(опит за богословско есе)
Понякога има нелепи дни, дори седмици – дано силите на доброто да дадат те да са по-малко! – когато тъмни мъгли се сгъстяват над душите човешки, мрак пада върху битието ни, а животът придобива ексцентрични измерения като ясно доказателство, че Нечестивия броди по земите, огън бълва от ноздрите му, а копитата му и тварите му оставят следи по тъканта на вселената. В такиви дни човеците са угрижени, звездите изглеждат студени, слугите на Сатаната властват по пътищата, а зимата изглежда безкрайна. Българският народ обаче има безотказната рецепта да гони злото – маскирай се като талъсъм, сложи си звънци, започни да подскачаш и рогите на Господаря на ада ще се накъдрят от ужас, а неговите твари с писъци ще се изпокрият в мрака и страхливо ще запреглъщат своите езици...
В миговете когато творенията на Сатана се крият из ъглите на мрака е най-добре да си направиш сметката за света и за всичко наоколо. И най-вече за неосъзнатите неща, които те правят щастлив. Та сега ще се опитам да разкажа за едно свое богословско преживяване, или пък месианско, или пък, ако щете – циклофренично, което ми напомни, че Вселената е създадена да бъде място на щастие и, че творенията дяволски никога няма да имат шанс в красотата на реалността.
Бях в Перник на най-големия фестивал на кукерите “Сурва”. Не, този път няма да ви занимавам с кукерите. Просто от карнавалната атмосфера в града, от пронизителния вятър и дрънченето на звънци (ритъмът в главата гони злото от душата!) в сърцето ми се натрупаха прекалено много светли чувства и трябва да изкарам на бял свят поне една малка част от тях. Моята рецепта срещу бродещите по земите зли сили е постоянно да мислиш за щастието, постоянно да търсиш ентусиазъм в дъното на собственото си съзнание и в крайна сметка да се оставиш на великото усещане, че животът е нещо, което си струва цената. Заради това замаян от грохота на звънците – автентичният български хеви метъл – аз проумях, че няма по-голямо удоволствие от това да си част от напрегнатия свят, независимо от кризи, дивотии и глупости. Знам, че е странно да проумяваш такива неща, защото тяхната баналност е толкова очевидна, но всъщност не ми пука...
В колективната памет на хората у нас са останали толкова недоизказани неща, че чак е страшно, когато се замислиш. Тези неосъзнати истини или откровения не излизат често на бял свят, защото българите не обичат да са наясно с вселената, но понякога се появяват и по красив начин напомнят за себе си. Аз например изтръпнах когато чух трима цигани да свирят на зурни, а до тях един тъпанджия неуморно да отмерва ритъма. Циганите свиреха така, че да ти разкъсат сърцето, а зурните все едно пищяха за всички изминали в амнезия години. Тази музика е неописуема, но кръвта ти се газира от нея. Все едно мехурчета заплуваха из цялото ми тяло. Странно е как така няколо звука отварят реалността по нов начин. Щом чуеш зурните в теб се буди балканецът и повече нищо друго няма значение. Странно е как така изнежените градски музиканти посвирят един час, а после един час си почиват, а тези цигани – проводниците на неосъзнатата памет – могат да свирят по цял ден и да не спрат. В Перник беше леко студено и заради това докато свиреха от края на зурните им във вид на бял дим излизаше техния дъх. Получаваше се леко мистично. Все едно музиката получаваше плът. За първи път виждах такъв културен процес – нотите се материализираха и народът наоколо се вълнуваше. Маането яростно влиза под кожата. Цяла вечер след това зурните пищяха в главата ми. Имах чувството, че нощта не е тъмна, а бяла. Белите нощи са непознато явление по земите български. Казват, че с бели нощи са заразени единствено романтичните жители на Санкт Петербург, които трудно заспиват когато мракът откаже да дойде, а река Нева продължи спокойно да си тече. Достоевски имаше една такава повест “Бели нощи”. Не искам да разказвам сюжета й, но беше хубав. Белите нощи отдавна вълнуват хората. Защото временета са тъмни. Една руска група ДДТ имат велика песен наречена “Бяла нощ”. Нейният вълнуващ и красив припев е:
“В эту белую ночь, да в темные времена...”
В текста много ми харесва един друг ред, който сам по себе си става за стихотворение:
“Заболел я душой, что вернулась ко мне...”
Може би точно това ме е развълнувало в тази проклета музика, която излизаше като пара от зурните, докато наоколо подскачаха хора, облечени в кози кожи. Хората, които подскачаха приличаха на Чубака. Дори ги кръстих “Батальона на уукитата”. Та може би тази моя хипотетична душа се събуди в мен и ме разболя... Знам, че малко романтизирам нещата, обаче емоцията беше твърде красива, за да не я опиша. Тя съдържаше предчувствието за бели нощи и красива вселена. Според мен българите в дъното на своите сърца имат древното знание как да направят света правилното място и да те накарат да се почувстват неизменна част от всичко наоколо. Да се усетиш като най-важната част от случващото се и с радост да осъзнаеш, че си незаменим и истински...
И ето, че се получи – със грохот на звънци в главата и писък на зурни – цяла вечер почти не успях да заспя, защото ритъмът по неописуем начин бе завладял главата ми. Та така и аз – посред зимата на 2009 година изживях една своя бяла нощ, изцяло изчистен от злото. Белите нощи са красиви в правилната вселена.
No comments:
Post a Comment