Гражданската война в България започва през септември 1918 година. Тогава избухва най-великото събитие в странната българска история - Войнишкото въстание. Интересното е, че отзвукът от тази гражданска война продължава и до днес, а, ако подходим задълбочено по въпроса ще установим странният факт, че гражданската война у нас не е спирала никога от момента на нейното започване. Ще се опитам да обясня.
Ако отворите Уикипедията (а днес това е основният източник на информация на младото поколение) ще прочетете следното красиво изречение: " Владайското въстание е бунт на дезорганизирани и дезертирали части от българската армия, отстъпващи към София след поражението при Добро поле през септември 1918".
Дезорганизирани и дезертирали? В самото политическо отношение към събитие днес се чувства именно тази разделителна линия, която характеризира всяка гражданска война по земята.
Защото на практика Войнишкото въстание е първото модерно политическо действия в новата българска история. Този политически преход е най-труден за взимане в съзнанието на един човек – да разбереш, че истинският ти враг не е в окопите пред тебе, а са хората, които са те пратили на една кървава, безсмислена, отвратителна и предварително изгубена война. Тази трансформация на мисленето бележи началото на противопоставянето, което можем да усетим днес. Войниците излизат от окопите, а българският войник според прословутата ни патриотична песен е „измокрен, гладен, изморен” и тръгват към София, за да потърсят сметка на демоничната власт, която в името на управленските си фантазии и фиксации ги е запокитила на фронта, за да мрат като мухи. Къде тук можем да причислим прилагателното „дезорганизирани”? Точно обратното - тези войници за първи път се организират в живота си. За пръв път стават нормални. Преоткриват истината. И не дезертират, а извършват делото на дните си – тръгват срещу истинският си враг, за да потърсят промяна. Именно през 1918 година България скъсва с възрожденския топъл мит за единната нация. Тогава за първи път ясно се показва, че държавата е драматично разделена и двете нейни части не могат да съществуват съвместно.
Когато човек захвърли политическите митологии на боклука, той е в състояние радикално да трансформира околната действителност. Така войниците създават Радомирската република – първият опит за такова народно политическо действие.
Гражданската война обаче започва малко след това. Когато богатите юнкери, възпитаниците на военните училища в София разгромяват обикновените войници край Владая. Всъщност те ги избиват почти до крак. За да се спаси управляващата върхушка посяга на собствения си народ. Богатите избиват бедните. Може да е опростено като разбиране, но можем да сведем Войнишкото въстание този до тази оголена теза.
Вече си имаме гражданска война.
Българската история е доказала и друго. Там, където се е проляло дори е една капка кръв, забрава никога не идва. Нашата история е опиянена от призраците на кръвта и ние като общество отново и отново се сблъскваме с картината на екстремното противопоставяне – когато едни българи посягат на други. Това е различното в описанието на Войнишкото въстание.
Самата власт започва да чертае разделителните линии. Врагът вече не чужд, не е друг, врагът е твой съотечественик, на който просто не му пука за тебе. Пролятата кръв остава да тежи като клеймо през всички години и, както ще видим гражданската война системно се възпалява именно от картините на насилието в миналото.
Вероятно модерната държава се крепи върху репресивните институции, но когато репресията мине отвъд една определена граница, тя радикализира цялото общество.
След Първата световна война Българие вече не е същата държава, не само заради националната катастрофа, а защото става болезнено ясно, че политическите въпроси, които има да решава страната вече са вътре в нея. Тя ги решава с насилие, което само подклажда искрата на избухналата война. Избухналото насилие показва, че българската държава никога не е била в състояние да решава проблемите си в диалог. Насилието замества думите. Репресията – състраданието. И резултатът вече го знаем всички.
Философите твърдят, че Първата световна война е културен и обществен прелом в цяла Европа. Старият континент се събужда от кошмара и осъзнава, че илюзиите на романтичното минало димят в руини. Империите се сриват, а социалните противоречия придобиват толкова развихрена форма, че нито едно общество не остава защитено от сблъсъци
На този фон България е нещо уникално. Защото гражданската война, която започва през 1918 година не спира. На вълната на радикалната промяна на власт идват земеделците и Александър Стамболийски става премиер. Това не е исторически трактат и няма да описваме кървавите събития, но е факт, че политическите кръвопролития следват едно след друго – превратът през 1923 г., Септемврийското въстание, атентатът в „Света Неделя”. Само една скоба – може би в единственото свястно изследване на проблема с атентата, в статията си „Бесовете в червено и бяло” Владислав Тодоров развива една донякъде ексцентрична теза. Според него целта на терористичният акт, който и до днес си минава за един от най-кървавите, всъщност е да спре гражданската война и да вкара комунистите в легалния политически живот. Смятам, че тезата му е добре защитена, макар и леко пресилена, но при всички случаи статията му е уникално явление в клиширания свят на българското историческо световъзприемане.
