Европейската мечта и нейните атлантически „приятели”

В края на март, когато трябваше спешно да долети до Брюксел заради украинската криза, президентът на САЩ Барак Обама изгуби дежурните 10 минути да говори по актуалния проблем, въпреки, че заради бързото развитие на ситуацията едва ли някой си спомня какво точно е казал. Истинската причина за визитата на обитателя на Белия дом бе във втората част на неговите думи - пред лидерите на ЕС той отново разви въпроса за спешната нужда от подписване на ново трансатлантическо търговско споразумение. Американската пропаганда знае как да опакова това в загрижени клишета. Споразумението щяло "да помогне за намаляване на европейската зависимост от руска енергия".

Америка имала нужда от бързото парафиране на този документ, защото "след като имаме търговско споразумение, лицензиите за износ на втечнен природен газ, предназначен за Европа, биха били много по-лесно осъществими - нещо, което очевидно е от голямо значение в днешната геополитическа среда".

Разбира се едва, когато махнеш изкуствените подсладители можеш да видиш цялата прелест на отровата отдолу. Защото поне от това, което е известно до този момент от Трансатлантическото споразумение е ясно, че от страна на САЩ това се разглежда като така необходимата вратичка за заливане с ГМО-продукти на европейския пазар. Да не говорим за това, че именно този документ очертава големият проблем на новата световна политика - той дава свръхвласт на търговските корпорации над националните правителства и съдържа правила, които позволяват на едрия глобален бизнес да съди правителство, ако то промени икономическите правила в страната си. Това е някакъв корпоративен капитализъм, който дава невиждана власт в ръцете на големите световни компании и на практика подрива остатъците от идея за някакъв вид суверинитет на отделните държави. И именно това е голямата геополитическа игра на американците днес, които преследват точно този свой стратегически интерес като питбул надушил пържола от която тече кръв.

Парадоксалното е, че тези у нас, който са в състояние ден и нощ да тръбят, че за защитници на проевропейския избор, никога не повдигат темата за търговското споразумението между САЩ и ЕС. Това се дължи на една фина политическа особеност. Повечето от тези кресливи маниаци всъщност са фанатични проводници на американските интереси и у нас и в най-честия случай не дават пет пари за силен ЕС, особено за силен ЕС с независима политика.

Заради това, ако ги накарате да вземат отношение по този проблем, те биха ви удавили в морета от фрази от типа "руска заплаха" и "евразийски съюз", само и само да изклинчат от конкретен отговор. Същото настава и когато се стигне до темата за шистовия газ.

Аз например съм готов да ви кажа направо - пет пари не давам дали ЕС, дали САЩ, дали Евразийски съюз ще иска да идва да дупчи за шистов газ. При всички случаи съм протестно против това действие. И е ужасно да видиш как у нас има хора, които използват геополитическата кризисна ситуация, отново да повдигнат въпроса за надупчването на Добруджа и нещо повече - перверзно да представят това като едва ли не спасяване от енергийната прегръдка на руската мечка. Защото ще е много комфортно да останем без житницата на страната, нали така - енергийно независими, но безхлебни като герой от разказ на Елин Пелин.

Кризата с Украйна съвсем не е аргумент в полза на шистовия газ. Но вече виждаме, че много "анализатори" се опитват да я внушат сякаш това неизбежно следва от общия хаос наоколо. Всъщност това е смяна на маркетинговата стратегия. Първоначалната - как всяка отделна държава ще извлече големи печалби се провали. Сега наред е изпитана рецепта - шоковата доктрина (както каза самата Наоми Клайн наскоро в една статия в Гардиън, озаглавена "Защо американските шистови корпорации точат зъби за Украйна?") - икономическото безумие трябва да бъде продадено по възможно най-катастрофичната форма. За да може и Трансатлантическото споразумение да мине бързо и без дебати, за да може шистовите интереси да се прокарат като национално-отговорна позиция, светът се нуждае като минимум от липса на диалог и постоянно нагнетяване на напрежението. И само, ако обичате, не ме разбирайте, че руснаците нямат вина за разрушения диалог. Но това пак не е причина да извиняваме пираните, които дебнат, за да наложат новата политическа и икономическа юзда, която да не може да се махне с десетилетия.

В крайна сметка обаче кризата на Изток и железните нотки на САЩ, когато става дума за техните икономически интереси, може би все пак отварят някакъв среден европейски път, който изглежда все още толкова крехък, че можем да го сбъркаме с поетична измислица. Европейският съюз има бъдеще, ако успее да се измъкне от своята политическа зависимост от САЩ, защото тя е тази, която ерозира голяма част от легитимността на неговите решения. Разкритията на Едуард Сноудън за глобалното слухтене бяха една от първите брънки, които показаха, че САЩ съвсем не се отнасят така приятелски към ЕС, както искат да си мислим. Изпусната реплика "Fuck EU" също доразкри доктрината, която не иска да се съобразява с никаква Европа и нещо повече гледа на нея само като терен на който да бъдат пуснати корпорациите. Този среден път обаче изисква визия и лидерство, които в момента така сериозно отсъстват в ЕС. Защото да намериш подобно пролука в епоха на геополитически мрак и на корпорации с бюджети по-големи от тези на отделни държави все повече започва да изглежда като някаква фантастика.

Навремето политически романтик като Джеръми Рифкин, опиянен от блясъка на последните години преди да удари торнадото на кризата, се превърна в поет на европейската мечта. В нея той виждаше някаква нова трансформация на историята - промяна на личността, едно усъвършенстване на човешкия дух, територия в която царува състраданието и солидарността, а на егоистичният стремеж към печалба. Днес можете да отворите книгите на Рифкин и да ги прочетете като елегия за погубените времена. Никой никога не успя да повярва в европейската мечта, защото тя така и не успя да се оттласне достатъчно добре от бреговете на атлантическия океан. Вместо това кораба се натресе в бурята, където вече дори не се виждат силуетите на бреговете и не е ясно има ли спасителен изход. Да имаш мечти в бурята наистина е лукс, но пък без тях наистина изход няма да има.