Живот на тротоара

Тази снимка бе направена от една моя колежка в началото на юли месец тази година.

Фотографията не блести с оригиналност и точно в това е нейната сила. Тя представлява едно малко и много тъжно парченце от живота. Сама по себе си снимката дори не се нуждае от текст - в нея всичко е казано ясно.

Толкова ясно все едно те удрят с юмрук по лицето.

Днес (беше вече към 9 часа вечерта) отново видях тази жена. На същото място. Пред клуба на ГЕРБ в район "Оборище". Контрастът беше поразителен - тъмният град, светналият клуб и сгърбената пред него жена. Абсолютно същата картина.

Сви ме сърцето. Не, няма да ви заливам със сантиментализъм и социално състрадание (въпреки, че това не са лоши чувства), просто ми стана ужасно гадно за това колко е несправедлив света. Тази жена живее в един постоянно повтарящ се свят - от тротоар до тротоар. Как ли тече времето за нея? Дали вярва в нещо изобщо? Дали й е останала малко надежда за нещо?

В същото време вестниците ни обясняват как премиерът Бойко Борисов се е похвалил, че неговото управление е най-доброто досега. Той мечтаел да залее България с асфалт. В неговата фантазия България ще е нещо като държава на магистралите, големи пътища и луксозни коли. Защото магистралите изискват, те направо настояват за луксозни коли, нали така?

Втори здравен министър само за година си тръгна от кабинета, а болниците заприличаха на нещо извадено от филм на ужасите. Финансовият министър сътвори бюджет 2011 година за който каза, че щял да докаже, че ГЕРБ е дясна партия. Вътрешният министър се разходи до Брюксел и сътвори цяла поредица от гафове. Вежди Рашидов започна да халюцинира за български Лувър, а Божидар Димитров е на път да открие парченце от сандалите на Христос, вероятно този път край Боровец (все пак трябва да има къде да отсядат западните туристи).

А тази жена все още виси пред клуба на ГЕРБ. Висяла е през лятото, ще виси и през есента, сигурно ще виси и през зимата.

Чудно ми е дали край нея са минавали представители на управляващата партия, закъсняващи за заседание в клуба и какво ли са си казвали тогава?

Дали поне на един от тях му е минала мисълта през главата, че управление, което мечтае за асфалт, докато има хора по тротоарите не може да е добро управление? Дали на някой от тях му е станало поне малко тъжно?

И тогава схванах нещо, което е малко зловещо. Ние живеем в безкрайно повтаряща се държава. Живеем повторен живот, а щастието все е отложено някъде в бъдещето.

И всички сме в ролята на висящите на тротоара...

Само ми е чудно - пред клуба на коя ли точно партия висим?

Есемес състраданието

(антиблаготворителен вопъл)

За 20 години са нагледахме на различни обществени измами в българското общество. България заприлича на страна-пирамида в която животът се превърна в постоянно надлъгване, хазарт и мошенически схеми. Убеждаваха ни, че това е само изключение от природата на пазарния капитализъм, необходимата гадория от епохата на първоначално натрупване на капитала (Виктор Пелевин я нарича „епоха на първоначално натрупване на кармата”), но после всичко ще се оправи.

Нищо не се оправи, разбира се.

Най-голямата подмяна обаче, която осъществиха пред очите ни, беше тоталното унищожение на социалните функции на държавата и замяната им с нещо, което бляскаво бе наречено „благотворителност”.

Благотворителност в българския език е почти библейска дума с мистичното си звучене. Извършващият това е наречен „творец на блага”. Почти божествено сравнение.

В идеалният и лъскав свят, който ни рекламираха, богатите са нещо като социална версия на ангелите. Те трупат пари и в някакъв момент от първоначалното натрупване на кармата, пардон, на капитала, те решават, че искат да споделят благата си със страдащите, с хората без шанс, с бедните.

В такъв библейско-капиталистически наратив за света държавата просто няма как да има място. Тя е ненужна, защото богатите винаги могат да я надцакат с парите, които благотворително искат да дарят на страдалците. История като на кино.

Като на кино ли казахме? Май да.

Тези дни чувам много мнения за предавания като „Байландо” и „Великолепната шесторка”. Прочетох няколко невероятно силни и разтърсващи статии за подобни медийни продукти. Статии, които съжалявам, че не съм написал аз.

В последната година сериозно съм емигрирал далеч от телевизията, но разрових интернет, за да потърся поне клипчета от тeзи предавания, за да видя за какво говорим. Гледах 10 минути. А всъщност ми трябваше само една, за да разбера, че всички написани статии не само са верни, те са верни до болезнен крясък.

Българските комерсиални телевизии са създали един сатанински спектакъл – превърнали са страданието в продукт. В тв-шоу, в поредната пиар безмислица, този път обаче цинично натоварена със сантиментализъм и стилистика на сапунена опера.

Това е целенасочена атака срещу добротата в хората, всъщност впрягането на добротата в нечисти цели и ще се опитам да обясня защо смятам така.

Благотворителността е инцидентна и показна. Тя не е нещо системно, трайно и упорито, а свеждането й до поредица от есемеси обезмисля каквато й да е мисъл за промяна. Ти помагаш с телефона си, не е необходимо да правиш нищо друго – просто пусни три есемеса и твоят фаворит ще получи мечтаното здраве, мечтаната къща, състоянието на мечтите си.

Разбира се, опиянени от щастието, че помагаме, може би, няма да си зададем въпроса – а какво става с другите, с тези, които не печелят? Те пак ли се завръщат в състоянието на страдание и мъка отпреди да ги надушат тв-хищниците?

Опитаха се да ни кажат, че благотворителността прави социалните дейности ненужни. И ни излъгаха жестоко.

Социалната дейност на една държава, при всичките си проблеми и неумения, е най-важната спойка на едно общество. Защото това са целенасочени усилия за помагане на всички, които имат нужда, доколкото е възможно.

