Стоте цветя на СДС

Седесарите си избират нов лидер на 14 декември, но какво от това

След дълги години изкарани последователно в различни форми - съюз от формации, конспиративна коалиция, лидерска партия и партия в състояние на тотален хаос, днес логично СДС се изпрява пред първото си изпитание с демокрация. Сините трябва да си изберат с преки избори новия лидер. В гласуването могат да участват всички членове на партията, което е нещо радикално ново и непознато за българските условия. Ето защо е хубаво да проследим резултатите от този ексмеримент с вътрешнопартийната демокрация, област, непозната за СДС.

Доналд Тръмп и синята идея

Интересът към тези избори, доколкото изобщо го има, започна с новината, че сегашният лидер на партията Пламен Юруков няма да участва във вота. Медиите не изкоментираха както трябва този факт. Всички се впуснаха да търсят причините за решението на Юруков, кои биха могли да го заместят, а това измести доста чувствително фокуса от най-важния въпрос - признак на какво е този отказ от участие във вътрешнопартийни избори. Нека да си припомним, че когато преди година и нещо младият бизнесмен, кафеен бос, завършил философия, оглави СДС, това бе разтълкувано като ясен знак. Знак за усилието на синята партия да открие и заложи на новите лица в себе си, за да се спаси от постоянния политически разпад. Юруков всъщност застана начело на партия, която по мистичен политически начин се е стопила в цели региони на страната. За годините си в опозиция СДС успешно се сви до основните си лица и се крепи над водата единствено благодарение на присъствието си в местната власт. Това предпостави една особено драматична ситуация за новия лидер. Той попадна в ораганизация, която отчаяно не иска промяна, и с местни ръководства, особено в градовете, в които СДС спечели, които не искат да признават каквато й да е централна власт. На всичкото отгоре Юруков пое партия, която успя благодарение на прекалено много опиянение от власт и злоба да похарчи своя син идеал, ако предположим, че изобщо някога е имало такъв. Краткият бал на Юруков трая точно една година. През това време в лицето му гръмнаха повечето мини, заложени от предишните ръководства. Привлеченият като коалиционен партньор Яне Янев като ракета със среден обсег успя да доубие цялата вяра в новия лидер. Драматичната раздяла между СДС и Янев донесе доста негативи на Юруков, защото на бял свят започнаха да излизат нелицеприятни факти за него, за злоупотреби с европари, за укриване на данъци. В един момент новините от СДС приличаха повече на икономическата сводка на Доналд Тръмп, отколкото на информации от политически централа. В тази атмосфера дори и опитен лидер би рухнал морално, а Юруков определено нито имаше организационен опит, нито знаеше как да укроти саморазрушителния дух на СДС. И може би точно заради това се отдръпна от лидерската битка. Дали ходът е хитър, ще покаже само времето. Важното е друго - с тази маневра всъщност Юруков обезоръжи своите противници и така се стигна до ситуацията новите кандидати за лидер да нямат основен враг. Тогава си пролича до какво състояние е стигнало СДС.

Градината на "Раковски" 134

Мао Дзедун навремето успя да постави интелектуална загадка пред света с прословутата си фраза: "Нека цъфтят сто цветя, нека се състезават сто мисловни школи." Някъде наскоро прочетох, че тази фраза е обобщение на най-големия провал на западното разузнаване спрямо Китай. Замъглени от поетичността на фразата и незапознати с мъгливите думи в източната философия, анализаторите я тълкуват като признак за идването на демократични промени в Китай, което се оказва велика илюзия, защото само няколко месеца след произнасянето на фразата започва културната революция и времето на хунвейбините. Ако обаче се върнем към изначалната философия на тази фраза, ще видим, че СДС в момента е именно в състояние, което можем да кръстим "да цъфтят сто цветя".
На 14 декември пред членовете на синята партия ще застанат няколко известни седесари, един-два неизвестни, както и двама от легендарното минало на тази формация. Те ще трябва да влязат в особена форма на надпревара, защото всеки един от тях е обременен както от миналото си, така и от възгледите си за света.

