Що за животно са това евроатлантическите ценности?

Миналата седмица в София се проведе една конференция, която беше озаглавена помпозно и дори истерично - "Готови ли сме да защитим ценностите си? Светът между дипломацията и оръжията" в която участие взеха двете социологически нули на кабинета - Даниел Митов (рейтинг 3,2%) и Николай Ненчев (популярност 1,8 на сто). Това вече трябва да влезе трайно като аксиома в енигматичния свят на българската политика - колкото по-некадърен е един управленец толкова повече дрънка за ценности. Ценностите са общественият аналог на безкрайно поле с канабис. Колкото повече ги употребяваш в речта си, толкова повече се пристрастяваш, докато стигнеш до ситуация в която получаваш абстиненция, ако поне веднъж на 25 минути не намериш дългокрака репортерка на която да споделиш нещо за ценностите, които те водят в твоята уникална политическа мисия.

На същата тази конференция Ненчев се раздаде като истински бодър земеделец, пък бил и той с присадена коса - "Трябва да защитим евроатлантическите ценности!". Митов също се включи в хора на абсурда и то с констатация, която би накарала авторка на розови романчета с еротични пикантерии да се разреве от завист - "Мнозина очакваха, че интересите ще се окажат по-силни от ценностите. Това не се случи и успяхме да покажем силата точно на тези ценности“.

Тази ситуация остро повдига един въпрос, който е по-мистериозен дори и годината на раждане на Лили Иванова. Какво, по дяволите, представляват тези епохални евроатлантически ценности? Кои точно са те? И какво в тях кара грантаджии от всички поколения радостно да потриват ръце като ги споменават, а после очите им да се озаряват от радостен хонорарен блясък? Длъжен съм да предупредя читателите за няколко неща преди впускането в това екстремно пътешествие. Никой никога не си е направил труда да дефинира какво животно са това "евроатлантическите ценности". Можете да изчетете 50 статии от Иво Инджев, две стихосбирки на Едвин Сугарев или сборник от статуси на Огнян Минчев (не ви го препоръчвам), но пак няма да намерите отговор на този драматичен въпрос. Мистерията става още по-голяма, когато човек се зарови в европейската преса. Както скоро написа Емил Кошлуков там никой не говори за борба за евроатлантически ценности, никой не се изкарва рицар на светлината в тяхно име. Значи трябва да търсим обществено животно, което вирее единствено и само по нашите ширини, но по митологичен начин, подобно на Голямата стъпка в Хималаите.

И така трябва да предположим, че ценност номер 1 на евроатлантика е демокрацията. Сърцата им кървят за нея, стават и лягат в нейно име. Пак в нейно име псуват мощно и идеологическия враг, земята на злото - Русия, защото оня Кървав диктатор в Кремъл тъпчел с ботуша си руския народ. Това, разбира се, е халюцинация, но не е времето, нито мястото да говорим за това как българският евроатлантик е влюбен като тийнейджър в халюцинациите си.

Историята обаче е пълна с примери за това как демокрацията жестоко дразни атлантическата ос в тези ценности. През 2002 година например американците се опитаха да спретнат преврат на Уго Чавес във Венецуела, въпреки, че той бе избран с демократичен вот, признат от много странични наблюдатели. Грехът на Чавес беше именно демокрацията. В нейно име той национализира петролните рафинерии, опита се да спре американското влияние и те веднага решиха, че демокрацията им пречи и пуснаха военните да премахват Чавес. Военните се провалиха, защото превратът трая само два дни, но дори и този пример показва, че демокрацията няма как да бъде вписана в тези ценности.

Какво друго? А, да - правата на човека. Мощна и много хубава ценност, която обаче странно защо евроатлантическите страни много често не спазват. Бунтовете на афроамериканците в Балтимор наскоро показаха, че правата на човека са подтиснати именно в държавата, която е автор на тази фраза. Там, в Балтимор, се разкри една картина при която неолибералния капитализъм минава в своята авторитарна част. Защото проблемът на афроамериканците не е само етнически, той е социален. Огромни маси от бедни лумпени са затворени в гетата и за тях фразата "права на човека" е само един сън. И това не е пресилване на ситуацията, нито опит да се заиграваме със социалната трагедия на САЩ. Нямаше да го правим, ако те не използваха идеята за "права на човека" като външнополитическа бухалка. Ако наистина ги болеше за тях може би този въпрос щеше да бъде повдигнат и пред съюзника им Саудитска Арабия?.

Друга ценност - върховенство на закона. Великолепна е. Само, че дали това е единствено и само евроатлантическа ценност. Това е общовалидно желание на много различни народи по този свят. У нас най-гласовитата прослойка много често говори за върховенство на закона. Посланици от ляво и дясно ни дават акъл как да направим съдебната реформа, но под всичко казано се крие едно друго желание. Под върховенство на закона те разбират единствено и само защитата на чуждите инвестиции. Нищо друго не им е интересно. Така че това е една открадната ценност на която е направен бърз лифтинг, за да може да изглежда удобно за разпределителите на всякакви видове комисионни.

Коя друга ценност да вземем? А, да - правото на самоопределение. Оф, ама и тази веднага отпада от списъка. Защото се оказа, че Косово има право на самоопределение, а Крим няма. Когато американците решат, че едно самоопределение е добро, то минава за ценност, когато Донецката и Луганската народни републики искат да се махнат от хунтата в Киев това е много лошо и представлява "чудовищно нарушение на международното право".

Сещам се за още една ценност, която е върховна - свобода на словото. Няма журналист, който да не се опияни от нея. После обаче реалността пак идва на мястото си и ехидно подсказва, че например от 2012 година в посолството на Еквадор в Лондон виси като истински затворник създателят на сайта "Уикилийкс" Джулиан Асандж. А той бе вестител на върховната свобода на словото - разсекрети хиляди дипломатически доклади на САЩ. И те от любов към свободата на словото искат да го пъхнат в затвора. Спецслужби на няколко държави го дебнат да направи стъпка вън от посолството, за да може веднага да го арестуват. В същия евроатлантически капан попадна и Едуард Сноудън - разсекрети невероятна информация за това как Америка подслушва своите противници и после почнаха да го преследват по целия свят, а само Русия му даде убежище. Значи и това отпада.

Тогава, пита се в задачата, какво още ни остана за изследване. И какви точно ценности искат да защитават Митов и Ненчев, че правят такава помпозна конференция?

В отговора на този въпрос може да ни помогне описанието на една сюрреалистична случка. Пак миналата седмица в Рига се събраха европейските политически елити, за да бистрят новите предизвикателства пред ЕС. Техен домакин там беше шефът на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер. Опитайте се да намерите снимки или видео от това как ги посреща той. Купонът е гарантиран. Юнкер успя да намляска всеки от евролидерите по няколко пъти. Под еротичните му попълзновения попадна и Бойко Борисов. Камерите запечатаха как Юнкер мощно го гушва и целува, а дори и придържа темето му отзад, за да не се дърпа много дивия българин.

Очевидно гушкането е станало някаква актуална евроатлантическа ценност за която са пропуснали да ни информират. Само да припомня, че същите любовни пориви преследваха и късните членове на Политбюро на КПСС и те така се целуваха едни други, че малко по-късно от страната, която управляваха не остана нищо. Заради това ерата на евроатлантическите целувки в ЕС трябва да притеснява всеки човек със здрав разум, защото, когато любовта стане толкова гореща, значи нещо в политическите механизми яко се е разкихало.

Единствените двама лидери, които Юнкер не целуна бяха Виктор Орбан и Алексис Ципрас. И двамата са от различен спектър на политическото пространство, но са известни с нещо общо - влудяващо отстояване на националните интереси и противопоставяне на разпищолилата се брюкселска бюрокрация и нейния започващ маразъм. Орбан се сдоби с обръщението "Диктаторе" и получи нещо като истински шамар от Юнкер, който после се опита да го играе добрия стар люксембургски чичко, който е прекалил с бирата. На Ципрас пък шефът на ЕК се опита да премери своята вратовръзка с идеята, че това е най-смешното, което може да предложи на смаяната публика. Очевидно нещо евроатлантическите ценности са в сериозна криза след като подобно поведение вече се демонстрира и пред телевизионните камери.

