Криминална приказка

Не е за вярване, но политиката има приказно лице. В България например реалността трайно бе подменена от безкрайната приказка.
Ето една такава в стил ГЕРБ: Депутатът Пламен Цеков изчита в парламентарната зала текст, който допуска в рекламите да има изображения на наркотици. Текстът е изцяло измислен и няма нищо общо с гласувания в комисията параграф. Най-интересно - Цеков изчита измислицата от хвърчащо листче, а после точно тя попада на страниците на "Държавен вестник". В играта е забъркан и неговият колега Светлин Танчев, а в цялата приказка е замесен и прясноназначеният герберски кадър в администрацията Станимир Катев. Машината се задвижва, хвърчащите бележки ускоряват ход и накрая имаме най-голямото нарушение на конституцията, която България помни - опитът рекламата на дрога да стане легална.
Приказката започва от мига, в който ГЕРБ започнаха да сътворяват лъжа след лъжа, за да заметат следите си. Цеков бил късоглед и заради това изчел по грешен начин текста. Интересно обаче как така параграфът продължава да върви с грешката по цялата верига до "Държавен вестник"?
Гербаджиите наистина заприличаха на Шехерезади, за да скрият виновните. Хвърчащите листчета не са като летящите килимчета обаче. Те ясно показват, че тук имаме схема, имаме политическа машинация, имаме заговор за погазване на Конституцията.

В тази приказка краят също е щастлив. Сивите кардинали останаха в сянка, а пешките бяха театрално наказани. Никой никога не е казвал, че трябва само доброто да побеждава, нали. ГЕРБ първи биха ви казали това.

А водката с изображение на марихуана все още се продава по магазините...

Теория на черната Фейсбук лудост

(нещо като есе за виртуалната психиатрия, с един съвсем лек намек за богословие)

Не знам дали някой от модерните психолози е насочил вече втренчен и изцъклен поглед във Фейсбук, за да изследва новите виртуални лудости и неврози, които се раждат там. Това е занимание, което си струва, защото енциклопедия на ФБ-маниите би ни разкрила за съвременното състояние на живота много повече от четенето на произволен том на енциклопедия “Британика”. Просто Фейсбук позволи най-несънуваната свобода досега в историята на човечеството – волността да бъдеш друг и да имаш хиляди начини да избягаш от себе си.

Нека да не се заблуждаваме човешката история може да бъде разказана като драматичен трилър за бягството на човечеството от своята сянка. За грандиозният му и провален опит да се представи за нещо по-различно от това, което е. В крайна сметка – ФБ осъществи блянът и тласна историята в посока, която тепърва ще разбираме.

Преди да ви разкажа за една от тези лудости, още един пример. В меланхоличната си автобиография „Истанбул” Орхан Памук описва една своя детска игра. Като дете той си е представял през цялото време, че по улиците на центърът на бившата империя живее още един Орхан, точно като него, абсолютно същия, но с различен живот. Памук описва как си е представял детайли от битието на своя призрачен двойник. Това всъщност е метафора за живота на писателя, който с думите си постоянно сътворява своите тъжни империи, които обикновено са самотни и студени. Но това е като някакво протоописание на идеята на Фейсбук – сайтът, който превърна всички ни в писатели и ни даде възможност да живеем живота си като в сън.

Така още от първите си мигове във ФБ забелязах, че то е податливо на колективни мании, които бързо се разрастват до виртуална епидемия. Вероятно съм краен индивидуалист, но така и не успях да схвана играта с общите статуси, посветени на големи проблеми:

„В момента някой някъде страда от остра форма на еректилна невъзможност. Ти гледаш порно, а той „Дързост и красота”. Ти си купуваш „Плейбой, а той „Лична драма”. Ти си правиш кефа, а той си чуди с какво е разгневил Аллах. Публикувай това на стената си, ако и ти искаш цената на „Виаграта” да падне”.

Това, разбира се, е само пародия на такъв статус, но просто не разбрах смисъла да пускаш на стената си своята надежда в писмен вид, че един ден докторите ще открият лекарство срещу конюктивита. Бих разбрал смисъла от подобна колективна молитва, ако бях убеден, че в Рая имат суперсилни сървъри, безжичен интернет и мощни системни администратори. Тогава вероятно има смисъл да гърчим бъговете на ФБ с текстовете си и да се надяваме, че антивирусната програма на Рая няма да ги отсее като спам.

После станах свидетел на колективната женска мания да пишат вместо статуси цветът на своя сутиен. Освен да развие до последна степен фантазьорът в мен тази виртуална игричка не ми подейства по никакъв друг начин. Малко след като вълната от цветове на сутиени отмина разбрах, че това е било някакъв начин да се изкаже съпричастност с жените, които боледуват от рак на гърдата. Всяка болест, която посяга на тази прелестна женска част трябва да бъде заклеймена вовеки, но просто, ако не знаех, че акцията на съчувствие като нищо бих го взел и като висша гавра с болните жени. Това е двойствената природа на манията – тя е забавна, но ако не я разбереш е като явление от паралелна реалност.

И така, нямам намерение точно в момента да обобщавам всички видове лудости на които се натъкнах, а ще се опитам да споделя едно свое много сериозно прозрение за мрачната природа на ФБ. Понеже това е история за която само подозирам, но нямам никакви кармични доказателства ще се задоволя да я изложа най-общо и без конкретни имена, защото, ако на небето системно преравят мрежата, не искам аз да съм причината някой да бъде запратен в стерилната тишина на ада, където нито един компютър не работи, а нет има за 15 секунди на един еон.

Фейсбук обаче дава прекрасна възможност на един човек да удвои своята личност. Ти придобиваш виртуално тяло, което можеш да облечеш в думи. Твоят профил във ФБ – предполага се, че това си самият ти. Неделим и съвсем същия.

Така ли е обаче наистина?

Дори и да приемем, че профилът ти е продължение на твоята личност, той разширява границите на възприятията до нива, които са недостъпни за едно обикновено тяло. Обикновеното тяло трудно си чати с някой в Португалия например. Или пък в Чили. Една ФБ-личност обаче може да го направи. Кой ни гарантира, че човек е себе си във Фейсбук? Какво означава да си себе си?

Описаното не е опит да ви плаша, а просто да се опитаме да осмислим реалността. Човек не е единен със себе си в реалния живот, а още по-малко в мрежата. Да, има някаква кармична справедливост – рано или късно виртуалният и истинският ти профил се сближават в някаква точка, защото човек трудно бяга от себе си. Може би това е като двете страни на една монета, но запалените комарджии ще ви кажат, че разликата между ези и тура и твърде, ама твърде голяма.

И така допуснахме възможността Фейсбук да ни сдобива с нова личност с виртуално измерение. Това е висша форма на социално инженерство. Всяко от двете тела в един момент би се разпаднало в отсъствието на другото – ФБ-профила не може да бъде активиран без реалното тяло, но пък и реалното тяло често търси отдушник от скуката във ФБ-профила си. Ето, че си имаме рецепта за шизофрения и то извадена като от учебник. Виртуалната епоха шизофренира хората. Не възприемайте оценката като нещо лошо. Малко шизофрения е най-качествения начин да оцелееш в дивия капитализъм, който съдбата ни предложи от клоаката на историята. В този смисъл ФБ е бягство от всичко, бягство в красивия покой на електронната шизофрения.