Благотворителността е като лотария. Помощ получават единици. Тези, които най-много трогват сърцата на богатите и широката публика.

Тези с по-обикновеното страдание, които едвам държат главата си над водата, не са заслужили нищо. Те са невидими за благотворителността. Все едно не съществуват. От тях не става предаване, не можеш да продадеш мъката им под формата на сериал, танц или поучителна реч, значи не стават за абсолютно нищо.

Благотворителността е хапче за приспиване на съвест. Начин да си мислиш, че помагаш на вселената, а всъщност помагаш на самия теб. Тя е егоистична. Това, което предавания като „Байландо” и „Великолепната шесторка” направиха сега бе всъщност да покажат този егоизъм по ужасен начин.

В рекламната кампания за тези телевизионни фабрики за илюзии забелязах, че продуцентите им се изживяваха като върховни автори на добро. Те громяха министерства, агенции, институции със страстта на мисионери. А какво ни предлагаха насреща – шоу и светлини.

Подмяната е доста майсторска.

Благотворителността подменя разговорът за социалната справедливост. Тя нарочно го запраща далече, защото този разговор би я унищожил. Би показал цялата несъстоятелност на медийната схема, на „добротата” като стока, на есемес състраданието, на телевизионното месианство.

В крайна сметка и дано не звучи крайно – благотворителността е постоянно навиране в лицето на хората на факта, че са неравни, че богатите държат съдбата им в ръцете си, че едни хора имат всичко, а други трябва да се продават, за да спечелят онова, което е толкова лесно достъпно, но само за малцина.

Това, което наричаме благотворителност е опитът да ни излъжат, че системата в която живеем има и благородно лице. Тя няма, няма, няма такова!

Убеден съм, че благотворителността осъществена като шоу и продажбата на страдание няма как да мине и като църковна ценност. Православната църква е пълна с кусури, с дразнещото желание да въведат обучение по религия в училищата и с цяла серия от неразбираеми социални фобии, но православието никога не е почитало шумното добро, богаташът, който хвърля пари, за да покаже, че е благороден. Тя уважава тихото, кроткото, невидимото добро.

В крайна сметка шумът, който се вдигна около тези две предавания за които говорим, може би, е полезен. За първи път виждам такава вълна от възмутени хора. За първи път толкова много зрители се усетиха, че им пробутват лъжи, неистини и изкуствени светове.

Всички заслужават достоен живот и социална справедливост. А постоянно ни я отказват.

Кърт Вонегът (американски гений, писател, който умря като убеден социалист) обичаше да цитира мисъл на един Юджийн Дебс, кандидат на Американската социалистическа пария за президент през 1912 година. Тази мисъл гласи:

Докато има онеправдани аз се числя към тях.

Докато има престъпници, аз съм един от тях.

Докато в затвора има и една-единствена душа, аз не съм свободен.

Дебс не отминава участта си – хвърлят го в затвора. В него той стига до извода, че капитализмът не е само икономическа система, а цял социален ред, пригодил правилата на демокрацията в интерес на богатите.

Какво повече можем да кажем? За пореден път ни показаха, че Дебс е бил прав. Сега обаче се опитаха и да приватизират добротата. Защото вероятно знаят, че точно в добротата на хората е заключен техния крах

Не знам дали не завършвам твърде радикално. Няма нищо лошо в това да си помагаме. Както можем. В този смисъл благотворителността е дала своята част в спасението на немалко хора.

Но не се прави така. Знам, че не се прави така.

Знам, че не това е начинът. Не е... Наистина не е.!

Упражнения по новобългарски

Човек трябва да е атачнат към бъдещето. Да е онлайн с вселената, мозъкът ти постоянно да гугълва реалността, защото иначе се превъщаш в джанк фуд, в утайка, в лузър. Капиш? Най-вероятно нищо не капиш, ама хайде...Компренде? Пфуу.

Така би звучало едно българче от 22 век най-вероятно. Наскоро учените преброиха поне 5000 нови думи в българския език. Като се вземе предвид, че българският премиер борави с около 200 думи, които върти като руска езикова рулетка, то очевидно новите думи са достатъчни за всичко. Ето как ще звучат обществените анализи след време. Нека преди това да отбележим, че българският новговор е идеален за саморазправа с политическите процеси.

Бойко Борисов определено трябва да се куулира. Йизи бе, мен. Кво се косиш постоянно? Давай го лабаво, защото политиката не ти е тараш на куки. Трябва интелиджънс, малко гламур, ти си драйвърът на тази кънтри, не може да се психираш за щяло и нещяло и да опищяваш нейбърхуда, че някви си предишни робъри, са ти свили всичките мъни и са те оставили като кофърмен да се чудиш как да си щипнеш от резерва. Пърформансът ти също не го бива, бро. В ООН беше, а пък вместо да дръпнеш една яка спийч се твърди, че си заглеждал секси-чик като Мишел Обама. Йо, бро, ама не така, щото янките са като зараза, биг спек и могат да ти налетят като извънземно от летяща чиния.

Опозицията тя също трябва да се агресира малко. Да се изтупа с по-фешън слогани. В ню политиката трябва да си като килър от трилър. Молски дрешки и ежедневно да си скайпираш с хората. Да сърфираш във фийлинга им, да усетиш фивъра...И от трибюна в парламента постоянно да свирка на говърмента - "оу, колко си прозззт!".

Тогава всичко ще бъде железно и, копелета, лайфът ще е фешън и цветен. И всичко ще е като гилане в ревю на "Долче и Габана". Капиш? Дано да капиш...

Сега за даскалото. Тия даскали трябва да стопират да бъдат такива хейтъри. Менове, кротко, щото тийнейджъриата не ги трае тия номера и не търпи такъв шит. Даскалото трябва да се ъпгрейдне, за да може да се просперира. Тийчърите и те една душа носят, може да им се кешират повече мъни, защото туй финансово юпи с цайсите съвсем скръндзаво го играе и джурка по нервната система на народа.

