За ползата и най-вече за вредата от равносметките!

(Една апология за обществото на хепиенда)

Покрай този мистично-религиозен празник Нова година цялото общество, както и отделните личности излудяват по едно странно философско явление, което непринудено (с патетика достойна за Джаки Колинс) наричаме равносметка. Това всъщност е едно изцяло налудничаво начинание – изводът се отнася и за религиозните хора, както и за атеистите. За религиозните, защото равносметката в една подредена и интелигетно инженирана вселена може да е в ръцете единствено на Създателя, а пък за атеистите – каква равносметка по дяволите в свят в който така или иначе няма никаква полза от нея.
Страстта с която обаче колективно се отдаваме на оценяване, преоценяване и вадене на глобални изводи от живота си през изминалите години не може да не остане незабелязана дори и за странично око. Така де, представям си какъв купон тече в някоя летяща чиния, която кръжи във фантомна орбита около Земята. Подозирам, че извънземните там адски се забавляват с екзотичната ни потребност да даваме оценки на собствения си живот и да страдаме, съответно радваме от тях.

Равносметката е бременна с отговорност. В мига в който започнеш да я правиш, тя е обречена на провал, защото е само мъничка част от многообразните животи наоколо. Да, знам, пак започнах да говоря сложно, това ще е част от моята вселенска равносметка (научи се да говориш простичко, Сашо!). Мен лично ме поразява отново и отново невероятният поток на лично страдание, което равносметките предлагат на така или иначе доста нещастното напоследък човечество. Да си представим един глобален, постмодерен човек, заклещен между комплекса си за малоценност и срамното желание да ухажва ученички в прокурорска възраст, средностатистически европеец, който отдавна е изгубил идея за какво е на земята и по педалски начин се опитва да се гаври с всяка емоционално, духовно или физическо знание. Слава богу в България още ги няма много такива, но скоро и тук ще се наводни от тях. Та, равносметката на един такъв индивид ще бъде доста прекрасно занимание.
Нещо от типа:

“Ехххх, и тази година мина. Интересно дали кокаинът ми помогна да пропусна факта, че е декември, аз си мислех, че още е октомври, пък то вече е дошла Нова година. Пак не можех да изчукам топмоделка, а жена ми погрознява, интересно дали 15 годишната дъщеря на съседите разбира, че все още съм секси, а косата ми не пада, а просто с годините намира правилната си форма. Живях (живях ли изобщо?!) някъде на ръба. Понякога си мислех за страданието в Африка, изчетох цяла статия за кланетата в Дарфур и мисля, че по морален начин успях емоционално да съчувствам на страданието на планетата. Два пъти рециклирах боклука, значи съм в плюс и към глобалното затопляне, е и един път изпсувах американския президент, с което доказах, че световната политика също ме вълнува. Жена ми не ми обръща внимание, ама не съм я ударил нито един път. Дъщеря ми изобщо не ми говори, което като се замисля е в мой плюс, защото като ми говори, тя обикновено ме мрази. Абе, животът може и да е по-добър вероятно. Но не виждам нищо лошо в моя. Вярно е, че не станах президент, а на тази възраст, трябваше вече да съм написал няколко бестселъра, или като минимум да съм режисирал няколко блокбастъра, какво стана с живота ми, мамка му, как стана това, защо съм заключен в такова страдание, о никой друг не страда като мен, защо, защо, защо, защо.....!!!!!!!!”


Убеден съм, че всяка равносметка винаги опира до въпроса “защо” и завършва с безброй удивителни. Дори и в България. Ето защо не виждам смисъл от упражнението.
Сега ще направя елегантен завой и ще поговоря малко за себе си. Дори не направих и елементарен опит за равносметка. Защото единственото, което ми хрумна като такава бе заключена в изречението: “Наводних 2008 г. с думи”. И понеже имам намерение да правя същото и през 2009 г. малко ми е трудно да официализирам това изречение като мое обобщение на изминалите дни. Навремето емблематичният роман, който по-късно стана и добра пиеса на новото поколение английски романисти след Втората световна война, които получиха името “разгневените млади мъже” се казваше “Обърни се с гняв назад”. Между другото единствено погледът пълен с гняв може да даде смисъл на равносметката. Супер пример за това – философът на патоса и силните думи – Фридрих Ницше. В края на живота си той се саморазправя с всичките си кумири. През целия си живот е обожавал Шопунхауер и Вагнер, малко преди да изпадне в състояние на тотална сенилност обаче с чук в ръката, той пиша две толкова гадни есета за тях, че е истинско удоволствие да бъдат четени днес. Дават усещане за смисъл...

Аз съм неспособен на равмосметки, защото май емоционално не израснах над 16 годишен. И до днес – някъде в себе си се кефя, че е така – усещам, че понякога наблюдавам света като тийнейджър. Имам предвид, че това не се харесва на сериозните хора, защото понякога съм леко инфантилен (понякога ли?), а като започнат да ми говорят на сериозни теми бързо се оттгечавам. И до днес ми е интересно, точно както като бях на 16 години да чета фантастика и да си представям планетата след години, дори ме е яд, че няма да съм жив за космическото бъдеще, въпреки, че така или иначе бъдещето е вече тук.
Равносметката е полезна, когато си дадеш една-единствена съвсем простичка сметка – с провали, успехи, страдания, щастия, проблеми, пробиви, плач, смях, депресии и възторзи, всяка равносметка трябва да е като симфония на щастието. Осъзнавам, че това звучи като еба ти патетиката, ама в крайна сметка е януари 2009 г. 2009! Осъзнавате ли, че фантастите от началото на 20 век предричаха смъртта на земята много преди тази година. Днес живеем в годината на литературните провали на фантастиката! И това е прекрасно. Защото, ако фантастите не се бяха провалили над планетата щеше да властва ядрената зима, или пък могъщи чудовища от друга планета щяха да властват над нас, или пък роботите щяха да се разбунтуват и да ни напъхат в пашкули. Фантастиката – мощен извор на оптимизъм!

Кеф ми е, че живея през 2009 г. Чувствам се на 16 години, светът ми е интересен, а напоследък прочетох три страшно добри книги – “Приключенията на дамския фризьор” на Едуардо Мендоса (ще съдя този испанец за получаването на колики от смях), “Бруклински безумства” от Пол Остър (най-накрая този пич се научи, че романите могат да завършват и щастливо) и “Лазурната мас” от Владимир Сорокин (нея всъщност я препрочетох, но не е загубила нищо от очарованието си) – та идеята ми е, че дори литературата задобрява и това ме изпълва с радостно предчувствие за бъдещето.
Дали това е равносметка? По-скоро не. Това е моят опит да споделя едно свое прозрение. Че животът може и трябва да прилича на холивудски филм. Магьосниците и шаманите на киното отдавна са разбрали едно – дайте на хората малко щастие и току-виж целият свят стане щастлив. Хепиендите са възможни, а това е достатъчна причина да не си правим равносметки. Просто щастието дебне зад ъгъла...