И сега нека да усложним още повече задачата. За целта ще трябва да разкажем една история за която не съм сигурен, че е реална, а е изградена единствено върху подозрения. Но подозренията са основния двигател на истината, така че пълен напред към абсолютния хаос.

Имам един познат за който съм почти сигурен, че има два профила във Фейсбук. Единият с истинското му име, а другият с фалшиво. Защо му е било да се прави втори профил, историята виновно мълчи. Това вече е опит за свръхбягство от себе си. Някакъв фундаментален социален опит да дадеш живот на всички хора в главата си. Не удвояване, а утрояване на личността.

Естестествено ФБ-утрояването има един основен проблем. Виртуалните профили не могат да съществуват качествено без биологичното тяло. Виртуалните профили са разположени във вечността, а уви захранващото ги тяло е сбутано в реалността, където времето все коварно не достига. Тоест утрояването води след себе си хронична липса на развитие у всеки един от аспектите на експериментиращата личност.

Моят познат очевидно бе решил, че трябва да даде истински живот и на втория си профил. Това е коварна и почти литературна задача. Навремето моята учителка по литература се опитваше да смае тийнейджърските ни съзнания като ни предизвикваше да опишем повече от трима души, за да видим колко трудно ще ни бъде.

Всяка личност е космос в който постоянно избухват свръхнови звезди. По-лесно е да създадеш вселена, отколкото достоверен човек. Това е почти невъзможна задача.

Видях обаче, че моят познат се впусна с настървение в нея. И май първоначално постъпи като лаик. Реши, че новата му личност ще се отличава с определен ексцентризъм – екзотично битие, екзотични разбирания, странен свят и живот. Това обаче са външни белези и в процеса на всяко общуване външните белези много бързо се разпадат. Те са като ракета-носител, която изгаря в стратосферата на близкия контакт. Очевидно тактиката не вършеше работа.

След това моя познат заложи на схемата да пуска рядко по някой статус, снимки от „родното” си място, впечатления от книги, които е прочел. Не знам дали достоверността се получи, но пък от профила започна да си личи, че рамките са тесни за биологичното тяло, което го ръководи. Този профил приличаше на пашкул, който сякаш искаше да роди пеперуда, но все не успяваше.

Третата личност на моя познат започна да участва в групи, в дискусии, започна да се изживява като незапомнен идеалист, като философ, защото искаше да избяга максимално далече от оригиналната си личност. Това е проблемът на втория профил във ФБ – от него има смисъл само, ако не дублира първия. А за да избягаш от себе си се иска твърде много кураж.

Ще пропусна известна част от еволюцията на този профил, за да ви запозная с мрачния финал. Втората ФБ личност на моя познат сякаш изживяваше душевна колизия като експлозия. Започна да пише несвързани неща, започна да се кара с всички, сякаш накаква черна виртуална сила бе обсебила профила му и никакъв електронен ексорсизъм не би му помогнал. Напомняше ми малко на един велик роман от Набоков – „Покана за екзекуция”. В неговия край главният герой Цинцинат Ц. върви през своя свят, а този свят се разпада сякаш е от картон. Същото се случваше и с тази виртуална личност. Тя сякаш имплозираше в себе си. Събираше се в едно, малко преди да гръмне завинаги. Да се сведе до една-единствена точка, до едно-единствено изтриване.

Най-накрая, поне така твърдят празните ФБ-полета, този профил изчезна, вероятно изтрит завинаги от своя автор. Не знам и какво точно е станало със самия автор, за да прибегне до тази стъпка. Сигурно се е уплашил от чернотата и мрака, които почна да излъчва. Иска ми се да е така.

Утрояването на личността май е обречено завинаги да завършва трагично. Защото триединен е само Бог, ние може би сме обречени никога да не постигнем подобно триединство и винаги до докарваме до лудост третата си личност. Особено, когато искаме да я направим пълнокръвен човек. Този почти божествен процес е неуспешен, защото човек може да бъде автор единствено на себе си и когато се опита да произвежда вселени, но по свое подобие – мракът винаги плъзва в тях и чернотата трайно се настанява. Става нещо като анти-аз. Мракът в нас въстава срещу божеството в нас. Хаха, звучи твърде оплетено, но съм убеден, че съм прав.

Можем да избягаме от себе си, но цената, която плащаме е твърде висока – плащаме с добротата си.

В крайна сметка не бива да превръщаме ФБ в местопрестъпление. А няма как да избягаш от злия си двойник, ако не го убиеш. Слава богу, все още убийството чрез „delete” не е записано в Наказателния кодекс.

Виртуалната игра на полулудости и шизофрении обаче те изправя неумолимо пред най-важния въпрос – а доколко истинен си самия ти. Ако утре някой изпита съмнение в твоето съществуване като реален човек – би ли могъл да докажеш, че си истинки, вън от това да се видиш с него. И този въпрос ще ме мъчи в следващите години. Защото за мен ще е доста неприятна изненада, ако в дните на Страшния съд, когато - поне така се твърди – всеки ще бъде съден според делата си, мен ме оставят като зрител на цялото шоу, а ФБ-личността ми ще е тази, която ще дава бликащи от мъдрост и веселие отговори.

А и какво ни гарантира, че Страшният съд няма да е просто поредната игра във ФБ?

Конкурс за местни лидери на БСП

Казват, че БСП няма силен вътрешнопартиен живот. Това е абсолютно невярно. Напротив - има. Просто за неговото пълно разбиране по места и организации съвсем скоро няма да е необходимо да се четат програми, леви класици и други досадни неща, а ще са нужни задълбочени знания и детайлен поглед върху бизнес реалностите на страната.
Организации на БСП широко разтвориха обятия за едрите бизнесмени и тази лъчезарна обич вече дава своите плодове. Само преди два дни пловдивските социалисти избраха за шеф на Областния съвет на партията известния бизнесмен Георги Гергов. "Аз съм патриархален човек с традиционни ценности", обяви преди две години Гергов, когато влезе в Националния съвет на БСП. В тези думи пловдивчани съвсем очевидно са разчели лидерска програма и избраха Гергов да ги води към бъдещи победи.
Това е прогресивен пример за цялата партия. Дори е време откровено да си признаем - другите организации изостават страховито по пътя към бъдещето. Заради това е време да се помисли за тотална местна лидерска реорганизация. В партията трябва да влязат капитали и нови личности.
Ето, време е БСП - София, да отвори регистъра на големите фирми и да си хареса нов лидер. Защо например в Ловеч не приложат същия подход? Във Варна - няма нужда. Колко много други градове ще се облагодетелстват от този новаторски подход.
Я, колко собственици на големи фирми стоят безпартийни - не е ли време организациите на БСП да се погрижат за тях и да ги удостоят с лидерски привилегии. Сещам се, че и цар Киро би забравил монархическите си забежки, ако някоя организация го потърси за областен лидер.
Ако по места се затрудняват с избора на крупен бизнесмен за водач, нека не се притесняват, а да пуснат обява за конкурс. Не забравяйте - задължителното условие за него ще е собственост над 50 милиона лева. Политиката е въпрос на визия, няма да си играем на дребно. Нуждаем се от мащаб, а не от подробности от пейзажа...
Да, вярно е, че в Добруджа играха филма с избора на едър бизнесмен за местен лидер и експериментът не се оказа никак успешен. Едрият бизнесмен сега живее в Австрия и се опитва вероятно да забрави битието си на партиец. Това обаче не бива да бъде прът в колелата на новооткрития бизнес ентусиазъм в левицата. Капитализацията на партията трябва да расте в прогресивен порядък.
И когато един ден докараме ситуацията дотам изборите да се печелят само от процентите на банковите сметки и пазарните лихви, тогава БСП ще е с едни гърди напред по пътя към победата.
Ей, не сте в крак с бъдещето, хора! Не се помотавайте, ами стягайте конкурсите.