Ех, да има кой да чуе тоя месидж! Всичко ще стане кул, лайфът ще е хепи, и бро, няма начин фешънът да не победи!

Кръвожадната интелигенция

България има проблем със своята интелигенция. Трябва да се научим да бъдем честни за него. Ролята на интелегенцията е да бъде критичен наблюдател на процесите, визионер за бъдещето и творческа лаборатория за идеи и духовен опозиционер на духовната мизерия.

Вместо това повечето представители на интелигенцията у нас радостно преоткриват титанични количества любов към властта и управляващите, а това ражда голяма част от безпътицата на българския преход.

Медиите се постараха да ни промотират цяло едно младо поколение от безгрижни и брадясали интелектуалци, които трябваше да заменят останките от миналото и да намерят път към постмодерната епоха на родния дух. И ето че днес вече можем да видим първите плодове на новите интелигенти.

"Има нужда от едно голямо клане в България, поне 2-3 хиляди души трябва да бъдат изклани. Ако това се случи, България ще тръгне напред", изпадна в бяс преди няколко дни музикантът Димо от групата P.I.F. Новият интелигент се оказа податлив на стари пиночетовски страсти. Единственото, което постмодерният интелектуалец не сподели, е дали лично той ще участва в клането, или ще предостави тази работа на други хора. Новооткритият палач обаче реши, че това не е достатъчно, за да покаже колко радикално е скъсал с догмите на хуманистичното минало, които очевидно са ненужна пречка пред крилатата мисъл на модерния интелигент с лакирани нокти.

Димо реши да ни покаже, че полетът на новия дух е безграничен. "Аз съм фен на Бойко Борисов, защото ми напомня на Стамболов и много ме е страх да не го убият!", сподели емоционалната си душевност музикантът. После като продукт на времето си се нахвърли срещу "масовата консумация на чалга" и драматично призова "отговорните институции да се погрижат за духовното израстване на нацията".

Как постмодерната фигура успява да разграничи Борисов от чалгата, това ще остане една от неизяснените мистерии на новото време. Културата на "мъни, мъни, мъни, животът е пари" роди като естествено следствие "няма пари в бюджета, тройната коалиция ги открадна".

Друго обаче е по-важно. Димо, а и "димовци", са типичен представител на някакво мутирало разбиране за живота, нека да го наречем травматично. От една страна, музикантът е фен на Бойко Борисов, а, от друга, развихрено иска държавата да събужда нацията.

Комбинацията - генерал (всъщност - фюрер) и държавно събуждане на духа се е случвала в човешката история. В Германия през 1933 година например. Димо вероятно няма как да го знае. Заслепените от любов очи към премиера едва ли могат да виждат толкова назад в историята. Интелигентът иска кръв. Клане и зрелища.

Само че животът не е песен. Политиката не е спектакъл, човешкият живот не е постмодерна метафора, с която да си играеш наум. В друга държава за такава реплика се ходи на съд и се лежи в затвора. А ако имаш късмет - в затвора попадаш на хора и те правят от теб истински човек. Това е в кръга на шегата.

Сериозно обаче трябва да споделим нещо на димовци. В човешката история често е имало кланета, уви! Всяко клане обаче рано или късно е стигало да авторите си. Такава е логиката. Такава е историята.

Всяка любов е трагична. Премиерите и музикантите би трябвало да го знаят най-добре.

Ходене по въже

Три новини от вчерашния ден. Италия, подобно на Франция, поиска забрана на бурките. Асошиейтед прес написа статия за радикалния ислям на Балканите. Депутат от левицата поиска въвеждане на вероучение в училищата у нас.

Какво е общото? Новините ясно показват, че в съвременния свят, който от ден на ден става все по-сложен, всичко е въпрос на баланс. И на добро отношение.

Италия влиза в интересен капан. По същия начин като Франция. Забраната на бурката вероятно ще се хареса на електората, но пък е трудно защитимо от гледна точка на ценностите на демокрацията. Ако религиозните символи пречат, нима на Далай Лама също ще му бъде забранено да си носи оранжевата носия в Рим?

Зад много от неориентираните действия на съвременните държави може да се разчете неумение за справяне с балансите. Когато балансите са нарушени - идват радикалите. Политиката не търпи празно място. Управленското неумение днес е политическо бедствие утре.

Хората имат право на самоопределение. Неотменимо право. В момента, в който се заиграем с него, балансите ще се разхвърчат като дрехи на стриптийзьорка.

Можем ли обаче да задължим някой да учи вероучение? С какви мотиви? И ако утре един ученик каже, че е последовател на основния бог на масаите (богът на дъжда Нгаи), откъде ще му търсят учител, за да го въведе в тънкостите на африканските мистерии.

Играта с балансите е като ходене по въже. Трябват опит, дипломатичност, такт, умение. Неясно защо Европа тръгва да си играе с балансите като слон в стъкларски магазин. Когато не остане въже за ходене обаче, всички ще разберат какво са изгубили.

Дано не бъде прекалено късно

Писъкът на българския фашист

Всеки сблъсък с нацизма е като навлизане в психеделична галактика. В мозъка на средностатистическия креслив, гневен, неграмотен и много истеричен български расист времето не помръдва.

Българският фашист е заключен в собствената си лоша реалност. А тя винаги е свят без изход, заради това думите им не се променят, мисленето им не се променя, омразата им стои една и съща, единствено злобата, която прилича на зомби бродещо из политическия мрак, си търси нови и нови жертви. Така шепичка анонимни фашаги стигнаха до моята статия "Тероризмът на клишетата и битката с призраците" и вилнеещо са написали шизофреничен отговор със същото име. Няма да им искам авторски права за заглавието, от мен да мине.

