На 12 юли
тази година от този свят си отиде една от легендарните (наричаха я дори
скандална) руски дисидентки Валерия Новодворская. Приживе тя яростно твърдеше,
че живее в твърде "лява" страна (доста е спорно дали е така) и
казваше за себе си, че е почитател на индивидуализма на Айн Ранд, така че не е
сигурно дали е била религиозна и заради това ще е тъпо да се впуснем в
метафорите на българските й почитатели, които веднага я настаниха отдясно на
небесния престол и й запазиха ВИП-сепаре в Рая. Ние обаче говорим за един
несъгласен, и в добрия, и в лошия смисъл на думата, човек, така че този
посмъртен хленч най-вероятно би предизвикал в душата й единствено безмерна
ирония.
Новодворска
напусна този свят само на 64 години, но пък смело можем да твърдим, че в
рамките на живота си тя е видяла много повече отколкото се полага на човек. Още
на 19 години почват да я тормозят като дисидент, хоспитализират я в лудница като
начин да се справят с нейното недоволство. Тоест никой не може да каже, че
говорим за ординерен или пък обикновен човек. Новодворская обаче беше доста
по-парадоксален образ, отколкото я представят нейните адепти. Вероятно именно в
нейния политически образ днес можем да разчетем удивителната трудност за
разбиране на сегашния руски политически живот, защото независимо от изградената
за нея легенда за пътя й в демократичните времена, той е доста по-лъкатушещ,
отколкото е прието за нормално. Абсолютно убеден, дори фанатичен антикомунист,
веднага след промените Новодворска става активен фен на Елцин. Историята пази
спомен за това как тя излиза по улицата, за да черпи с шампанско в деня в който
Елцин през 1993 година издава указ за разпускането на парламента и на върховния
съвет, указ с който започва овладяването на цялата власт от него, а от неговата
фамилия. След идването на власт на Путин Новодворска беше абсолютен негов
противник и използваше за целта всяка възможност, която й се отвореше. Тя е
автор на десетки статии, много видеообръщения и всички те носят нейния дух -
съчетание от злъчна ирони, надменност, презрение, богата култура, интелект и
абсолютна мизантропия. Не разбирайте това като някаква посмърта критика, не.
Просто смърта изплаща върховния дълг на един човек и за него вече може да се
говори обективно. Историята не се нуждае от агиография, а от реалната оценка. В
края на живота си, след затихването на опозиционното движение в Русия,
Новодворска стана съучредител на партията "Западен избор", която обаче
съдейки по обективните данни така и не успя да привлече под крилото си повече
от 100 души. Но всъщност не това е драмата на тази руска дисидентка.
Трагедията
на Новодворска е съвсем другаде. Убеден съм, че тя цял живот остана
последователна и непримирима (качества, които трябва да бъдат уважавани дори и
в политическият противник), но никога не съумя да скрие презрението към
обикновените руснаци, което я изпълваше. Тя ги ненавиждаше жестоко и никога не
го скри, но не разбра, че това не е път за лечение (особено, ако искаш да си
политически месия, който сочи нов път), а просто увеличава степените на
разделение. Новодворска изпитваше искрена радост при всяко едно поражение на
Русия на международната сцена. Това също може да бъде разбрано донякъде. Тя не
чувстваше правителствата и властта свои, а следователно и цялата страна я
изпълваше само с отвращение. Но, ако приемем, че това може да бъде
интелектуално-санитарен подход за вътрешна емиграция, то като политически
подход подобно светоусещане е самоубийствено. Тоест трагедията на Новодворска
беше в това, че нейният подход я превърна в огледално отражение на болшевиките.
Не напразно в много от своите статии на практика тя формулира пътя на своето
душевно спокойствие в това, че нейните "любими герои" ще страдат
много един ден, изкупувайки така делата, които тя смяташе за неправилни.