Кандидатите чакат.

Зяпачите на брега и неизбежността на вълните

(10 проблема на БСП, синтезирани в сълзлива и литературно-меланхолична истерия)

Представям си кратък сюжет за научно-фантастичен филм: 2099 година, „Позитано” 20, лекари с футуристична линейка спират пред централата. БСП е на първите два етажа, защото на другите три се намират централите на Фронтът за освобождаване на Марс (радикали), Лигата на пушачите на метеоритен прах, Асоциацията за боготворене на бюстовете на сервитьорките и Църквата на кюстендилските вампири с нежни имена.

Медиците влизат в мазето на „Позитано” – представям си го леко запуснато, носещо белези на късен брежневски декаденс и отварят хладилника, който се намира там. От отворената врата излиза бяла пара, която струи и леко съска. Вадят тялото на Сергей Станишев и му вливат медицински разтвор и кръвна плазма. Очите на Лидера се отварят, очилата му проблясват, той става със скърцане и си търси бастуна.

- Време е! – казва единият от медиците. – 101-ия конгрес наближава. Трябва пак да ви преизберат.

Лидерът демонично се смее. Парата от хладилника съска. Камерата красиво се отдалечава и кадърът потъва в мрака. Хепиенд.

БСП днес може да бъде разказана като филм. Обаче няма да е някой блокбастър. По-скоро ще е от тези филми, които минават без особено внимание по екраните или директно отиват за продажба на dvd. Последният пленум (по милостта на бога на лятото аз го пропуснах, защото честно казано дори на мен филмът не ми е вече интересен, а на мен винаги ми е интересно) само затвърди усещането, че има нещо нередно, нещо влудяващо неправилно в начина по който левицата се позиционира политически днес.

Социалистическата партия е изтъкана от противоречия. Станишев твърди, че не го е страх от лидерско състезание и дава гръмки интервюта с бойни заглавия, ама апаратните му игри издават не само страх, а направо паника да се подложи на реален вот в партията. Това ми вдъхва един лек оптимизъм – все пак някъде дълбоко в съзнанието вероятно е останала една доза реализъм, защото осъзнава какво ще се случи с лидерския му пост, ако излезе на демократичен, честен и почтен избор.

Ръководството на БСП твърди, че партията си е стъпила на краката и влиза в добра кондиция, ама няма нито едно, повтарям – нито едно доказателство с което да потвърди лъчезарния си оптимизъм. Разговорът за проблемите на БСП е подменен с постоянен анализ на управлението на ГЕРБ, а всеки пленум на партията се превръща в пиеса на абсурда, която гони сюжетите на Бекет или Йонеско.

Сега нека като детска приказка да си кажем 10 основни истини за БСП. Да ги кажем ясно, просто и кратко, за да можем да вървим по нататък в разказването на сюжета на научно-фантастичния филм:

1. БСП не е в добро състояние. Можем да оспорим дори дали съществува като партия. БСП се е разпаднала на ръководство и организации, които правят каквото си искат. Реформа в тези организации? Забравете! Кой да я направи? Кой не е я направи изобщо през годините, които имаше на разположение?

2. БСП никога няма да може да бъде стабилна, честна и яростна опозиция на ГЕРБ, докато не реши проблемите си. Приемам, че лидерският проблем не е най-големият от тях, но и трябва да си кажем ясно – без смяна на лидера няма да започне никаква промяна.

3. От 5 юли 2009 година Сергей Станишев страда от хронична липса на политическа легитимност, за да стои начело на БСП. Един лидер може да се съвземе от политическа загуба, но Станишев изпадна в морален цайтнот. Голяма част от БСП дори не иска да чуе за него. Кратка обиколка из провинцията ще ви убеди в това.

4. Упоритото нежелание да се проведе нов конгрес минира цялото бъдеще на партията и я поднася като удобна медийна жертва на Бойко Борисов. Имам само един въпрос – приемаме, че делегатите отново преизбират Станишев (цялата схема натам върви). Пита се – как Станишев ще работи с Национален съвет, който вече четири поредни пъти го бойкотира? С призраци ли ще си говори? Тишината в залата ражда налудничави откровения. Хаха.

5. В новата българска история досега няма лидер, който да е успял да върне доверието в себе си след като е бил разбит и унижен на избори. Един от разгромените навремето се обиди на народа си и спря да говори. Този народ обаче помни и го награждава с резултати, които вървят около 4 процента. Ако Станишев иска да е някакъв ляв клонинг на Костов, значи е избрал правилния път.

6. Липсата на реално състезание за лидер на БСП е като тиктакаща бомба. Тази бомба красиво ще избухне на местните и президентските избори. Тогава обаче ще е много късно за анализи и и за сълзи. Всъщност – винаги е късно за сълзи, особено, когато ни убеждават, че членуваме в партията, която е бъдещ победител.

7. Оказа се, че хората, които критикуват БСП са особени интелектуални мазохисти. Те били заслепени от злоба, нарцисизъм, разочорование, мъст, ярост и водели бъдещето на левицата към пропастта. Чух дори и формулировката: „може би неволно, но някои злоупотребяват с демокрацията в БСП”. Тази формулировка е като изстрел в черепа. Пълно самоубийство. Лиши ли се БСП от вътрешна критика, вероятно настоящото Изпълнително бюро ще му удари по един бърз кючек на радостта, но партията повече няма да я има.

8. Станишев не е виновен за всички проблеми. Ама е лидер от 9 години!!! И сега идва голямото питане: нима забеляза тези проблеми едва дне? Къде е бил през цялото време? Въпросът за отговорността на лидера е много по-голям от последният крах на изборите. Това въпросът за бездействието и интелектуалното шляене. Питам: някой ще ми обясни ли дали Станишев е отговорен за нещо в тази партия? И ако е отговорен кога ще си понесе кръстта? Кога? Какво трябва да стане, за да признаем провала му. Провалът му като лидер. Като човек той донякъде и днес ми е симпатичен. Това обаче е крайно недостатъчно.

9. БСП трябва да реши проблемите си днес. Нещо да се прави в тази посока. Ако БСП не силна – силни ще са милиционерите и шофьорите, които не управляват. Какво означава обаче БСП да е силна. Силата в политиката се измерва с победи и влияние. Нещо да ви куца в сегашното възприятие на БСП тогава?

10. Станишев нека да се хвали, че може да бие своята конкуренция на избори. То така и аз мога да бия всеки. Състезанието, което той осигурява е да му изкарат противник с две вързани ръце, вързани крака и превръзка на очите. Всеки знае да печели такива двубои, ама от това филмът не става интересен. По никакъв начин.

