Още от годините си прекарани във Факултета по журналистика и масови комуникации (райско място с либерален климат) на СУ "Св. Климент Охридски", имам слабостта да си събирам култови журналистически моменти въплатени в заглавия, дописки или просто в биографиите на репортери. Сега ще се опитам да обобщя няколко от тях.
Едно от най-уникалните заглавия, които съм срещал през историята на новата българска преса гласи: "Кокошка издъхна от секс". Драматичната дописка представяше икономическото страдание на някакъв селянин от Добричко, който е имал нещастието да си купи свръхпотентен петел. Стомахът ме заболя от хилене докато четях как селянина се оплакваше, че петелът му скачал целодневно по кокошките, които обаче от толкова интензивно внимание залинели, почнали да не се хранят добре (защото като наведели глава да кълват и петелската сексмашина веднага ги яхвала) и в крайна сметка една от кокошките издъхнала в от прекаленото сексуално внимание, което петела й оказвал.
Нямам представа дали тази история беше вярна. Но ми е осигурила хилене с часове. Да не говорим, че и до днес като се сетя за нея не мога да спра да се смея.
В журналистиката е най-готино да си кореспондент на някоя медия от провинцията. Кореспондентите са дружно алкохолно братство, което се събира, за да обсъди новините, а при липсата на такива и да измисли. Най-култовата фигура за която се сещам обаче е кореспондентът на "24 часа" от Враца Валери Ведов. Той е един уникален и стихиен талант, почитател доколкото разбрах на големите количества водка, но част от кореспонденциите му заслужават да влязат в световната история. Заради тях - и това не мога да го забравя - в моят курс бяхме пуснали подписка да ни викнат Ведов като външен преподавател по специалност, която бяхме формулирали "Кореспондентско майсторство".
Валери Ведов има една уникална рецепта за фабрикуване на новини. Когато във Враца налегне политическа или обществена суша, той винаги се обръща към екстремният и вълнуващ живот на пиянките в града. Така по страниците на "24 часа" се появяват уникални истории със заглавия от типа: "Пиянка се удави в 15 сантиметрова локва", "Алкохолик псува съседка, сбъркал я с жена си", "Врачански пияница видял извънземна котка". Не мога да си спомня за какво се говореше в последната дописка, но почти съм сигурен, че историята беше драматична.
Един от великите опуси на Ведов беше сагата за ревнивия врачански циганин. Тя започна с кратката информация: "Циганин гони жена си заради бяло бебе". Историята е като любовен роман. Палавата ромка май била кръшнала на съпруга си с българин. Ужасеният от ревност циганин, виждайки бялото бебе, вдигнал огромен скандал на сестрите и отишъл да се напие. После решил да изгони жена си. Историята продължаваше със серия от кратки дописки за това как изгонената съпруга и бялото бебе се скитат немили-недраги из Враца, а социалните институции нехаят. После - тук вече ми си губят моменти - имаше нещо като кратко разследване - кой точно е бащата на бебето, но не съм сигурен до какви резултати достигна Ведов. В крайна сметка и по страниците на вестниците - любовта тържествуваше. Циганинът прибра невярната съпруга и реши да отгледа детето. В тази история има толкова много хашекови моменти, че просто не е за описване. Това е част от житието на Валери Ведов.
Друг кореспондент, който познавам - Христо Христов от Стара Загора е готов с часове да разправя следната история. Той е кореспондент на "Стандарт" точно в разгара на кризата от 1996-1997 г. От него всеки ден шефовете искат информационна дописка посветена на тази криза в която да се разкрива драматичния характер на случващото се. Добре, но, както всеки журналист знае - почти всяка тема може да бъде изчерпана със 3 (словом - три) дописки. И така в един момент него го чакат да прати нещо, а той и представа си няма какво точно. Тогава му идва гениална идея. Пуска компютъра си (нека да ни ви разказвам какво точно представляваха компютрите в онези дни) и сътворява изящната като поема дописка "Месо от врабци - хит на Старозагорския пазар". Сюжетът е гениален - хората дотолкова са го закъсали, че вече си купуват само месото на нещастните врабчета. В края на деня колегата обаче с ужас научава, че дописката му е такъв хит в софийската редакция, че я искат за чело на вестника. Машината е завъртяна и той не може нищо да спре. Така си и излиза - чело на вестника. И тук следва една показателна притча - текстът звучи толкова убедително, написан е толкова добре, че дори и хората, които всекидневно минават през Старозагорския пазар (а там все пак никога не се е продавало месо от врабчета) в един момент убеждават самите себе си, че наистина са виждали такива сергии....
И накрая една суперистинска история, но ще премълча името на журналиста с който се случи, защото той от време на време посещава този сайт и не ми се иска да получавам обвинения, че съм разкрил всичките му мрачни тайни, въпреки, че почти не познавам журналист, който да не знае тази история.
Та моят приятел след като се мести в нова редакция, отива на купон в предишната. Какво обаче заварва? Вместо купон - репортерите в залата трескаво пишат, някои звънят по телефоните, други се суетят. На въпроса какво се е случило му показват първа страница от извънредно издание на вестника. Случката става в края на 2001 г. - точно американските самолети започнаха да прелитат над България на път за Афганистан. Та заглавието на страницата е с огромни букви: "US самолет се разби в Трън. 15 убити в огнения ад!". Дори на първа страница има и кратка дописка - как самолетът е паднал в ромският квартал в Трън и е помлял десетки къщи. Междувременно едната от репортерките даже звъни в "Пирогов" да иска коментар дали болницата е готова да поеме пострадалите. Всеки журналист може да има една реакция в такава ситуация и моят приятел прави същото. Казва: "Леле, още утре ще искам кола и отивам в Трън да направя репортаж от мястото на събитието". Казва още утре, защото часът вече е към 21 часа. Колегите му от другата редакция обаче започват с обвинения - ти какъв журналист си, утре вече нищо няма да има, сега му е майката да се отиде, трябва спешно, ние вече сме пратили екип!!!! Зареден с репортерски ентусиазъм приятелят ми звъни лично на новия си главен редактор, обяснява му драмата и спешно иска кола и фоторепортер. Осигуряват му ги, но все пак минава известно време. В крайна сметка около полунощ екипът успява да тръгне към Трън. Пристигат в града към 2,30 часа сутринта. Пълно мъртвило. По улиците няма никой. Мисля, че приятелят ми разправяше, че нямало дори и улично осветление. Най-накрая в мрака виждат очертанията на някакъв полицай и го питат къде точно е голямата драма и пожар. Отговорът бил:
- Абе, момчета, вие луди ли сте, бе? Какъв пожар, какъв самолет?!!!!
Да, всичко това се оказа партенка. Солен и гаден журналистически номер. И до днес ми е смешно, но и гадно докато го разправям. Ето още един култов журналистически момент. Между другото станах свидетел как приятелят ми звъни след това в редакцията от която го преметнаха. Първите му думи към тях бяха:
- Да ви го начукам!
Искам да кажа, че препоръчвам журналистиката като кариера на всеки. Никога не е скучно.
No comments:
Post a Comment