Мелодраматичната левица

Тъжно е да си го признаем, гадно е да го отбелязваме, ужасно е да наблягаме на него, но левицата в България се намира в състояние на тотален сапунен сериал. Може би някой извлича красиво удоволствие от това, но на повечето хора драматизмът им идва повече, а сюжетът отдавна е непроследяем за други освен за хардфеновете. Тъжното е, че тази ситуация очевидно ще се запази достатъчно дълго време, за да издразни абсолютно всички. БСП не се отказва лесно от собствената си драматургия, особено сега в късната епоха "Станишев", когато всички рационални аргументи срещу водената политика се подменят с емоционални истерии, невротични обвинения, и тонове изляти думи за съдбата на партията и личните отговорности на членовете.
Защото в БСП тече една огромна подмяна. Идва пришествието на мелодраматичната левица. С тази интересна фраза имам предвид наличието на хора в БСП, които отказват изобщо да чуят логически подредени аргументи за необходимостта от смяна във върховете на партията. Пред тях не върви логика, нито рационалност. Защото в мига в който започнеш да им обясняваш реално нещата, те веднага те потапят във водопад от сапунени думи.

Оказва се, че Станишев не трябвало да си подава оставката, защото къде сме били ние през това време, къде е личната отговорност на всеки от нас? Когато споделиш, че е време сегашното ИБ да си събира багажа и да ни оставя на мира, изведнъж мелодраматизаторите в левицата започват да твърдят, че си нарцис, че си обзет от жажда за мъст, че смяната на лидера и ръководството изобщо не било най-големия проблем, че всички трябвало да открием грешките си. Това е сапунена пяна с много политическо лустро, но е запушена като улица без изход.

Защото мелодраматичната левица зад пороя от думи всъщност издава безсилие. Когато отречеш реалността и предпочетеш киното за свой аргумент, можеш да целунеш здравия си разум за сбогом. Точно това става с БСП в момента. Тя си купува жълта книжка от историята, заради страстта си към розови сериали. Защото сапунената опера е апотеоз на култа към невинност в този свят. Мелодрамата е по-малката сестра на това състояние. Ръководството на БСП отчаяно иска да няма виновни, да се разтовари от вината си върху всички и като парашутист да дебаркира върху някой тропически остров, където да пие зелени и запотени коктейли. В реалния свят това никога не се случва. Заради това на помощ идва мелодрамата.

Мелодраматичната левица е конспираторска по своята същност. Понеже изхожда от върховната невинност, нейните представители заемат позицията на глобалното добро. Който е безгрешен той да хвърли първия камък, библейски зоват те. В този свят всичко е удар срещу праведните. Заради това мелодраматичната левица е склонна да живее в състояние на вечно подозрение за конспирация. Всички искащи някаква форма на промяна са зли и нечисти. Мелодраматизаторите са последната линия на защита. Те съществуват в долината на недоизказаните клишета и половинчатите истини. „Положението на БСП наистина е тежко, но... нека да помислим дали Станишев има реална алтернатива”, „Левицата загуби изборите, но... дали само ръководството е виновно”, „Всичко е егати хаоса....но, къде бяхте всички вие през тези години”. Това са част от естествено раждащите се фрази на мелодраматичната левица. Тя отказва да признае реалността, защото в реалността трябва да си признае, че без промяна краят е застрашително близо.

Спорът с мелодраматичната левица е невъзможен. Защото тя е като дрогирана армия – старае се да зарази с псевдоморалните си халюцинации всички останали. Когато изместиш политически спор на някаква лъжливо-етична основа, тогава разговор е невъзможен. Аргументите си посрещат с истерия. Анализът с обвинения. Реалността получава за отговор съновидения, а истината – доволно количество етически оправдани лъжи. БСП се е заклещила философски в този неразрешим спор и упорито наподобява самурай, който се опитва да си направи сепуко със зле наточена лъжица. Не стига, че се самоубива, но се самоубива по тъп начин.

Понякога в морето от мелодраматизатори се появява и по някой свеж лъч, който отдалече почти може да изглежда разумен. Всеки порив за обяснение на света от страна на сегашният елит на БСП си струва да бъде прочетен внимателно, заради това точно в този текст ще се опитам да анализирам една ключова (а дали да не я наречем програмна с всички отсенки на това прилагателно) статия. Главният редактор на ДУМА и депутат от левицата Ивелин Николов тези дни написа своят текст „Промяната” и се видя, че част от мелодраматизаторското крило в БСП едва ли не откри своите „Отнесени от вихъра” в този текст. Заради това си струва да обърнем внимание на тезите на Николов, при целият риск да обобщавам тезите на своя началник. Но политиката така или иначе е карнавал за душата и опит за кармична игра на руска рулетка, така че нямаше да е достатъчно интересно, ако не беше опасно.