Нацисткият отговор на моят текст е доста нечетивен, защото и изпълнен със смъртоносна доза от патриотарски клишета, патетика, която може да взриви здравия разум и с липса дори на елементарно чувство за хумор. Амос Оз, известен израелски писател, в есето си "Как да излекуваме фанатик" много вярно бе посочил, че нито един фанатик по тази земя няма чувство за хумор. Смехът може да разруши фашизма и заради това фашистите никога не се смеят. Тъпо и противно.

Няма смисъл да да давам контрааргументи на тяхната неистова защита. Говорим за два свята и единият (техният) е излишен и ненужен като песен на Веселин Маринов.

Видях, че авторите на статията (не мога да изфантазирам техния образ) много яростно твърдят, че не са фашисти. Фашизмът те обявяват за моя болшевишка халюцинация (наречен съм дори "глинен колос на перото").

Ще си призная нещо. Често фантазирам и халюцинирам. Никога обаче не халюцинирам за фашизъм, а за гърдите на Анджелина Джоли. Такава ми е настройката. Фашистите не ме изпълват с естетически възторг, докато физиката на Анджелина - да. Всяка моя халюцинация може да бъде документирана като филм, който да се излъчва след полунощ, но в нито една от тях не се завъртат фашисти дори и на 500 километра.

В България има фашизъм. Всички можем да го разчетем дори и в псевдопатриотичния опит за отговор на моя текст. Ето защо и за да бъда обективен ще се опитам да ви докажа, че фашистите не само ги има, но и че те са научили другия номер - отчаяно да отричат, че са фашисти.

Умберто Еко е свършил тази работа по-добре от мен. Във великото си есе "Вечният фашизъм" италианецът си е направил труда да събере всички онези черти, които винаги ще отличават всеки фашист по земята. След Нюрнбергския процес фашагата никога няма да си признае доброволно, че е политически престъпник, заради това всички останали трябва внимателно да развиваме сетивата си за тях.

Еко е посочил 14 отличителни черти на "вечния фашизъм" и всеки може да си ги прочете. Аз ще се спра само на три, които ясно изобличават фалшивата патриотарска патетика, като зле прикрит фашизъм.

Фашистите винаги мразят несъгласните. Несъгласието е знак за критическо мислене, а това ужасява изкривеният свят на средностатистическия расист. Всеки фашага приема несъгласието като предателство. Те (досадните и кресливи нацисти) се опитват да се разширяват като залагат на обобщаването на света на големи групи. Заради това в отговорът се появява толкова огромна група като "редовият български данъкоплатец". Идеята е, че ние сме тук изоставени, самотни и предадени - те (крадливите, ненаситни, престъпни и ужасни роми) са някъде другаде и тържествуват, пируват, безчинстват, тероризират и заграбват България.

Това е халюцинация на която би бил способен единствено закален с хероин наркоман, който внезапно е изсипал в устатата си цял блистер екстази.

Фашизмът винаги произлиза от социална фрустрация. Светът е сложен, става все по-сложен от ден на ден. Трябва постоянно да тичаш с него, ако не искаш да го изпуснеш от поглед. И, ако го изпуснеш започваш да търсиш лесното обяснение. В българския случай то гласи "ромите живеят охолно на гърба на всички останали и заради тях държавата е на това дередже".

Нека да помислим реално. Къде е охолството на ромите? Повечето от тях живеят в схлупени съборетини, в мизерия и ужас. Въпреки това авторите на текста, който трябва да ме накара да си затворя устата, описват някаква фантазия за цигански живот, която е плашеща. Плашеща или с тоталното непознаване на живота в гетата или пък с умишленото преиначаване на фактите, за да хвърлят останалите хора в подобна на тяхната социална фрустрация.

Третата черта на "вечния фашизъм", която много ясно си личи в България е идеята, че животът се живее заради борбата. Тази борба никога не е дефинирана окончателно, защото винаги се променя.

Фашистът винаги е в конфликт с вселената, защото, ако не е, ще трябва да признае, че вината за проблемите му е у самия него. Точно това подтиква неизяснените субекти, социалните комплексари и фрустрираните неграмотници да натоварват със своите неудачи цели общности. Това е и причината за безсилния гняв, който се сипе наляво и надясно.

Вкусете малко от този език, защото той най-добре разкрива своята импотентност: "омразата, която обаче е присъща точно на тези новоизлюпени либерали", "те гледат на нас, Българите, като на племе, което може всячески да бъде използвано, експлоатирано, грабено и за финал бито, изнасилвано и убивано" (леле, боже, тези цигани са като извънземни пришълци!), "цигански фашизъм", "псевдо-либерална помия", "червения писарушка".

Това е талашит под формата на думи. Самозатворен език. Описва кръг и се връща на същото място, откъдето е тръгнал. Символичната му натовареност обаче е толкова голяма, че след третото изречение всеки смисъл рухва напълно. Това е характерна черта на езикът на омразата.

Какво ме ужаси в отговора? Аз очаквах апотеозът на омраза към скромната си личност, но пък щом са опищели света значи съм нацелил всичките им политически слабини.

Няма да се примиря с елементарното разделение - ние, българите - те, циганите. Циганите не били част от народа, а само граждани на държавата. Това е мислене от 18 век.

Провеждането на протест под надслов: "Не на циганския терор" е абсолютно безумие. Само духовни лилипути и еротично затруднени хора могат да се вържат на нещо толкова елементарно. Българският фашист дори не е много изобретателен, когато трябва да излиза на улицата. В устата са му все циганите, защото знае, че циганите не могат да му отмъстят. Те са твърде слаби и са удобна мишена. Това е манталитета на гимназиалния хулиган, който тормози първокласниците.

