Стандарт", врекъл се в бурна любов на Бойко Борисов още в предизборната нощ? Много просто. С букви, тлъсти като коледна пуйка, на първа страница колегите пишат: "Сватбен подарък за младоженци". В подзаглавие се дава разяснение, както му е редът: "Плащат по-малко данъци за жилище назаем". Чудесно, браво на Бойко, си казва младият съпруг, минавайки покрай будките с вестници с разтреперано сърце. Разбира се, ако не прочете значително по-ситните букви в надзаглавието: "Още два месеца". За да се затвърди знанието на стр. 4, с още по-тлъсти букви, четем: "По-малко данъци за младоженци с кредит". Простата подробност, че това се премахва, а не се въвежда, вече престава да боде очите. Романтичното пътешествие обаче продължава. Пак на първа страница, над портрет на Борисов, четем: "Гасим пожари в Европа". Брей, казва си нашенецът, я виж колко сме печени и как Европа разчита на нас! Някъде вътре в броя става ясно, че ние искаме, тоест имаме желание, да се включим в една програма, която се нарича "Модул за гасене на горски пожари с използването на самолети..." Искаме да станем организатор на програмата, но друго си е да обявиш на любознателния читател, че започваме да гасим пожарите на Европа, като не могат да се справят сами, я. Енергията за журналистическо проституиране, тоест за оцеляване, обаче не може да свърши, ей така, просто на първа страница. Ако си го мислите, значи не познавате еротичния ентусиазъм на "Стандарт" към новата власт. От вътре бликат едни бюджетни дупки, оставени от Станишев, и една спестовност от Дянков! "540 млн. лв. е дефицитът в държавния бюджет от януари до септември", четем на стр. 10. А дефицитът, продължаваме да четем, за септември е само 62,3 млн. Представяте ли си САМО? И това било девет пъти по-малко от дупката за месец юли. Почваме да смятаме. Значи през юли дупката е била 560,7! Абе, колеги, нали за деветте месеца беше 540? След това се казва, че точно преди старите министри да предадат властта, дефицитът бил 556 млн.! Ама нали и Дянков си призна за излишък в края на юни от 180 млн.? Луд да станеш. На 13-а страница пък четем, че дупката в хазната била вече 710 млн... Всички знаем, че любовта заслепява разума, но чак път толкова. Цифрите са си цифри. С тях можеш да лъжеш, но друго си е нещата да ги обобщиш в коментар. За по-простите и по-несмятащите. И четем коментара на колежката Валерия Стойкова на стр. 13: "Държавата като спестовна домакиня". И защо е спестовна? Защото решила да прибира за бюджета половината от печалбата на държавните дружества. "Въпреки, че неолибералите веднага биха скочили срещу всичко положително, щом стане дума за централизирано управление", пояснява колежката. То направо си е социализъм това прибиране на печалбата. Което си било мярка срещу скъпите командировки и луксозните лимузини. Черешката на тортата обаче не е това. Какво заглавие може да се сложи на материал, в който се разказва как половината фирми в България замразяват заплатите, а всяка четвърта съкращава работници? Няма да се сетите. Те затова трябва гениалност. Внимание, заглавието е "Бизнесът вика Бойко на помощ" (пак стр. 13)! Бойко прелита от страница на страница в различни форми, различни думи, в различни заглавия и в един момент всяка дописка е като любовно обяснение. Още един пример - стр. 11, в дописката, която е за съкращенията в "Нефтохим", носи заглавието (дръжте се!) "Без съкращения в "Нефтохим". Заглавието гали все едно специално е чистено с омекотител. Истинска журналистика! И с риск да бъдем скастрени от издателя, ще се провикнем: "Братя, купувайте "Стандарт"!". Иначе никога няма да разберете какво означава истинска, вдъхновена, всеотдайна и всепоглъщаща "свирка на властта"! Любов и духова музика.