Това са 10 основни истини за сегашното състояние. Можем да ги направим и сто. Можем да превърнем целият спор в левицата във философско замерване с аргументи. Има ли смисъл обаче? В крайна сметка ще си стоим на същото мъртво място и ще се чудим на немилостивия свят, който ни е обърнал гръб. Колкото и жертвоприношения да дадем на политическите божества, няма да успеем да излезем от мъртвата хватка, поне докато нуждата от радикална промяна не стане така очевидна, че да ни заслепи като кълбовидна мълния.

Понеже докато пиша това ми стана много тъжно (докъде ме докараха, пфууу!), а и перспективата Станишев грандиозно да изгуби поне още няколко избори, а като казвам Станишев имам предвид и цялата му компания, ще се опитам да приключа този текст меланхолично и литературно. Умишлено гледах той да не е оригинален, защото вече ми се струва, че никой нищо не чете в БСП и всички го карат на принципа „ден да мине”. Заради това нека поне да начеша интелектуалеца в себе си, който мазохистично иска да говори за проблемите днес с целия риск да бъде обвинен, че пак сее злоба и омраза.

Писателят Стан Барстоу е автор на един от романите, които стават емблема на литературното движение на разгневените млади мъже в Англия в края на 50-те години на миналия век. Този роман се казва „Начин да се обичаме” и вероятно много от учениците минали през чистилището на английските гимназии са се потили върху него. Сюжетът му общо-взето е за мъж, който си взима за съпруга жена, която не обича. Този роман има продължение, много драматично и политическо наречено „Зяпачите на брега”. Краят на романа е разтърсващо откровен. Главният герой разбира, че животът му е провален и от една грешка, която е направил като млад. Схваща, че след нея всичко е поредица от грешни избори, защото е живял живот, който никога не го е искал. Този живот го изплюва през нощта на една магистрала отчаяно да чака кола, която да стопира и която да го отвече далеч от всичко. В този разтърсващ край героят схваща, че целият му живот е бил едно отрицание да признае, че навън е тъмно и студено, защото е живял в лъжа пред самия себе си.

Аз не искам БСП да живее в лъжи и отрицания, в парадокси и паралелни светове, не искам фантастичният епизод в началото да се сбъдва, не искам социалистите в цялата страна да са принудени отново и отново да се гърчат в мрежата на илюзиите, която им подхвърлят. Очевидно какво искам аз, няма абсолютно никакво значение. И някога едва ли е имало. Иска ми се да помечтая за партия, която ще чува гласа на всеки, ама ми е ясно, че днес това няма да стане. Знам, че не само аз мисля така. Обаче и това сигурно не е важно. Ние очевидно не сме важни. Стараят се да не ни чуят. Ние сме като зяпачите на брега, които отчаяно викат, че вълната идва, ама тези по корабите аристократично продължават да си пият шампанското и да се правят, че не чуват нищо. Но вълната идва. Това е най-сигурното нещо в този свят. Вълните са неизбежни почти като песен на Веселин Маринов.

Тяхната полиция

"Моята полиция ме пазииии!" С този рефрен Веселин Маринов ужаси и последните останали фенове на ГЕРБ в героичния си опит сладостно да се увековечи като първия певец, изпял химн за българската полиция. Вътрешният министър Цветан Цветанов бършеше радостни сълзи от очите си, докато слушаше тази песен по време на празника на министерството. Красота и идилия!
С риск да се опълчим срещу цялата милиционерска култура обаче, май е време да си зададем най-важния въпрос - какво изобщо прави полицията. Вчера от МВР надълго се похвалиха за проведена акция срещу проститутките по Слънчев бряг. В същото време собственик на фирма (да го наречем с истинското му име - гаден експлоататор!) заключи 10 работници в асансьор, за да ги скрие от проверка. Когато са ги намерили, работниците са били почти задушени от липсата на въздух. Къде е пазещата полиция? На плажа да арестува жени в оскъдно облекло? Това ли е най-големият приоритет на величественото МВР?
Значи работниците в България могат да бъдат третирани като животни в обор, и то без на някого да му пука за това. Защото МВР се превърна във фабрика за кино и химни, но не и в институция, охраняваща хората.
Отидете да кажете на работниците от асансьора, че МВР ги пази. МВР се занимава с други работи. И по същество с бездействието си е на страната на мизерниците, които се държат с хората като с животни. Мечтая си за акция по залавянето на експлоататори. Защото, очевидно е - такива има. Те обаче са спокойни.
Тяхната полиция ги пази.

Машина на времето

ГЕРБ са като машина на времето. Но с малък дефект - знаят само как да връщат миналато. Управляват една година, а ни върнаха назад с цели 50. И няма какво да се заблуждаваме, че това е злобарска или пресилена оценка. Никак не е.
Една кратка история в сталински стил: кметът на Пловдив Славчо Атанасов цял ден вися в предверието на Министерския съвет вчера, без да бъде приет от министър-председателя. На градоначалника му била обещана среща от Бойко Борисов. А мисията му - просто да спаси операта в града под тепетата. Славчо Атанасов (тук не коментираме дали е добър кмет или лош) има един непростим грях в очите на сегашното управление. Говори срещу тях, спомена с неприлични думи тяхната политика, изобщо - не е гербаджия. При Бойко Борисов няма шест-пет, който не е с него, е срещу него. С други думи - голяма част от българските кметове нямат шанс да бъдат приети от премиера.
Те живеят в 2010 г., но Борисов е 50 години назад. Това демокрация, децентрализация за него са термини от квантовата физика. Това дори не е политическо светоусещане, а нарцистично. Светът се върти около премиера и в него нямат място тези, които говорят срещу политиката му. В този смисъл ГЕРБ не са партия, а само атрибут, в който Борисов да оглежда собствената си мощ. Заради това кметовете са му ненужни, те само го тормозят с исканията да пощади хората от секирата си.
Въпрос на време е Борисов да заговори за себе си в множествено число.

Всеки век си има своето средновековие, бе казал Йежи Лец.

Българското средновековие на XXI век май започна прекалено рано.

Световната конспирация на блондинките!

(един текст, който съдържа древни мистерии, коварни планове, кризисен пиар, съвсем леко полуголи жени, призив за съпротива, Мерилин Монро и Памела Андерсън и завършва с оптимизъм)

Да се вярва в теориите на конспирацията е много трудоемко и развращаващо ума занятие. Трудоемко е, защото е много по-лесно да си кажеш, че всичко е ебаси хаоса, а в хаоса основното занимание на трезвомислещия трябва да бъде да извлича максималното възможно щастие, а вселената самичка ще намери начини да се оправя.

Конспирациите развращават ума, защото те удивително лесно могат да обяснят целия свят. Толкова лесно, че няма начин да е истина. Обаче схемата работи. През годините конспирациите се оказаха най-ефективният метод за овладяване на мечтите и колективното несъзнавано на цели народи. Заради това е време да захвърлим на боклука дребнобуржоазната склонност към някаква реалност и да викнем с високо гърло напук на света – да живеят конспирациите!

