Философско-кулинарни страсти в Моравия

Летищата са най-великото творение на човешката цивилизация. Ако един ден планетата ни бъде ударена от метеорит, зомбитата излязат от гробовете си и ни атакуват, или, ако ни нападнат и поробят зелени човечета от космоса, е достатъчно да оцелее едно летище, за да могат археолозите от бъдещето да ни възстановят от сивкавата пепел на миналото. По летищата може да се съди за много страни на съвременния човек – неспирното му желание да пътува, неизгасващата страст да среща нови хора, постоянният стремеж и исторически сън за летене над облаците и коварното желание да продаваш на възхитените пътници едно кафе за 6 лева, а сандвича за 10.

Без летищата нашата цивилизация нямаше да знае към какво се стреми, а и къде щяхме да купуваме безмитен алкохол с последните останали пари от някое пътуване, а? С други думи, когато е на летище човек трябва да се осъзнава като връх на еволюцията на тази планета, като пътуващ венец на природата, като мислеща тръстика, понесена от вятър и от мощни турбини и като размятана прах по вятъра над един континент, замъглен от облаци и дъжд.

Всички тези досадни размисли нахлуха в мен на летището във Виена, което ме порази със своята съвършена социална геометрия. Не знам дали наистина австрийците са педантични, но летището е така направено, че дори и да искаш не можеш да се изгубиш. Табелите са ясни и точни, и не се отличават с философската многозначителност на указанията по българските пътища. Стоях в една огромна зала докато си чаках багажа и заглеждах европейския народ как минава край мен. Няма как да не отбележа – така и не забелязах австриец, който да се смее. Всички немскоговорящи бяха сериозни, задъхани и устремени. Единственият смях на виенското летище се разнасяше от представители на екзотични точки на света. Очевидно човек плаща за високия стандарт на живот с това, че гълта няколко бастуна и почва да се държи като извънземно. Да не говорим за това, че не видях австриец да мие тоалетни, да продава сандвичи или да извършва някакъв друг вид труд. Очевидно в Австрия тази дейност е окупирана от хора с различен цвят на кожата и заради това не мога да разбера какво ми пискат европейците срещу емигрантите. Да не би пак да искат да се върнат и да си чистят собствените тоалетни, а? Или пък жадуват толкова много да нахлуят в продаването на сандвичи. Изобщо Европа може да бъде много подла по отношение на емигрантския въпрос. Всички знаят, че ситуацията там е изпусната, но това не винаги означава нещо лошо, ама нали европейската политика се състои в основно в това да говориш всичко, което не мислиш.

Но стига толкова с политика. Целта на пътешествието не беше Виена, а китният чешки град Бърно, за когото аз (о, географски профан!) си мислех, че е в Словакия. Обаче бърках и то жестоко. Бърно (за ужас на всеки филолог чехите го изписват Брно) се оказа вторият по големина град в Чешката република и аз нямаше как да го знам, но добре, че винаги човек може да се консултира с Уикипедията, а след това успешно да се самозаблуждава, че е умен.  Бърно е в Моравия, земите до които едно време са стигнали самите Кирил и Методий, за да участват в богословски спорове, а аз се запитах при липсата на крайпътни кръчми как ли са издържали тогава дългия път.

Оказа се, че от Виена до Бърно са само около 130 километра, които се взимат най-добре с кола и така старият репортер в своето европейско пътешествие успя да огледа около половин Австрия. Това, разбира се, е леко преувеличено твърдение, защото по магистралата Виена – границата на Австрия човек може да види градчета едва най-накрая, а през цялото време се движи през едни монотонни местности, разнообразявани от грамадни перки, които трябва да ловят вятър, да го превръщат в електричество, а след това и в солени сметки за всички.

Австрийският пейзаж е различен от българския. Той е един такъв свъсен и меланхоличен. Небето беше мрачно като погледа на австрийски поет (спомням си смътно, че съм чел австрийски поет, чието име няма да мога да възпроизведа, който казваше горе-долу следното: „роден в сърцето на Европа, в утробата на този свят” – хей това с утробата не подсказва наличието на слънчев оптимизъм у този литературен вид). Наоколо земята беше равна, обработена, а от време на време за мое учудване се мяркаха перфектно поддържани лозови масиви. Вероятно проблемът е в мен  - никога не съм свързвал Австрия с гроздето. С Йозеф Фрицъл (това е онзи пич, дето е държал дъщеря си 24 години пленница в мазето си и имал от нея 3 деца) – да, но с гроздето – не. Попитах с надежда шофьора, който ни превозваше (сърбин, който още на втората минута ме помоли да захвърлим шибания английски на боклука и да си говорим като балканци с крякания и ръкомахания) дали случайно австрийците не правят ракия, което щеше да ги вдигне в моята алтернативна класация на ЕС с няколко пункта. Сърбинът въздъхна с неизяснена тъга: „Овде пият само вино. Ракия има само при нас!”. И аз въздъхнах на това място с драматизъм достоен за две пиеси на Шекспир.