(тази статия е писана съвместно с моя колега Юрий Борисов пд псевдонима братя Ружеви. Публикувам я в моя блог, защото смятам, че тя засяга изключително важен проблем днес - отношенията между "свободните" медии и полицейската власт. Смятам, че тепърва ще има да се пише по тази тема. Това е само началото)

Шизофрения или подлост

Страхотната идея, че цялото управление на ГЕРБ дотук е по-измислено от роман на Дан Браун и по-нелепо от пластична операция на българска фолкзвезда, може да обземе всеки, които се запознае с реалните им действия. Съвсем сериозно. Кабинетът обяви вчера, че ще кърпи бюджета с 64 милиона лева от 6 държавни фирми. Нищо лошо. Криза е. Но само преди един месец в разтърсващи интервюта ни бе обяснявано, че повечето от тези дружества са били източвани от демоничното предишно правителство. Вчера с официално свое решение кабинетът призна истината - дружествата са в добро финансово състояние. Нищо от помпозните фрази не е било истина. Разминаването между думи и дела може да има две определения - шизофрения или подлост. В първия случай пукането на балона би било все пак извинимо. Лекарствата са скъпи, а и здравната система никаква я няма. Вторият вариант обаче е плашещ. Няма друг кабинет, който да се е превърнал в производител на повече нелепици от този. Никой обаче не взима отношение. Единия месец - фирмите са източени. На другия - о, не, те имат пари. Управлението на ГЕРБ прилича на тенис мач. Главите се въртят наляво и надясно, докато на цялата публика не й стане лошо от взаимоизключващи се твърдения и министри, които отчаяно имитират Бойко Борисов. Затегнете коланите обаче! Почти сигурно е, че най-доброто от световъртежа, който могат да ни причинят, тепърва предстои.

Защо кючекът е богоугоден танц в земите балкански?

(философско-хореографски анализ)

Тези дни се замислих върху великата тема за присъствието ни в този свят. Знаете как е – човек седне на маса, позаслуша се в сърцето си, почва да чете менюто, объркан от странните наименования на буржоазното пиене, най-накрая си поръчва класическата ракия, гарнира я с още по-класическата шопска салата и духът точно в този момент, освободен от оковите на скучния ден, получил крила за себе си от перспективата да се опияни мащабно, се концентрира именно върху големите проблеми на битието. Защо сме на тази земя? Има ли смисъл от мимолетните ни действия? Струва ли си да заглаждаме апетитните блондинки по съседните маси щом изобщо не е ясно каква е ползата от цялата операция? Да, хаха, едната полза е ясна на всички, но преди първата ракия духът човешки е склонен да мисли в по-философска дълбочина и с картезианска страст отхвърля първите, тоест най-измамните мисли, които ни идват наум. Така че, оставяме физическите дадености и свързаните с тях помисли, отричаме материята, за да преоткрием духа, домогваме се почти до облаците от мъдрост, отвъд които сияят небесните градове на откровенията и точно тогава, ама точно тогава, винаги е тогава, сервитьорката – този пратеник на нечистите сили – ти носи поръчката и сиянието на мъдростта изчезва претопено от хладината на чашата и настъпва ледниковата епоха за разума и за дръзновените му полети...

Та, тъкмо човек се замисли за присъствието си в този свят и за своето предназначение, почват да пристигат чашите, оркестрите включват инструментите и музиката става толкова силна, че всяка мисъл е възможно единствено под формата на подвикване. Ето как българската философия е застинала и не се развива. Тя няма необходимите социално-психологочески условия да отлепи от масите, за да се взре в небесните бездни. И така, както вече споменахме няколко пъти, ракията идва, духът се завръща в тялото, за да може и той да поеме от високия градус и тогава мисленето на философските съзнания като мен придобива нова насоченост. Ето защо реших да ви направя съпричастни на народопсихологическите ми откровения за танцуването на кючек по земите балкански, неговото социално основание, подплатено с изящна доза просташки и дебелашки хумор. Естествено тези разсъждения идват едно по едно, не са във формата на внезапно откровение, тяхната логическа взаимовръзка може да бъде проследена, а ако се загуби някъде, то не обвинявайте за това нещастният автор и философ, а проклинайте производителите на фалшив алкохол, друга част от слугите на Нечестивия...

Та, както си стоях на масата, нека да приемем, че това е станало в някакво митологично, почти вечно време, направо в друга реалност, извъднъж се изпълних с дълбоко разбиране за ролята на кючека. Това е танц на алкохолната невъзможност да извършиш каквото й да е различно физическо-моторно движение. Кючекът е мистично продължение под формата на танц на траекториите на пияния българин, или нека да го кажем балканец.

Ето ви пример. Да предположим, че един наблюдаван от нас социален обект, от вида хомо сапиенс, на около 40 години, плътно подгрял с три ракии и една салата, реши, че е време да даде воля на артистичното си начало и излезе на дансинга. Какви са неговите опции да танцува? Диско? Представяте ли си само? Светът се върти пред очите му като електронна ротативка заразена от модерен компютърен вирус, а той трябва да се кълчи така все едно изпълнява ритуал пред забравен бог! Никога! Социалната природа на българската реалност не би допуснала подобна срамотия.