Реших, че е време и аз да потърся теория на конспирацията в която вярвам. Понеже съм нарцис обаче сметнах за необходимо да открия уникална и непредставяна сега идея, която да впримчи съзнанието на хората по успешно отколкото фолкпевиците впримчват мутрите в своите силиконови бюстове. Глобалните теории отдавна се оказаха заети. Идеята за световно правителство се оказа свръхексплоатирана. Масоните пък станаха доходоносна мина за два милиона писатели по света. Тайните на Христос и потеклото му се оказаха личен патент на Дан Браун, да не говорим, че за тях се води съдебна битка. Опитах се да разнищя тайните експлоаторски схеми на капитализма - Маркс и Майкъл Мур ме бяха изпреварили. Реших да ожаля българския род и да твърдя, че майкопродавците ни управлявават, ама се побоях, че Волен Сидеров ще ми прати мутри. Открих някаква мини-теорийка на конспирацията около „Позитано” 20 и студенокръвните интриги там, ама душата ми жадува за простор, а не за пленуми и подтекстови обиди.

И тогава, сякаш милостивите духове на конспирацията се усмихнаха на своя нов фен. Ангелите на странните теории запяха в ушите ми. И усетих звънтежа на гениалността, която се изсипа жалостиво при мен под формата на една новина – че 5 хиляди блондинки се събират на Световен конгрес на блондинките в София. Вероятно обаче остарявам. Преди десетина години идеята за 5 хиляди блондинки на едно място би предизвикала съвсем други размисли и страсти и нямаше да ми пука за глобалната конспирация. Обаче понеже в последните дни нося чувството за вина към всички световни брюнетки, защото с години възхвалявах русокосите жени, реших, че е време да споделя със света своето конспиративно откритие. То е така вълнуващо и мащабно, че вероятно ще имате нужда преди да прочетете текста да глътнете един-два валериана, да пиете по едно малко, защото трезвеният мозък изначално отхвърля големите истини и да се потопите в невероятния свят на една война, за която ние мъжете не подозираме нищо и която със сигурност се води от векове насам. Аз единствен се добрах до истината като се опирам на нищо друго освен на собствената си фантазия, което ме издига поне две нива над вестник „Уикенд” например.

Откъде да започнем стройната теория. Например от един въпрос. Защо сред първите хора няма нито една блондинка? Вярно е, че първите жени и мъже, които са бродили по земята днес не биха украсили корицата на нито едно модно списание, но е за отбелязване фактът, че сред тях русокоси няма. Откъде го знам ли? Ами Марс е в трети дом, а Плутон в пети, това не е ли достатъчно доказателство – ветровете на истината веят по земята, така че приемете факта.

Интересно тогава как така блондинките днес се сред нас и не само са сред нас, ами иронично стоят по билбордове и други средства за масова пропаганда. Да не би пък да се криели от човечеството, чакайки удобния миг, за да го превземат отвътре. Я, да помислим по тази теза и хубаво да я разнищим.

Първият нахален прогандатор на блондинката като еталон за женска хубост е един сляп древногръцки манипулатор, който ехидно и без никакви морални основания канонизира русите коси като символ на неземна еротика и страст, която възпламенява дори боговете. Става дума за платеният хроникьор на митологията Омир и неговият проблондински епос „Илиада”. Какъв ти епос – говорим за чиста проба кризисен пиар. Старчето нагло натрапва на човечеството образът на хубават Елена – русокоса изкусителка, която подпалва войни. Да водиш война за жена е по-добра кауза от това да водиш война за петрол, така че нека да сдържим отчаяният вопъл на пацифистите у нас и да ръгнем въпроса ребром.

Откъде ли му е дошла идеята на този слепец, че именно блондинка трябва да олицетворява красотата. Отговорът вероятно не е лесен. Но може би още в зората на времената блондинките са постигнали степен на вътрешна организираност като мафия, за да триумфират над брюнетките. Не случайно са тези конгреси, те намекват за дълга история назад във времето.

Коварният манипулативен текст „Илиада” свършва идеално своята подривна дейност. Следващите ходове на блондинките през историята е трудно да бъдат проследени, защото тяхната дейност тъне в мрак. Коварството им е двойно. С малки изключения в историята основните приносители на конспиративните теории винаги са били мъже (имам подозрение, че вярването в конспирация е остра форма на метаболични проблеми), но дори и най-закаленият конспиратор би се разпаднал пред похотливия поглед на някоя блондинка и никога не би се добрал до истината.

Заради това се мятаме в началото на 20-ти век, когато блондинките вече са свършили основната си дейност, инфилтрирали са се в обществото, но внезапно разбират, че се нуждаят от нова вълна идеологическо промиване на мозъците. Тогава на помощ им идва най-голямата фабрика за образи в света – Холивуд. С ловки машинации, коварни интриги, манипулативни схеми блондинките триумфират в тези съноподобни земи. Не бих се учудил самата идея за Холивуд също да е производство на някоя блондинка, защото в един момент мафията им разбира, че само това е пътят към тотален контрол над човечеството.

И така кинофабриката започва да бълва идеологеми за блондинките. В началото блондинката се явява нещо като социалният еквивалент на ангела, който броди по земята, защото това е колективната неугасима фантазия у всеки мъж – да си представя жената като символ на неотменимата невинност. После обаче в модерната ера, когато мъжете кривват от правия път се появява – тя, иконата на блондитата, тяхната точка Омега, Мерилин Монро. Палавата икона с погледа пълен с обещания.

Всички вероятно сте виждали прословутата снимка на Мерилин Монро (с гражданско име Норма Джийн) над шахтата и полата, която се вее нагоре. Това си е чиста проба нервно-лингвистично програмиране. Всеки знак в тази снимка промива мозъци. След нея блондинката става символ на цялата еротика, която цивилизацията може да произведе. Светът е техен. Те превземат имиджово света, а мъжете падат в краката им.

Коварството на блондинките и планът им за вечно господство във Вселената обаче не познава край. За да могат да отклонят вниманието на съвестните конспиратори като мене, които нямат какво друго да правят, те създават цяла контракултура за техния вид, за да се изкарат едва ли не жертви на системата. Вицовете за блондинки (между другото кой точно създава вицовете, имат ли си автор те, това също е тема за друга конспирация) са подло измислени маркетингови послания, които да спомогнат за окончателното установяване на тиранията на русите жени (моят любим виц за блондинки: какво означава, ако корените на косата на една блондинка чернеят? Че мозъкът още се съпротивлява, хаха!).

Създаването на вицове за блондинки обаче е съпътствано с производството на нови по-мащабни образи за прелестта на русокосите. Анна-Никол Смит, например, която в сравнение с Мерилин Монро е все едно да сравним едрогърда манекенка с анорексична манекенка. Анна-Никол Смит изплува от нищото и както се казва само с един бюст плени 85-годишен тексаски петролен милиардер, който една или две години по-късно пукна безумно щастлив. Самата Анна-Никол Смит ще остана в съзнанието на цяло едно поколение като новата идеологема на русите и, ако не беше трагичната й смърт, имаше шанса един ден, когато блондинките установят окончателна власт, да й вдигнат паметник в центъра на Ню Йорк. Или само на бюста й. Не се знае.

А какво да кажем за спасителката на плажа Памела Андерсън. Картината как Андерсън тича по плажа с нещо, което се нарича буй в ръката, и до днес предизвква масови еротични гърчове в цяло едно поколение. Което показва едно – блондинките изпипват всеки детайл, когато се отнася да маркетингови трикове и пиар акции.

