И това се случи в странната държава България – над 10 хиляди души излязоха на шествие в подкрепа на отварянето на 3 и 4 блок на АЕЦ “Козлодуй”. Само за сравнение - излезлите на площада, за да викат “за” атомната енергия са много повече от всички излезли на прословутите протести около парламента, които дори в хулиганския си пик от 14 януари, не надвишиха 3 хиляди души. Така се оказваме в странно изкривено пространство. България е единствената страна в света, в която център на националната патетика и интереси се оказаха два ядрени реактора. Всяка кауза по нашите земи днес се сблъсква с този проблем като вятър с Китайската стена. АЕЦ “Козлодуй” стана централен въпрос на много каузи. Това е проблем чудовище, защото фокусира в себе си няколко неосъзнати български фиксации – първата: политиците ни предават и продават България, втората: светът е враждебен към нас и постоянно ни прецаква, и третата: страхотната носталгия по едно минало, което завинаги ще остане проблематично за народа.
Още един показателен факт. Събраните на площада хора в по-голямата си част нямаха дори и елементарна представа какво е това 3 и 4 блок на АЕЦ “Козлодуй”. Те нямат представа и дали тези блокове са печеливши, те нямат представа дори и от сложните икономически баланси на атомната централа. Нито един от тях не успя да обясни какви са ползите за страната от отварянето на блоковете. Проблемът обаче не е в хората, проблемът беше в това, че журналистите не знаеха какво да питат. АЕЦ отдавна е надраснал чисто икономическата си роля в новото българско колективно съзнание и се е слял с безкрайната магистрала на всички митологеми, които ни заляха през годините. Централата в Козлодуй е обраснала със стряскащо количество клишета и отдавна вече не е просто едно предприятие, за чиито реални икономически измерения никой не си дава сметка, а и реално погледнато – на никой няма да му пука за тях, дори и АЕЦ “Козлодуй” да инкасира постоянни загуби. Защо се стигна до тази уникална ситуация една ядрена централа, един продукт сложен, многообразен и труден, да се превърне в огледало и страст на националната идентичност в страната. Отговорът според мен никак не е лесен и се крие доста назад в миналото.
АЕЦ “Козлодуй” като проект започва да се развива в средата на 70-те години на 20-ти век, а към техния край централата вече заработва. Това са вече последните години на тоталитарната власт, която мощно започва да сдава багажа и се нуждае от символни натрупвания, за да може да издържи на приближаващия икономически колапс. Точно по това време в центъра на София се издига и храмът на вещицата Людмила Живкова, който днес наричаме НДК. АЕЦ “Козлодуй” е част от тази идеологическа конструкция. Не бързайте да зареждате автоматите, а ме изслушайте!
В своята велика книга “Адамов комплекс”, която е издадена през 1991 г. философът Владислав Тодоров се докосна до една от истините за комунистическата власт. Тя успява да създаде дефективни икономически структури, които обаче са пределно ефективни естетически. Всеки завод или централа цели да произвежда не стока, а символи. Казано с други думи – всяка мегаломанска структура е част от шаманския ритуал по изграждането на един въображаем образ на България. В тухлите и коварните реактори на АЕЦ е въплатена цялата символност на българската власт във времето когато тя сънуваше, че е мощна, силна и най-важното – вечна. “Обществото произвежда метафори, а не капитал”, казва Тодоров като констатация за тоталитарната държава. АЕЦ “Козлодуй” е най-яростната и свръхвелика метафора, произведена от комунизма в България. Тя е красива и потентна. Добрата метафора е като стая с много врати – веднъж изречена сама оставя на чулият я да избере в коя посока да поеме. Силата на АЕЦ “Козлодуй” е, че тя даде фалшиво самочувствие на държавата, която по времето на тоталитаризма повече от всякога прилича на колективен разум, а самочувствието е нещо като социален хероин – който го е опитал веднъж в повечето случаи винаги отново и отново се връща към жадуваната субстанция.