Оголеният през 1918 години граждански фронт не спира да съществува през всичките години след това. Ако тръгнем да изследваме събитие след събитие ще видим, че гражданската война макар и някога позатихнала, никога не спира напълно, което предполага и ожесточена репресия от страна политическата власт. Последният порив на тази война, разбира се, е смяната на управлението през 1944 година и смазването на опозицията след 9 септември. Няма да търся морални оправдания на Народния съд, защото няма думи, които да могат да върнат невинните жертви.
Но този революционен трибунал никога няма да може да бъде разбран напълно, ако не го разположим в схемата на незатихналата гражданска война. Той е отговор на непрестанното насилие след 1918 година. (Днес априори се приема, че процесите вкупом са били несправедливи, но подвеждането на всички под общ знаменател е много, много порочно нещо. Защото в нито една нормална държава фигура като проф. Богдан Филов не би била реабилитирана.)
Сега идва ужасяващата част, поне за мен. Годините на социализма в България не са период изпълнен с политическо противопоставяне. Поне легално. И все пак смайващото е, че веднага след 10 ноември се оголиха съвсем същите противоречия, които са съществували преди 1944 година.
Те бяха в съвсем друга форма, бяха наричани по различен начин, историческият контекст вече бе съвсем друг, но това пак си беше елемент от гражданската война. Социализмът на българската почва очевидно не бе успял по никакъв начин да заглади противоречията, защото веднага след неговото детрониране, те избуяха отново. Сякаш периодът на тоталитаризма бе временен капак върху гейзер. Когато капакът се взриви, гейзерът рукна с пълната си сила.
Не напразно първата вълна на политическа легитимност на новата опозиция бе потърсена в далечното минало. Сякаш брадатите дисиденти имаха нужда от този мост, за да накарат дори самите себе си да повярват в новият си политически статус. Навдигналият се като демон реваншизъм обаче си бе средство именно от Гражданската война. С нова ярост миналото бе отречено за пореден път в нещастната българска история и войната се пренесе на площадите. Да, този път не гърмяха оръжия, те бяха заместени от бдения със свещи, митинги, палежи и посегателства, но тази линия на напрежение не беше нещо ново в историята. Тя беше логическо продължение на всичко за което говорим. Дори разделителните линии бяха станали още повече.
Според мен е тъпо да търсим единство на българската нация. Единството е фалшива, противна и невероятно подла ценност. Модерните общества могат да бъдат единни в големите си цели, но никога не бих желал да живея дори и за миг в единно вътрешнополитическо общество. Видя се, че схемата не работи.
Но когато разделителните линии в една държава останат като оголени рани, а политиката повтаря едни и същи сюжети със страстта на фройдистки кошмар, тогава вече трябва да говорим единствено и само за някаква фантазия за държава. Защото съвсем неусетно фронтът отново се отвори – богатите успяха за пореден път да го начукат на бедните. Простете за циничната фраза, но историческата истина е такава. В момента в който се отърсим от илюзията за единната нация ще видим, че фронтът на гражданската война си стои отворен и трагичен.
Популизмът е новият опит гражданкската война да бъде затворена в някакви приемливи граници. Ето защо популизмът винаги паразитира върху идеята, че ние всички заедно можем да преодолеем трудностите и да смачкаме главите на пет-шест самозабравили се плутократа. Съвсем естествено всеки популизъм е олигархичен по своята същност, защото представлява политически лъжовно действие. С други думи – фронтът продължава да съществува, а проблемите са съвсем реални и истински.
И накрая нека литературно да обобщим. България е страна, която съществува на границите на съня. Тя е нереална и измислена като държава и заради това не иска да се откаже от гражданската си война, защото политическото насилие е единственият начин властта да се убеждава в собствената си реалност. Съзнавам, че умишлено преувеличавам тезата си, но не искам да виждам страната си такава – дадена на шепа богаташи, които правят каквото си искат. Убеден съм, че всички хора (от едната и от другата страна), които дадоха живота си за своите идеи, не биха искали такава държава. Звучи патетично, но върховните истини обикновено звучат така. България има силен проблем със своето минало, а това винаги води до почти пълната липса на визия за бъдещето. Защото – някъде там все още гърмят пушките и едните трепят другите, повярвайте ми. Гражданската война продължава...
No comments:
Post a Comment