Тази, която воюва със забравата...

В град Шипка съвсем наскоро се запознах с една много необикновена възрастна жена. За нея хората от града разправяха, че с двете си ръце и без абсолютно никакви пари и почистила десетки руски гробове, които се намират на хълма край прословутата църква на града. Няколкостотин руснаци са намерили вечния си покой именно там. Това са емигранти от Русия, белогвардейци, някои от тях ветерани от Руско-турската война, които ветровете на лудата история са захвърлили на странен бряг. Погребвали са ги там, но после с времето хората са изгубили спомен, гробовете са запустели, обраснали са с трева. Но винаги, абсолютно винаги се намира някой, който да помни. И това, че мъртвите са анонимни да не му дава покой. Тази жена, оказа се, е писала до общините на десетки руски градове, издирвала е документи, роднини, но в крайна сметка е научила на кого са гробовете. Свързала е покойниците с техния истински живот. Когато тя разказваше за това, при това без да заема някаква поза, удивително за самия мен очите ми леко се насълзиха. Това не бях сълзи на тъга, а на безмерно удивление. Зачудих се защо един човек би се посветил така на паметта на хора, които вече са били забравени. Май, когато осъзнах защо, точно тогава ми се насълзиха очите. Именно, защото са били забравени. Има някакъв емоционален механизъм в нашето съзнание, който не иска да приеме и никога не приема забравата. Забравата е най-големият демон на паметта и заради това битката за памет всъщност е битката да бъдеш човек. Човекът е създание, което е задължено да помни.

Сетих се за едно любимо стихотворение на Александър Твардовски:

Ти, смърт, си тъпа: ти човека

заплашваш с мъртва пустота,

а ще живеем ний довека

и там, зад твоята черта!

Не ще умре в мъгла безгласна

със живите съюзът твърд.

Самички, ний сме ти подвластни,

но заедно — не знаем смърт.

Заедно като хора ние сме безсмъртни, защото вече толкова векове се съпротивляваме на великата забрава, която иска да ни заличи завинаги от лицето на тази вселена. И тази жена от Шипка, тази господарка на паметта беше повела някаква жестока битка с това хората да бъдат забравяни и низвергвани от тъпата история. Нейната битка беше за това да знаем, да помним всеки, който е положен в земята, защото това е ценност само по себе си. Човешкият живот има смисъл, когато споменът за него продължи, вероятно не до края на времената, но поне докато има търсачи на памет, които не се примиряват с нищо.

Погледнах забравените гробища, но виждах, че самата земя не иска да бъде същата там, където са положени човешки останки. И се трогнах до дъното на душата си. Защото преходната битка за различна политика е едно, вечната битка за памет е нещо съвсем друго. Живите имат дълг към мъртвите. Заради това май един мой любимец - руският философ Николай Фьодоров си мечтаеше един ден да можем да възкресим всички от пръстта и да населим планетите с тях. Това щеше да е един свят на победилата памет. Един свят в който дългът на живота най-накрая е изплатен, някаква осъществена звездна утопия, която всеки един от нас носи като светъл заряд в душата си.

Никой не знае къде ще е неговият гроб. Историята е изменчива, а смъртта ненадейна. Но лично за мен частичка спокойствие носи факта, че винаги се намира някой, който да тръгне по следите на мъртвите, за да се опита да ги спаси от мрака като по този начин ги доведе до пълен покой. Не разбирайте това като нещо религиозно. Не смятам, че е. Паметта е нужна на живите, защото така осигуряват безсмъртието за, което говори Твардовски.

Не е малко. Никак не е малко.