Saturday, October 05, 2013

Подуянски прочит на Маркс в 21 век




Нямах си друга работа тези дни и зачетох "Манифест на комунистическата партия" на Карл Маркс и Фридрих Енгелс. В новата епоха, смятам, това е книга за която всички са чували, много хора могат да цитират нейното ефектно, публицистично начало, но, подозирам, малцина са тези, които могат да мръднат от това място и да разкажат какво пише в текста след това. Още една забележка - в книгата си за Маркс "Световния дух" Жак Атали се спира на един детайл от твореца Маркс за който лично аз не знаех. Атали разказва, че Маркс има проблем като автор с това да завършва своите книги. Той е мащабен анализатор на капитализма и постоянно натрупва нови и нови примери, нови и нови разсъждения в своите текстове и заради това не чувства нито един от тях истински завършен. С "Манифеста" нещата стоят по друг начин. Той е тезисно изложение на някои от идеите, които вълнуват Маркс и Енгелс и е написан бързо. Според Атали просто Маркс не е чувствал това като книга. Вероятно французинът е прав. Но, ако изчистим погледа си от злонамереност (това е модерният демон на епохата, която си мисли, че знае всичко и, че е преживяла всичко) и от пластовете зловредна пропаганда натрупани върху тази книга, в нея можем да намерим истински бисери.



Дори само от първата глава на "Манифеста" можем да разбием поне 5 мита за Маркс, както и да открием стряскащата му прозорливост на анализатор и способността му да се вглежда в процесите, без непременно да отклонява погледа си от преходните явления и интригантските личностни политически драми.
Давам ви пример. Елементарното идеологическо ниво на българската десница е един от тъжните артефакти на прехода, но ако отворите десните блогове ще срещнете интрепретации на Маркс, които могат да ви вземат ума със своята налудничавост. Маркс, разбираш ли, пишат тези от десните, които са способни само на икономическа критика (защото има една част от тях, които наричат Маркс Кашел Мордехай и представете си оттам-нататък какво е нивото на текстове им) пишел срещу богатите без да си дава сметка, че те развиват света.
Абсолютно невярно. Маркс е най-силния глас срещу несправедливостта на обществените отношения, но той винаги, във всеки свой текст си дава сметка за реалната ситуация.
Вижте какво пише: "Буржоазията не може да съществува, ако не революционизира постоянно оръдията за производство, значи и производствените отношения, значи и всички обществени отношения".
Технологичното развитие е инструментът на буржоазията (ако се придържаме съм лексиката на Маркс) за политическо дълголетие. Което отличава пазарните отношения от времената на феодализма например. Още един цитат: "През време на своето едва стогодишно класово господство буржоазията създаде по-масови и по-колосални производителни сили, отколкото всички минали поколения, взети заедно".



И именно това, че технологичното развитие е инструмент за запазване на политическо влияние, кара Маркс да предскаже това, което днес наблюдаваме в световен мащаб - мащабната бизнес експанзия по света. С други думи - глобализацията. Той я описва стратегически много преди Зигмунт Бауман например: " Нуждата от все по-широк пласмент на нейните продукти гони буржоазията по цялото земно кълбо. Тя навсякъде трябва да проникне, навсякъде да се настани, навсякъде да установява връзки. Чрез експлоатацията на световния пазар буржоазията превърна производството и потреблението на всички страни в космополитически. За голямо огорчение на реакционерите тя изтръгна изпод нозете на промишлеността националната почва".


При това Маркс и Енгелс първи, ама наистина първи намират основания не само за политическа критика на подобен тип експанзия, но за морална такава. Въпросите, които днес вълнуват Наоми Клайн, Чомски и много други радикални мислители първи за повдигнати от Маркс, който в зората на индустриалния капитализъм е имал очи да види моралните дилеми на бъдещето. Дилемата за това, че размахът на развитие на технологиите превръща света в глобален пазар в който няма никакво място за обикновените хора. В този смисъл развитието на технологичните производства не освобождава човека, а го превръща в механизъм, в гайка на системата, направо в нейна жертва, защото кризата и капитализмът са като братя-близнаци, а при всяка криза го отнасят обикновените хора.
Всъщност това е критиката на капитализма за която критиците на Маркс изобщо не говорят. Той е безмилостен към буржоазията, не, защото се е събудил накриво, а защото вижда, че тези съвременни производствени отношения отчуждават човека от неговия труд. Това си е направо екзистенциалистка критика.


