Среднощни фантазии на тема България

Преди няколко дни с мен се случи чудновата история. Някъде към 4 часа сутринта се отзовах в едно пловдивско заведение “Ликьор” с една група познати и непознати хора. Докато всички те нахлуваха в клуба, аз трябваше да се отбия до гардероба, за да си оставя чантата. И естествено благодарение на изначално прецакана карма и дълги години прекарани в репортерска лудост, попаднах на очевидно най-литературния и нощно съзерцателен гардеробиер в света. Нищо в заведението не подсказваше, че там може да има такъв екземпляр. Свалих си якето и чантата, оставих ги пред него и зачаках той да ги вземе и да ми даде номерче. Вместо това обаче образът ми попита дали съм наясно в каква сграда съм попаднал. Какво имате предвид, попитах го аз с идеята по-бързо да се отърва от тази досада. Вместо кратък отговор получих почти цяла лекция. Сградата, където днес се намирал “Ликьор” била бивш тютюнев склад. Пловдив, град, който дълго време е бил тютеневата столица на България има прекалено много такива, така че не видях нищо странно в този факт. Тогава окултуреният гардеробиер, беше странен мъж клонящ към края на средната възраст, заяви, че точно този склад бил любимият на едрият тютюнев бос отпреди 9 септември Томасян. Кралят на цигарите (не знам дали са го наричали така, ама от днешна гледна точка звучи добре) обичал да го навестява често и лично да контролира качеството на тютюните. После въобръжението на гардеробиера съвсем се развихри – попита ме дали знам, че Томасян всъщност е първообраза на Борис Морев от романа “Тютюн”. Естествено разказвачът нямаше нужда от отговор. За него беше достатъчно, че съм там и търпеливо си чакам номерчето. Но допълни, че всъщност първообразът на Ирина също била пловдивчанка. Името й точно сега няма да мога да възпроизведа по никакъв начин (беше 4 часа сутринта все пак!). Гардеробиерът се впусна в мощна литературна фантазия на тема как красавицата се е разхождала из онзи, едновремешния Пловдив (майничките ги бива в импровизации по тази тема) и е събирала погледа на всички мъже, дори и най-личните такива като споменатата тютюнева акула Томасян...
Търпението ми да изслушам историята свърши точно тук и помолих гардеробиера все пак да ми даде номерче. С кратка въздишка (несправедлив свят, мама му стара!) той окачи якето ми, подаде ми номерче и историята се оказа неразказана докрай.

На другия ден обаче се оказа, че чутото не ми дава мира, защото зловещо ми напомня за нещо. Всеки някой път е имал такова усещане – сякаш всеки миг ще се сетиш за желаното, но то винаги се изплъзва. В крайна сметка обаче датата на един вестник – беше 10 ноември, ми помогна да разбера. Среднощната шизофренично-литературна фантазия на гардеробиера ми напомня упорито на наратива за живота преди/след 10 ноември. Тази дата беше едва преди 19 години, а повечето хора разказват за нея в минало митологично време. Това е упоритата българска трагедия. България живее на епохи с дълбоки пропасти между тях. Това придава литературен вид на всяка история, която искаме да разкажем за нашето собствено минало. В момента в който я разказваме тя вече звучи нереално и неистински. В този смисъл ние българите нямаме историческа памет, а имаме фантазии и митология за самите нас. Прекалено големи са границите между епохите в които живеем.
Историите за живота преди 10 ноември преживяха странен обрат във времето. В началото това бяха истории на ужаса в които се мяркаха призраците на ченгета, доносници, гадни апаратчици, които се гаврели със свободолюбивия дух на всички разказвачи. След години на пазарни шокове и капитализъм като сядане на електрически стол, в тези истории се промъкна носталгията, романтиката и сладкото очарование от миналото. Общото в двата варианта на наратива е, че е неистински откъдето й да го погледнеш. И точно заради това ми прилича на среднощна фантазия на гардеробиер в нощен клуб, който е настанен в бивш тютюнев склад.
10 ноември стана маркер, който ни вкарва в различен вариант на реалността. За едни започна възхода, за други пропадането. Смятам обаче, че нито един българин днес не е наясно със своите чувства около това, което се случи. И целият този емоционален коктейл ражда мощното объркване, което тече покрай всичко останало. Но трябва да сме наясно с едно – никой вече не може да разкаже историята на 10 ноември без да рискува да го обявят за висш мистификатор. Навлезли сме в своята демокрация без да сме наясно със своето минало. Смятам, че няма как да дадем отговорът, който датата 10 ноември постави пред нас, защото ние като общество не сме стигнали и до единен отговор за своето социалистическо минало. Хубаво е да живееш в демократична страна, но е добре да помним, че сме жители на България – единствената държава в която социализмът никога не преживя криза, както твърди не кой да е, а Збигнев Бжежински. Идеята на написаното тук не е да се дават оценки или вариации на историята, просто да допълним мрака като поставим допълнителните въпроси. Ние българите имаме таланта никога да не сме честни пред себе си. Ето друга причина историята ни да звучи като фантазия.
Смятам, че си дължим честните отговори. Но съм наясно, че няма да си ги дадем днес. Ние обичаме фантазиите си. И се сърдим, че другите не ги споделят по същия начин...

Когато към 6 сутринта си тръгвах от “Ликьор”, гардеробиерът грубо ми даде якето и чантата и дори не ми каза “Довиждане”. Бях направил непростим грях. Не бях повярвал в неговата история. Честит 10 ноември! Колко точно от вас си спомниха каква дата е?