Европа май толкова сериозно го е закъсала като единен субект и част от причините за тази авария се дължата на измислените ценности, които избирателно защитава. Нашите грантови политолози просто както винаги се движат пет години след събитията и още не са загрели, че нищо от бълвоча, който сега ни продават като специалитет вече не е актуално. Политическата криза в ЕС се вижда с просто око, а това, че хора, които никога не биха помирисали Европа в друга ситуация днес се самоизживяват и самовъзвеличават като генерали на евроатантизма у нас е просто симптом за аномалията. ЕС е пленник на неолибералните догми, с искрица живот, която все по-тъжно почва да вехне, а на нас някакви жадни за комисионни психодесни искат да ни обясняват как трябва за защитаваме ценности, които никой не виждал на живо. Очевидно има жестока криза в жанра на лакеите.

И трябва да сте наясно, че нито един от тези, които се изживяват като бойци на фронта на ценностните днес не би ги защитил по никакъв начин в реална ситуация. Защото театърът на слугите свършва дотам докъдето започва истината. А истината този път не е у евроатлантиците. Заради това спектаклите им са еротични. 

И пошли.

БСП на местните изброи - игра на минно поле

Атаката на евроатлантическите лели

В живота си нивга не бях се надявал на толкова мил комплимент, две евротлантически лели, разбираш ли, се бяха заинтересували от мен...

Но нека да вървим стъпка по стъпка в тази история в която са замесени досиета, ченгета, евроатлантици, присадената коса на военния министър и призракът на Никола Петков.

И така, старият репортер тези дни направи нещо, което не препоръчва на никой, който не иска да повръща в течение на половин ден - отворих сайта на реформаторското БЗНС. Научих се да го правя след серия от декларации на тази партийка, които биеха с няколко обиколки книгите на Паулу Куелю. В тях, да ви припомня, военният министър Николай Ненчев, бе изкарван единственият подготвен за войната с Русия, сияещ рицар от светлина, който озарява сънищата на градските евроатлантички. Тоест - сайтът на БЗНС кърти мивки, тухли и дограма.

Ето - излъгах се отново да го отворя и о, господи, това, което последва не може да бъде описано от нормален човек. Такъв помпозен стил на писане, изпълнен с прилагателни, възклицания, страсти въздишки и множествени оргазми българската журналистика не помни от 1955 година насам. Човек се потапя в сайта на БЗНС и вижда заглавие: "Политикът демократ, Николай Ненчев демонстрира воля и предаде комунистическите, военни досиета". Тук трябва да звучи "Ода на радостта" и любимата песен на шефа на НАТО. Тъкмо човек си поеме дъх от захаросаната реформаторска стилистика пълна с еротични финтифлюшки и тогава текстът преминава в задъхано стакато: "Днес, след четвърт век на преход министър Ненчев доказва, че освен закон е нужна силна политическа воля и държавническа смелост за да се изобличат предателите на националната кауза". Човек има чувството, че призракът на маркиз дьо Сад се появява от великото нищо и настоява да бъде бичуван докато му четат тази статия на глас.

Насладете се на този стил. Той вади направо пломбите от устата. Тия земеделците не са просто реформатори, тия са реформатори в амок. Реформатори на постоянния крясък. Реформатори-комплексари, които не могат да спрат да се тресат все едно са взели свръхдоза екстази.

При това темата, която се описва граничи с националното предателство. Ненчев, този, който излъга цяла България, че му е предлаган подкуп, зае патетичната поза на герой докато всъщност извърши действие за което почти сигурно един ден ще бъде съден. Времената наистина са мизерни, но съучастващите в тази мизерия рано или късно получават наказания. Та надрусаните земеделци възхваляват мизерно едно национално предателство. А какво е очакването от това действие. Нека да дадем думите на атлантическите земеделци: "Големите тайни на досиетата ще покажат раждането на олигархията в България". Очевидно само за е тайна кога и как се роди олигархията. Очевидно тук обаче се подготвя почвата за нова опорна точка на психодясното - олигархията е в досиетата. Абе, мамини сладки, когато вашите хора правеха приватизацията и олигархията се нагуши със собственост на безценица, къде ви бяха писъците и истериите? Тогава всичките тия мълчаха, защото се надяваха, че и те ще станат част от новите богаташки елити.

Още отсега мога да ви направя прогнозата. Досиетата на военното разузнаване няма да покажат нищо, което народът не знае. Нищичко. Анализатори като хлебарки ще полазят тв-екраните да доказват обратното, ама народът ще псува и ще обръща на друг канал. И ми се струва, че на някакво подсъзнателно ниво ненчевщината добре знае това. Поради тази причина се появяват истеричните текстове. Те трябва да изразят горното "до" на безумиетж. Трябва да регистрират верноподаническата еротична поза на лакеите. И това е причината тия да искат да реформаторстват до пълно посиняване от задушаване на народа.

Но това е едно на ръка, нека да се върнем към историята. Дописката в сайта на БЗНС се оказа подписана от някакви евроатлантически земеделки с емоционалност, която варира от песен на Азис до страст от турски сериал - Цветанка Андреева и Даниела Таринска. Дори нямаше да обърна внимание на имената на тези лели, ако няколко минути след като написах статус за тяхната статия на стената си във фейсбук те не ми бяха налетели като две мини-годзили, изпълзели от Перловската река.

Госпожа Цветанка Андреева със земеделски патос на новооткрит талибан на НАТО веднага ме атакува: "Другаря Симов, се напъва, иронизира, но нищо по същество. Хуморът е много соц, а тезите ретро-семпли...вкарай ум другарю, защото само с мивки и пломби е тъжно, та чак жалко дискурсивното ти поле...хахаххахахахааааааааа".

Другият трактор на евроатлантизма Таринска направо влиза с галошите напред: "Забавлявайте се Симов, въпрос на вкус! Но за нас това е ценностна система и идеология. Не говорете за Стамболийски, но си спомнете Никола Петков - демократ екзекутиран от тези ,които ви плащат и от тогавашните им съветски господари. Разликата ни с Вас е, че Вие имате - цинизъм, а аз - идеология! Досиетата ще разкрият много истини за прехода!".

Ето как две от годзилите на бг-евроатлантизма решиха, че старият репортер е крехка мръвка, която може да бъде разкостена, но ми се струва, че генерално стрешиха в своята преценка. Защото един път осъзнал, че реформаторското БЗНС (същото онова, което твърди, че от 116 година е проевропейска партия) ми пуска своите идеологически остриета, своите цоли драгойчеви така да се каже, аз разбрах, че оттук до падането от власт на този кабинет Ники Косата, както викаме в Подуяне на военния министър и неговият антураж от евроатлантически лели ще ми станат траен интерес. На власт рядко някога е била толкова агресивна простащина, толкова чалга-политика, толкова власт на амнезийните диваци.

Забележете  - Таринска иска от мен да не говоря за Стамболийски. О, да, разбира се, че няма да иска да говоря. Защото, ако Стамболийски беше жив така щеше да нарита тия псевдоземеделци на които само досиета са им в главите, ще после една година нямаше да могат да си седнат на задниците. Той дори и за секунда не би изтърпял тази простащина и колаборация с най-тъмните сили. Аз съм имал цинизъм, а те, видиш ли, идеология. Евроатлантическата леля се оказа уникално смешно явление. Което е застинало в 1955 година, но с различен речник. Този патос на прилагателните и удивителните издава именно това. БЗНС на Ненчев не е партия, а ходеща психиатрия. Само да хвърля един жокер - някой ден в пътешествията ни из евроатлантическите безенесизъм ще си поговорим и за това по какъв начин Ненчев става лидер на партията и какви финтове прави. Но това го давам само като намек да се потят лелите и да се чудят каква нова обида срещу стария репортер да измислят.