Само вижте за какъв стил говорим. Това е толкова изящен политически текст, че ми е жал за всички, които не могат да разберат красотата на идеологическите размишления:


"Навсякъде, където извоюва господство, буржоазията разруши всички феодални, патриархални, идилични отношения. Тя безмилостно разкъса пъстрите феодални окови, които връзваха човека за неговите „естествени повелители“, и не остави никаква друга връзка между хората освен голия интерес, безсърдечното „плащане в брой“. Тя удави в ледената вода на егоистичната сметка свещения трепет на религиозния екстаз, на рицарското въодушевление, на еснафската сантименталност. Тя превърна личното достойнство в разменна стойност и на мястото на безбройните, гарантирани и придобити свободи постави само една свобода — безсъвестната свобода на търговията. С една дума, забулената с религиозни и политически илюзии експлоатация тя замени с откритата, безсрамна пряка, бездушна експлоатация."




Нека да не пресилваме излишно анализаторския талант на Маркс - той е бил мощен и гениален учен, но няма как да е знаел и да е можел да предскаже всичко. Човек като него, който описва от обаче едно огромно, немистично, а съвсем технологично зло, отчаяно се е нуждаел от сила, която да му противопостави. И намира образът на пролетария. Между другото в епохата на Маркс, а доста години след нея, това е бил съвсем адекватен образ, защото лично аз не мога да ви посоча друго политическо учение, което за толкова кратко време да е добило такава масовост като марксизма. Но дори и самият Маркс е бил наясно, че пазарните отношения са отношения в постоянно развитие заради това едва ли бе се изненадал, че дефиницията за наемен работник много се е променила с което прави описването на думата "пролетарий" в наши дни доста проблемна. Давам ви пример - банкерът-вампир Левон Хампарцумян не е собственик, той е наемен работник, с малката подробност, че според слуховете му заплатата е над 200 хиляди лева месечно. Не ви разсейвам с реалност, давам ви пример за промяната на времената.
Което не означава, че марксисткият анализ не е актуален. Напротив. При всяка системна несправедливост в този свят, рано или късно някой прибягва до Маркс, което показва, че в неговите думи хората продължават да намират някаква истина за себе си.



Още един цитат (ще ви затрупам с цитати, защото думите говорят по-добре от всичко останало): "В рамките на днешните буржоазни производствени отношения под свобода разбират свобода на търговията, свобода на покупката и продажбата".
С какво не сте съгласни в това изречение. Дори и, ако вземете Европейския съюз за пример, въпреки, че той представлява светла утопия за социалност, ако го сравним с други части на света, ще видите, че властта е готова с желязна ръка да осигури свободата на движение на банковите капитали и на стоките. Когато обаче стане дума за свободна придвижване на хората, което е част от същата тази свобода, която ни рекламират, изведнъж започват да действат антиемигрантски закони, ограничения и направо масови депортации на бедни роми. Коя точно и къде е свободата тук? Маркс още навремето е схванал лицемерието на основните постановки на които се крепи системата. Свободата е за тези, които могат да бъдат на едно ниво с управленските елити, всички останали живеят в илюзия за свобода. Днес, трябва го признаем, тази илюзиия за свобода е малко по-добре финансово подплатена, но това е отменя факта, че е само илюзия. Точно заради това Маркс иска революция. За него подобно положение на нещата не е демокрация. Той иска постигането на демокрация, но тя е възможна, едва когато диктатурата на клишетата стана очевидна.




Хахаха, а идеята за "общите жени" очевидно е стара интригантска манипулация, защото в "Манифеста" й е отговорено по железен начин:
"Но вие, комунистите, искате да въведете общност на жените — крещи ни в хор цялата буржоазия.
Буржоата гледа на своята жена само като на оръдие за производство. Той чува, че оръдията за производство трябва да се използват общо, и, естествено, мисли, че и участта на жените ще бъде такава.
Той и не подозира, че се касае именно за премахване положението на жената като просто оръдие за производство."



