Още малко детски спомени

(второ издание на носталгията)

Първата част на мащабният ми опит да изпадна в класическа носталгия по детството се случи преди известно време. Резултатите от опита можете да откриете - ТУК

Но понеже преди няколко дни някой направи гадния номер да пусне темата за 10 ноември и това ме захвърли в много спомени, реших да продължа с набоковските си опити да си припомня някои неща и да ги завещая на бъдещите поколения, ако случайно се поинтересуват от миналото. Навремето имаше един руски съветски поет Арсений Тарковски (баща на гениалния режисьор Андрей Тарковски), та този пич има едно велико стихотворение, което обаче така и не успях да открия на български, въпреки, че навремето съм го чел в превод. Ето една красива част от него:

ВЕЩИ

Все меньше тех вещей, среди которых
Я в детстве жил, на свете остается.
Где лампы- молнии? Где черный порох?
Где черная вода со дна колодца?
Где 'Остров мертвых' в декадентской раме?
Где плюшевые красные диваны?
Где фотографии мужчин с усами?
Где тростниковые аэропланы?
Где Надсона чахоточный трехдольник,
Визитки на красавцах-адвокатах,
Пахучие калоши 'Треугольник'
И страусова нега плеч покатых?
Где кудри символистов полупьяных?
Где рослых футуристов затрапезы?
Где лозунги на липах и каштанах,
Бандитов сумасшедшие обрезы?
Где твердый знак и буква 'ять' с 'фигою'?
Одно ушло, другое изменилось,
И что не отделялось запятою,
То запятой и смертью отделилось...

В това стихотворение всъщност Тарковски жали за вещите на своята младост. В стихчето се появява едно невероятно прозрение - че ние донякъде възприемаме света чрез вещите и понякога наистина точно те могат да ни липсват. Изчезването на определени вещи от този свят (в случая с Тарковски - лампите-мълннии, водата от кладенец, червените плюшени дивани, фотографиите на мъже с мустаци и др.) е като свършек на епоха. Отнемат ли ти ориентирите в този свят, ти остава единствено да си спомняш за тях.
Та тук съм решил да си припомня някои вещи и чувства, които май няма да се завърнат в света, така че това освен всичко друго си е и археологически работа. Аз ще съм нещо като Индиана Джоунс в света на собствените си спомени...
Радвам се, че съм запомнил доста неща от детството си. Аз се чувствам странно от това, че ми е толкова приятно като си припомням някои от нещата, все пак винаги съм си мислел, че ще ми бъде приятно една когато стана на 119 години. Лесно се подвежда човек по криволичещите улички на спомените. И така постепенно стига до идеята, че трябва да ги запише. Цирк, пълен цирк! Ама карай да върви...


1. Кашпировски

Не че ми липсва този уникален съветски кретен, но никога няма да забравя следната следосвобожденска (тоест след 10 ноември) картина. Баба и мама стояха пред телевизора и чакаха тв-сеансите на стария мошеник да започнат. Караха ме да ги гледам с тях. Беше доста странно. Кашпировски се появяваше, а студиото винаги беше пълно с хора. В началото той си говореше с тях. После започваше същинската част от магията. Гласът му ставаше равен и гаден, броеше числа или там каквото й да е и идеята на цялото занимание бе, че само от разстояние, благодарение на силите на космоса и на великата Телевизия, ченгето Кашпировски ще излекува всичко. Баща ми обикновено махваше с ръка и отиваше в друга стая на чете, но баба и мама твърдо гледаха Кашпировски. Нито един път не почувствах нищо освен удивление от идиота, който се пули по телевизията. Един-единствен път обаче не издържах и заспах. Сега понякога се потя от напрежение. Ами, ако всъщност тогава са ми пратили психотронни вълни през екрана и аз съм като заредена атомна бомба, която ще активират когато трябва. Тази параноя не прилича много на съветска, по-скоро напомня на параноята на американците в годините след Втората световна война. Заспах, докато гледах Кашпировски и сигурно съм станал жертва на психооръжията им. Дали това ще мине като оправдание в съда?
Кашпировски идеално символизираше първите години след 1989 г. Бурното нахлуване в епохата на мистиката. Хората започнаха да вярват на глупости, сякаш една вещица като Ванга не беше достатъчна. После, но тогава вече бях твърдо на страната на скептицизма и се подигравах на всички вярващи, Пловдив, а донякъде и страната бе заредена с манията по пловдивският полтъргайст наречен Кики. Всички говореха за него. Как тропал из апартамента на семейството, което е смутил. Как дава отговори на въпрос - едно почукване - да, две почуквания - не. Всъщност всички едва тогава научиха какво означава тази странна и плашеща дума полтъргайст. Къде ли е днес този Кики? Дали не се дянал на майната си в тези по-невернически времена? Този отговор трудно ще го издиря, а и често казано не ми пука много. Ама си бяха години...