Опитах се да намеря поне една позиция на сайта на БЗНС за проблемите на земеделците у нас, които се гърчат под кубинката на герберско-реформаторското управление, но такава не открих. Има много позиции за Путин, но за проблемите на неговите хора - нито една. Подозирам, че това е част от евроатлантизма - да ти пука само за твоите господари, но и не и за тези, които твърдиш, че представляваш.

Както и да е. След като бях посетен от евроатлантическите лели от БЗНС аз се озарих от едно вътрешно щастие. Така де - човек само предполага, че ударите му достигат целта, но е съвсем различно, когато чуе писъкът на психоземеделците. 

Осигурил съм си поне две запалени читателки оттук докато присадената коса на Ненчев не опада...:))

Протестър - това звучи назначено!

Нали си спомняте горещият 14 юли 2013 година, когато летните протести навършваха един месец. До тази дата автентичното недоволство бе напълно преодоляно. Протестът бе пиаризиран, сложен в рамките, антикомунизиран до възможната крайност. Интелектуалния лумпенаж подмени наистина ядосаните хора, а пиарките се вживяха в ролята на политкомисари.

Тогава на 14 юли стана ясно, че пърформансите са станали състояние на духа, защото по нагорещените улици на София протестърите пуснаха една гола манекенка, която трябваше да играе Свободата от прословутата картина на Дьолакроа. Името на манекенката беше Таня Илиева, а на мен още тогава ми направи впечатление, че иконата на бг-демокрацията Йоло Денев на всяка снимка е на не повече от 50 сантиметра от нея. Ние го мислим за изкукал пророк на Тангра, а очевидно баш-протестъра като види полугола жена все пак идва на себе си.

Още тогава стана ясно, че това е гаф. Понеже пърформансът бе направен да почете националният празник на Франция. Първо - какъв точно капут трябва да си, че да правиш тържество по случай празника на друга държава, но дори и да оставим това на 14 юли 1789 година е бил щурмът на Бастилията и французите честват именно това.

Проблемът е, че картината на Дьолакроа съвсем не е вдъхновена от тези събития. В известната си картина той изобразява парижкият метеж от 1830 година и това би станало ясно на всеки, който направи справка в Гугъл, която отнема не повече от минута и половина.

Още, когато огромният фал на символно ниво се случи пред очите на всички и на Йоло Денев, на мен метафорично ми стана ясно, че работата на тия не е чиста. Не можеш да се правиш на светъл и умен, а всъщност да си исторически профан. Не можеш да се правиш на идеен революционер, а всъщност основният ти мотив да е мракобесната омраза и желанието ти приятелчето ти от Реформаторския блок да стане депутат. Подмените почнахме да ги броим и тогава и когато спряхме се оказаха, че повечето изговорени думи са били една опашата, мръснишка и интригантска лъжа.

Но метафората с подмяната може да продължи. Тези дни стана ясно, че новият шеф на Българската агенция по храните Дамян Илиев всъщност е баща на полуголата манекенка, която събра очите на пророкът на Тангра, който шества по българските улици с блеснал поглед и липсваща конска опашка в ръцете си.

Ех, как добре се отплаща на своите чеда победилият уличен пърформанс. Заголиш гръд - родата ти става началник. И всъщност, когато днес трябва да направим рекапитулация на протестите един факт се набива на очи моментално и боде като съвест, която не иска да заспи. Всичките протестъри се уредиха на държавния работа. Един стана министър, другите станаха съветници, всички живуркат кротко, щастливо и доволно под полицейската кубинка на ГЕРБ и си прибират държавната заплатица с блеснали погледи. Което не им пречи от време на време, колкото да им се слегне вечерята, да решат да се правят на опозиция и да се саоизживяват като съвести на нацията, угрижени реформаторско и бдящи над евроатлантизма.

Бащата на голата манекенка е просто поредното доказателство, че нищо ново не дойде на власт, а там се намърда добре забравеното порочно старо. Дамян Илиев вероятно може да е голям специалист, не изключвам възможността да е железен експерт, но роднинската му връзка винаги ще остане да стои като позорно клеймо. Защото той не е единствения. Много им станаха държавните чиновници на протестърите. Повикаха едно лято, а след това започнаха да дрейфуват блаженно и да усвояват държавни средства.

Това е морална деградация, която се случва пред очите на всички. Голата гръд стана символът на протестите, но вече в циничния смисъл на думата. Всичко им е оголено. И всичко им е употребено за задоволяване на инстикта за власт на гербаджии, реформатори и сие.

Протестър - това звучи назначено! Точно така трябва да се преформулира великата фраза на Горки, че човек звучи гордо. Никаква гордост няма в това. Тук като в кривото огледало на голотата се вижда какво точно ни се случи като държава след протестите. Реставрация на всичко отвратително. Триумф на кариеристите. Победа за алчните.

А междувременно един от любимият ми еврокуку от ГЕРБ Андрей Ковачев на някаква дискусия за националните идеали се е обявил за промяна на Конституцията. Той поискал да падна фразата, че България е социална държава и да бъде заменена с това, че България е щастлива държава.

Как да не е прав човека. Това "социална" е толкова архаично, толкова болшевишко, толкова соц, така дразни благовъзпитаните сетива на столичната снобария и жълтопавираните мозъци. Но нека поне да имаме кураж да кажем цялата истина и да запишем, че "България е ощастливена държава". Толкова гербаджии, толкова протестъри се опитаха да ни ощастливяват, че това щастие скоро ще се окаже най-големия ни ресурс. То не бяха голи цици, то не бяха обещания, битки с корупцията и посещения на евродепутатки тъдява. Тази страна винаги някой се опитва да я ощастливи, а след това тръгва да пише гневни текстове как българите за пет пари не стават. Защото тия лузъри обикновените хора вече отказват да приемат това постоянно щастие, което им сервират и опозиционно не приемат еротиката на разголената кариеристично гръд.

Народ - това звучи псуващо. Защото тия назначените няма как да си намерят друг народ. 

И това им е най-голямото нещастие на земята.  

Катастрофата на соловия играч

14.02.2014 г., навръх деня на любовта, 42-ото Народно събрание гласува Изборния кодекс. Основната битка на ДПС е да прокарат агитация на майчин език по време на предизборната кампания. Именно това е заседанието, което се прочу с маниакалните изстъпления на Хюсеин Хафъзов, че е борец за демокрация и щял да следва пътя на Ахмед Давутоглу, ама от село Искра. Тогава левият депутат Георги Кадиев гласува "против" агитацията на майчин език и "за" текста, който я ограничава.

Поведението на Кадиев днес е в абсолютно противоречие с поведението на Кадиев отпреди малко повече от година. Вчера народният представител направи поредната си солова акция и внесе законопроект с който се разрешава агитацията на майчин език. Кадиев от миналото отива по дяволите, но Кадиев от нястоящето си осигури поне едноседмично турне из сутрешните блокове.

Не се прави така! Просто не се прави. Такъв законодателен пърформанс, който влиза в противоречие с всички идеи, които БСП е отстоявала, е парламентарен тероризъм. Защото с се хвърля помия върху цялата партия. БСП прави и невъзможното да излезе от ямата в която я вкара коалицията с ДПС, а сега един човек от нейните редици направо говори с гласа на Местан. Нормално ли е това? Приемливо ли е? Морално ли е? Соловите акции в политиката щяха да са симпатични, ако обикновено не завършваха с колективна катастрофа. 

Кадиев се е запътил към пропастта, но защо държи БСП да потъва с него? 

Една Маковей реформаторска пролет не прави...

Посещанието на великата Моника Маковей у нас, легендарна боркиня с румънската корупция се превърна в чудовищна пиар-издънка за организаторите на събитието. Нещо, което трябваше да се очаква като се вземе предвид, че организатори се оказаха Протестна мрежа, а пиар на проявата Ивет Добромирова. Точно така - същите ония, които твърдяха, че няма да върнат Бойко Борисов на власт, а след това радостно започнаха да целуват полицейските му кубинки и да вият гръбнат пред неговите политбезумия.