И най-накрая. Блондинките установиха трайната си власт в мига в който някой луд учен вместо лекарство за рак е измислил боята за коса. Така половината женски свят доброволно се предаде на своите поробители и мина към русият цвят на косите. Битката беше величествена, конспирацията също...

И така класикът на новата конспирация се разделя с вас доволен, че е изпълнил основната си задача. Разкри ви мрачни тайни и демонични планове. Описа ви свят пълен с полуголи жени и еротични модели, така че дори и да се гърчите от моята конспирация, поне ми бъдете малко благодарни, че ви отворих очите. И, ако от мъжете едва ли мога да чакам благодарност, защото моят вид е с промити мозъци, то апелът ми е към брюнетките по света, нека поне те обърнат внимание на автора на своя текст. Пак ще повторя – скромната ми душа и аристократично възпитание, не ми позволяват да бъда алчен, но един-два паметника в моя чест и изразяването на масова благодарност със скъсани публично сутиени, ще бъдат един мил жест към необятната ми гениалност. Борете се, драги брюнетки, борете се. Аз ви дадох цел, дадох ви идеология, дадох ви конспирация, изпълних вселенското си предназначение. Сега мога да се отпусна на диванчето в полутъмната си стая и с бутилка бира в ръката да чакам кога великата битка ще почне. Аз ще я гледам по телевизията.

Ако случайно съм заспал пред екрана, драснете ми два реда, за да ми кажете как е свършила войната. Или ми пратете стек бира. Няма да откажа нито едно от двете...:))))

Твърде много шум за нищо

През цялата си една година на управление ГЕРБ доказаха едно-единствено нещо – те са в състояние така радикално да се отметнат от позициите, които са защитавали само няколко часа преди това, че целият политически хаос създава трайното усещане, че правителството е на власт от много години. Ако се опитаме да проследим действията на правителството през отминалото време, с лек потрес можем да установим, че такива почти няма, но пък за сметка на това успешно за заменени от тонове изприказвани думи, клетви, коментари и коментари на коментарите. Като цяло обаче няколко бяха ключовите области в които кабинетът вдигна шум, а опозицията челно го атакува.

Газ до дупка

„В цялата вселена мирише на нефт”, бе възкликнал иронично преди години американският психолог Уилям Джеймс. Ако перифразираме думите му – в цялата българска политика замириса на газ и то руски. В един момент въпросът за доставките на газ отново стана ключова тема и то покрай няколко много важни въпроси.

На 11 юни на среща с посланици от Европейския съюз премиерът Бойко Борисов обяви, че България се отказва от петролопровода „Бургас – Александруполис” и замразява строежа на АЕЦ „Белене”. Атомната централа бе определена поетично като „гьол” от министър-председателят, който побърза да обяви, че предишното правителство е закопало там 2 милиарда долара за едното нищо.

Понеже нищо не предвещаваше толкова гръмко изявление на премиера, то завари половината министри неподготвени, паникьосани и шашардисани. „Сигурно сте сънувала”, обвини една репортерка министърът на икономиката и енергетиката Трайчо Трайков. Причина за обвинението му стана въпросът как ще коментира позицията на премиера за петролопровода и АЕЦ „Белене”. На следващият ден Трайков вече се бе поправил и не обвиняваше съновиденията на никого.

Тежката премиерска дума обаче трая точно 2 дни, което в света на ГЕРБ е равно почти на вечност. Само след 48 часа и след доста силни реакции у нас и по света (официалната руска позиция беше, че те не са информирани за такава българска позиция), Борисов обяви, че никога не е казвал, че петролопроводът спира, а че се чака екологична оценка за проекта. В полза на думите си българският премиер посочи ситуацията с нефтения разлив в Мексиканския залив и риторично попита да не би да искаме същото да стане край Бургас.

БСП в серия от декларации обяви, че кабинетът поставя на карта ключови за развитието на страната проекти. Борисов контрира със станалата като градски лаф фраза, че Путин го разбира по-добре от българската опозиция.

Тогава на масата излезе и строежът на газопровода „Южен поток”, а ГЕРБ изведнъж се сетиха, че цената на природния газ, който стига до България е твърде висока и натоварвал икономиката. Две седмици ГЕРБ товари медиите с всичките си идеологически клишета – че договорът подписан от Румен Овчаров през 2006 година с „Газпром” бил много неизгоден и, че това била причината България да плаща най-скъпия газ в Европа. Така и не стана ясно с какви данни управляващите захранват своята теза, защото засегнатият от обвиненията Овчаров съвсем ясно каза, че договорените цени са доста по-ниски от пазарните и на практика са в полза на България.

След като се почувстваха неуверени на този фронт, ГЕРБ и премиерът Борисов си намериха нов враг – посредниците в доставките. Покрай ГЕРБ шанс да блеснат по темата видяха и забравени фигури от миналото като бившият вицепремиер Евгений Бакърджиев, който в далечната 1997 година бе посрещан от синия актив с фанфари на летище „София” именно след преговори с „Газпром”, както и позабравеният майстор на конспиративните теории, бивш шеф на „Булгаргаз” Васил Филипов.

В крайна сметка делегация начело с министъра на икономиката на Русия Сергей Шматко долетя у нас, за да води лично преговорите за цената на газа. На вторият ден премиерът Борисов и министърът на икономиката Трайчо Трайков излязоха и обявиха победа над руснаците – посредните нямало да има вече и цената на газа щяла да падне. Или поне така казаха обичащите безрезервно властта медии. Заглушени останаха гласовете на онези експерти, които казваха, че отпадането на посредниците изобщо не води до автоматично намаляване на цената, както и че всъщност руснаците са направили съвсем малка остъпка и то с оглед на постигането на наистина голямата им цел – да подсигурят това, че е кабинетът на Борисов ще работи за строежа на „Южен Поток”. В крайна сметка ситуацията бе обобщена с думите на Шматко – „Нямам усещането Русия да е направила големи отстъпки”. Тези думи, разбира се, почти не се появиха из българските медии. Те бяха опиянени от мирисът на газ. Газ до дупка.

Вождът и Мозъка

ГЕРБ бяха разтърсени и от най-големите парламентарни скандали в своята кратка история на партия представена в НС. Този път изгърмя доскоро един от най-приближените на Бойко Борисов хора – заместник-председателят на парламента, шеф на здравната комисия и лидер на ГЕРБ-София Лъчезар Иванов, наречен от репортерите просто Мозъка. Драмата започна да се разплита като американски трилър, когато стана ясно, че висшият гербер се е опитал да упражни натиск върху журналистка от Нова телевизия да не пуска скандален репортаж за негов познат митничар. Репортерката бе заснела луксозният начин на живот на работещия в „Калотина” Сергей Бранков, който се оказа близък приятел на Иванов. И не само – жената на Бранков също така работела като експерт в здравната комисия под ръководството на Мозъка.

Драмата обаче бе допълнително етично усложнена от странният избор на ръководството на Нова телевизия преди да пусне репортажа да се обади на Бойко Борисов. По-късно премиерът коментира с гордост пред медиите, че лично разпоредил целия репортаж да бъде пуснат, без да се жали Иванов.