Да се разиграва етническата карта и да бъде размятана по улиците е като да жонглираш с огън върху четири тона динамит. Когато ми заговорят с етнически термини ставам безкрайно мнителен. Защото там здравословното политическо деление изчезва. Къде е ляво и къде дясно? Тях ги няма. Те не играят в играта на руска рулетка, която са ни подготвили расистите, които са толкова загрижени за народа си.

В момента в който една държава допусне думата класа и думата етнос да стане едно и също нещо - тя е обречена на изчезване, предупреди наскоро Андрей Райчев. Ние като общество имаме една вина - допуснахме етнизиране на бедността. Циганите са бедни и проблемът не е в етническият им произход, а в това, че са бедни. Че нямат работа. Че живеят в гета. Че сме ги оставили на произвола на съдбата.

И последно. На нито един смотан нацист в този свят не му пука за неговия народ, независимо какво говори. Народът му трябва като политическа "Виагра". Само, за да се възбужда и да заместна другите сексуални немощи с идеята, че е възвисен представител на собствената си нация. Обаче това е фантазия за народа. Защото фашагите никога не са обичали хората и са неспособни на отдаденост.

Те си фантазират някакви идеални българи и заради това от позицията на нравствени монаси си позволяват да бичуват постоянно народа си, наричат го овчи, народът все им се струва заспал, все не е буден, все нещо не прави, както трябва. Ами, добре дошли в реалния свят - нацистите винаги са отрепки, обладани от демони с размера на циците на порнозвезда от 80-те години.

Днес те говорят срещу ромите. Утре ще говорят срещу българите, които не мразят ромите. Вдругиден ще тръгнат на битка с тези, които не мразят ромите с достатъчна отдаденост. След седмица вече враг ще са тези, които не използват достатъчно псувни, докато говорят по проблематиката.

Фашистът е нещастен в свят в който няма врагове.

Ромите не са ни враг. Истинският ни враг са тези, които постоянно се опитват да ни насъскат едни срещу други.

Обаче как силно пищят, а? Имам теория - фашистите са кресливи, защото няма какво друго да правят. Все пак, за да правиш нещо друго ти трябват природни дадености и умения, които средностатистическия фашист никога не е използвал...:))))

Стихотворение за едни забравени мечтатели

Днес открих едно страхотно стихотворение на Дамян Дамянов. В него е разказано всичко онова, което съм искал да кажа през годините, но никога не съм успявал да направя. Уникален поет като него обаче е успял.

Разказал е за историята на едни младежи, които платиха с живота си правото да бъдат мечтатели. Тези младежи не са исторически клишета, не са сенки или призраци на терора, а светли умове за които трябва да се радваме, че са съществували. За тях не трябва да се говори с патос, а с тъга. Защото, когато изчистим историята на България от политическият токсичен боклук, който е натрупан в нея, ще видим, че това е история на погазените мечти, неосъществените идеали, разбитите цели, корабокруширалите теории и постоянното насилие.

В нея, в тази проклета и прокълната българска история обаче има една истина и никой не може да я отрече - България винаги е раждала мечтатели. Независимо, че после бързо се е отървавала от тях.

Стихотворението е за мечтателите, а които смятат обратното - значи нищо не са разбрали. И няма да разберат...

Безименни и именни ремсисти,

На мръсната епоха рожби чисти,

Заварени деца на тъмнината,

С вас пак се срещам всяка нощ, когато

Тъгата ми наметне свойта примка...

Вий слизате от пожълтели снимки,

Възкръсвате от мътните клишета

На свойте полицейски досиета,

Напускате студените могили

И ямите, в които сте изгнили,

И с тежки стъпки тръгвате към мене.

Усещам ви като една вселена

И като дъх далечен от звездите...

Ах, мили мои, вий не сте убити!

Не сте балада, нито мит незнаен,

Каквито от легендите ви знаем!

Не сте фалшиви фотосни позьори!

За мене вий сте още живи хора

Със своя скръб, със своя жива обич,

С една любов, занесена във гроба,

С една тъга, че в боя прошка няма,

Че в село на софрата чака мама,

И бобецът в паничето изстива,

А рейсът, с който в къщи се отива,

За вас е забранен... Че... Много "че"-та...

А вий, добри момичета, момчета,

Се срещате не с милата си младост,

А със куршум до някоя ограда...

Безименни и именни ремсисти,

С една тъга за вас аз вечно мисля.

Една тъга, един вик ням и леден:

Сега аз, живият, живея, гледам

И дишам вашата мечта голяма,

А вас ви няма вече, вас ви няма...

Дамян Дамянов

Обожествяването на Филип Димитров

Откакто преди няколко дни бе обявено, че Филип Димитров ще бъде посланик на Европейския съюз в Грузия, тръгна цяла медийна акция по неговото журналистическо преоткриване. Не само това. Героичните медии направиха опит почти да обожествят тази фигура от миналото и синя сянка от бурните времена. Димитров бе обявен за "неподкупен демократ", "неопетнено лице на прехода", "символ на демокрацията" и редица други помпозни клишета.

Заредиха се и интервюта с фигурата от мрачното минало, а експремиерът с назидателно удоволствие даваше акъл по дипломатически теми и вероятно тържествуваше заради липсата на всякаква памет в моето, новото поколение журналисти. Защото, ако те имаха памет, нямаше да го оставят на мира. Тези пък, които си спомнят за първото управление на СДС и въпреки това надуха фанфарите - ще трябва

сериозно да помислят за спасението на душите си,

защото производството на лъжи няма как да мине за позитив пред висшите сили.