И така. Статията на Николов започва с подкупващото с откровеността си изречение: „Няма какво и от кого да крием - една година след изборната загуба партията на българските социалисти продължава да е в тежко състояние”. Само по себе си това изречение вече издава известна опозиционна палавост на левия депутат. Защото е в рязък контраст с оптимистичната етапна оценка на изпълнението на конгресните решения, която предизвика толкова много дебати на последното заседание на НС. Там констатациите са точно обратните – партията възстановява доверие и организациите се стабилизират.

Точно когато обаче е спечелил вниманието на публиката, Николов тръгва по един меко казано странен път. След като набързо обобщава, че една година след изборите шокът вече е необясним, главният редактор на ДУМА си позволява ексцентричен извод: „Очевидно причините вече не са само в изборната загуба”. Без да отричаме правото на всеки да има свое политическо мнение и разбиране, трябва да отбележим, че няма как това състояние да е очевидно. Защото проблемите, които БСП имаше малко преди и след изборите си съществуват и днес. Те не са решени по никакъв начин, а увеличаващият се ропот срещу Станишев от ден на ден става все по-силен. БСП е застинала във времето партия, заради това основната конструкция на статията „Промяната” рухва доста преди да са направени даже основните изводи.

Но, хайде да не издребняваме, все пак рядко имаме такива текстове, така че да продължим пътешествието нататък. След като е открил, че проблемите вече не са само в загубата, левият депутат се впуска в мащабната задача, да обобщи версиите, които съществуват за промяната в БСП. Без да е част от мелодраматизаторската левица обаче, Николов на първо място поставя нейната аргументация. Оспорвано не приема извода, че е време председателят да си ходи, защото пита кой ще му е заместник. После обаче тръгва да брани и опозицията, защото без нейните мнения партията нямало да може да се обновява. Най-накрая въстава и срещу идеята, че старото поколение трябва да се маха и да идват младите.

Има какво да се каже срещу това обобщение, но в случая си струва да отбележим само едно. Ивелин Николов влиза в доста интересно и показателно противоречие със самия себе си. Защото само преди година, малко след зашеметяващата загуба, той написа различна статия в ДУМА – тогава твърдеше, че Сергей Станишев трябва да бъде оставен сам с младите и те ще спасят партията от гибел. Но нека да признаем правото на развитие на политическите позиции. А пък и интересното в статията „Промяната” тепърва предстои.

Според Николов пътят на партията е някъде по средата между всички изразени мнения. Заради това точно след тези изводи, той дава своята визия за това как БСП трябва да се пребори с за своето бъдеще. Но всъщност – дали я дава наистина? Езикът може да бъде коварен и вкарва гол на автора на тези редове. Защото всъщност главният редактор на ДУМА доста умело обобщава една лява визия за България. И е трудно, бих казал почти невъзможно, ако си ляво мислещ човек да не се съгласиш с нея. Тази лява визия е като красив сън и за страната ни би било чудесно, ако се потопи в него. Това ще райско състояние. И заради това като треньор на боксов играч в нокдаун, Николов се опитва да размаха шишенцето с амоняка под носа му, та току-виж го събудил.

С тежестта на целия скептицизъм, който нося в душата си от 5 юли насам, ще споделя, че мисията е невъзможна. Защото статията на Николов е като указания как да лекуваш счупен крак на пациент, докато пациента страда от бронхопневмония.

Безкрайно се радвам, че един ляв депутат и член на Националния съвет, журналист при това, е имал куража с думи прости и ясни да обясни визията си за лявото и за неговото бъдеще. Обаче това не е диагнозата на БСП. БСП страда, защото туморът не е махнат. Няма как да има лечение без да си отговорим на въпроса за вината. А вините в БСП са като отворени рани през които изтича кръвта на партията и заради това тя се движи безцелно и хаотично като кокошка с отрязана глава. Френският философ Режис Дебре, бивш кастрист, в своята книга „Слава на нашите господари” прави изводът, че Бог влиза в нас през раните ни. В този смисъл БСП вече е изцяло божествена партия и единствено в този черно-шеговит смисъл мога да приема небесните и райски описания на лявото бъдеще на страната от страна на Николов.
Вън от тази утопия обаче – БСП е неспособна да постигне бъдеще с провалените фигури от миналото. Според някои анализатори на статията с нея Николов фигуративно казано шибвал един по мутрата на Станишев. Вероятно пацифистът в мен е взел окончателно връх, но аз не виждам в текста му дори намек за бойни действия.