Когато скандалът набра сила, Мозъка първоначално отказа да предприеме каквито й да е действия. По-късно обаче репресивните механизми на ГЕРБ бързо сработиха, и в рамките на два часа само стана ясно, че той подава оставка като зам.-шеф на НС, като председател на комисия и се оттегля като партиен лидер в столицата. С благоволението на Бойко Борисов Иванов си остана обаче редови депутат от ГЕРБ. Малко по-късно Мозъка обяви, че спира с телевизионните изяви, но в последната от тях насълзен проплака, че щял да следва примерът на министър-председателя – докато е в политиката да няма приятели.

Част от журналистите обаче се опитаха да попитат как така премиерът е трябвало да разпореди пускането на репортажа и зададоха съвсем логичния въпрос какво щеше да стане, ако Борисов се бе възпротивил. Самият министър-председател предпочете аристократично да не отговаря на такива дребни въпроси, само посочи обвинително опозицията и обяви, че не е като тях.

Лобизъм без маска

Другият парламентарен скандал също имаше силно отражение из пресата. „ГЕРБ печелят по 20 милиона на седмица от лобистки поправки в законите”, изчисли червеният депутат Антон Кутев. БСП обяви, че ще прави специален списък на всички закони в които ГЕРБ са прокарали корпоративни интереси. Социалистите смятат, че в този списък влизат над 25 закона.

Най-скандалният случай бе поправката в закона за ползване на земеделски земи, която предвижда собствениците на земя да са задължени да предложат за продажба земята първо на арендатора. Това ще обслужи най-едрите арендатори, коментира соцлидера Сергей Станишев. Поправката пропука и коалиционният мир между Синята коалиция и ГЕРБ. Седесарите също обявиха, че ГЕРБ прокарват нечувани и шокиращи промени. Шефът на комисията за борба с корупцията Димо Гяуров от Синята коалиция допълни, че поне трима депутати от ГЕРБ са в очевиден конфликт на интереси покрай този закон - Десислава Танева, Димитър Аврамов и Стоян Гюзелев. Гяуров припомни, че комисията му е препоръчала на трима: „непременно и винаги да отбелязват, че имат конфликт на интереси”, но допълни, че ще ги даде на съда, за да има решение и на по-висша инстанция.

Още една лобистка поправка – за въвеждане на платеното обучение в университетите отново пропука коалиционното разбирателство. Този път в хора на недоволните се включи и най-верният партньор „Атака”, които обвиниха ГЕРБ в непоследователност. Само липсата на повечето депутати от опозицията обаче позволиха на тази поправка да мине и да стане част от закона.

Една неправителствена организация – Институтът за модерна политика също обяви резултати от свое проучване, че 41 парламент е шампион в историята на прехода по прокарването на лобистки текстове. Управляващите не се трогнаха особено от такава констатация.

Избори, бюджет и много други

Единственият светъл лъч за ГЕРБ през този период бе спечелването на частичните местни избори в Габрово. Въпреки, че загубиха солидно количество гласове в сравнение с парламентарните избори, те все пак успяха още на първи тур да осигурят победа на своя кандидат Николай Сираков. То спечели 57, 4 на сто от гласовете. Кандидатът на БСП Николай Григоров остана втори и получи 16,5 процента. Кабинетът разчете изборът като знак за подкрепа на тяхната политика, опозицията подчерта, че изгубените гласове съвсем не говорят за нещо такова.

На този фон БСП проведе доста дълъг и драматичен пленум, посветен на етапна оценка на изпълнението на конгресните решения за реформа в партията. Мненията се оказаха полярно разделени, а дискусията бе не по-малко тежка. В крайна сметка членовете на НС гласуваха подкрепа за досега водената политика, но това не прикри фактът, че за четвърти пореден път ляв пленум се разпадна поради липса на кворум, което показа, че проблемите в левицата стоят като отворени рани.

Парламентът гласува и актуализация на бюджета, който само преди около 6 месеца ГЕРБ представяха за единствено възможен и безалтернативен. Изведнъж обаче те дадоха назад и смалиха приходната част с близо 2 милиарда лева. Опозицията разчете това като пълна неспособност на кабинета да подсигури приходите си и като окончателен провал на Симеон Дянков. От БСП дори прогнозираха, че наесен също ще се стигне до нова актуализация, защото управляващите няма да успеят да се справят дори и с новите параметри. Интересна беше позицията на Синята коалиция. Тя подкрепи актуализацията на първо четене, а гласува „против” нея на второ, което бе посрещнато с доста голяма степен на ирония в медиите.

В такава обстановка ГЕРБ отбелязаха една година, откакто спечели изборите, но пък повечето оценки за управлението им съвсем не галеха ушите.

Шекспир навремето бе написал една лъчезарна комедия – „Много шум за нищо”. Класическото заглавие твърде много подхожда на управлението на ГЕРБ. Не, защото е класическо, а защото много повече напомня на комедия. Друг е въпросът е, че на тази комедия никой не се смее. Човек трудно се смее, когато всички шеги са само на негов гръб.

(текстът е хроника за събитията за юни за списание "Ново време")

Маниака – българският Нострадамус, който предсказа управлението на ГЕРБ

Никога не подценявайте литературата като начин за обяснение на обществените процеси. Често съм твърдял това, но винаги воден от интелектуален снобизъм. Сега обаче ви поднасям тази истина с жар на новопосветен.

Защото всеки ироничен политически поглед върху света трябва да рухне пред смазващата тежест на доказателствата, които ще приведа. Тези доказателства са леко смущаващи, защото още преди около година ясно са показвали какво ни очаква от управлението на ГЕРБ и неговата смазваща налудничавост, но в онези велики дни Бойко Борисов и компания се къпеха в слънчевата баня на големия си резултат, гръмко се заканваха на тройната коалиция (като че ли сега не го правят), а пресата тепърва започваше да споменава едно име от което днес всеки се облива в студена пот и търси начин да си купи пистолет на черно – Симеон Дянков.

Много от вас вероятно са забравали, но първият скандал около ГЕРБ (откъде да знаем, че това ще е цяла поредица от димящи бомби) се заформи около фигурата на един бургаски рапър – Тодор Йосифов. В голямото безвремие на реденето на листи – младежът бе намерил място в селекцията на ГЕРБ като лидер на младежката организация на партията в прелестния Бургас. И тогава гръмна скандала (Кърт Вонегът казваше: and then shit hit the fan, умишлено няма да го превеждам). Оказа се, че Йосифов е бил безкрайно откровен в своите рап-текстове и бе създал гангстерска поезия, която разтресе медиите. В нея младият гербер бе описал един удивителен свят на агресия, престъпления, арогантност и цинизъм, който заседна на гърлото на журналистите. Започна едно търсене на песните му, едно ровене в миналото му. Тогава, след около седмица жега, Йосифов доброволно подаде молба, че напуска парламента и всъщност напусна и медийното внимание. Още в онези дни недобросъвестните типове като мене, които от самото начало се отнасяха с ехидна ирония и презрение към предстоящото величествено управление на ГЕРБ, проявиха доста съмнения в доброволността на действията на младия рапър, но думите ни останаха като вик в пустиня. Нищичко не последва. Бойко Борисов се появи по телевизията, каза, че приема оставката на рапъра, допълни, че ще го развива като кадър и повече не се чу за Йосифов, известен още като Маниака, който обичаше да римува Маниака с фразата „бум мада фака”. Не е ясно дали е бил развиван, а пък после всички видяхме Цецка, Фидоска и другите титани и кой ли имаше време да се сети за оставеният назад в историята рапър.