След комедийната кампания за обожествяването на Ф.Д. (нека да си припомним, че нито един вестник не наричаше Димитров по друг начин в края на деветте месеца на управлението му), май ще трябва да си припомним точно за какъв човек говорим. Това не е кампания по очерняне или пък нещо, което може да мине в графата "типична българска завист". Просто управлението на Фил Кенеди (новоизпеченият посланик на ЕС фантазираше, че "ще е като Кенеди") нанесе повече поражения на България дори от урагана "Катрина". Кратък списък на приноса на Димитров в новата история на страната ще ни припомни за неговите "постижения" - тоталното унищожаване на селското стопанско чрез станалите зловещ символ ликвидационни съвети, стартирането на политически чистки в неописуеми размери, първият сериозен удар срещу българската индустрия и тоталният хаос във външната политика. Това бяха времената, в които български министър искаше да съди Съветския съюз, а пък Филип Димитров (друго негово прозвище - Фил Дългото изречение), заради недобре премислени действия и изявления, трайно прецака отношенията на България с арабския свят. Талибанското отношение на СДС във вътрешната политика си пролича по скандалния и до днес закон "Панев", който беше първият сериозен удар върху висшето образование в страната.

Благодарение на Филип Димитров и високомерното му

пренебрежение към интересите на хората

в България започна вълната от тотална реституция. Така се появи кръгът на рестутите, които до днес са в основата на паразитния български капитализъм. Обирджийската приватизация, която получи своя апотеоз при Иван Костов, бе стартирана също от Фил Кенеди -безконтролно и хаотично.

По-късно дясната митология се опита да извае различен образ на Димитров. Опитаха се до го представят като "смел реформатор", който обаче е станал жертва на зли парламентарни сили и варварски политически страсти. Това не попречи след всички разказани вълшебни приказки наследникът на Димитров на поста лидер на СДС Иван Костов да прати предшественика си далеч от България - като посланик в САЩ, само да го махне от политическите хоризонти. В крайна сметка обаче историята днес разкрива съвсем различното лице на Ф.Д. - талибанско, упорито, незнаещо и некомпетентно.

Заради особената си природа (като политик!) Филип Димитров тотално се самозатвори в кръга около него, който получи поетичното название "кинжалите". Седесарят, който днес се опитват да обожествят, дотолкова бе изгубил връзка с реалността, че сам провали собствения си кабинет, като поиска вот на доверие от парламента и... просто не го получи.

Това доведе до вълна от цялостна параноя на СДС, а монолитната дотогава партия започна да се люспи като пърхот на първокласник. Талибанският кръжок на Димитров започна да прогонва една по една видни фигури на СДС, организира нощни заседания на ръководството, превърна тогавашния вестник "Демокрация" в истерична брошурка за световната конспирация.

Заговори се за "сини мравки", защото

СДС заприлича на мравуняк,

в който е пусната киселина. Съюзът се разпадаше и гърчеше от вътрешнопартийните си проблеми, но Димитров трайно бе убеден, че това е път към стабилизиране на неговото ръководство.

Тази мрачна атмосфера доведе до незапомнен изборен крах на СДС, а Димитров дълго време (дори и до днес) е като болният роднина, от когото цялото семейство се срамува.

И в самите сини редици до днес срещу него има лоши настроения, защото всички там видяха как личните демони на един човек могат да унищожат партия по-качествено от водородна бомба.

Точно заради това, ако искаме да видим реалността, зад лицето на Филип Димитров трябва да погледнем отношението на съпартийците му към него. Има защо да не го харесват. Има и защо да е недолюбван. Определено.

Ф.Д. за малко щеше да превърне СДС в малка и параноична партия, която е неспособна да премине 6 процента на изборите. Историята го пощади по тази параграф обаче. Вместо него тази мисия извърши Иван Костов.

Дипломатическата кариера на Димитров също бе белязана от

странни действия и решения.

Най-големият гаф от тях бе, че след избора на Георги Първанов за президент, бившият премиер се ожали, че няма да може да работи с новия държавен глава и реши да се връща в България. Дори на този пост Фил Кенеди не успя да схване голямата идея, наречена "работа за страната, а не за един отделен президент".

Нека да пожелаем успех на Ф.Д. на новия му отговорен пост. Никой няма интерес той да се провали.

Но трябва да си даваме ясна сметка кой е този човек. И да не героизираме миналата политическа партизанщина и зулумите му.

В ЕС бившият ни премиер е непозната фигура, заради това те могат да го представят, както си искат. Гавра към всички българи, които и до днес помнят неговото управление е обаче той да бъде героизиран тук и сега. Трябва да имаме историческа памет. Да не забравяме. Иначе няма да е честно. Към нас самите и към цялото общество.

Нека да не превръщаме демоните в ангели. Никой няма полза от пренаписване на историята. Ф.Д, Фил Кенеди, Фил Дългото изречение изигра мрачната си роля в родния политически спектакъл. Нека един ден потомците ни да го съдят обективно. Докато има хора, живели при неговото управление, обективната оценка е невъзможна, а пък и не трябва да бъде давана.

Ф.Д е един провален премиер и политик. Дано пък като европейски дипломат поне да успее да се докаже.

В заключение с мрачна ирония можем да коментираме, че има хумор в назначението му като посланик в Грузия.

В премиерските си дни (тогава финансовият министър Иван Костов обичаше да се крие зад фикуси), Димитров често бе засичен нервно да дъвче крайчето на своята вратовръзка. Дано в Грузия да не го прави много често. Грузинците си имат Саакашвили, който прави същото. Двама еднакви определено ще им дойдат в повече.

Само един ли?