За какво друго се сещаме? Рок-музика? О, да вълшебен избор – навдига се наблюдаваният от нас подпийнал кадър и започва да куфее.Преживелите добре знаем за лека част от ужасите на опиянението – в момента в който тръснеш глава неумолимата сила на гравитацията те повлича в тази посока, при това неотменимо, подобно на дълг към заложна къща, и щеш не щеш паркираш себе си и своя череп в стената, което е действие болезнено почти колкото плащането на сметка за парно през зимата.

И най-накрая съществуват извратеняшки форми на музика, бийтове, хаус, разни други дивотии, които обаче са така несъвместими с широтата и комуникативността на българския дух, че го скапват преди още желанието за танц да бъде изместено от подсъзнанието в съзнанието...

И така ни остава кючека. Универсален танц с повтаряеми движения, при който няма такова нещо като правила. Това е толкова математически изчислен танц, че определено взема предвид и факта, че ще бъде танцуван предимно от подпийнали хора. Така всяко залитане може да бъде взето за ефектна чупка на мащабен танцьор. Разкарването от единия до другия край на дансинга, докато наблюдаваният от нас обект подвиква мощно „Оп, оп, оп!” също може да бъде приписано на мистични способности в танца. Интересното на кючека и на неговата почти богоугодна природа е това, че той не изисква непременно движения с краката, защото сме наясно, че много често кръчмарската реалност не само изисква, а направо призовава духа да отиде отвъд нелепите граници и да се опита да изпие много повече ракия от това, което обокновено се счита за прието. В този случай дори само размятането на ръцете като в древен дервишки култ или като опит да повториш цялото колективно несъзнавано на стара Индия, пак минава за изразяване на творческа натура. Ако пък наблюдаваният обект все пак намери сили да се изправи и да докрета до дансинга, то не е задължително да стои на краката си, а падането на колене се счита като необходима хватка във висшето кючек-майсторство.

Кючекът изисква единствено морална устойчивост в мъжката душа, защото докато при силния пол този танц е израз на древно знание да се забавляваш подпийнал, то при изпечените представителки на женското съсловие кючекът става мощно оръжие за промиване на мозъци. Коя ли мъжка душа в тази вселена (да не коментираме тук изключенията, че текстът ще придобие депресивни оттенъци) би издържала на гледката на жена с гол пъп, която клати бюста си както торнадо клати нещастна брезичка. В този смисъл кючекът ни е пратен на помощ в кризисни телесно-моторни ситуации, но те съдържат в себе си и своя капан. Мъжкият дух, който след дозите опиянение вече е изгубил социална чувствителност лесно може да падне плячка единствено и само пред представителка на нежния пол, която знае да описва с задните си части окръжности, на които дори Айнщайн би се затруднил да изчисли формулите и пи-тата, или както и там да се казваше проклетото число. Точно в тази си част кючекът се издига до нивото на културна революция и неговите социални значения нарастват неимоверно...

Фактът обаче е неоспорим. България без кючек щеше да е една по-тъжна, стерилна и най-важното нетанцувална България. Преди години серия от интелектуалци, наподобяващи на спаружени моркови, които дори прегладнял и разгонен заек не би захапал, многократно подхвърляха теорията, че българите трябвало да се откажат от ракийката, салатката, а в тази поредица неизказан стоеше и кючека очевидно. Това беше фундаментален опит за необългарско харикири, което пиещото гражданско общество отрече с тихи революционни действия, удвоявайки два пъти сметките си в кръчмите, както и хонорарите за оркестрите за кючек. В този смисъл – кои сме ние, че да отричаме мистичната сила на един държавно-организиращ танц, една непреходна част от нашата генетика, танц, който дреме в дъното на клетките ни, в бездните на ДНК-то и само чака подходящото пиене, подходящото мезе и подходящата девойка, за да изплува като воден дух от там и да те направи щастлив точно в миг за който не подозираш...

Щракни с пръсти, извикай два пъти, огледай се за капаните и дори и когато презираш кючека се опитай да го разбереш. После всяка вселена може да ти изглежда добро място. Оп, оп, оп!

Моите болки за БСП

Преживях болезнено резултата от изборите на 5 юли 2009 г. Нито очаквах резултата, нито съм подозирал, че ГЕРБ могат да победят така смазващо. Резултатът беше като събуждане от розов сън. Вярвах в някои неща, които в спешен порядък просто трябваше да преоценя по нов начин. Това е здравословен, макар и леко болезнен начин за справяне с реалността. Факт е едно. Известно време не исках да пиша нищо за моята болка БСП, защото най- никога няма да престана да бъда социалист, макар, че това звучи невероятно банално. Големите идеи винаги са банални, но пък точно заради това вълнуват.

