Зяпачите на брега и неизбежността на вълните

(10 проблема на БСП, синтезирани в сълзлива и литературно-меланхолична истерия)

Представям си кратък сюжет за научно-фантастичен филм: 2099 година, „Позитано” 20, лекари с футуристична линейка спират пред централата. БСП е на първите два етажа, защото на другите три се намират централите на Фронтът за освобождаване на Марс (радикали), Лигата на пушачите на метеоритен прах, Асоциацията за боготворене на бюстовете на сервитьорките и Църквата на кюстендилските вампири с нежни имена.

Медиците влизат в мазето на „Позитано” – представям си го леко запуснато, носещо белези на късен брежневски декаденс и отварят хладилника, който се намира там. От отворената врата излиза бяла пара, която струи и леко съска. Вадят тялото на Сергей Станишев и му вливат медицински разтвор и кръвна плазма. Очите на Лидера се отварят, очилата му проблясват, той става със скърцане и си търси бастуна.

- Време е! – казва единият от медиците. – 101-ия конгрес наближава. Трябва пак да ви преизберат.

Лидерът демонично се смее. Парата от хладилника съска. Камерата красиво се отдалечава и кадърът потъва в мрака. Хепиенд.

БСП днес може да бъде разказана като филм. Обаче няма да е някой блокбастър. По-скоро ще е от тези филми, които минават без особено внимание по екраните или директно отиват за продажба на dvd. Последният пленум (по милостта на бога на лятото аз го пропуснах, защото честно казано дори на мен филмът не ми е вече интересен, а на мен винаги ми е интересно) само затвърди усещането, че има нещо нередно, нещо влудяващо неправилно в начина по който левицата се позиционира политически днес.

Социалистическата партия е изтъкана от противоречия. Станишев твърди, че не го е страх от лидерско състезание и дава гръмки интервюта с бойни заглавия, ама апаратните му игри издават не само страх, а направо паника да се подложи на реален вот в партията. Това ми вдъхва един лек оптимизъм – все пак някъде дълбоко в съзнанието вероятно е останала една доза реализъм, защото осъзнава какво ще се случи с лидерския му пост, ако излезе на демократичен, честен и почтен избор.

Ръководството на БСП твърди, че партията си е стъпила на краката и влиза в добра кондиция, ама няма нито едно, повтарям – нито едно доказателство с което да потвърди лъчезарния си оптимизъм. Разговорът за проблемите на БСП е подменен с постоянен анализ на управлението на ГЕРБ, а всеки пленум на партията се превръща в пиеса на абсурда, която гони сюжетите на Бекет или Йонеско.

Сега нека като детска приказка да си кажем 10 основни истини за БСП. Да ги кажем ясно, просто и кратко, за да можем да вървим по нататък в разказването на сюжета на научно-фантастичния филм:

1. БСП не е в добро състояние. Можем да оспорим дори дали съществува като партия. БСП се е разпаднала на ръководство и организации, които правят каквото си искат. Реформа в тези организации? Забравете! Кой да я направи? Кой не е я направи изобщо през годините, които имаше на разположение?

2. БСП никога няма да може да бъде стабилна, честна и яростна опозиция на ГЕРБ, докато не реши проблемите си. Приемам, че лидерският проблем не е най-големият от тях, но и трябва да си кажем ясно – без смяна на лидера няма да започне никаква промяна.

3. От 5 юли 2009 година Сергей Станишев страда от хронична липса на политическа легитимност, за да стои начело на БСП. Един лидер може да се съвземе от политическа загуба, но Станишев изпадна в морален цайтнот. Голяма част от БСП дори не иска да чуе за него. Кратка обиколка из провинцията ще ви убеди в това.

4. Упоритото нежелание да се проведе нов конгрес минира цялото бъдеще на партията и я поднася като удобна медийна жертва на Бойко Борисов. Имам само един въпрос – приемаме, че делегатите отново преизбират Станишев (цялата схема натам върви). Пита се – как Станишев ще работи с Национален съвет, който вече четири поредни пъти го бойкотира? С призраци ли ще си говори? Тишината в залата ражда налудничави откровения. Хаха.

5. В новата българска история досега няма лидер, който да е успял да върне доверието в себе си след като е бил разбит и унижен на избори. Един от разгромените навремето се обиди на народа си и спря да говори. Този народ обаче помни и го награждава с резултати, които вървят около 4 процента. Ако Станишев иска да е някакъв ляв клонинг на Костов, значи е избрал правилния път.

6. Липсата на реално състезание за лидер на БСП е като тиктакаща бомба. Тази бомба красиво ще избухне на местните и президентските избори. Тогава обаче ще е много късно за анализи и и за сълзи. Всъщност – винаги е късно за сълзи, особено, когато ни убеждават, че членуваме в партията, която е бъдещ победител.

