Съвсем случайно в нета попаднах на великата поема на Йосиф Бродски "Голяма елегия за Джон Дън". Прочетох я отново. През годините в които не съм си спомнял за нея тя изобщо не е изгубила своето очарование. Поемата започва с един сън:
Джон Дън заспа. И сън света превзе.
Заспаха под, стени, легло, жалузи,
Заспаха маса, гардероб, резе,
Килим, бюфет, халати, вази, блузи.
После дълго и продължително Бродски описва как целият свят изпада в сън. И не само светът - раят заспива, заспиват ангелите и архангелите, богатите, бедните, планетите. Цялата вселена заспива в този поразителен сън. Оказва се, че единствено душата на този стар английски поет не може да заспи. Да си буден сред съня на света. Това е образ, който много ми харесва. Бродски понякога ме дразни като поет - прекалено е подробен, но тази му поема е убиец. Душата на Джон Дън не спи, защото й се плаче. Но после се обръща към самият й притежател и му казва следното:
Не плача аз, Джон Дън, а плачеш ти,
И спят дървета, сгради и огради.
Докато сняг над твоя дом лети,
Докато сняг отвъден в мрака пада.
Това за отвъдният сняг също ме кефи. Защо обаче споменах за стихотворението? Обичам разкази за сънища. Обичам когато някой говори за своят сън, независимо дали е бил глупав, банален, сюрреалистичен, кошмарен или просто странен. Сънищата са неизследвана територия.
Един голям талант като Борхес беше написал цяло есе по темата. То се въртеше около гадният въпрос: "Ако сънуваш рая и в него си откъснеш цвете, а след като се събудиш в ръката ти наистина има цвете - какво означава това". Вън от обяснението, че може да си сомнамбул, който е ходил да изтараш съседната градина, въпросът наистина ни изправя пред мистичното пространство, което сънят открива пред нас.
Сънищата ни понякога могат да бъдат ужасни. Други сънища се повтарят. Според някои - пак този проклет Борхес - има сънища, които бродят по земята и заразяват хората. Той дори дава пример с поемата "Ксанаду" на Колридж. Английският поет се буди, започва да пише за двореца на Кубла хан, после обаче на врата му се потропва и поемата така си остава недовършена. Според Борхес обаче съновидението е прекалено точно, за да е сътворено изцяло от въображението на прекаляващия с опиума англичанин... Странна история.
Самият аз се замислих за моите собствени сънища. Не съм имал пророчески такива. Като тиийнейджър сънувах доста еротични, сега понякога също ми се случва. Но имам един или два, които са странни. Единият от тях дори го сънувах три или четири пъти - единственият ми случай на повтарящ се сън. Не съм сигурен дали като го разказвам, не го доизмислям, но ще се опитам да го предам.
Вървя към някакъв град. Има нещо в този град, което обаче не ми се връзва - мисля, че е в съчетанието на старовремски къщи с някакви много високи небостъргачи. Вървя дълго и оглеждам подозрително града. После по някое време се отзовавам в него. В града няма много хора. Минават някакви хора, но са на съседния тротоар или на съседната улица. А аз вървя към един небостъргач. Влизам в него и попадам на някакъв остров. Ама си е остров съвсем сериозно. В далечината се вижда океана или морето. Та на този остров има едно легло. Събличам се и лягам в него и се завивам с огромен пухен, син юрган. После обаче идва някаква жена, сяда на леглото и започва да ми говори нещо. Нищо не разбирам от това, което ми казва, защото съм доста притеснен от това, че ако се отвия съм гол. А тя говори, говори... После понякое време виждам, че вълните от морето започват да плискат почти под леглото... И някъде точно тук се будя.
Запомнил съм този сън, защото от него се събудих с усещането, че не знам къде съм. Понякога мозъкът ни приема сънищата твърде реално, трябваха ми няколко минути, за да се убедя, че не съм на този остров с приближаващите вълни. Следващите два пъти когато го сънувах се случи по същия начин.
Убеден съм, че средностатистическия фройдист сигурно ще открие редица комплекси и мании символично заключени в подсъзнанието ми и излизащи на бял свят в поредица от неразгадаеми символи. Аз обаче предпочитам да смятам, че този сън е някакъв опит на моя мозък да пробие преградите на реалността и да проникне в друго измерение. Звучи ми доста по-готино...
Сънищата стават за поезия, защото дават информация за самите нас по съвсем различен начин. Хората са изписали десетки глупави съновници с простотии, но целенасоченото усилие за това показва единствено, че териториите на съня, пътешествията в тях не вълнуват само мен. Не напразно в повечето езици съществува фразата, която е пожелание: "приятни сънища". Приятните сънища за важни за нас.
Прекалено много можем да си говорим за сънищата и за "отвъдният сняг", който пада в мрака. Сънят съдържа в себе си подозрението за смъртта, а това допълнително придава изключителност и вълнение на преживяването.
Навремето в сборник с латиноамериканска фантастика прочетох един много добър разказ. В него ставаше дума за това, че главният герой от малък обича да спи. Обича да спи, защото вижда странни картини в съня си. По-скоро вижда една врата, която трябва да отвори. Постепенно той подчинява целия си живот на желанието да спи и да се доближи до вратата. Започва да заспива неочаквано. Разваля живота си. Тръгва да броди, работи където свари, но основната част от времето си спи. Все повече му се струва, че ще отвори вратата в съня си. В крайна сметка обаче не става ясно дали я отваря, защото умира. Иронията в разказа е интересна. Сънят може и да не дава отговори. Но пък те прехвърля за кратко в друго време и място. Не знам дали в него наистина има врати, но пък определено ми се иска да има начин невъобразимата мулатка, която сънувах в буйните си тийнеджърски дни да може да се материализира. Аз не си спомням дори лицето й, спомням си обаче, че цялото ми същество, до последната фибра я харесваше много. Ако един ден разбера, че жената, която ми говори в моя сън всъщност е тази мулатка, а аз се завивам срамежливо в юргана, този текст ще звучи като пародия, но това са рисковете когато вадим сънищата си на бял свят.
Сънувайте мулатки!
Това ви пожелавам.
No comments:
Post a Comment