Когато 1989 г. дойде метафорите се строшиха и се разпиляха като дъждец във вакуума, който зейна. Обществото лесно се отърва от метафорите, но трудно от фабриките, предназначени единствено да произвеждат символи. АЕЦ обаче оцеля. И продължи мощно да символизира един свят, който излъчваше коварно сияние, което като радий облъчи съзнанията. Държава с атомна централа не може да е като другите. Държавата с АЕЦ “Козлодуй” показва, че българите са велика нация. Реакторите работят – значи и ние работим. Знам, че остро обобщавам колективната представа, но съм убеден, че ако я сведем до думи (принципно това е непостижим процес), те ще са точно тези. АЕЦ “Козлодуй” съвсем не е централата на река Дунав, а дори съм убеден, че част от хората на митинга в защита на блоковете дори няма да могат да посочат Козлодуй на картата на България. Тя е символ на мощ. Тя е блян и когато посегнаха на него, все едно ни взеха всичко.
АЕЦ “Козлодуй”, по-скоро блянът по нея се родее с еротичната фантазия. Хората са еротизирани същества. Понякога предпочитат да живеят в света на фантазиите си, защото там няма какво да ги разочарова и отблъсне, а именно това накара навремето Киркегор да приравни усещанията от реалността и бляна. Жените в еротичните фантазии никога не са болни, изморени, кисели, емоционално натоварени, стресирани, объркани, ужасени, каквито сме повечето в тежката част от нашето битие. Същото е и с АЕЦ. Държавата ни с ядрена централа и работещи блокове показва на света, че ние не сме боклуците на вселената, не сме някаква географска гавра или обществена мутация, а сме хора със сила и визия. АЕЦ “Козлодуй” е продължение на въображаемия пенис на България. С централата ние го начукваме на света и показваме, че още го вдигаме! АЕЦ “Козлодуй” е последният и отчаян опит на България да запази стопяващата си еротичност и политическа потентност.
В освободения от символни натоварености свят остана вакуумът на нашата идентичност. И ние запълнихме този вакуум с два ядрени реактора. Те осъществяват и въображаемата връзка с миналото, което страхотно устройва всички. Така ядрената физика стана последната нишка, която ни крепи в измислената матрица на това кои сме ние. Но, никога не се появи човекът, който да ни предложи червено хапче. Пък и да се беше появил всички щяха да предпочетат матрицата.
В този текст изобщо не искам да коментирам съвременните икономически реалности и това дали имаме днес нужда от отварянето на 3 и 4 блок на АЕЦ. Дразня се обаче от факта, че в центъра на българския свят бяха поставени два реактора и ако, да не дават боговете на Физиката, тръгнеш да говориш срещу тях или поне да помислиш обективно по въпроса, веднага получаваш обвинения, че си предател, продажник, нихилист...
Винаги съм искал България да се освободи от клишетата за самата себе си. Моята страна е красива и истинска, проблемът е, че повечето ми сънародници изобщо не я обичат. Те обичат някаква въображаема държава и някакви въображаеми българи, които никога няма да съществуват в която и да е част или измерение на вселената. Не можеш да си свободен, ако нямаш достъп до истината. Майната му обаче. Това не са терзания, а просто недоволство. Защото е нечестно, че ни набутаха за символ на самите нас два реактора. Много повече бих искал да живея в общество, което символично се припознава в една Салма Хайек например или пък в сладостното замятане на крак върху крак на ледената блондинка Шарън Стоун. Може би бих приел такава кауза. Ама не искам и няма да мога да се идентифицирам с една атомна централа. Дори и по мегаломански подбуди. Защо да свивам своето съзнание до два блока на АЕЦ, когато един ден може да се окаже, че в него се вмества цялата вселена например...
За всички, които са изтърпели дотук – благодаря за вниманието! Вселената ви очаква.
No comments:
Post a Comment