Първо искам да направя едно уточнение. Да се четат книги е много хубаво нещо. Аз не мога да си представя живота си без книги. Адът - това е място без книги. Книгите са мой спътник от четвъртата ми година насам. По дяволите, аз имам дори невроза. Никъде не тръгвам без книги. Дори слагам в багажа си много повече отколкото мога да прочета за времето през, което ще пътувам. Просто изпитвам ужас от това, че ще мога да открадна няколко минути за себе си, а няма да имам книга подръка. Четенето е най-близкото нещо до магия в нашия свят и заради това дидактично размахвам пръст точно в този момент и ви призовавам - не спирайте да четете! Четете всеки миг от живота си! Книгите са най-хубавото изобретение на нашата цивилизация. Не вярвам някога дори да измислим по-добро от тях.
Но сега, точно сега е време да си поговорим за литературните рецензии, с които човек може да са сблъска в интернет-пространството и на страниците на вестниците. Ако има нещо, което трайно може да те откаже и то завинаги от литературата, това е да се сблъскаш челно с някоя от тези рецензии и да изпаднеш завинаги в интелектуален ступор от нея. Посветих три дни от живота си на изчитането на десетки рецензии, за да мога да бъда по-убедителен в тезите си, но се опасявам, че навредих сериозно на собствената си психическа стабилност. Защото когато човек самичък премине през инквизицията, няма кого да вини за болките и душевните си гърчове. Така че, аз сам съм си виновен за нанесените си рани. Но поне ще се опитам да представя накратко всичко онова, което ме притеснява в кратките литературно-критически анализчета на знайни и незнайни автори от нашата епоха и време.
За краткия си литературен поход успях да открия няколко интелектуални подхода към този демоничен жанр на рецензията. Първият от тях е авторът/ката да подходи смело към темата с някое глобално обобщение. Нещо от типа: "Постмодернизмът зададе пред нас нови глобални конструкции за културна перцепция на игровите дискурси и мелодраматичните социални интезивности". Нещо в този дух, дори още по-плашещо.
И ако успеете да преодолеете първото изречение ще се отзовете насред текст бъкащ с повече интелектуални снобизми отколкото са комплексите в душата на средностатистически пубертет. Интелектуалният снобизъм е особен начин за осмисляне на света. Авторът влиза в тази схема, не за да ни обясни какво ще прочетем в книгата и какво да очакваме от нея, а за да ни докаже, че в сравнение с него всички останали хора по земята са идиоти. В резултат на което дори и в рецензията на книга, която никога не си е поставяла философски претенции да обясни вселената, интелектуалният критик е в състояние да открие връзки и референции към всичко. Резултатът е емоционално опустошителен. Вместо читателят да бъде заинтригуван да си купи книгата, след подобна рецензия той вероятно би посегнат към нея единствено, ако е облечен с противорадиационен костюм. Критикът обаче точно това иска. Той настоява дискурсивно да отведе читателя до точката на повръщането като го изправи пред стената на собственото му незнание. И така в средностатистически роман, посветен на сексуалния живот на млада корпоративна брюнетка без задръжки, изведнъж интелектуалният рецензент започва да вижда препратки към Бодрияр, към постмодерните урбанистични култури, към парадигмите на глобалните модуси и разни други мистериозни неща. Резултатът винаги е едно на нула за критика. Това е игра на предварително подготвен терен, защото (а в това вече съм убеден) пишещите такива рецензии или поне повечето от тях, правят следния номер – вадят някое забутано изречение от Клод Леви-Строс и после тръгват да вадят вода от девет кладенци, за да докажат своята мъдрост като я обвържат точно с това изречение.
Хаха, аз да не съм по-глупав от тях. Ето сега ще извадим от книгата „Америка” (първо нея мернах в библиотеката си) на Жан Бодрияр едно изречение – „Съглашението за симулация съвсем не е толкова крехко, колкото си мислим, защото то много по-малко е изложено на изпитанието на политическата истинност”.
И сега вече ще ви удивя. Защото, ако трябва да пишем рецензия на „Под игото” (нали го изкараха най-популярният български роман) спокойно можем да влезем в кожата на критика-интелигент с нервен стомах и все още тийнейджърски пъпки и да кажем: „В мига в който Априлското въстание избухва, на страниците на романа се разиграва една ситуация, която постмодерно емблематизира психоконтекста на радикалното сриване. Сякаш Вазов преди Бодрияр стига до екзистенциалното откровение на французина, че „съглашението за симулация съвсем не е толкова крехко, колкото го мислим” . Екстатиката на въстанието в нейното метафизично самопораждане в ониричен аспект допълва и друга част от посочената мисъл на философа, че съглашението за симулация издържа, защото по-малко е подложено на изпитанието за политическа истинност.”