Представителите на Реформаторския блок пък използваха шанса да се впият като вампири в медийната аура на Моника Маковей с тайната надежда, че ако се снимат с някой ще ги припознае като реални борци с корупцията и току-виж се излъгал да пусне пак бюлетината за тези некадърници на чужда хранилка.

Маковей обаче не се вписа в никаква рамка. Първата й работа беше да разбие на пух и прах основния фетиш на десните у нас - промените в Конституцията. Публично обяви, че това е само прах в очите и бави борбата с корупцията. Така само с едно изречение румънската легенда се самаразправи със своите домакини, която я бяха с надеждата тя да е като предизборен плакат на техните любими блянове. Сега на това беше поставен кръст. Много ясно се видя какво показва обективният поглед отвън - промените в конституцията не само са излишни, те са имитация на дейност. Благодарение на тях няма да има реална борба с корупцията, но пък в течение на година ще се наслушаме на интервюта каква борба предстои.

И така - чужденката унищожи самият замисъл на събитието. Стъпка протестърчетата и показа, че когато се опитваш да осмукваш темата за корупцията поне трябва да имаш висота на мисълта и чистота на характера. А алчните за власт грантаджии никога не са доближавали дори и на милиметър до това. 

В някоя алтернативна реалност вероятно има хора, които се връзват на реформаторските алабализми, но в нашата реалност хората много добре помнят откъде тръгнаха истинските проблеми на съдебната система.

Те започнаха, когато в името на кефа на Иван Костов и на тогавашния син талибанлък цялата съдебна система бе напълнена със седесари. Лично СДС си избраха и назначиха Никола Филчев, който после им го върна като в добър холивудски екшън, но оттогава хората със здрав разум са наясно, че всеки път, когато десен погледне към съдебната система със сласт, той го прави, за да си назначи братовчедите и никога в името на хората. Сега искат да повторят порочния си модел и новото поколение психодесни да се уреди с постове. Тази самозатворена реалност просто трябва да спре.

Една Маковей реформаторска пролет в България не прави...

Лабиринтът на българското социологическо мъченичество

Обикновената електорална единица, средностатистическия наблюдател отстрани на българските лудости, в течение на 25 години трябва да е усвоил поне един основен урок за оцеляване на мозъчни гледки. Всяко социологическо проучване у нас трябва да се чете по начина по който стар ерген гледа случайна серия на "Сексът и градът" - с огромно подозрение, презрително сумтене, желанието да удариш на екс една гаражна ракия и оформящато се неясно намерение да си купиш огнепръскачка и да излезеш навън по улиците, за да раздаваш справедливост.

В последните няколко години социологията в България се използва като камшик за ума. Като начин хората да бъдат убедени колко самотни са в своя протест. Или казано с кинотермини - като едно безкрайно свръхпредлагане на синьото хапче от "Матрицата", което не ти носи истината, а само красивата лъжа за измислената реалност. Ето защо човек трябва да разчита за просветление единствено на своята интуиция и гняв, а не измислените числа, които са като амфетамин за ума - осигуряват единствено заблуждение, а не светлина.

И така миналата седмица излезе едно проучване на институт "Отворено общество", което е правено в периода март-април тази година. То е много интересно, защото е посветено не на партийните нагласи, а на общото политическо светоусещане на българите. В начина на поднасянето на данните обаче веднага си пролича поръчката, веднага блесна абсолютният фалш, заради това в рамките на този текст ще се опитаме да прочетем числата с истина и гняв, а не като някакъв грантов Сънчо, който иска да приспи вниманието и да си вземе доволен хонорара.

Проучването показва, че 52 на сто от хората изразяват мнение, че демокрацията е най-добрата форма на държавно управление за България. Веднага се появиха някакви бесни десни текстове с триумфалистки привкус, които изкарваха тези цифри едва ли не доказателство за победата на прехода и светлинка в тунела, която сочи неговия край. Истината обаче е, че данните показват точно обратното. Представяте ли си - само 52 на смятат, че демокрацията е най-добрата форма на управление. Пак ще повторя - само 52 на сто. Предста ли си колко некадърни, глупави, самозабравени, корумпирани и маниакални са били политическите елити, за да доведат положението дотук. 52 на сто всъщност е едно изключително крехко мнозинство, което се крепи на ръба от провала. И не ме разбирайте погрешно - демокрацията е нещо прелестно. Самият аз я обичам. Заобичах я още повече като видях как крайнодесните икономисти в България, а и по света вече започнаха да говорят, че капитализмът сам по себе си е ценност и няма нужда задължително от демокрация, за да се развива и осигурява свобода. Щом демокрацията пречи на оядените богаташи значи тя е ценност и трябва да бъде пазена зорко. Но какво се получава - 48% от хората у нас не искат и да чуят за нея. А всъщност какво точно да очакваме от народ,  който получи див капитализъм и полусвобода, а след това му казаха, че времената на революциите са отминали и никога няма да има промяна.

В анализа на социолозите от "Отворено общество" няма нито дума за това какво точно искат хората, които вече се изприщват като чуят "демокрация". А точно това е интересното. Тези хора, какво, авторитаризъм ли искат? Тежка кубинка върху  черепите си ли желаят?

Истината е прозаична и не е попаднала в готовите изводи, защото щеше да предизвика киселини в стомаха на десните същества. А десните ги знаете какви са - едни такива прелетни птички божии, дето все са намусена, нацупени и кисели все едно някой им е дал да пият просташка ракия, вместо буржоазно уиски. Така напудренки и нарцистични са, че като правят класация за най-влиятелните хора във фейсбук слагат само от своята порода, защото десния ум е сляп за всичо, което противоречи на неговите клишета. Тези 48 на сто не искат диктатура. Те настояват за истинска демокрация. 48 на сто е броят на дисидентите у нас, които са стигнали до прозрението, че това, което ни пробутват за демокрация е менте. Демокрация ли е здравният министър, сдобил се трайно с прякора Пешо Менгелето да каже, че ще уволнява всеки директор на болница, който не е съгласен с неговите реформи? Демокрация ли е премиерът на една страна да каже "Не е ваша работа" на въпроса дали ще се кандидатира за президент? И изброените двама принадлежат към политическото пространство, което иначе става и ляга с идеята, че те са рицарите на демокрацията у нас и са готови да воювят във всеки луксозен ресторант за нея. Подмяната на демокрацията у нас стана толкова бързо, че никой не усети дали е добре или зле да се живее в нея. И днес, когато обикновената електорална единица се огледа край себе си тя вижда картината на един постапокалиптичен свят, където има само руини от онова, което някога беше държава. И насред тези руини има някакви варварски вождове, които размахват бойни брадви от кокали и твърдят, че това е раят на земята, Аркадията на евроатлантическите ценности и така ще бъде вовеки. 48 на сто отказват да се примирят с това - те искат истинска свобода, а не телевизионно риалити. И този драматичен разрив наистина съществува, но социолозите вместо да го диагностицират правилно, предпочитат да лъжат, заслепени от западни траншове на кинти. Защо да говориш истината, когато можеш да станеш богат, ако поемеш по магистралата на лъжата.

А как да открием лъжата? Сега ще демонстрираме отново. В анализа на проучването се казва още, че анкетираните, които споелят мнението, че демокрацията е най-добрата форма на управление за България са мнозинство сред привържениците на всички основни политически партии с изключение на  БСП". Величествено! Пфуу, гадни тоталитарчици и червени боклуци! Кремълски гадове! Вижте как искат да ни натикат в блатото! Или всъщност не е така.