Бъдеще в минало време

Иван Сотиров е част от хардминалото на СДС. Той е в партията още от първите дни, но е доста непознат на външния свят, освен от спорадичните си изяви в парламента. Фигура като него, както и появяването му точно в този момент, ясно показват, че обръщането към успехите на миналото е един от пътищата, по който седесарите се опитват да се спасят. В политически план обаче това напомня на опита на щрауса да се скрие от противника като зарови глава в пясъка. Защото миналото на СДС е победоносно и мащабно, но в него се крият и всички онези демони, които в днешния ден продължават да раздират партийните телеса. В този смисъл Сотиров би получил подкрепа, но не е ясно дали ще знае какво да направи с нея.
Мартин Димитров е лицето, в което всички припознават бъдещето. Икономист, който се опитва винаги да чертае някаква алтернатива на кабинета, десен по закваска, но неразбираем за поне две трети от българите, и то без да изключваме седесарите от тях. Без никакъв партиен опит, Димитров има шанс да получи някаква подкрепа. Като емоционален заряд обаче неговата фигура е доста сходна с тази на Юруков и това в крайна сметка може да обърне нагласите срещу него. Да не говорим и за това, че върху него веднага заваляха обвинения, че е лимонката на Иван Костов.
Най-много време и внимание медиите отделиха като че ли на синия кмет на Кюстендил Петър Паунов. В негово лице веднага бе разпознат прикрит човек на Христо Ковачки и градоначалникът трябваше да дава обяснения за политическото си битие още в мига, в който кандидатурата му стана ясна. Именно заради тази медийна аура около него в лицето на Паунов всички изведнъж видяха някаква далечна възможност СДС да се отвори и към други партии и да потърси изход от омагьосания кърг на самоизолацията. В полза на Паунов работи и фактът, че той е сравнително непознат на националната сцена.
Александър Йорданов и Марио Тагарински са двата образа с тежка реминисценция към миналото, защото са топфигури от онова време, в което СДС можеше да взима над 6 процента на избори. Понеже обаче тези времена са окончателно погребани под пластовете на историята, и двамата изглеждат сравнително нелепо, подобно на скелети на динозаври в музей по палеонтология. Вотът за тях може да бъде единствено и само носталгичен, а носталгията е добра за литературно вдъхновение, но винаги е лош съветник в политиката.
Останалите двама са областният лидер на сините в Русе Румен Христов и председателят на клуб "Сенатор" Цоньо Ботев. Кандидати почти без шансове, защото са доста непознати дори и в седесарските среди.

Последен валс

В годините на мощ СДС обичаха да си припяват тази песен. "Последен валс, сбогом любима. Ще си спомням за теб, дори и под новото име". Парадоксално е, но куплетът звучи така сякаш поетът в онези далечни години е отворил очи и е видял бъдещето, но на самата синя партия. СДС прави отчаян опит валсът да не е последен, въпреки ясното съзнание, че танцувалните умения на партията са солидно обречени. Което и да е новото име на лидера, той ще трябва да се блъска постоянно в една китайска стена от натрупани проблеми. Защото с годините, които изкара в състояние на перманентен скандал, СДС позабрави как се прави политика. А когато политиката си отиде, ти остава единствено тъжно да броиш останките от партията си и да се чудиш къде останаха добрите времена.
Още един куплет, който си спомням от старата песен, звучаща така цинично синя днес: "Благоденствие ти обеща и нали беше млада свенлива, аз повярвах на тази лъжа, с нея ти беше много красива". Не знам дали СДС е била много красива партия. Но днес не е. Градината на СДС упорито повяхна и там никой не иска да танцува. Валсовете са романтични танци. Хората искат да ги танцуват сред рози и на лунна светлина. А не в градина, пълна с бурени...