Още една критика към Маркс. Той си представял общността на пролетариите единна, за него те живеят в общо отечество, което няма нищо общо с буржоазната държава като такава. Обаче не е бил прав за това. Или е бил прав, но човек може да се осъзнае като част от класа едва, когато има някакво ниво на политическо съзнание. А при липсата на такова ниво, национализмът става единственият крепежен елемент на едно общество. При това национализъм, който може да стигне до невероятно уродливи форми и зловеща ксенофобия. Заради това по-късните марксисти не първо бяха просветители, а едва после политически работници. Но те са имали какво да разкажат на хората. Имали са каква мечта да им предадат. Имали са как да ги заразят с усещането за свобода на ума, която се простира отвъд дребните ограничения на ежедневната политика.
Всъщност Маркс и Енгелс в този прословут "Манифест" описват много яко каква е целта, която комунистите преследват. И тази цел е направо анархистка, защото тя цели премахването на политиката от живота на хората:


"Когато в хода на развитието изчезнат класовите различия и цялото производство бъде концентрирано в ръцете на асоциираните индивиди, тогава публичната власт ще изгуби своя политически характер. Политическата власт в собствения смисъл на думата е организираното насилие на една класа за потискане на друга. Когато пролетариатът в борбата си против буржоазията необходимо се обедини в класа, когато чрез революция превърне себе си в господстваща класа и като господстваща класа насилствено премахне старите производствени отношения, той заедно с тези производствени отношения унищожава условията за съществуване на класовата противоположност, унищожава класите въобще, а с това и своето собствено господство като класа".


Пролетариите печелят революцията и с това не установяват "диктатура на пролетариата", а в момента в който ултимативната справедливост е установена самата идея за политика, класи и насилие изчезва завинаги.
Не знам дали е постижимо.
Но пък това няма ми попречи да си мечтая.

2 comments:

Ангел Стамов said...

До ден днешен не могат да си осъзнаят идиотщините си, не си признават грешките, и своите и чуждите. Имах доста такива приятели, понеже аз бях добренамерено настроен към социализма до началото на осемдесетте години (миналото столетие) и отчаст и по-късно. Не съм бил никога член на никаква партия, до ден днешен! Така че в Кемниц бившият секретар на БКП-групата сред студентите и някои граждани ми беше приятел и 15 години след промяната не се осъзнаваше каква смешна картинка продължава да бъде. И ми върна един дълг от 52.000,- марки едва след 7 години, а беше обещал да си върне парите след 6 месеца. Има и доста други такива като него, бивши пилоти, вторични номенклатури в бившите големи предприятия, наречени комбинати. Една мадама от тези „картинки”, доктор на философските и педагогически науки, бивша секретарка на кмета на град Дрезден, беше 1992 година моя колежка в Кустодията, където работех, жив пример-представител на вторичната номенклатура. Всичко в нея беше фалшиво. Налага се вече десетина години да гоня тези хора от къщи, да не им слушам глупостите, идиотщините и простотиите. Отварям в къщи вратата и ги гоня с показалец навън!
Не очаквах, че и в Китен ще намеря такива хора, без да искам: Единият е бивш и настоящ кмет на град на юг от Китен. Преди ме гонеха от пристанището, не ми даваха и там да си карам яхтата и ме караха да чакам 3 години докато се наканят да ми продадат едно малко парцелче в село Фазаново. Не го купих, станаха събитията и вече там нямаше смисъл да се купува. В Китен имам поне двама съседи от бившата вторична номенклатура, още се гордеят с това тяхно съмнително по заслуги минало.
...Фратьо, издействал си си бил в София в министерството да те пуснат в осемдесетте години да правиш и да участваш в изработката на филми и репортажи в Индия, в Швеция и къде ли не, даже и в Русия. Имам един въпрос към теб. Той е фиктивен, условен и не действителен, но за мен е важно какво ще кажеш. Можеш ли да кажеш теоретично следното: „Да бе, да. Както мен ме пускаха да пътувам в Швеция, Индия, да си купя евтино парцел в гранична зона, така и теб би било нормално да те пусанат да си караш яхтата в Созопол, да си купиш място във Фазаново! Никой нямаше да изгуби нищо от това.”
Смисълът на моето изказване се състоеше в това: след разрухата да се намери поне теоретично някаква опция, която никога не би могла да спаси, даже и отчасти социализма, но поне да покаже, как е било възможно да се помогне на хората доста стабилно.
Фратьо ме изгледа, изгледа продължително и нищо не каза!!! Значи не е искал да помогне на хората! Каква е тази българска черта? Нали бяхме пичове и си помагахме взаимно? А той сега ми е съсед в Китен. Понеже се заговорихме по-продължително, една нам позната съпружеска двойка почна да ме гледа настървено и когато Фратьо си отиде, ме нападнаха:
...Какво се занемаваш с този простак, не знаеш ли, той беше от държавна сигурност? Такива като него не ми позволиха 1967 година да следвам в Академията, там където исках!
...Не, не знаех какъв е, но имах важен въпрос към него. Той обаче не ми отговори. – казах аз.
...Как ще ти отговори, ти ставаш смешен...
Видях, че губя приятелството си с тази съпружеска двойка, едни от малкото хора, с които се познавах.
ВТОРОТО(!!) съдържание, с което искам да се отличава тази книга от другите книги е, да не бъде биография на някакви велики хора. Просто искам да направя дълга поредица от прости съобщения от рода на:
„имам две съседни стаи ателиета и чакам от 2 години да приютя млади, пък и стари художници, без да плащат за наем и храна и без да трябва да оставят кой знае каква хубава картина за мен. Просто каня гости, понеже по нормален начин не ме посещават такива.”

