Краят на света и безсмъртието

Наскоро гледах отново един катастрофичен филм – “Фатално влияние”. Историята в него е любима за апокалиптичното въображение на холивудските магьосници. Астероид, по-голям дори от връх Еверест, приближава към Земята и, ако се удори в нея ще изличи животът от нашата прекрасна планета, както навремето друг негов космически колега е убил красивото и нелогично племе на динозаврите. Американците и руснаците пращат космически кораб, който да заложи няколко бомби на астероида, за да го разбие на малки парчета, обаче мисията се проваля, защото всъщност взривът го разцепва на две. В крайна сметка в земята се удря по-малкото парче, което предизвиква цунами с височина 1000 метра в Атлантическия океан, което удря Ню Йорк (има мощна сцена в която водата помита Статуята на свободата, а малко след това и двете сгради на Световния търговски център – ирония, ирония...), както и Европа и Африка. С цената на своя собствен живот обаче екипажът на ракетата торпилира втората част от астероида като камикадзе и спасява живота на Земята.

Филмът е леко банален, но в него има една сцена, която ме накара да се замисля по въпросите на края на света – да, знам, тъпо занимание, особено когато светът е пълен с четири пъти по-добри неща за правене, но как да избягаш от собствената си налудничава природа?! Та една от героините вместо да се спаси, отиде на брега на океана при баща си. Двамата прегърнати на безкрайният плаж дочакаха вълната, която ги помете. Единствената сцена, която ме докосна емоционално в този филм беше тази. Плажът, спокойният океан (който малко след това става океан-убиец), една къща в далечината и бащата и дъщерята, които се разбират за първи път след години, уви малко преди водната смърт да ги помете завинаги...

Често съм се питал – как ли ще е в състояние да живее един човек, ако знае, че светът ще свърши след една година например. Това веднага задава съвършено различна перспектива на собствения ти живот и постижения. Имат ли смисъл каквито й да е постижения в свят, който вече няма да съществува? За какво да се тормозиш с въпроси на планета, която дори няма да те запомни? Ако един ден към нас полети астероид наистина, бих ли искал да зная за него? Нямам представа. Ако науча за него и разбера, че не може да бъде спрян – тогава какво? Как се живее с мисълта, че всичко, което е имало някога значение за теб вече няма да остане? Дори написването на тези въпроси е тежко.

Имаше време когато се съмнявах в това, че краят на света е възможен. Съмнявам се и до днес. Просто природата на реалността е такава. Светът е прекрасен и мисълта, че ще изчезне тежи прекалено много. Навремето си мислех, че в крайна сметка този свят е недосегаем за беди, защото може би все пак някъде в далечната вечност зад нас Страшният съд е минал и вече всичко е простено. Опростеният свят, лишен от грехове, не би трябвало да може да загине в една хаотична вселена. После престанах да мисля за това, защото човешкото съзнание трудно се докосва до въпросите, които поставят край на историята по принцип.
В литературата се описани хиляди начини по които бихме унищожили живота по тази изтормозена земя – бомби, нашествия, радиация, биоотрови. В нито един от описаните сценарии няма и грам романтика. Защо тогава сцената на плажа в описания горе филм така ме заинтересува? Предварително се извинявам, ако по-надолу звуча леко нелогично, но по висшите въпроси не могат да бъдат давани стройни тълкувания.

Въпросът за края на света по странен начин ме насочва към един от най-важните въпроси на човешкия живот – безсмъртието и вечността. Ако краят на света е възможен вероятно безсмъртието е непостижимо. А не искам да повярвам в този факт. Хората рано или късно трябва да се докоснат до вечността. Един руски философ на име Николай Фьодоров отдавна се е досетил за това. В неговото визионерско учение се казва, че основна цел на човешката цивилизация трябва да е постигането на безсмъртието. Интересното при Фьодоров е, че това търсене на безсъртието не е самоцелна задача. Фьодоров е религиозен философ. Той смята, че човечеството носи на плещите си един фундаментален дар – дарът на живота, даден ни от нашите предци. Така, че руснакът смята, че задачата ни е да открием безсмъртието и да възкресим предците си, връщайки им по този начин свръхдарът, който са ни дали. После необятната фантазия на Фьодоров се разгръща в космически план (ето защо астероидът летящ към земята в невероятният вакуум ми напомни за въпросът за безсмъртието) и той призовава човечеството да обърне взор към космоса и да насели планетите с безсмъртните си души и тела. Въпросът за хладната вечност е свързан с въпроса за дълбокия космос...

Има и друг вариант на вечността. Него винаги съм си го представял именно като безкраен плаж в който времето спира. Може би – и това е само моя космологична фантазия – в мига в който света трябва да свърши, времето спира и вечността и безсмъртието идват! Може би именно заради това всеки край е невъзможен, защото той никога няма да дойде. Няма да дойде, защото вселената не обича краищата. Времето ще спре и плажът ще е безкраен...

Мисля си, че от проблемът за вечността ще излезе добър роман. Той трябва да започне именно на един плаж към който вълната приближава. В този роман вълната ще спре само на метри от брега, а небето ще си остане синьо, планетите няма да се движат, нищо няма да се движи, но в далечината ще има една малка къща, пясъкът ще е безумно жълт и сияещ, а пред главният герой (ще изфантазирам, че това съм аз) се ширва една великолепна вечност, в която му остава единствено да е щастлив.  
Как да не си щастлив, по дяволите, в свят лишен от край и огряван от звезди, които никога няма да свършат?!!!