Фиаското на един протест

Сълзотворен газ, снежни топки с камъни в тях, забулени футболни хулигани, които се опитват да щурмуват парламента, псувни, викове, крясъци и истерия. За съжаление дори и само с тези думи може да бъде описан проведеният на 14 януари протест пред парламента. Очакването му бе голямо и продължително. Още от началото на декември се заговори, че през януари ще има такава вълна от протести, която ще напомни за дните на 1997 г. когато гражданското недоволство също преля по улиците и изпълни целите си.
Никой не коментираше факта, че през 1997 г. хората наистина имаха реални поводи за недоволство, пенсиите паднаха почти до 3 долара заради невижданата инфлация, а по магазините нямаше хляб. Сега бе направен един опит недоволството да бъде заключено в магически фрази като: “искам да се гордея, че съм българин”, “на мен ми писна”, “недоволен съм” и други.

Цялата ситуация обаче с протестите на българската почва напомня прекалено много на модерната френска проза. Принципно не е хубаво да се сравняват факти от литературния и политическия пейзаж, но тук аналогията просто е прекалено пряка, а и прекалено красива. Модерната френска проза е обсесивно насочена към проблемите на един обобщен средностатистически французин. Този французин живее в страна, която е мечта за две трети от света, получава пари, които в останалите държави дори и не сънуват, но модерната френска проза е твърдо фиксирана върух това да представи този индивид като заснежен и висок връх в световното нещастие. България не е Франция, страната ни не е мечта, но и българите днес в никакъв случай не живеят зле като през 1997 г. В този смисъл екзистенциалните призиви за някакво недоволство по принцип, не само не свъшиха своята работа, а дори тръгнаха в обратната посока – отказаха прекалено много хора от участие в този спектакъл.

Има няколко много важни причини поради, които на площада пред Народното събрание, в натрупалите се сняг и киша се събраха едва около 2500 души, а не 300 хиляди да речем. Малко преди самата проява, в дните на еуфорията и доверието, че е възможно да се случи гражданско чудо една красива девойка обяви като финална цел на целия цикъл от протести това да няма политици, а експерти. Младата и идеалистична студентка така и не обясни своя утопичен проект, но той е показателен за едно. За неумението, а някъде и за нежеланието на тези граждански структури да формулират ясни цели. Всеки протест е занятие с определена цел. На 14 януари пред парламента обаче видяхме друго. Едните искаха оставка на кабинета, другите бяха за приемана на екозаконодателство, трети се събраха заради шоуто и приятелите, а футболните хулигани и лумпени, които нахлуха като проклятия бяха там, защото искаха да хвърлят камъни и да се бият с полицаите. Древните китайци мъдро бяха казали: “Когато не знаеш къде отиваш, винаги пристигаш другаде”. Това другаде за организаторите на протеста се оказаха именно хората, които се опитаха да превърнат митинга в метеж.

За първи път протеста имаше и друга страна. В него отказаха да вземат участие КНСБ и “Подкрепа”, както и няколко студентски организации. Повечето от тях обясниха защо, но с прекалено общи думи. Време е да си кажем истината за протеста, както и за думите с които бе облечен. Най-добрата кауза на която човек може да се посвети в България е каузата за развитието на гражданското общество. Но понеже гражданин вече се е превърнало в някаква клиширана мантра от прекалено честа употреба, имаше опит тази дума да бъде възродена именно по пътя на протеста. Но това пак беше част от плана някои партии да се опитат да се възродят като си прелеят гражданска кръв и емоции. Този път не стана, защото номерът не минава два пъти. През 2009 г. 1997-ма не може да бъде повторена, но е добре да си спомним за нея. Важна година. Тогава една партия като великан от сканданавска приказка изяде цялата гражданска енергия и я използва за корупционни схеми и мрачни приватизации. Ето защо през 2009 г. никой не вярва във възкресяването на гражданския дух и неговата повторна поява на политическата сцена. Което не означава, че той е мъртъв. Но докато допускаме футболните хулигани да определят дневния ред на протестите, не можем да искаме и някаква адекватна промяна. След ужасните сблъсъци на 14 февруари, работниците от “Кремиковци” отказаха да излязат пред парламента. Направиха го не, защото нямат причини, а защото видяха на живо по повечето телевизии как ще бъдат употребени и те...

В крайна сметка протестите се превърнаха в пародия на самите себе си. Някой трябваше да обясни на младежите, които уж така ентусиазирано участваха, че не можаш да викаш "червени боклуци", а две минути след това да скандираш "единство, единство...". Това е като да се самовзривиш с саморъчно правена бомбичка. А най-дразнещото от всичко разбира се бяха приказките, които се чуваха на протестите: "Ех, гърците как протестират, само ние тук сме народ от овце...". Естествено, че не е така. Щом българите не излязоха да протестират масово, това означава само едно - не виждат смисъл или не виждат причини. Трябва да се научим да уважаваме собствения си народ и неговата дума. В този смисъл протестиращите изгубиха в момента в който на най-голямата им сбирка излязоха три хиляди души. Единство ли каза някой...?

След политическото фиаско на снежния протест България не се събуди различна държава. Проблемите на страната са същите. Например – няма газ и тръбите дълго време ще стоят празни. Градският транспорт във всички градове е ужасен, а корумпираните чиновници се чувстват уютно в просторните си кабинети. Това винаги ще дразни.
Но в едно отношение като че ли наистина държавата израсна. Разбра се, че екстремистката част от улицата няма да има думата, когато се решават важни проблеми. Това не е малко. България се нуждае отчаяно от своето късче нормализация, защото без него мечтата ЕС безвъзвратно ще се стопи. Може би част от излезлите в януарския студ наистина са имали мечти и е жалко, че ги видяха разпилени на парчета. Тези, които хвърлят камъни обаче нямат мечти. Те имат само едно желание. Да рушат. Добрата новина е, че за първи път от много време насам разрушението не взе връх.