Теория на черната Фейсбук лудост

(нещо като есе за виртуалната психиатрия, с един съвсем лек намек за богословие)

Не знам дали някой от модерните психолози е насочил вече втренчен и изцъклен поглед във Фейсбук, за да изследва новите виртуални лудости и неврози, които се раждат там. Това е занимание, което си струва, защото енциклопедия на ФБ-маниите би ни разкрила за съвременното състояние на живота много повече от четенето на произволен том на енциклопедия “Британика”. Просто Фейсбук позволи най-несънуваната свобода досега в историята на човечеството – волността да бъдеш друг и да имаш хиляди начини да избягаш от себе си.

Нека да не се заблуждаваме човешката история може да бъде разказана като драматичен трилър за бягството на човечеството от своята сянка. За грандиозният му и провален опит да се представи за нещо по-различно от това, което е. В крайна сметка – ФБ осъществи блянът и тласна историята в посока, която тепърва ще разбираме.

Преди да ви разкажа за една от тези лудости, още един пример. В меланхоличната си автобиография „Истанбул” Орхан Памук описва една своя детска игра. Като дете той си е представял през цялото време, че по улиците на центърът на бившата империя живее още един Орхан, точно като него, абсолютно същия, но с различен живот. Памук описва как си е представял детайли от битието на своя призрачен двойник. Това всъщност е метафора за живота на писателя, който с думите си постоянно сътворява своите тъжни империи, които обикновено са самотни и студени. Но това е като някакво протоописание на идеята на Фейсбук – сайтът, който превърна всички ни в писатели и ни даде възможност да живеем живота си като в сън.

Така още от първите си мигове във ФБ забелязах, че то е податливо на колективни мании, които бързо се разрастват до виртуална епидемия. Вероятно съм краен индивидуалист, но така и не успях да схвана играта с общите статуси, посветени на големи проблеми:

„В момента някой някъде страда от остра форма на еректилна невъзможност. Ти гледаш порно, а той „Дързост и красота”. Ти си купуваш „Плейбой, а той „Лична драма”. Ти си правиш кефа, а той си чуди с какво е разгневил Аллах. Публикувай това на стената си, ако и ти искаш цената на „Виаграта” да падне”.

Това, разбира се, е само пародия на такъв статус, но просто не разбрах смисъла да пускаш на стената си своята надежда в писмен вид, че един ден докторите ще открият лекарство срещу конюктивита. Бих разбрал смисъла от подобна колективна молитва, ако бях убеден, че в Рая имат суперсилни сървъри, безжичен интернет и мощни системни администратори. Тогава вероятно има смисъл да гърчим бъговете на ФБ с текстовете си и да се надяваме, че антивирусната програма на Рая няма да ги отсее като спам.

После станах свидетел на колективната женска мания да пишат вместо статуси цветът на своя сутиен. Освен да развие до последна степен фантазьорът в мен тази виртуална игричка не ми подейства по никакъв друг начин. Малко след като вълната от цветове на сутиени отмина разбрах, че това е било някакъв начин да се изкаже съпричастност с жените, които боледуват от рак на гърдата. Всяка болест, която посяга на тази прелестна женска част трябва да бъде заклеймена вовеки, но просто, ако не знаех, че акцията на съчувствие като нищо бих го взел и като висша гавра с болните жени. Това е двойствената природа на манията – тя е забавна, но ако не я разбереш е като явление от паралелна реалност.

И така, нямам намерение точно в момента да обобщавам всички видове лудости на които се натъкнах, а ще се опитам да споделя едно свое много сериозно прозрение за мрачната природа на ФБ. Понеже това е история за която само подозирам, но нямам никакви кармични доказателства ще се задоволя да я изложа най-общо и без конкретни имена, защото, ако на небето системно преравят мрежата, не искам аз да съм причината някой да бъде запратен в стерилната тишина на ада, където нито един компютър не работи, а нет има за 15 секунди на един еон.

Фейсбук обаче дава прекрасна възможност на един човек да удвои своята личност. Ти придобиваш виртуално тяло, което можеш да облечеш в думи. Твоят профил във ФБ – предполага се, че това си самият ти. Неделим и съвсем същия.

Така ли е обаче наистина?

Дори и да приемем, че профилът ти е продължение на твоята личност, той разширява границите на възприятията до нива, които са недостъпни за едно обикновено тяло. Обикновеното тяло трудно си чати с някой в Португалия например. Или пък в Чили. Една ФБ-личност обаче може да го направи. Кой ни гарантира, че човек е себе си във Фейсбук? Какво означава да си себе си?

Описаното не е опит да ви плаша, а просто да се опитаме да осмислим реалността. Човек не е единен със себе си в реалния живот, а още по-малко в мрежата. Да, има някаква кармична справедливост – рано или късно виртуалният и истинският ти профил се сближават в някаква точка, защото човек трудно бяга от себе си. Може би това е като двете страни на една монета, но запалените комарджии ще ви кажат, че разликата между ези и тура и твърде, ама твърде голяма.

И така допуснахме възможността Фейсбук да ни сдобива с нова личност с виртуално измерение. Това е висша форма на социално инженерство. Всяко от двете тела в един момент би се разпаднало в отсъствието на другото – ФБ-профила не може да бъде активиран без реалното тяло, но пък и реалното тяло често търси отдушник от скуката във ФБ-профила си. Ето, че си имаме рецепта за шизофрения и то извадена като от учебник. Виртуалната епоха шизофренира хората. Не възприемайте оценката като нещо лошо. Малко шизофрения е най-качествения начин да оцелееш в дивия капитализъм, който съдбата ни предложи от клоаката на историята. В този смисъл ФБ е бягство от всичко, бягство в красивия покой на електронната шизофрения.