После пак се загледах по Австрия. Това е малка, китна и подредена държава. Високият стандарт на живот си личи, но тази краткост на пейзажа, тази унила и меланхолична равност, това сиво небе с още по-сиви облаци изглеждат като сардонична метафора на стремежа към висок стандарт на живот (това май е повтарящ се мотив в моя новооткрит европейски революционизъм).

Пограничните градове на Австрия приличат на нещо извадена от пощенска картичка – стари, запазени къщи, много паметници, луксозни магазини, но човек не престава да се чуди как точно се живее в картичка. Колко точно може да се издържи тази фотоскука, особено, ако се проточи цял живот...

Чешкият пейзаж обаче веднага става различен. Над Чехия вече се показва слънце, там има хълмове, дърветата изглеждат познати. Сякаш цялата природа, обзета от някакво необичайно бохемско вдъхновение иска да ти покаже, че в тази страна трябва непременно да влезеш и да утолиш жаждата си с някоя и друга ледено студена бира, въпреки, че навън европейската есен се опитва освен да променя цвета на листата, но и да прилича на зима, която е изпаднала в емо-настроение. А чешката бира е леко нагарчаща, дори отдалеч се усеща тръпчивия вкус на хмела и по-високия алкохолен градус и на човек му проблясва, че тази страна (Чехия) може наистина да бъде възприета от два съвършено различни ъгъла. Давам ви и пример за това.

Кафка е прекарал почти целия си живот в Прага и от този град се е вдъхновявал. Прочетете градските пейзажи в „Процесът” – това е някакъв град от кошмар, град, сякаш потънал в есенна мъгла, отчаяние и грозота. В този град няма да усетите дори елементарен порив на слънце, топлина или възторг.

Ярослав Хашек твори по абсолютно същото време като Кафка и пак в същия град – Прага. Но какъв град е това в неговите разкази – това е град, който блика от емоции, смях, радост. Това е град в който дори политиката е повод за постоянна ирония, град пълен с живописни хора, страшно много оригинали, град, който никога не заспива и редовно преяжда със зеле и кнедли.

Разликата между Кафка и Хашек? Мисля, че тя е в количеството изпита бира.

Аз избрах да попадна в Бърно, което е сякаш извадено като от разказ на Хашек. Великолепен град, с изящни кръчми, умело съчетал модерният вятър на 21 век с хладната изящност на бароковата готика. Разходката из Бърно е едно трудно за описване удоволствие, защото човек се чуди какво по-напред да направи – дали да посвети песен на бирата, да направи параклис на местната храна или да напише дълга ода за дългите крака на чехкините. Всичко това умело се вплита в съзнанието на чужденеца и го пристрастява към усещането да живееш в Бърно. Чехите не са като нас, в тяхната страна Прага не е единственият развиващ се град и резултатът от това е, че Бърно е пълен с млади хора, които се веселят приятно и учтиво. Хората са спокойни, усмихнати, дори леко бавни, което намеква за някакъв вид просперитет. Кръчмите са уникални и същевременно в тях никога не е толкова шумно, че да не можеш да си чуеш приказката. Порциите са огромни, а на великолепието на чешката храна трябва да посветим отделен том. Давам ви само един жокер – бъдете убедени в Чехия фалшив кашкавал или менте-месо няма да намерите никъде. Хората са ценителите на добрата храна и доброто пиене, това е нещо като полурелигия там, така че никой не си позволява да се бъзика с нещо толкова свещенно.

И който отиде до Чехия трябва да пие една „Бехеровка”. Ей така – за себе си, за мене, за създателя на минижупа и цялата останала останала вселена. И може да се поръча кнедли с подсладено зеле, но трябва да приготви с тях да изпие поне три бири, защото подобно ядене създава такова веселие в душата, че разбираш целия бохемски смисъл на живота и сякаш усещаш духа на Хашек да се разхожда край тебе. В разказите на Хашек винаги ми е харесвало това, че са много сензитивни. Освен смешните политически моменти, в тях винаги храната се описва с внимание и респект, а това трябва да се уважава. Ценно е.

Дори чешката политика ми се стори кротка и прибрана. Очевидно в Чехия течеше нещо като кампания за местни избори. Из Бърно навсякъде бяха налепени предизборни плакати. А предизборния плакат се познава във всяка част на вселената по това, че благодарение на фотошопа повечето кандидати изглеждат така добродушни и светли, че сякаш дори биха ти пуснали и жена си, за да те убедят, че ще докарат светло бъдеще.

В един от миговете, когато се отделих от групата, за да бродя самостоятелно из Бърно налетях на една шатра от която младеж и девойка и подадоха брошурка с надпис “ODS”. Леле, настроих се изключително подозрително. В България тази абревиатура, всичко го знаем, беше демонична и сатанинска.