Защото тъкмо, когато текстът трябва да прелее в манифест озаглавен: „Защо трябва да намажем Станишев с катран и пера и да го изгоним от „Позитано” статията придобива един минорен тон и започва да юрка всички социалисти да стават нещо наречено „социалисти на действието”. Красива и вдъхновяваща фраза. Но въпросът за вината по някакъв начин остава нерешен. Намеква се, че вината е в бездействащите областни лидери и други явления от корупционната фауна и заради това се призовават останалите членове да заливат с идеи ръководството и да определят дневния ред на обществото. Красиво и фантастично. И абсолютно невъзможно. Нека да го признаем.

Десетки социалисти от цялата страна неведнъж са се опитвали да атакуват старото статукво и са рухвали победени в прахта. Десетки социалисти от цялата страна са се опитвали да вкарат чист въздух в организациите си, да проветрят отровната атмосфера и са били побеждавани от обединения фронт на интригите. Десетки социалисти от цялата страна са се опитвали да блеснат с оригиналност и визия и са били нокаутирани от повеите на скудоумието. И всичко това с мълчаливото съгласие на централното ръководство. Докато Станишев пишеше „Защото сме социалисти” млади социалисти от цялата страна си хвърляха партийните билети, защото не искаха да стават заложници на нечисти интереси. Докато Станишев преглъщаше виновно в изборната нощ, десетки социалисти, и млади, и стари, отказаха да участват в театъра на провала, който им бе поднесен. Докато Станишев и сие твърдяха, че ще променят партията, десетки социалисти предпочетоха вече да не се интересуват от левицата, вместо за пореден път да бъдат изглъгани, продадени, изоставени на хищниците по места. Какво действие? Каква промяна? В партията на хищниците единственото възможно действие е да станеш хищник или да бъдеш изяден. Лидерът на БСП и хората край него с години търпяха гаулайтерстването, нечистите политически съюзи на местните дерибеи, корпоративните им схемички, лъщящите им от жажда за власт очи. Заради това преди да се напише статия със заглавието „Промяна”, трябва да се напише статия със заглавие „Моралът”. Защото изцедена от морал БСП се превърна в карикатура на партия. И заради това най-хубавите думи, които могат да бъдат казани в нея, не могат да избягат от статута на клише.

„Днес, а не утре”. С тези думи завършва статията, озаглавена “Промяната”. Няма нищо лошо в посланието. То е закъсняло с една година обаче. След една година на безумно управление, БСП не може да отлепи от дъното и се гърчи като неясен подводен вид, приклещен в титанично цунами. Защото БСП носи своята вина и, ако не се изчисти от нея, няма как да има промяна. Виновниците трябва да си платят. Нямам предвид да ги екзекутираме. Нека да имат доблестта да си тръгнат. Малко доблест, за да може да стане промяната. Защото иначе ще удавим БСП в сълзи и мелодраматизми, ама резултатът ще е смешен като костюмче на пияна депутатка от „Атака”. Статията на Ивелин Николов е полезна, но вероятно за някое друго време. При други условия. Сега тя е като един сбор от красиви думи. И какво от това? И какво от това?

В един от любимите ми романи – „Роман за три гроша” от Бертолт Брехт сюжетът е рамкиран от историята за странния войник Фюкумби. Накрая на романа войникът сънува, че е част от съдебен процес, който трябва да осъди една притча, разказана от Христос, която всъщност възхвалява богатите. Бедният войник изслушва показанията на всички, включително и на самия Христос в този шантав сън. Най-накрая присъдата му е безпощадна. Виновни са всички, които са вярвали с години на тази притча. Виновен е всеки, който се е опитвал да търси друг смисъл в нея. Виновен е и самият войник Фюкумби, защото също е закърмен с тази притча. Той осъжда и самият себе си на смърт. Това е истинската присъда. За да бъдем невинни, трябва да се отървем от вината си. Но не като се правим, че не я виждаме, а като бъдем безпощадни към нея. Заради това ми се искаше някой да напише статия „Виновен съм”. Без мелодрами и сълзи. Истината и само истината. Точно сега.

Днес, а не утре.