Новодворска обаче е трябвало много добре да знае, че болшевиките са били
движени от абсолютно същите мотиви. В този смисъл руската дисидентка бе нещо
като кристализирано минало. В нея бе замръзнала руската история от върховите
моменти на гражданската война, а тя никога не се отказа от това, въпреки, че
подобно мислене я обричаше не само на изолация, а на откровен присмех, защото
междувременно светът бе навлязъл в 21 век. Много е удобно да пренасяш
непокътнатото минало в настоящето и да го използваш като ключ за четене на
съвременността, но този подход прилича на гадателство по вътрешности на животно
- оракулът е убеден в правдивостта на предсказанието си, дори и когато то
няма как да се сбъдне.
Новодворска
си представяше някакви идеални хора и проклинаше света, че те не се явяват на
бял свят, без да се съобрази с това, че идеални хора просто няма. Тя със страст
подкрепяше всеки президент на държава от бившия СССР, който се обръщаше агресивно
към Русия или тръгваше да води антируска политика, защото в това й се
привиждаше някакво върховно отмъщение на историята, а душата й жадуваше
холивудски край на нейните очаквания за случващото се в страна й. Тя така и не
успя да разбере, че подобна позиция я изолира от хората, че я обрича на
политическа маргиналност, че никога няма да успее да осъществи нейните идеи,
ако не се опита да ги предложи на хората по друг начин. В това сигурно е
нейното величие. Но пък със сигурност е драмата, която я съпътстваше през целия
й живот.
Фанатичността
на нейните убеждения я съхрани като човек, но пак тази фанатичност никога не й
позволи да бъде докрай обективна и да разбере реалните процеси, които протичат
в света край нея. Именно заради това тя не успя да изплува на руската
политическа сцена, а дори подкрепяше и олигархичната власт на Елцин, въпреки,
че тя имаше малко общо с идеалите, които
Новодворска твърдеше, че защитава. В края на живота си, след референдума в Крим,
тя стигна дотам дори да оправдава убийството на руски журналисти от страна на
украинските власти, което само по себе си трудно се вписва в каноните дори и на
най-разтегливата дисидентска етика. Всичко това я превърна в маргинал в руската
политика. Пак искам да обясня нещо. Това да си маргинал също може да е
осмислена и точна политическа позиция. В крайна сметка истините на
господстващата власт от гледна точка на историята често се оказват само кухи
лозунги. Но в случая самата Новодворска не успя за забележи, че нейните
убеждения също не издържаха на проверката на времето. Прословутият западен
избор е проблематичен в Русия, защото, когато той бе направен доведе единствено
до разруха, бедност и политически хаос. Разбира се, можем да спорим дали
западния избор сам по себе си направи това или хората, които го въдворяваха по
пътя на безмерната корупция, но на практика след епохата на Елцин Новодворска вече
искаше Русия да бъде невъзможна държава - да се откаже от цялата си история, не
само от комунистическата, в името на нереално и невъзможно бъдеще. Това е
по-скоро позиция на романтична поетеса, но не и на човек, който иска в някакво
обозримо бъдеще идеите му наистина да пленят света. Заради това смело мога да
предположа, че Новодворска всъщност извличаше безмерно удовлетворение от ролята
си на вечен опозиционер и не се нуждаеше от нищо друго, за да се чувства
завършена. Заради това трябва да четем нейните статии като опит за поезия, като
етични студии за невъзможното, но не и като реална политическа програма. Това
беше програма единствено и само за самата Новодворска. За никой друг.
И поради
тази причина тя не представляваше реална заплаха за статуквото в нито един
момент. Което, нека да потретя, не е критика. Творецът не дължи разбираемост на
творчеството си на света, ако процесът по неговото създаване го е кефел. Заради
това смятам, че Новодворская направи най-смисленото, което може да направи един
човек преди смъртта си - отиде си недоволна, гневна, ядосана, вбесена, тост с
всички качества, които я направиха известна. И всички качества, които я обрекоха
на политическа самота. Според мен това е един достоен завършек. Новодворска е
фигура, която никога не ми е била близка нито като идеи, нито като цел, но пък
за сметка на това можех да оценя отдадеността й. Заради това си позволих този
текст.
Има хора, които е трудно да бъдат подминати в световната буря.
No comments:
Post a Comment