И сега нека да усложним още повече задачата. За целта ще трябва да разкажем една история за която не съм сигурен, че е реална, а е изградена единствено върху подозрения. Но подозренията са основния двигател на истината, така че пълен напред към абсолютния хаос.

Имам един познат за който съм почти сигурен, че има два профила във Фейсбук. Единият с истинското му име, а другият с фалшиво. Защо му е било да се прави втори профил, историята виновно мълчи. Това вече е опит за свръхбягство от себе си. Някакъв фундаментален социален опит да дадеш живот на всички хора в главата си. Не удвояване, а утрояване на личността.

Естестествено ФБ-утрояването има един основен проблем. Виртуалните профили не могат да съществуват качествено без биологичното тяло. Виртуалните профили са разположени във вечността, а уви захранващото ги тяло е сбутано в реалността, където времето все коварно не достига. Тоест утрояването води след себе си хронична липса на развитие у всеки един от аспектите на експериментиращата личност.

Моят познат очевидно бе решил, че трябва да даде истински живот и на втория си профил. Това е коварна и почти литературна задача. Навремето моята учителка по литература се опитваше да смае тийнейджърските ни съзнания като ни предизвикваше да опишем повече от трима души, за да видим колко трудно ще ни бъде.

Всяка личност е космос в който постоянно избухват свръхнови звезди. По-лесно е да създадеш вселена, отколкото достоверен човек. Това е почти невъзможна задача.

Видях обаче, че моят познат се впусна с настървение в нея. И май първоначално постъпи като лаик. Реши, че новата му личност ще се отличава с определен ексцентризъм – екзотично битие, екзотични разбирания, странен свят и живот. Това обаче са външни белези и в процеса на всяко общуване външните белези много бързо се разпадат. Те са като ракета-носител, която изгаря в стратосферата на близкия контакт. Очевидно тактиката не вършеше работа.

След това моя познат заложи на схемата да пуска рядко по някой статус, снимки от „родното” си място, впечатления от книги, които е прочел. Не знам дали достоверността се получи, но пък от профила започна да си личи, че рамките са тесни за биологичното тяло, което го ръководи. Този профил приличаше на пашкул, който сякаш искаше да роди пеперуда, но все не успяваше.

Третата личност на моя познат започна да участва в групи, в дискусии, започна да се изживява като незапомнен идеалист, като философ, защото искаше да избяга максимално далече от оригиналната си личност. Това е проблемът на втория профил във ФБ – от него има смисъл само, ако не дублира първия. А за да избягаш от себе си се иска твърде много кураж.

Ще пропусна известна част от еволюцията на този профил, за да ви запозная с мрачния финал. Втората ФБ личност на моя познат сякаш изживяваше душевна колизия като експлозия. Започна да пише несвързани неща, започна да се кара с всички, сякаш накаква черна виртуална сила бе обсебила профила му и никакъв електронен ексорсизъм не би му помогнал. Напомняше ми малко на един велик роман от Набоков – „Покана за екзекуция”. В неговия край главният герой Цинцинат Ц. върви през своя свят, а този свят се разпада сякаш е от картон. Същото се случваше и с тази виртуална личност. Тя сякаш имплозираше в себе си. Събираше се в едно, малко преди да гръмне завинаги. Да се сведе до една-единствена точка, до едно-единствено изтриване.

Най-накрая, поне така твърдят празните ФБ-полета, този профил изчезна, вероятно изтрит завинаги от своя автор. Не знам и какво точно е станало със самия автор, за да прибегне до тази стъпка. Сигурно се е уплашил от чернотата и мрака, които почна да излъчва. Иска ми се да е така.

Утрояването на личността май е обречено завинаги да завършва трагично. Защото триединен е само Бог, ние може би сме обречени никога да не постигнем подобно триединство и винаги до докарваме до лудост третата си личност. Особено, когато искаме да я направим пълнокръвен човек. Този почти божествен процес е неуспешен, защото човек може да бъде автор единствено на себе си и когато се опита да произвежда вселени, но по свое подобие – мракът винаги плъзва в тях и чернотата трайно се настанява. Става нещо като анти-аз. Мракът в нас въстава срещу божеството в нас. Хаха, звучи твърде оплетено, но съм убеден, че съм прав.

Можем да избягаме от себе си, но цената, която плащаме е твърде висока – плащаме с добротата си.

В крайна сметка не бива да превръщаме ФБ в местопрестъпление. А няма как да избягаш от злия си двойник, ако не го убиеш. Слава богу, все още убийството чрез „delete” не е записано в Наказателния кодекс.

Виртуалната игра на полулудости и шизофрении обаче те изправя неумолимо пред най-важния въпрос – а доколко истинен си самия ти. Ако утре някой изпита съмнение в твоето съществуване като реален човек – би ли могъл да докажеш, че си истинки, вън от това да се видиш с него. И този въпрос ще ме мъчи в следващите години. Защото за мен ще е доста неприятна изненада, ако в дните на Страшния съд, когато - поне така се твърди – всеки ще бъде съден според делата си, мен ме оставят като зрител на цялото шоу, а ФБ-личността ми ще е тази, която ще дава бликащи от мъдрост и веселие отговори.

А и какво ни гарантира, че Страшният съд няма да е просто поредната игра във ФБ?