Кое е демократичното в убежденията на един член на Реформаторския блок? Да ми твърдят, че са демократи хора, които приемат полицейската кубинка на Бойко Борисов и неговия нежен камшик Румяна Бъчварова е върховна лъжа. Ти може да се наричаш демократ, но щом веднъж си целунал задника на генерала, се превръщаш в политически цирей, лакей на свободна практика. Тези всичките са обявили, че са демократи, въпреки, че натикаха България в блатото на несвободата. Тоест трябва много внимателно да проследим истината в отговорите на певците на демокрацията, защото повечето от тях всъщност нямат демократични разбирания. Самият факт, че една част от тях са определили това, което е у нас като демокрация, показва някакво тежко хормонално разстройство. Социолозите бягат от този парадокс чрез изявлението, че българите харесват демокрацията, но не и това как тя работи у нас. Така ли? Ето къде е скрит ключа от бараката. Убеден съм, че поне три-четвърти от членовете на БСП, които са се обявили срещу демокрацията всъщност са били срещу нейната българска разновидност, мутирала бързо до диктатура на чудотворците.

25 години българите живеят с неоформената надежда за светло бъдеще. И то им бе поднасяно цели три пъти в гурме-порции от изпечени мошеници. Първо - Костов, който обяви, че щял да вкара България в европейската цивилизация, а всъщност даде собственост на безценица на олигархията. След това Симеон Саксккобургготски, който на своя наивен и архаичен български обеща за 800 дни да доведе бъдещето вързано на каишка, а най-накрая и Бойко Борисов, който се самообяви за оръжието, което ще отмъсти за провала на прехода, а всъщност напъха реформаторските хлебарки във властта и след това им даде възможност да показват срамотиите си пред хората. Изобщо съмненията в демокрацията у нас се пораждат именно от тази безкрайна върволица от лъжи, която постепенно стана отделна вселена и някой ден потомците ни ще се чудят какви са били тези дивашки времена.

Но нека да продължим с хулиганския прочит. След като са ни прекарали през долината на демокрацията, запознали са ни с тъмните социалистически сенки, които дебнат в потайния мрак, социолозите от "Отворено общество" бързат да ни почерпят с най-холестеролното лакомство от своята кулинарна дивотия. Тук ще трябва да цитираме, защото лакейството трябва да бъде изобличавано посредством себе си: "В страната няма почти никаква обществена подкрепа за възпроизвеждане на чужди модели на управление, които не са съвместими с ценностите на либералната демокрация". Тук трябва да звучи Вагнер. Тевтонската патетика единствена може да бъде на висотата на този тържествен миг. Ето - българите дораснаха до звездите и вече дори знаят какво точно е "либерална демокрация". Въз основа на какво се прави този извод? 40 на сто от анкетираните смятат, че страната от която България трябва да взима пример е Германия. Интересно е обаче защо изводът клони към "либералната демокрация", а не например към това, че Германия успява и все още съумява да бъде социална държава? Абсолютен произвол над логиката. 14 на сто смятат, че трябва да взимаме пример от Швейцария и още 14 на сто от Великобритания. И тук идва последният пирон в ковчега. Пак да дадем думата на експертите: "Едва 6% от анкетираните посочват Русия като пример за подражание, а 2% посочват Китай".

Човек трябва да се зарови доста надълбоко, да открие сайта на "Отворено общество", да им разрови новините, да открие таблиците с данните да види, че например има и друго "едва". Едва 5 на сто смятат, че САЩ трябва да бъдат пример за страната ни. Интерсно как така - люлката на либералната демокрация получава такъв огромен хейт. Нали българите били ценностно ориентирани към нея?

Дори и посочените примери обаче показват друга картина. Българите отчаяно търсят социален модел за своята държава, нещо, което да ги държи далече от буреносните води на дивия капитализъм и от цунамито на постоянната криза. Това е българското мъченичество в 21 век. Да искаш едно, а социолозите да ти четат думите като дявола евангелието.  От толкова дълго дилърство на сините хапчета на забравата, някои социолози са забравили, че народът все пак има своя собствена памет и обича да я проявава гръмко. 

И това ще ги завари отново неподготвени...

Народът на Кирил и Методий в подменения свят и време

България днес съществува в паралелна реалност. Едва ли има друга страна, която по такъв тъп, глупав, позорен и мрачен начин да се е отдалечила от своя корени, от фундаментите на своята държавност и то така, че днес страната ни прилича на коркова тапа, която се носи в океан, докато тътените и повеите на могъщи бури набраздяват вълните. Това е безвремие на вечната катастрофа. Нацията на корабокрушенците. Народът на китовете-самоубийци, който се опитва да си поеме глътка въздух в последен опит да избере живота, а не разрушението.

За да разберем къде точно сме поели по грешния завой на историята трябва да се върнем към първоизточниците. Към онези текстове, които повтаряме като папагали днес, но упорито избягваме да вникнем в тяхното знание. И днес ще прочетем по радикален начин стихотворението на Стоян Михайловски "Кирил и Методий", творба, която е известна на всеки българин и която на всеки 24 май бива възкресена чрез вълшебната песен написана по нея. Приемам като аксиома, че в това стихотворение са отразени корените на народността, на духа, на нашият опит за просвещение. Това е едно завръщане през мъглата на територията на която е светло и бъдещето може да бъде ярко.

Върви, народе възродени,

към светла бъднина върви,

с книжовността, таз сила нова,

съдбините си ти поднови!

Проста, но ефикасна рецепта. Книжовността е резервоар за обновление. През книжовността българите са намери себе си, осъзнали са се като народ, получили са усещането за общност, за историческо значение. Битката за българско слово и азбука е битката за нови съдбини. Пудрата Росен Плевнелиев може да говори колкото си иска за "модерен патриотизъм", но рецептата на Михайловски е съвсем друга. Липсата на книжовност е край на историята. И точно от това разбиране се ражда най-могъщия куплет на стихотворението:

Напред! Науката е слънце,

което във душите грей!

Напред! Народността не пада

там, дето знаньето живей!

Знанието е фундаментът на народността. И заради това битката, която някои наши грантаджии водят срещу историята не е просто битка за поредния хонорар, а битка срещу народността. Подмененото знание поставя хората на колене. Тези, които днес сън не могат да намерят, за да измислят нов и злостен начин да четат историята като дявола Евангелието всъщност водят кръстоносен поход срещу България. Това не е конспиративно мислене, не е някакво преувеличение, просто в страната ни днес бе възпитана една прослойка от хора, които ненавиждат факта, че са българи и го крият под маската на безкрайна ревизия на утвърдените исторически истини. Това не е опит за модерен прочит на миналото, а е фактическо поливане на националните корени със сярна киселина. Имаме интелектуален елит, който върви срещу "народността" и срещу знанието. На тяхната съвест оставям защо го правят, но е крайно време да не бъдем слепи за този процес. И няма по-добра дата от 24 май на която да си кажем тази истина.

Стихотворението на Михайловски в своя исторически патос, но и откровено чувство върви срещу това псевдознание, което ни продават като нещо невероятно модерно. Той говори, че е било "робско време". Сега ви оставят да отгатнете колко грантови интелектуалци ще стържат зъби като четат това. Пак ще кажат, че стихотворението е част от пропагандата на миналото. И само по себе си подобно твърдение показва, че се намираме насред бойно поле и залогът са светлите бъднини. Ама наистина.

Някои куплети от стихотворението могат да бъдат четени с меланхолия.

Бе време, писмеността наша

кога обходи целий мир;

за все световната просвета

тя бе неизчерпаем вир;

Това ни връща във времето, когато хората у нас са имали национално самочувствие. Михайловски пише стихотворението си през 1882 година. От Освобождението са минали само 4 години, но какво самочувствие струи от тези думи. Писмеността на България се възприаме като част от просветата в целия свят и не само - тя е безкраен източник на ново знание. Това е гордостта на непримирилите се. На хората, които са спасили езика си и своята писмеността в петвековен мрак и ярост. Как един човек да не се чувства горд? Само забележете - на Михайловски не му е необходимо да се чувства част от нечии чужди ценности, той не взима назаем някаква чужда гордост - това е естествената гордост на твореца, който не е загубил своя корен и който осъзнава, че това е основен източник на сила. Къде са тези интелектуалци днес? Къде е този мощен мотор на национална гордост? Как успяхме да го пропилеем? Защо го изгубихме?