2. "Тоблерон"

Когато за първи път видях този шоколад в странната му форма не знаех какво да си мисля. Според мен ефектът на този продукт върху мен е все едно в наши дни някой да види летяща чиния. Присъствието на такъв шоколад в моя свят беше като радостно знание, е възможно да съществуват вълшебства от този вид. Всъщност не си спомням как и по какъв повод ми го е донесъл баща ми. Обаче си спомням този неземен вкус, който май никой български шоколад тогава нямаше и който май дори и сегашните "Тоблерони" нямат.
Липсата на такива неща в детския ми свят доведе до там, че ценях дори и кутийката от шоколада. После щом я видех отново се изпълвах с вълнение.
Или какво да кажем за шоколадовите яйца. В онзи предишния свят, в който нещата не се случваха както в този, едно такова яйце се равняваше на фундаментално събитие в живота ми. И то не точно заради шоколада, а заради играчката, която можеше да си сглобиш. Пазех тези играчки много повече отколкото всички други. После съм си говорил и с други хора. При тях е имало същия процес. Пазехме играчките, събирахме картинки от дъвки, радвахме се на стъклените топчета (в Пловдив аз като пришълец се чудех защо ли ги наричат джамини), имахме цели колекции от списание "Пиф", въпреки, че почти никой не схващаше френски език, но то и картинките бяха достатъчни, всеки се хвалеше с моделите си на колички "Мачбокс" - уникална рядкост по онова време.
В това се крие особената пародия на социализма. Обществото, което отричаше вещите и вещоманията, чиито интелектуалци все бичуваха народа, че се интересува само от битови неща, всъщност привърза яко хората към вещите. Сега отминавам безразличен и "Тоблероните" (не са същите, по дяволите, не са същите!!!), и дъвките, и списанията. Чудя се дали някога ще има отново поколение, което ще живее отново в свят на магични предмети. Телевизията почваше едва надвечер, а и то беше една телевизия, така че децата, за да се спасят от скуката трябваше яко да фантазират. И не беше толкова лошо.

3. Марица

Сега ще се опитам да обясня потресаващото впечатление, което ми направи преместването в град в който имаше река като Марица.
Единственото водно нещо в Стара Загора беше малкато рекичка наречена със странното име Бидечка. Тя всъщност дори не може да бъде наречена река, а нещо като полупресъхнал канал. Така че не знаех колко е очарователно да има голяма река в един град. Мисля, че не преувеличавам своето възхищение. То е закодирано в нашата генетична памет. От време оно хората правят най-големите градове край реки. Те ни привличат по някакъв начин и не е само, че са удобен транспортен път (да не говорим, че Марица не става за това). В реката е заложено спокойствие, очарование и заплаха, а това неизменно се оказва привлекателно за човешкия род.
Та и аз така. Попаднах в Пловдив - в град с мостове под които Марица течеше понякога бързо, друг път бавно. Точно така е - има дни в които тя се влачи бавно и протяжно. Друг път е забързана като болид от формула 1. Странна река. Пловдив естествено изобщо не ми хареса. Дълго време го възприемах като чужд и странен град, където всички ми се струваха противни, но единствено Марица ме очарова. По-късно, вече доста след 10 ноември, се оказах в училище, което бе построено почти на самия бряг на реката. Понякога когато трябваше да бягам от час (проклета да е тази математичка, която вчерни иначе добрите ми дни в гимназията!) ходех на брега на реката, за да блея. По това време открих една китайска поговорка - "Ако седиш на брега на една река и стоиш достатъчно време, винаги има шанс край теб да преплуват труповете на враговете ти". Не исках край мен да минават трупове. Но в мисълта има нещо вдъхновяващо. Има знание за това, че ако си търпелив и сигурен, рано или късно ще тържествуваш в света.
Реките са по-могъщи от хората. Знанието за реките ми даде знание за големината на света. Как стана това. От моето село в Родопите Орехово тръгва леденостудената река Орешец, някъде малко по-надолу тя се влива в красивата и протяжна река Чая. Самата Чая след като измине част от пътя си прелива неусетно в Марица. А самата Марица без да дава пет пари за държавни граници и митничари финишира в Бяло море. Един път изтървах една своя любима фигурка на рицар размахал меч в Орешец. Представих си цялото му плуване чак до далечното Бяло море, където си мислех с ярост, че някое гърче ще го намери и ще ми присвои съкровището. А може би яростта ми се е дължала на това, че аз не мога да измина този път. Детството е странно приключение.