Изписал съм стотици статии за БСП. Преди обаче ми беше лесно. Твърдо вярвах в някои неща, други смятах за безпрекословна истина. Можех да си обяснявам процесите, а там, където ми е било трудно замествах това с някаква странна комбинация от сляпа вяра, доверие и идеализъм. Не възприемайте последното като моя хвалба, май всъщност го пиша като самокритика. Имам чувството, че 2009 г. се оказа черна за БСП, защото рядко съм виждал толкова дълга и толкова голяма поредица от грешки, които в съчетание с натрупаните проблеми бяха просто като атомна бомба върху всичко онова, което БСП би трябвало да символизира и представлява. Тук ще се опитам да събера накратко няколко свои истини за тъжната реалност на БСП днес. Това няма да е цялостен анализ, защото нито имам силите, нито енергията да го напиша. Ще отбележа проблемите по които трябва да се дебатира най-вече според мен.

Нека най-накрая да си го кажем направо - "Презареждане" беше провал. Не точна като акция и като опит за обединение на младежите, а като сбъркано политическо послание. Хората искаха радикални промени, ние им предлагахме да напълнят с акцизен бензин резервоара на "Ферарито". Подобно разминаване на реалности никога не остана ненаказано. Това е като да живееш в паралелен свят. Хората го усетиха. БСП са самозабрави по най-брутален начин. „Презареждане” стана симптом за изкривеният начин по който ръководството на партията възприема света. Дори авторът на тази идеологическа концепция Кирил Добрев призна нейния крах. И то той го призна пред младите хора, които се бяха събрали да учредяват Младежко обединение, без да отбележи тъжната ирония на факта, че това обединение е продължение на „Презареждането”, но с други средства. Тази кампания беше един политико-инженерски опит да бъдат подменени реалните проблеми на БСП и да бъдат заместени с червени костюми и въздухарска лексика. Това беше някакъв нелеп опит да пробутаме на обществото митология за БСП, че тя е партия, каквато никога не е била.

Второ. След изборите загубата породи невероятно количество анализи. Изборите бяха като смазващ удар със сонда върху партийните членове. И съвсем естествено е, че започна раздвижване на партийните пластове. Дори и тези, които мълчаха изведнъж преоткриха опозиционерите в себе си. Но всъщност това не е лошо. Ето защо аз бях съвсем леко възмутен от писмото на Кирил Добрев до неговите другари. Според Добрев шумът щял да убие БСП. Това не е вярно. Това не може да е вярно. Шумът в БСП не е нездравословен. За първи път от 8 години насам БСП води истински дебат за своето бъдеще, а това, което ме радва най-вече е, че тези идеи имат и личностни измерения. БСП стана жертва на усещането за безалтернативност в партията, идейните дебати бяха замряли, всички гласуваха машинално, заседанията на НС бяха символ на вселенската скука, че и отгоре. Сега повече никога няма да е така. Аз намирам това за позитивно.

Не шумът, тишината щеше да убие БСП. Шумът е знак за мен, че в БСП още се диша, че в БСП има живец, че независимо, че ни отписват, има хора готови да излязат с идеи за тази партия. По-добро нещо - здраве му кажи. Дискусията на места става малко грозна, вади се мръсно бельо, но кога партийните дискусии където й да е, са били различни. Писмото на Кирил Добрев ми се струва като нелеп опит да се опита да отрече факта, че и той е виновен за състоянието на БСП, че той трябва да поеме своята част от отговорността, вместо да се отдава на епистоларни упражнения.

Трето. Тъжно, но факт. Сергей Станишев сам е виновен за две-трети от следизборния шум в БСП. От него се искаше едно простичко и съвсем елементарно действие - да си подаде оставката. Да поеме отговрност. Защото не е отговорност да се свиеш на партийния връх, отговорност е да знаеш кога и най-важното как отново да поискаш доверие. С отказа си да подаде оставка Станишев направи така, че съмнителни фигури като Овчаров и Петков днес вече могат да говорят като дива опозиция, все едно са ангели. С отказа си от оставка той ги оневини. Даде им статут на партийни ангели. Накара ги да преоткрият левите си речници и да заговорят за морал. Дори и само заради тази зловеща трансформация, Станишев трябва да се оттегли. Защото в него беше концентрирана надеждата на цяло едно поколение. Днес вече трябва да констатираме, че той пропиля тази надежда като със страстта на фалирала американска банка. Това е реалността. Той продължава да ми е симпатичен като човек. Но това нищо не означава.