бъдете преблагословени,

о вий, Методий и Кирил,

отци на българското знанье,

творци на наший говор мил!

След като е отсял всички национални беди, както и всички проблеми с които се е сблъскал народа, Михайловски стига до извода, че именно гласът на Кирил и Методий е този, който държи будна искрата на народа. Именно тяхното дело е онзи източник на сила, който не дава на българите да се пречупят. Ситуацията е почти библейска - българското слово е това, което дава силата на духа и позволява на този изтормозен народ да открие своето ново бъдеще и нова гордост. Не се самозаблуждавайте - тук няма модерен патриотизъм. Има ясно осъзнаване на ценности, които днес се посрещат с презрение и едва ли не ярост, защото те така ни различават от общността към която политически сме присъединени. Защото нашият цивилизационен избор не е НАТО, няма как да бъде НАТО. Нашият цивилизационен избор е това слово, този мощен дух на обновление, това неизчерпаем вир за все световната просвета. Всичко останало са лъжи. А лъжите имат ограничен срок на годност.

Много хора днес повтарят думите на стихотворението механично, без да го разбират, а това принципно е началото на всяко крушение. Защото големият смисъл от написването на този химн не е бил патетичната прослава, а ясното осъзнаване на ценностния корен на българския народ. Михайловски е вкарал в него онова, което ни е запазило като общност и подредено е разказал срещу какво не бива да се върви. А властелините на амнезията не искат да чуват тези истини. На тях им е необходима друга държава, стържат със зъби, че народът не е друг. Което като минимум означава, че силата на това Слово още грее някъде в колективната душа на българите и не отива към гаснене. Този народ още има шанс за възраждане.

В подменен свят това никак не е малко. 

Пържене в собствен сос на американската посланичка

"Червени тролове налазиха фейсбук-страницата на американското посолство". Точно това заглавие си харесах за отправна точка при анализа на едно много интересно виртуално явление. Тези дни американската посланичка Марси Рийс се излъга да обяви, че ще отговаря на въпроси на фейсбук-потребители и на страницата на посолството постнаха нейна снимка под която да се формулират питанията. Случилото се след това може да бъде обобщено не под общия знаменател "червени тролове", а под обобщението - "народът срещу американската посланичка".

Червените тролове са удобно извинение за закостеняли мозъци, за заемането на позицията на щраус, който се опитва да си скрие главата и да не види истината. Много е лесно да си обясниш негативните емоции през баналното червено тролство. Но това е толкова универсално и безпомощно в своята същност обяснение, че веднага рухва. Дясната мисъл обича да си обяснява всичко с митологичните тролове без да види, че заприличва на фентъзи герой. Тази идеалната излъскана евроатлантическа България по начина по който се мержелее в еротичните им блянове, не съществува. И никога няма да я има. 

Българите просто не обичат американците. Всъщност и аз заблуждавам. Горното изречение е безумно. Българите не обичат американската политика и американският политически елит. Това е вярното твърдение.

И ако отворите фейсбук-страницата на посолството на САЩ сами ще се убедите.

Разбира се у нас винаги ще се намери някой универсален слагач, който да пише в стилистиката на осквернената от похотлив поглед девица: "Госпожо Рийс, как Америка ще помогне да спрем кремълската агресия?" или "Госпожо Рийс, има ли начин САЩ да помогне на България за демонтиране на комунистическите символи, които тровят кръвта на държавата ни?". Какво да ви кажа - капути от всички жълти павета, обединявайте се.

Но острите, негативните, ироничните и провокативните въпроси смазват тези островчете на колаборационизъм. Преобладаващата стилистика от острите мнения е в стил - "няма ли да си ходите и да ни оставите на мира", а в краен случай и - "няма ли да освободите света от присъствието си".

А сега като се замисля и няма как да бъде по друг начин. Човек не може да измисли 900 лакейски въпроса, защото те ще звучат по един и същи начин. И изобщо самата покана за диалог с посланичката означава поставянето на висок глас на всички остри въпроси, които имат недоволните от света. А у нас те са много. Светът в този си вид е изцяло американски проект и всяка болка по земното кълбо с основание или не може да бъде приписана на световния полицай.

Въпросите са отражение и за това как българите възприемат САЩ. Този народен образ на САЩ е обратен на онзи, който ни насаждат медиите или грантовите анализатори. Сякаш България живее в две реалности. В едната са грантова пъпна връв на САЩ, а в другата всички са гневни, ядосани и бесни, защото виждат коя е страната, която постоянно се меси във вътрешните ни работи. И заради това в тази вселена, в това време, в тази България въпросите могат да бъдат преобладаващо негативни. Друг път просто няма. Колкото и халюцинации на тема "хибридна война" да се изпишат всички знаят, че политиката на последните няколко правителства се диктуваше в американското посолство.

Вероятно заради това въпросът "Защо Борисов е премиер?", който е зададен на посланичката не звучи абсурдно в съзнанието на нито един от читателите. Точно обратното - всички си го задават. Кой точно е геополитическият баланс, който е изкарал на власт такава фигура, въпреки статиите за неговото мрачно минало, потънало в сянка като името на пластичен хирург на съвременна попикона.

Изобщо какво са направили САЩ от 1990 година за България? Мухлясалата царевица ли? Сондите за шистов газ ли? Проповядването на Трансатлантическото споразумени ли? Това са колективните образи на тази държава и заради това въпросите към нея не могат да бъдат добри. Няма как да са такива.

И ако тези, които са пуснали идеята за интервюто са очаквали някакъв различен набор от политически въпроси, значи съществуват в паралелна реалност.

Наскоро четох излиянията на някакви представители на НПО-ата, които разтърсено се опитваха да обявят, че българският антиамериканизъм е внушен отвън, защото нямало голям разказ (тия си падат по подобно думи), който да го обясни.

Е, препоръчвам на всеки евроатлантик да изчете въпросите. Българският антиамериканизъм не е тролски, а е гневен, неорганизиран и се състои от много разкази. Проблемът е, че повечето от тези разкази са истина. И понеже нито една политическа сила не поставя на дневен ред тези проблеми, българите във фейсбук са намерили своя начин да стигнат до страницата на американското посолство и там да излеят гнева си. Дано това да е хапче за изтрезняване. За първи път американците у нас имат възможност да видят какво мисли България за тяхната политика, постоянните им намеси и опитите им да пробутат ГМО на пазара. Настроенията няма да им харесат.

Ама пък какво толкова? Нека да си знаят. 

Че тия техните марионетки никога няма да им кажат истината. 

Спектакълът на АБВ

Един спортен виц, който обикаля мрежата тези дни: Футболист пада тежко в наказателното поле и започва да стене. Съдията идва до него и го пита: "Сега лекар ли да викам или театрален критик?".

Именно театрален критик му се иска да извика на човек, когато гледа парламентарната клоунада на АБВ и разобличаването на най-голямата им лъжа - тази, че не подкрепят 16 милиардния заем и, че гласуването им "за" него е била някаква политическа аномалия.

От началото на годината досега АБВ съществува във върховна шизофрения. Лидерът им се обяви срещу дълга, а парламентарната група единодушно го подкрепи. След това започнаха и цирковете. Лидерът подаде оставка, даваше обидени интервюта, намекваше с тревожен глас, че може да свали доверието си от управлението, а най-накрая го преизбраха и темата все едно изчезна от дневния ред на вселената.

Театралната постановка обаче освен позорна се оказа и изключително некадърна. АБВ се опитва да излъже своите избиратели, че съществува като самостоятелна партия, а всички вече виждаме, че нейната върховна роля е да бъде просто псевдосоциален придатък към едно абсолютно провалено управление, потънало в собствените си компромиси и лъжи.

Отказът да се включат в подписката до Конституционния съд, който да разгледа въпроса с дълга, демаскира тяхното парламентарно лицемерие. 