Йес, изяжте се от яд, аз го накъдрих величествено, изобщо не ми пука дали ме разбирате!
Вън от шегата след подобна рецензия, само някой студент, натровен от соеви кренвирши и влюбен в красивата си преподавателка по стилистика, би посегнал към такава книга.
Втората стратегия в рецензирането можем да обобщим с фразата „апотеоз на глобалното недоволство”. Авторите на такъв тип литературна критика обичат да застават в позицията на мърморещи по трамваите старци, че нищо добро не е станало в света след 1919 година. Изходната точка за такъв тип осмисляне на литературата е, че нито една книга не е достатъчно добра, за да получи възторжена рецензия. В резултат на този подход първите изречения на подобни критики са удивително еднакви, тоест почти като песните на Тончо Русев. Например: „След „Мадам Бовари” всички опити да се покаже страданието на един мечтател са обречени на лигаво плагиатство”. Нещо в този дух. Подобна критика успешно може да бъде насочена към всеки автор по света и то със силата на бомба с обеднен уран. Ако повечето европейски автори знаеха как точно ги резюмират и анализират бледите студенти и не чак толкова бледите полуалкохолизирани критици, вероятно щяха да си строшат компютрите и да се отдадат на някакво друго полезно за духа занимание. Характерно за погледа на глобалното недоволство е, че той рано или късно избива върху актуални политически събития от околния пейзаж в резултат на което рецензията скоро придобива вид на екстатично есе, което да покаже колко високоморална душа е нейният автор. Резултатът от подобна критика също е трайно желание да четеш жълта преса, защото там дори и най-трудните неща ти ги разказват простичко, а и все някъде между редовете има чукане.
Третият вид литературна критика (с нея смятам да приключа пътешествията в тази мрачна страна) можем да наречем „мазохистично-самобичуваща”. Идеята тук е, че книгата служи само като начин критикът да набие канчето на нещо от реалността. Най-често до този вид подход към действителността прибягват десните маргинали, които видяха в останките от крехката култура на миналия век, единственото спокойно островче на което да дебаркират с цялата си комплексарщина. И така десетки автори от световен мащаб са употребявани в стил „грабвайте телата” срещу всички особености на българския свят. Тук си реве за имена. Типични представители на този подход са Люба Кулезич и Едвин Сугарев. Няма книга в която те да не видят критика срещу селянията на българите, които са имали наглостта да гласуват за Георги Първанов. Тези критици обикновено заемат позата на вътрешни емигранти, въпреки че не слизат от екрана на телевизията и започват да използват литературата като нещо средно между картечница и неделна проповед. Най-интересното в този вид политическа критика е, че наистина описваната книга съвсем не е необходима, за да бъде отправяна тя. Но това на пречи на критиците силно и шумно да слюноотделят за въображаемите хоризонти на западнатата цивилизация и свят и гнусно да бърчат носове пред културата на шкембе-чорбата и чесъна. В този си вид литературната критика е някаква хилава останка от тоталитарно време и заради това, опасявам се, подобен подход ще е оцелее завинаги.
И така, накрая да обобщим. В морето от литературни рецензии срещнах и много, които искрено ме зарадваха. Защото бяха в необходимия баланс между лично отношение, обективен поглед и разбираемо писане. Всичко останало обаче се е превърнало в някакъв неспирно бълващ интернет-конвейр, с хилави претенции за интелектуалност, но с много повече искряща лудост и психария. Все пак трябва радостно да отбележим, че интернет се оказа добър заместител на комерсиалните критики по вестниците. Защото вестниците емигрираха от своята основна роля по отношение на книгите и сега страниците за литература в тях представляват банално преписване на текста на гърба на книгата и нищо повече.
Четете книги, това със сигурност е един от начините да се доберете до готините места в рая. Други начини за това със сигурност има, но четенето е вероятно най-приятният. Да, знам, приятните начини за попадане в ада са много повече, но не това е темата днес. Четете книги и избягвайте рецензиите. Освен ако не искате да специализирате психиатрия. Тогава – може. И моля ви, много ви моля, ще се намери ли сред вас човек, който веднъж завинаги да ми обясни какво е дискурс. Звучи ми като нещо суперсексуално. Всъщност най-вероятно е това...
No comments:
Post a Comment