Четвърто. БСП в момента трябва да е опозиция на едно авторитарно и полицейско управление, което залага на политически димки, популистките бомбички и премиерските изхвърляния. За целта обаче БСП трябва да преоткрие гражданското общество, което вече е проблем, защото тези граждани не щат и да чуят за БСП. Толкова е просто и страшно. Татяна Дончева тук е права - хората ни мразят. Мразят ни, защото БСП направи компромис с морала, БСП пречупи своите ценности, БСП стана параван на нечисти интереси, а лидерът на БСП дори не направи най-важното - да си подаде оставката в нощта на изборите. Значи в Германия може да се подават оставки, в Гърция може, само България е някакъв политически парадоксален свят. Хайде молим! БСП никога няма да е в състояние да се заеме с проблемите на гражданите, докато не реши собствените си проблеми. Например - защо трябваше да се чака до конгреса, за да се направят някакви промени, за да се зададе поне усещането, че в БСП се мисли за промяна. Не - парализата е пълна. Това не е парализа на левите хора. Това е парализа на ръководството. Това е политически ступор. Заради този ступор гласовете на хората, които не са в хибернитичен сън звучат толкова силно и създават усещането за титаничен шум.

Когато всички са притихнали и шепотът е като вик...

И последно. Съжалявам, боли ме като го казвам, наистина ми е жалко, но изобщо досега не съм чул Сергей Станишев дори на намекне за своята визия за промяна на БСП. Защото нещата, които говори сега сме ги чували и преди. Искаше ми се той да излезе и ясно да начертае плана си за изход от политическата криза на партията. Единственото, което разбрах от думите му, че създаването на Младежко обединение по мистичен начин и с алхимична магия ще разреши организационната криза на партията. Хаха. Всъщност създаването на обединението не решава абсолютно нито един от важните въпроси, а отново се действа на принципа на димната завеса. Поколенческото нахъсване в партията е политически толкова грешно, че прилича на това да вадиш зъб като стреляш с автомат в него. Не можеш да изправиш двете поколения от двете страни на фронтовата линия. Защото – и съжалявам, че го казвам и това е най-болезнената мисъл за мен в този текст – младото поколение е по-лошо от старото. Старото поколение поне знае как да води дискусия за идеи, за принципи, за някакви идеали, докато младото е усвоило апаратните игри и интригантските похвати като адепт на непозната религия.

Нямам представа какво ще стане на 18 октомври, на конгреса на БСП. Всъщност не очаквам сензации. Дори не съм сигурен, че ги искам. Искам нормализация. Искам различна БСП. Искам БСП да стане лява партия. Партия на надеждата. Която знае, че нейната политическа мисия е да е на страната на онеправданите, на онези обикновени хора, които се нуждаят от защита и политическо представителство. БСП трябва пак да стане партия на идеите, защото тези идеи са толкова големи и така вълнуващи, че всеки път като се замисля за тях очите ми се пълнят със сълзи. Аз съм наясно, че идеите никога не умират. Партиите обаче го правят. А не искам и да се разделям с БСП. В крайна сметка човек трябва да е наясно със себе си и да знае кога да се промени. Да усеща кога нещата в света не са наред. Да разбира смисълът от това да вярваш в неща четири пъти по-големи от самия теб. В това е смисълът да търсиш идеали и да знаеш, че идеите ти един ден със сигурност ще променят света. Но стига съм говорил аз. Нека в един тъжен и меланхоличен текст да дам думата на Валери Петров. Той много по-добре от мен ще постави оптимистичният край на това разсъждение с една невероятна творба:

Подранил

Къде съм гледал, где съм бил,

часовникът ли ме измами? –

С цял час за кино подранил,

стоя пред светлите реклами

и гледам булеварда. Да,

по-ярък той е станал днеска,

но тези нови господа,

но тази бизнесменска треска!

И тези просяци! И тез

познати с вид неузнаваем!

Печалба, сметка, интерес,

Надвихте, трябва да признаем!

Но сигурни ли сме? Дали

в далечно или близко врече

туй, дето днес се провали,

друг образ няма да приеме?

Да, може би мечтата в нас,

най-скъпата от всички скъпи,

и тя избързала е с час,

но той, часът й, ще настъпи?...

В кристално някакво стъкло

сълза глупашка се оглежда:

Да би било!...Да би могло!...

Живей в сърцата ни, надежда!