Френските посланици обичат да дават акъл на България. Особено ако собствената им страна е нагазила в блатото и цял свят я сочи с пръст. Отиващият си от България Етиен дьо Понсен на изпроводяк прочете цяла лекция, в която, образно казано, "наби канчето" на страната ни за провалите и фаловете в ромската политика. Препоръча ни да си имаме министър по интеграцията на ромите и цяла серия от други предписания.
Нека само да припомним, че през 1998 година тогавашният френски посланик у нас, чието име историята е заличила дори и от виртуалната памет, се скара на българите, че не се радвали достатъчно, когато Франция стана световен шампион по футбол. Припомняме този факт само за да стане ясно драматичността на дипломатическите ни отношения.
За първи път, откакто е почнала френската сага с депортацията (французите съвсем целенасочено не използват тази дума, а ефимерно звучащата - репатриране) на роми, най-накрая и български политик взе отношение по темата.
Президентът Георги Първанов нарече тона на Понсен менторски и подчерта, че назидателният тон на посланиците не само не решава проблемите, а създава допълнително напрежение. Франция в момента е в политически капан - цяла Европа е срещу бруталните действия на нейния кабинет срещу ромите, рейтингът на Никола Саркози драматично пада, излезе скандална биография на първата дама на Франция Карла Бруни, и дипломатическите представители на страната по цял свят тръгнаха да обясняват действията си. В случая обаче това става по най-елементарния начин - като обвиниш друг за тях.
Хубаво е, че се намери политик у нас, който да реагира на определено бруталните нападки и размахването на пръсти. Няма как обаче да не попитаме - само дьо Понсен ли заслужава такъв отговор. Няма ли други дипломати, които са превърнали в свое хоби постоянната намеса във вътрешните ни работи? Нима няма още посланици, които се изявяват като телевизионни звезди и не слизат от страниците на вестниците с геополитически интервюта и постоянно даване на акъл?
Защо никой не реагира на тези фигури? Защо някой официално не се опита да подскаже на подобен тип дипломати, че менторският им тон наистина създава напрежение и всява тотален хаос?
С други думи, да се надяваме, че реакцията на Първанов е само първата стъпка по дългия път към това посланиците у нас да разберат, че има граници за тяхното поведение. Хубаво е бързо да научат този урок, защото иначе трайно ще влязат във вицовете. Не напразно днес вече има една дума, която трайно обединява всички българи, независимо от етнически и социален произход.

Просто в някой автобус кажете на висок глас "Уорлик" и ще видите какво ще стане...

Гол тумбак и скъпи трици

Паметливите едва ли са забравили (а и може ли да се забрави изобщо) цялата спестовническа страст на ГЕРБ. Още от мига на идването си на власт сегашният кабинет започна с жалбите как няма пари и мизерията е пълна. Незабравима ще остане и историята за това как бившият чиновник на Световната банка Симеон Дянков оряза парите за коледни картички за министерствата, защото парите не трябвало да се пилеят.
Спестовните страсти на ГЕРБ май обаче се оказаха политическа фантазия. Министерството на икономиката вчера обяви, че 6,4 милиона лева ще бъдат отделени за сайт и съпровождащата го рекламна кампания, която да популяризира 400 български забележителности. И какво се оказа - скъпи на триците, евтини на брашното!
С тази народна поговорка може да бъде обобщено цялото управление на ГЕРБ. Много шум, никаква работа. Клетви за честност, ама пък сайтове за милиони.
Нека да обясним - с 6,4 милиона лева могат да бъдат направени поне 500 сайта. Технологията нито е толкова скъпа, а вложеният труд също не е чак толкова голям. 6,5 милиона за сайт е все едно да си купиш чаша кафе за 20 хиляди лева.
На гол тумбак - чифт сайтове! Май хората са измислили толкова много поговорки, за да могат един ден да ни предпазят от такива като тях. Ама имаше ли кой да се вслуша в древните мъдрости. И сега ще си цъкаме из сайтове за милиони и ще се чудим защо здравната ни система се превръща в концлагер. Ще си разглеждаме български забележителности и ще се чудим защо училищата се разпадат.
И ще се учим как се сърба попара от политически трици!

Теория за съвършената брюнетка

Библията мистично мълчи по един ключов въпрос на днешното светоусещане. Каква е била Ева – блондинка или брюнетка?

Със страстта на религиозен воайор разлистих отново страниците на Свещенната книга, но попаднах само на политическа празнота. Което ни подсказва, че в организираните форми на религия също има големи пропуски и трябва внимателно да се отнасяме към техните версии за вселената, за да не изпаднем напълно от реалността.

Описаната история е простичка. Бог коварно приспива човека (хей, не се сърдете на мен – в Библията така пише), взима му реброто и създава жената. Осигурява му компания в приятната вечност на Рая, а вероятно – защото говорим за Рай – не е имало пререкания за това кой да държи дистанционното на телевизора, нито пък философски спор за това дали светът би свършил без гледането на футбол или на безкраен сериал.

Но, в Свещенната книга няма и думичка обелена за цвета на косите на Ева. Нито буква!

Естествено по-късно поколения от жени във фризьорските салони са създали различни богословски тълкувания на продължението на историята. Според едната школа – няма начин Ева да не е била едно пърхащо блонди, след като толкова лесно се е вързала на стария номер на змията. И не само се е вързала, но с типичния господарски дух на пола си и с техники за които Библията също мълчи, е принудила Мъжа си да откъсне забранения плод, а това води до безславно прогонване на изток от Рая.

Другата школа е малко по-радикална и разчита в Ева характер на брюнетка-свръхгений. Според това богословско тълкувание като типична представителка на цвета на косите си, Ева бързо изучава целия Рай и жадно започна да се надява за ново пространство, нови приключения, а и най-вероятно в душата й се зараждала идеята и за нови мъже... Тези богословски настроени посетителки на фризьорски салони са склонни да виждат в Ева-брюнетката основен автор на новия живот на човека. Живот далеч от вечността, но пък доста по-разнообразен.

Навлизаме в темата по тази начин, за да стане съвсем ясно, че дуализмът блондинка / брюнетка съвсем не е толкова елементарен, колкото го представят една дузина вицове. Говорим за съвсем културологична битка с почти митологични измерения. И заради това последна интелектуална забележка – в българската литература също има жестока пробойна по формулираната горе тема. Авторите по нашите земи нагло са я пренебрегвали. Претърсих проклетия Гугъл в опит да открия поетичен възторг по темата – брюнетки / блондинки, но почти не попаднах на такива. Разкрих обаче съществуването на фолкпевец, наречен Амет и негова песен със заглавие: „Блондинки и брюнетки”.