Ангел Стамов said...

От биографията на Иван Славков, (която още по-малко би ми потрябвала, отколкото предишните две споменати биографии), обаче не можеш да разбереш, че
„Жак Рох призовава Славков да напусне доброволно заеманите от него постове, преди да бъде официално изключен от МОК, но Славков не прави това. На 7 юли 2005 г. на сесията на МОК в Сингапур Иван Славков е изключен от Международния олимпийски комитет с тайно гласуване, при което изключването му е подкрепено от 84 от членовете, 12 са против и 5 са въздържали се.” - виж Уикипедия. Големият Славков, чиято автобиографична книга ми беше дал моят съсед в Китен журналиста Цвятко като пътеводителна литература, водеща звезда, като едва ли не факел на книгите в света, който постоянно трябвало да ми свети, когато започна да пиша настоящата книга. Като че ли аз сам не си го знаех, какъв горд притежател на замък е той, ограден с висок, непроницаем зид в село Черноморец, когато аз години наред ходех като „сульо-пульо” с жена си и двете си деца да си търся скъпа и прескъпа квартира за курорт в селото. Намирах я ужасно трудно, значи би трябвало да му завиждам на замъка. Като че ли не си го знаех сам, как той по времето на т.н. социализъм около 20 години наред водеше компании с по десетина млади жени и девойки по дворците от Евксиноград до Ченоморец и обратно, където уискито се лееше с литри като вода. Значи, че би трябвало да му завиждам, когато аз не мога да си намеря сега в Китен нито една приятелка в продължение на пет месеца. Като че ли не си го знаех сам, как той по времето на т.н. социализъм имаше регистрирана яхта на пристанището в Созопол. През 1981 година и аз имах регистрирана яхта в Созопол със софийския си номер СФ 123. Даваха ми да я карам само до Златна Рибка, но в никакъв случай на юг от Созопол, примерно до Чайка, Алепу, Дюни, Аркутино, Фиордите, Курнята, Агалина... Жена ми Калина (като немкиня) нямаше право да фигурира в списака на екипажа на собствената си яхта. 1982 година ме принудиха насила да си продам яхтата на един софийски професор, комунистическа номенклатура, каквато беше и Иван Славков. С цел дъщерята на професора да си има втора, спомагателна яхта, към тази (другата) на баща си. И да си я кара където и както си иска. Значи, че трябва да им завиждам и за яхтата и за какво ли не.
АЗ НЕ ИМ ЗАВИЖДАХ.
Нека това изречение да е ЕДНО от няколкото завещания на тази „невероятна” история.
Подчертах, че съм рокаджия. битник и хипар. Като такъв нямам право да завиждам. Завиждането не е хубаво нещо. ОЩЕ по-лошо нещо е да съжаляваш, че си тръгнал имено по този път, по който си вървял досега, а не по някой друг.
Всичко, което се отнася до Иван Славков и към такива подобни на него феномени, не би било кой знае колко важно. Да си е бил какъвто си е бил и какъвто си е искал да бъде, ако няма НЕЩО МНОГО ВАЖНО. Оказа се, че има много хора, които вървят твърдо по стъпките му. Да ги наречем ВТОРИЧНИ НОМЕНКЛАТУРИ. Те са ДО ДЕН ДНЕШЕН горди от своя страна, че са действали цял живот като него (Иван Славков) и не само, че не се срамуват, да си го признаят, ами се фукат очебийно и постоянно с идиотщините си. Какви са тези идиотщини?: Не са давали на хората и на приятелите си да си построят къщета на морето (виж сега сестра ми, зет ми, аз и други 100 хиляди). А самите те са живеели в дворци, за смeтка на държавата. Не са давали на хората да си карат собствените си яхти в морето, Черното, когато само в Сан-Ремо ИМАШЕ 100 хиляди такива. Правили са задръжки, не са давали на хората да се развиват, да пътуват, дето се казва „да дишат”.