Никога няма да забравя момента в който за първи път
попаднах на стихотворение от Смирненски. То се наричаше "Цветарка" и
още в началото ме нокаутира с образа на Витоша - "теменужен остров в
лунносребърни води". Не съм сигурен, че тогава знаех какво е "символизъм",
но пък това едва ли имаше значение. Смирненски просто не е символист. Той
нахлува в стилистиката на символизма като танк, взима образите, взима
лексиката, взима тъгата, но не ги използва като някакъв интелектуален нарцис, а
ги превръща в социално оръжие. Смирненски не пътува към други светове - на него
му е интересен този, с кипящата му жизненост, революционно опиянение, класови
противоречия и постоянен сблъсък на идеи. Той е най-лиричният глас на
революцията, най-безпощадният сатирик на политическите безумия, гласът на
червена България. Умира безумно млад, но живее на максимална скорост. Твори
безпощадно. Този ритъм можете да го откриете в неговите стихотворения - те
преливат от образи, надежда и светли идеи. Той сякаш от самото начало знае, че
не му е отпуснато много време, а има толкова неща за казване.
Той, който остана
завинаги на 24 години.
Не знам как е възможно да напишеш "Приказка за
стълбата" буквално в началото на живота си, не знам откъде взимаш
енергията за толкова много светла вяра - това е част от тайната на Смирненски,
от неговия емоционален гений. Години по-късно попаднах на последния му
бележник, там, където пише буквално преди да умре. В него Смирненски има една
уникална езикова игра с думата "лакеи". Трансформира я в почти
неземни форми и четена днес тя е леден душ върху всеки, който е изтеглил късата
клечка да живее в България на несвършващия преход. Защото още преди 96 години
един велик поет се е досетил каква съдба ни очаква, ако не постигнем светлите
му идеали.
No comments:
Post a Comment