7. Оказа се, че хората, които критикуват БСП са особени интелектуални мазохисти. Те били заслепени от злоба, нарцисизъм, разочорование, мъст, ярост и водели бъдещето на левицата към пропастта. Чух дори и формулировката: „може би неволно, но някои злоупотребяват с демокрацията в БСП”. Тази формулировка е като изстрел в черепа. Пълно самоубийство. Лиши ли се БСП от вътрешна критика, вероятно настоящото Изпълнително бюро ще му удари по един бърз кючек на радостта, но партията повече няма да я има.

8. Станишев не е виновен за всички проблеми. Ама е лидер от 9 години!!! И сега идва голямото питане: нима забеляза тези проблеми едва дне? Къде е бил през цялото време? Въпросът за отговорността на лидера е много по-голям от последният крах на изборите. Това въпросът за бездействието и интелектуалното шляене. Питам: някой ще ми обясни ли дали Станишев е отговорен за нещо в тази партия? И ако е отговорен кога ще си понесе кръстта? Кога? Какво трябва да стане, за да признаем провала му. Провалът му като лидер. Като човек той донякъде и днес ми е симпатичен. Това обаче е крайно недостатъчно.

9. БСП трябва да реши проблемите си днес. Нещо да се прави в тази посока. Ако БСП не силна – силни ще са милиционерите и шофьорите, които не управляват. Какво означава обаче БСП да е силна. Силата в политиката се измерва с победи и влияние. Нещо да ви куца в сегашното възприятие на БСП тогава?

10. Станишев нека да се хвали, че може да бие своята конкуренция на избори. То така и аз мога да бия всеки. Състезанието, което той осигурява е да му изкарат противник с две вързани ръце, вързани крака и превръзка на очите. Всеки знае да печели такива двубои, ама от това филмът не става интересен. По никакъв начин.

Това са 10 основни истини за сегашното състояние. Можем да ги направим и сто. Можем да превърнем целият спор в левицата във философско замерване с аргументи. Има ли смисъл обаче? В крайна сметка ще си стоим на същото мъртво място и ще се чудим на немилостивия свят, който ни е обърнал гръб. Колкото и жертвоприношения да дадем на политическите божества, няма да успеем да излезем от мъртвата хватка, поне докато нуждата от радикална промяна не стане така очевидна, че да ни заслепи като кълбовидна мълния.

Понеже докато пиша това ми стана много тъжно (докъде ме докараха, пфууу!), а и перспективата Станишев грандиозно да изгуби поне още няколко избори, а като казвам Станишев имам предвид и цялата му компания, ще се опитам да приключа този текст меланхолично и литературно. Умишлено гледах той да не е оригинален, защото вече ми се струва, че никой нищо не чете в БСП и всички го карат на принципа „ден да мине”. Заради това нека поне да начеша интелектуалеца в себе си, който мазохистично иска да говори за проблемите днес с целия риск да бъде обвинен, че пак сее злоба и омраза.

Писателят Стан Барстоу е автор на един от романите, които стават емблема на литературното движение на разгневените млади мъже в Англия в края на 50-те години на миналия век. Този роман се казва „Начин да се обичаме” и вероятно много от учениците минали през чистилището на английските гимназии са се потили върху него. Сюжетът му общо-взето е за мъж, който си взима за съпруга жена, която не обича. Този роман има продължение, много драматично и политическо наречено „Зяпачите на брега”. Краят на романа е разтърсващо откровен. Главният герой разбира, че животът му е провален и от една грешка, която е направил като млад. Схваща, че след нея всичко е поредица от грешни избори, защото е живял живот, който никога не го е искал. Този живот го изплюва през нощта на една магистрала отчаяно да чака кола, която да стопира и която да го отвече далеч от всичко. В този разтърсващ край героят схваща, че целият му живот е бил едно отрицание да признае, че навън е тъмно и студено, защото е живял в лъжа пред самия себе си.

Аз не искам БСП да живее в лъжи и отрицания, в парадокси и паралелни светове, не искам фантастичният епизод в началото да се сбъдва, не искам социалистите в цялата страна да са принудени отново и отново да се гърчат в мрежата на илюзиите, която им подхвърлят. Очевидно какво искам аз, няма абсолютно никакво значение. И някога едва ли е имало. Иска ми се да помечтая за партия, която ще чува гласа на всеки, ама ми е ясно, че днес това няма да стане. Знам, че не само аз мисля така. Обаче и това сигурно не е важно. Ние очевидно не сме важни. Стараят се да не ни чуят. Ние сме като зяпачите на брега, които отчаяно викат, че вълната идва, ама тези по корабите аристократично продължават да си пият шампанското и да се правят, че не чуват нищо. Но вълната идва. Това е най-сигурното нещо в този свят. Вълните са неизбежни почти като песен на Веселин Маринов.