Текстът уви обаче не допринася за разбирането на проблема. Той представлява мечтата на литературния герой да си има харем и във всяка стая в него отделна жена. Може би заради това с волността на преоткрилия небесните полети наум Амет възкликва: „руси или черни, тънки и дебели, малки и големи”. Тоест лирическият герой е демократичен в еротичния си възторг, а точно сега подобно усещане не ни върши работа.

Очевидно аз ще трябва да съм пионер в това начинание. Интересно обаче защо вместо да чувствам ентусиазма на откривателя, изпитвам чувството, че навлизам в минно поле с размера на бюста на Сашка Васева. Предстои да видим.

Знам защо озаглавих текста си – „Теория за съвършената брюнетка”. Защото съм решил да създам нещо като емоционална геополитическа фантазия по тази тема и, ако ви се струва, че нещо в определенията ми куца, да, не грешите, не съм си пил скоро хапчетата, а пък и през последната седмица си причиних маратон на филмите на ужасите и сега душата ми тръпне от всеки повей на вятъра и от всеки сутрешен блок по телевизиите (какво да правя винаги съм смятал, че в Анна Цолова има нещо демонично).

Когато човек фантазира за брюнетки трябва да внимава, защото повечето от тях се отличават с огнена кръв, буен нрав и отмъстителен характер.

Заради това като изброя три качества на съвършената брюнетка, ще направя бърз завой към малко поезия и ще побързам да приключа с надеждата, че мините не са гръмнали и вашият репортер е жив и здрав и се разхожда в освежителната прелест на този свят.

Представям си съвършената брюнетка като революционер. Не бързайте да криете текста, ще обясня. Брюнетките са революционери от драматичен тип. Нека да ви обясня как една брюнетка предизвика революция в душата ми.

Преди много години като млад и невинен тийнейджър, в онези измислени времена, които са били толкова тъпи, скучни, еднообразни и фантазирани, че телевизорите нямаха дистанционно, не съществуваха мобилни телефони, мъжете още не си бръснеха гърдите, а лидер на държавата ни беше чичка с отвратителен вкус за костюми, пред очите ми попадна картичка. Охааа, каква картичка!

На нея имаше снимка на полугола жена с поличка от палмови листа. Погледът й беше замечтан, вятър вееше косите й, морето до нея бе синьо като изкълчен крак на Бойко Борисов...Пфуу, откъде да знам как изглеждаше морето?! Важни на снимката бяха непокритите части от тялото на брюнетката. Те намекваха за революция....Революция в мен, де. Революция във всички аспекти, хаха.

Тогава установих, съвършената брюнетка е революционер. В смисъл, че държи мъжа неспокоен. В постоянно напрежение. На ръба на пропастта – там, където не знаеш дали да извикаш от радост или от ужас. Това е магията на брюнетката. И го причисляваме като точка номер 1 от инструментариума на съвършената брюнетка.

Представям си съвършената брюнетка като дипломат. Пак нагазихме в политиката. Ама няма как. В течение на годините установих, бе брюнетките превъзхождат с пъти блондинките в политиката. Не винаги е за добро де – вземете например Маргарет Тачър. Ама слагам дипломатичността тук, защото в съвършената брюнетка със сигурност гори вътрешен огън, който изпепелява повече от котлите адови. Убедителни са. Това имам предвид. Знаят как да си сложат картите на масата и да вземат джакпота.

Вече ви убедих? Значи записваме това като точка 2 от образа на идеалната брюнетка.

Представям си съвършената брюнетка като стратег. Знае как да се разположи най-добре в пространството. Знае как да подчертае гордостта си от това, че брюнетка. Залага на своята брюнетковост (ще патентовам тази дума, така че да не съм я видял в никакви други текстове и статуси). Четох една мисъл на някакъв допотопен френски комик, че мъжете харесвали брюнетки, но пък се женели за блондинки, защото се страхували, че брюнетките са твърде умни и умели. Тази мисъл издава радикално непознаване на хаоса в мъжката природа. Мъжете обичат да се женят за непознати явления в женска форма. Това е част от стратегическото предимство на брюнетките. Изненадващи са. И многообразни.

И за да добие моята ода (всъщност теория) наистина поетична форма ще постъпя крайно ненарцистично и точно тук вместо да давам определение ще цитирам един велик куплет от още по-велик автор.

Истинска жена, узряла ябълка, огнена луна,

мирис на водорасли, на тиня и слънце,

каква е тази смътна ясност между твоите клони?

Каква е тази древна нощ, която се усеща в тебе

Поетът е Пабло Неруда. Не знам за коя жена го е писал, ама той е чилиец, пък Чили (цитирам по памет един американец, който бе казал – сигурно е възхитително да живееш в толкова дълга и тясна страна) не е известно като развъдник на блондинки. Така, че описваната дама е брюнетка и колко е хубаво, че един чилиец ме спаси от неудобството да търся рима на брюнетка, защото ми идваха само думи като кокетка, мажоретка, сметка, плетка, а убеден съм – нито една брюнетка няма да се изкефи на такива сравнения.

Сега трябва да приключа пак богословски. В началото споменахме за шокиращата празнина в Библията. И за това, че и днес живеем в незнание за цвета на косите на Ева. Това не е вярно. В Свещенната книга не се споменава за косите на Ева, защото това съвсем естествено се подразбира. Никой никога не е имал съмнения. Косите на Ева са кестеняви. Не е имало нужда да бъде споменавано. Както не е необходимо да се казва, че вечер луната изгрява.

Авторът на Библията май е бил брюнетка, а?