С мил глас обясних на младежите, че аз съм чужденец, тоест по никакъв начин не се вписвам в техните електорални търсения. Въпреки всичко те настояха да взема брошурка. Тогава на мен ми скимна да попитам дали поне тази партия ODS е лява или дясна. С патетична гордост младежът ми каза, че са консервативна партия и аз се намръщих все едно член на Ал-Кайда попада на меню на „Макдоналдс”. Активистът се почувства длъжен да ми обясни, че тази партия сега е на власт в Чехия и, че е направила много за страната. Тогава ми проблясна и казах: „Ааааа, ваш човек ли е този, който го хванаха, че чука шефката на кабинета си”. Понеже не успях да се сетя за приличен глагол, използвах точното думата „fucking”. Нали се сещате през юни медиите гръмнаха, че чешкия премиер Петер Нечас си е хванал за любовницата шефката на своя кабинет, а тази дама била толкова ревнива и яростна, че впрегнала разузнаването да следи жената на своя любовник. Култова история. По-късно в Гугъл проверих, че ODS всъщност е „Občanská demokratická strana”, което преведено на български звучи „Партия граждански демократи”.

Споменаването на любовницата сложи по естествен начин край на нашия разговор и консерваторите ме загледаха като внедрен от чужбина троцкист дошъл да саботира тяхната кампания, така че изфирясах набързо преди да съм предизвикал социални брожения.

По времето на престоя в Бърно в града се провеждаше и огромен технически панаир. Аз успях да го разгледам и се възхитих. Вярно е, че имаше фирми от цял свят (нито една българска, разбира се), но си личи стремежа на чехите да развиват индустрия и нито за миг да не спират да се стремят към бъдещето. Изкефи ме и това, че всички масово карат „Шкода”. За разлика от нас чехите имат ежедневни доказателства, че държавата им съществува и вероятно дори и да я плюят и са недоволни от нея, тя никога не е приличала на такъв разграден двор като нашата. И не политизират до безкрай проектите си. Чехите ще строят АЕЦ „Темелин” и то с руска технология, ама не чух някой да пищи, е ще изпаднат под руско влияние. Всъщност чух как чешките журналисти се интересуват основно от това каква част от поръчките за централата ще бъдат дадени на чешки фирми, защото за тях е важно чешките фирми да работят. Изобщо това е ниво на мисъл, което в България изглежда отложено за някъде в далечното, мъгливо и безумно бъдеще...

Но нека пак да се върнем  към романтиката, че политиката винаги навлиза коварно в този текст и няма спасяване от нея.

В едно свое интервю в края на изданието на „Императорът” и „Шахиншахът” на български език Ришард Капушчински цитира великолепна мисъл на Бенедето Кроче. Кроче казва, че историята е елемент от настоящето. Той (Кроче) дори смята, че история всъщност няма, а има само настояще.

В мига в който стоях на терасата на хотелската си стая и гледах мечтателно уличните лампи и хълмовете, които заобикалят Бърно аз също си дадох сметка за това. Историята съществува единствено и само днес. Заради това човек трябва да знае как да прави настоящето си красиво. Не е задължително да живееш богато, ама си задължен да се опиташ да живееш смислено. Защото така трябва. Защото човек си дължи малко пътешествия, които действат като пансион за душата и почти са в състояние да я убедят, че тя е вечна субстанция, която не подлежи на разграждане, дори и след няколко бири да почне да пее: „Мой ангел си и моя мъкаааа”.

Виждах как по близкото шосе в нощта пътуват коли и вероятно се запътват към различни краища на Европа и е абсурдно, наистина е абсурдно, но точно в проклетата Централна Европа аз се почувствах повече българин, откогато й да е. Това не беше лошо чувство. Бях българин и част от този така безкраен континент. Казах се, че нашият най-голям проблем е, че живеем грозно. Но за това не ни е виновна само властта (тя, разбира се, е първа в класацията), но и самите ние.

Не знаем как да сме горди без да сме бесни.

Не знаем как да сме щастливи без непременно да сме цинични.

Не знаем как да бъдем истински без да се преструваме на някой друг.

Не знаем как да бъдем себе си, защото отдавна сме забравили кои сме ние, какво искаме и какъв е смисълът от съществуването ни в тази част от света.

И, неее, не очаквайте отговор от мен. Твърде лесно щеше да бъде. А и аз нямам отговори. На онази хотелска тераса в Бърно аз открих, че имам въпроси, терзания, възторзи, надежди и вярата, че поне една световна революция предстои.

Но дори и, когато светът напълно се промени, дори, когато съзвездията се наредят по друг начин, дори и тогава ще има хора, които ще застават на балконите вечерно време и ще си задават въпросите без отговор.

Заради тези мигове си струва да обичаш хората.

Оф, и не взимайте всичко твърде насериозно.