АБВ окончателно влезе в позорния списък на партии, които бръкнаха дълбоко в джоба на обикновените българи и овършаха всичко останало там. Това не е ляво. Това е съглашателско поведение, това е поклон пред крайнодясната политика, това е част от абсолютната подмяна на стойности. Тези, които гласуваха за псевдолевите трябва добре да запомнят техния отказ от участие в една справедлива парламентарна инициатива. Именно този отказ ги легитимира завинаги като част от мътната каша на гербаджии, реформатори, патриоти и всякакви други, която ще бъде запомнена като най-корумпираното и провалено управление на прехода.

"Цървулите", които броят залците на премиера

Бойко Борисов упорито не иска да научи един голям урок, който вселената отчаяно се опитва да му преподаде. В изтормозена, бедна, обрулена страна като България, един безкраен полигон на дясна политика и външни намеси, именно малките камъчета преобръщат колата. Тоест дори да си включил пералнята на мозъци на бързи обороти и подопечните ти медии да се топят от любов всеки път като ги погледнеш намръщено, именно малките подробности избухват като пиратки в лицето ти.

Точно такава злостна пиратка се оказа прословутият воаяж с хеликоптер на Бойко Борисов и антуража му до Разград, където заради изпуснатите нерви на гербаджийския олигарх Домусчиев, целият пиар-блясък на събитието отиде по дяволите и предизвика киселини в благородната перисталтика на премиера. На всичкото отгоре след това някои журналисти решиха да бъдат на висота и започнаха да гърчат министър-председателя за това колко пари е дал за полетът с хеликоптер и бил ли е наложителен той.

Това обиди високоморалната душа на негово герберство. В реч пред индустриалци, работодатели и банкери той се ожали как му търсели сметка за тия проклети кинти, а пък видиш ли благодарение на усърдната Му работа - в хазната били дошли над 1 милиард лева повече. Направи добро, изяж дърво, изказа екзистенциалното си огорчение Борисов и попита като герой от песен на Азис - "с камила ли да бях тръгнал към Разград?".

Премиерът ни е от този тип политици, които обикновено залагат единствено на интуицията си и не бъркат, но в случая всичките му сетива го бутнаха във възможно най-грешната политическа посока. Тоест срещу онези инстинкти, които всъщност го докараха на власт. В най-изтощената, изтормозена и бедна страна в ЕС - да кажеш "за 2900 лева ли ми се заяждате" е политическият аналог на това да си изуеш гащите и да залепиш частта под гръбначния стълб на прозореца на някой автобус да ти се любува народа. При това цифрата 2900 лева е някаква поетична измислица на самия Борисов - много повече са. И самият факт, че иска да ги връща означава едно - нарушението е направено. Мислите ли, че ако имаше право по закон на такъв полет, точно Борисов щеше да се терзае и да държи психоаналитични беседи?

Премиерът бе осветен в една много нелюбима поза на българскато население - на самозабравилия се плутократ, който се отнася към бюджета така все едно това е личната му банкова сметка. Няма премиер по тази земя, който да не бъде пържен заради такъв казус. Няма.

Точно заради това е тъжно, дори противно, да видиш журналисти, които се навеждат на Борисов в опита му да се направи на обиден за изхарчените за хилекоптер пари. Това било, разбираш ли, "броене на залците". Няма да посочвам конкретната статия, която ме издразни, защото авторът й нито е толкова важен, нито пък има смисъл от персонални нападки, защото тук е страшно явлението, а не неговия конкретен носител. Конкретният носител на злото винаги може да сменя своята форма. България е пълна с кандидати за лакеи, които могат да тропат ядосано с крак и да пишат гневни статии чрез които всъщност се слагат на властта.

И това е най-новото. Истинското недоволство не било да се броят залците. Охааа! Значи да търсиш сметка от премиера за незаконно изхарчени пари е броене на залци, така ли? Тия са велики майстори на "Кама сутра". Не, не е броене на залци!

Това е начин премиерчето да бъде възпитано в най-важния урок за една демокрация - че държавните пари не са негова собственост, че да може да ги харчи както си иска. Борисов все още не се е самообявил за абсолютен монарх на тази държава, че цялата държавна хазна да му принадлежи по закон. Всеки премиер, който не е научил най-важния урок - че пари се харчат единстевно и само по законов начин, в противен случай ще бъдеш пържен като пиле в собствен сос, заслужава да бъде изритан от власт по най-брутален начин.

Министър-председателят не е комисионер, който може намусено да каже, че не му дават 3 бона след като той е осигурил 1 милиард приходи отгоре. Този стил на поведение може да е вървял в застрахователните дружества в началото на прехода, но когато се проявява от върха на управлението, това е пълен произвол и нещо за което всеки премиер трябва да бъде удрян през ръцете с тънка пръчка.

Тези, които се втурват да бранят властта с голи гърди не й правят добра услуга, защото й действат развращаващо и позорно. А именно в дребните детайлчета като използването на хеликоптер без никаква нужда най-добре си личи какво точно ни управлява и как точно ни управляват. Същите стари номера. Същите стари пози. Същото нелепо пиарстване. Същите телевизионни мурафети.

Между другото из нета отдавна не се бяха появявали автентични герберски тролове, но вчера популацията им рязко се повиши. Веднага се видя, че някой някъде е написал и опорните точки. Точка номер 1 беше - това е броене на залци. Точка номер 2 - защо не гърчехте Орешарски, когато взе самолета и отиде във Виетнам да открие един ресторант.

Втората точка си има лесно разобличение по същия ехиден начин по който е формулирана: "Как така Орешарски е бил във Виетнам? Че нали е бил в международна изолация. Че нали: "Орешарски не строеше нищо и не летеше за никъде..." (Бойко Борисов)".

Точка едно е тази, която трябва да предизвиква възмущение.

Неразбирането на това защо е този гърч вече води до мисълта за морален дефект на персонажа, на мислене, което излиза от рамките на здравия разум. И, да, ГЕРБ и премиерът трябва да изгълтат темата за хеликоптера докрай. Защото само случайните журналисти останаха като възможна обществена опозиция на това радикално безумие, което се нарича четворна коалиция.

Очевидно е, че до като има реформатори-лицемери и пъзльовци, докато има коалиционни партньори, които се увиват като стриптизьорки около пилон, докато се намери някой и друг журналист, който гневно да защити статуквото и любовта си към премиера, Борисов трябва да бъде научен чрез страх да не злоупотребява с правата си. Толкова е простичко. 

На такъв премиер - такова отношение!

P.S Авторът на статията, която ме възмути нещо май се засегна от моите думи, защото видях, че вилнее в своя сайт и ме нарича: "нереализирано кандидат-евродепутатче и журналистче от "Дума". Издразнил съм го бил с това, че наричам недоразумението, което е министър-председател "премиерче". Възприемам това като знак за морална правота. Когато беснеят слагачите винаги имам кротката надежда, че света става по-добро място. Je suis журналистче!

Лоботомираните евроатлантици

Почвам да подозирам, че за да те обяват официално за евроатлантик трябва да минеш през процедура по лоботомия. Само с тази остаряла хирургическа операция можем да си обясним словесните пируети на министърът на отбраната Николай Ненчев по време на конференция, озаглавена в най-добрите традиции на тоталитарната пропаганда: "Готови ли сме да защитим ценностите си? Светът между дипломацията и оръжията".

Евроатлантикът на повикване Ненчев обяви помпозно: "България трябва да осъзнае, че е в хибридна война". Това трудно се схваща. И е необходимо обяснение. Хибридната война е топизмишльотината за наличието на черна кремълска опасност. Според тази версия за света Владимир Путин е толкова ехиден, коварен и подъл, че води война без никой да разбере, че води война. Тоест хибридната война е нещо, което никой не вижда, не усеща и не разбира, но евроатлантиците у нас са наясно, че ако България откъсне от залъка на най-бедните 5 милиарда за престаряло натовско въоръжение това по мистичен начин ще ни осигури сигурност, защита, спокоен живот и сутрешни блокове пълни с фолкзвезди вместо с представители на Реформаторския блок, които се пънат да се харесат на американската посланичка.

Доскоро само Русия водеше такава война, но сега от думите на Ненчев излиза, че и България била в такава. Охо, ти да видиш. Очевидно заради това евроатлантическият земеделец с присадена коса Ненчев обяви слуховете за неговата смяна като "руска пропаганда". Сега ми стана ясно какво е българската хибридна война - Путин не спи по цяла нощ и е впрегнал всичките си спецслужби, за да дискредитира блестящия военен министър, този, който ден и нощ не спира да мисли как точно да разпредели комисионните, ако белким вземе та стане сделката с НАТО.

Вън от шегата - да слушаш нашите евроатлантици е като политическо откровение. Само те могат да оправдаят безгръбначието като едва ли не ценностна позиция. И заради това следва още един бисер: "Въпросът днес е не дали споделяме европейските и атлантически ценности, а дали сме готови реално да ги отстояваме и защитаваме?". Вижте как дори и в думите на най-големия лакей може понякога да проблесне истината. Българското общество с голяма мъка може да каже, че споделя евроатлантическите ценности, защото досега не се е намерил здрав разум, който да ги формулира както трябва. Но въпреки това ние трябва да защитаваме незащитимото. В името на какво? Очевидно няма как да е в името на истината, защото, когато народът масово не мисли като управляващите по някоя тема, истината не е в ръцете на властта. По същество пред очите ни се извършва наистина хибридна война. Водят я ненчевците и техните клонинги срещу автентичното усещане на българския народ за справедливост. Заради това и евроатлантиците звучат като лоботомирани. 

Все пак те не спират да ръсят лъжи.

Капитан Очевидност и гърчовете на Реформаторския блок

В руската блогосфера има един такъв много готин израз - капитан Очевидност. Използват го за хора, които се опитват да избягат от жегата на репортерските въпроси като дрънкат баналности, очевидности и други форми на хвърляне на прах в очите. Капитан Очевидност - ефектен образ на всичколозите с наизустените клишета, а и на клинчещите от истината като анорексични манекенки, заловени пред порция кебапчета с гарнитура.

В ролята на капитан Очевидност по нашите ширини тези дни влезе лидерът на ДСБ Радан Кънев. Но преди да стигнем до очевидностите малко контекст на събитията, защото иначе ще изтървете драматургичната цялост на спектакъла. И така - Реформаторският блок е любимата секскукла на властта. Тоест - цялото правителството прави ужасяващи гафове, демонстрира тотална некадърност и алчност, но единствените, които ги пържат истински за това са реформаторите. Което съвсем не означава, че електоратът им е суперморален или пък го раздава идейно, нищо подобно. Просто призраците на всички изговорени думи, клетви и обещания се завърнаха при тях във формата на вампири, които им смучат електоралната кръв. И това е проблем за тях, защото всеки път, когато реформатор намери начин да се сложи на ГЕРБ като кол-гърла с голямо деколте, винаги се намира долен червен боклук, който да им припомни какви приказки ръсеха в предизборния период и протестните епохи. Култово е.

Дотук реформаторите са погазили почти всяко едно от обещанията, които са дали. Избраха отново Борисов за премиер, гласуват заедно с Делян Пеевски и се правят на разсеяни за факта, че ДПС е истинският коалиционен партньор на ГЕРБ. Така де - ролята на гумената жена не е да има мнение, а да задоволява конкретни политически нужди. И понеже напоследък безобразията в управлението така зачестиха, а още повече, че половин България разбра каква секира готви за здравната система десебарят Петър Менгеле, изведнъж реформаторите се размърдаха като амеби под флуоресцентна светлина и решиха, че трябва да напомнят за своята принципност, невинност, високоморалност, изящество, превъзходство....(допълнете списъка сами като се консултирате със статиите на Даниел Смилов).

И така Радан стана капитан Очевидност. На пресконференция във Варна (обичам ги тия иронии на съдбата - именно варненци той излъга опашато, че няма да гласува за Бойко Борисов да стане премиер) реши, че е време да показва мускули. "Реформаторският блок няма да допусне местните избори да забавят здравната и съдебната реформа", изрепчи се Кънев. Това заявление щеше да е силно и мощно, ако не идваше от човек, който гласува за Бойко Борисов, въпреки, че раздуваше съвсем друго.

След това вече се появи капитан Очевидност и капитан Очевидност обяви: "Моментът е преломен за парламента. Той или ще гласува реформите, или ще ги бламира". Мда, небето е синьо, лятно време е топло, хората дишат...

Капитан Очевидност бързо бе сменен Командир Мента в следващото изявление: "Това дали 43-ото Народно събрание ще събере необходимия кураж да гласува реформите ще предопредели дали реформаторите ще останем част от управляващото реформаторско мнозинство, или ще станем част от опозицията".

Сега дайте да обясним защо лидерът на ДСБ ръси глупости и защо на неговите думи не може да има никакво доверие.

Позата на обидената мома не се дължи на някаква принципност, а на това, че мястото на Петър Москов като здравен министър започна много бързо да изстива. Рядко друг политик е вземал разстоянието от "Осанна" до "Разпни го" с такава бърза скорост. И всичко това се дължи на вродения политически дефект на Менгелето. Той не разсъждава в хора, той разсъждава в медийни схеми. Пет пари не дава за пациенти и лекари, а си въобразява някаква реалности, които съществуват единствено в неговия ум и почва да се държи като касапин с операта.

Политическото оцеляване на Москов се оказа единствената кауза, която е в състояние да накара ДСБ да се раздвижи. Нищо друго. Здравната реформа в този й вид ще превърне болниците в концлагери, но пак ще ви повторя - залогът не е принципна политика, а главата на Москов.

Капитан Очевидност ръси дивотиите, за да прикрие точно този факт. Битката се води в името на Менгелето, а не в името на реформите. И още нещо - капитан Очевидност нарича мнозинството "реформаторско". Абе, братче, ти си се разтопил от кеф по това мнозинство, сърцето ти се къса, че има вариант да го напуснеш. Вижда се отдалече.

При това веднага се видя и усети, че Кънев не е говорител на целия РБ. Лукарски от далечен Катар обяви, че не приема някой да поставя ултиматуми. Така де - всичкото стар седесар си намери работа в Министерствот на икономиката, няма сега да ходят да напускат благинката.

Ето как капитан Очевидност вместо да прикрие с димна завеса драмата всъщност освети проблема. Реформаторският блок се пръска по шевовете, защото е станал заложник на една фашистка реформа в здравеопазването и на съдебна реформа за която отсега е ясно, че няма да произведе никакъв ефект. Балонът за "реформаторското мнозинство" се пука за пореден път и май някой усеща, че голямото пържене в горещото политическо олио тепърва предстои.

Реформаторският блок е стигнал до точката на кипене и колизията предстои. Някой министър ще отхвърчи със сигурност и дали РБ ще жертва Николай Ненчев в името на оцеляването на Москов? Много шекспирови въпроси.

Бай дъ уей (казано по евроатлантически) след пресконференцията си във Варна Радан Кънев пусна мелодраматичен статус във ФБ за душевните си терзания. В неговите безсмъртни редове можем да прочетем: "Сигурно трийсет пъти чух "Подкрепяйте го това момче, дано успее". Че е "момче", не бих се съгласил. Но ще го подкрепям, на всяка политическа цена". Това се отнася за Москов. Казвам ви да не се объркате.

30 пъти бил чул, че трябва да подкрепя това момче. Брех! А колко пъти е чул, че това момче трябва да отиде там, където слънце никога не огрява вероятно ще остане една от мистериите на българската десница. Но съдейки по мелодраматичните вопли на капитан Очевидност - пожеланията за това "момчето" да ходи в мястото без слънце са били доста повече от очакваното. 

Доста повече.