Тези дни обаче някой отново подхвърли името на Йосифов, което дори и аз бях забравил. Реших да се върна към творчеството на този непризнат гений и честно казано за втори път в живота си преживях нещо като литературно откровение (първият път беше като прочетох „Емануела”, хаха). Оказа се, че в текстовете, писани през далечният период 2001-2005 година, Маниака като един бургаски Нострадамус е описал цялото управление на ГЕРБ. Съвсем сериозно. Текстовете му разкриват всичко онова, което анализаторите тези дни се опитваха да кажат със сложни и политически думи. С присъщия наивност на улицата Маниака още в далечното минало е разкрил драматично цялата същност на партия ГЕРБ и дори е предсказал техни управленски действия. Което показва отново, че литературата има удивителна сила да провижда нещата, дори и когато римите, които използва за целта се движат около – баджака, патлака, храсталака...

Сега ще ви изумя с единственият автентичен пророчески текст. Това ще е политическо-литературно пътешествие в мрачния свят на ГЕРБ и изкривените им стойности, така че се заредете с търпение и очаквайте неочакваното. Ще видите неща за които не сте подозирали.

Най-големият опус на Маниака носи заглавие като „Не се ебавай с българския рап”. Всъщност заглавието не е точно това, но то много по-добре обобщава развихреният текст. Ето как започва той:

От името на всички български рапъри

Не се ебавай с българския рап (4)

Аз съм Маниака
и скачам мадъ фака
не се ебавай с нас,
ще играе патлака.
Имам лейбъл, ще ти пратя куршум
за този стил иска се ум.

Тук „патлака” изскача като централен образ на светогледа. Същото направи и ГЕРБ в управлението. Реши, че патлакът ще им свърши цялата работа. Заради това в последната една година до повръщане се нагледахме на въоръжени хора с полицейски униформи по новините. Патлакът бе въздигнат до ранг на държавна политика. А хората с патлака бяха изографисани дори в химн. Рапът повежда с едно на нула в пророчеството си за управлението.

Якият бас и гангстерския глас,
това искаш ти, това ти давам аз.
Пеем за коли и какво от това,
за трева, за жени и за голяма пара.

Този стих усложнява, но само леко света. Всъщност в него са описани ключови за разбирането на ГЕРБ понятия – якият бас и гангстерския глас. Все едно се говори за премиер, който пребива гаджетата на дъщеря си. Появяването на голямата пара в текста е образ характерен за рап-поезията, но и образ характерен за ГЕРБ. Те се оплакаха, че голямата пара е била открадната, а после, за да запушат болката си от този факт актуализираха бюджета и си вдигнаха разходите, напук на светлия факт, че е криза. Маниака се оказа болезнено прав и тук. Очевидно той и ГЕРБ са били родени един за друг.

Рапът в България не е просто фитил,
той е закон, мания, стил.
Другите ни мразят, не ни обичат нали,
нека се пазят, че кат'удрям боли.

Лиричността на горните думи вече е с ранг на симфония. ГЕРБ превърнаха този стих в свое управленско мото. Удрят и искат да боли. Не само с полицейски акции, ами и с рязане на социални програми, помощи за безработни и редица други ненужни неща в техния свят. Кат’ удрят болииииии....

Същинското управление на ГЕРБ и пророчествата за него обаче са предадени в една друга песен на Маниака, наречена „Гетото в квартала”.

Всеки път когато навлизаш във квартала,
виждаш ти табела - на входа, на портала,
на нея с кръв пише - човече ти внимавай,
със никой от квартала ти не се ебавай!
Маниака се наричам и територията владея,
от бизнеса с коли аз крадени живея,
мафията в мене винаги се врича,
много ме обича и кръстник ме нарича!
Водката която държиш във ръката,
аз я правя вкъщи - долу, във мазата,
марковите дрешки от ДОЛЧЕ и ГАБАНА -
шиеме ги тук, ама на тавана !

В тези думи се крие цялата икономическа политика на кабинета. Вдигнаха акциза на цигарите и цяла България пропуши китайски папироси. Уж оставиха акциза на алкохола непипнат, ама контрабандата процъфтя и върза, а някои хора сигурно станаха милиардери само за по-малко от година. Долче и Габана вероятно няма да са доволни от така описаният свят, ама кви са тия бе, я да вземат да си траят, че Силвио Берлускони е приятел на Бойко и набързо ще им покаже откъде изгрява слънцето...
Това е отговорът на ГЕРБ на световната криза – размах на контрабандата, нищо друго.

ЦРУ и ФБР тука не играят,
куките от МВР компания ни правят,
пекан дипломат и тарикат събран в едно,
рекетирам магазини и от т`ва к`во к`во ???
Всеки враг аз заривам под земята ,
два метра кал и среден пръст в устата,
Капоне и Корлеоне във краката ни лежат -
правилата на квартала навсякъде важат!

Този стих може да е леко объркващ за познавачите на външната политика на ГЕРБ. Презрението, което се демонстрира към ЦРУ и ФБР не е най-характерното чувство в душата на великият ни премиер, който всеки път обича да се хвали с любовта на американците към него. Но може би първият ред е литературна уловка, за да отклони вниманието от втория – че куките от МВР правят компания на гангстерите.

Не е ясно колко време ГЕРБ ще се задържат на власт, но няма да се учудя, ако един ден се окаже, че Маниака и тук го е забил точно. Толкова много полицейски акции, толкова много пушилка, пък никакъв резултат. Има нещо да ви кажа, а литературата принципно е много интуитивна за тези състояния.

И още едно стихче:

Око за око или зъб за зъб,
закон е тук, разбираш ли бе ръб,
на черната борса аз калашник пласирам,
след туй в нек`ви банки инвестирам.
Ако някога видиш ,че някой се вайка,
помогни му ве ей, не го псувай на майка
и на Бахамите да съм с ръка на сърцето,
аз винаги ще кажа ,че обичам мойто гето!

Забележете – човек инвестира в банки. По времето на ГЕРБ всички знаем коя е Банката! Не е ли така? А това, че ГЕРБ превърнаха България в гето, е ясно дори и за хора с тежки ментални увреждания. Хахах, пак имам предвид Симеон Дянков.

И какво се оказа? ГЕРБ упрявляваха една година, за да превърнат България в рап-песен. Обаче не съвсем докрай. Аз самият понякога откривам някаква прелест в рапа, но най-много ценя рап-клиповете. Каквото и да си говорим за рапърите, да не отричаме едно – пичовете са естети. Клиповете им са пълни със знойни мацки с почти лисващи дрехи. Е, вместо знойни мацки ГЕРБ ни натресоха Искра Фидосова – подмяната е пълна, но във всичко останало Тошко Маниака, бум мада фака, дето си има патлака и пуши тревица с куки в храсталака, докато на митницата чака, се оказа повече от прав. Трябваше да чуем литературата, трябваше. Ама кой ли чете в наши дни...

Свършила ли е гражданската война в България?

Гражданската война в България започва през септември 1918 година. Тогава избухва най-великото събитие в странната българска история - Войнишкото въстание. Интересното е, че отзвукът от тази гражданска война продължава и до днес, а, ако подходим задълбочено по въпроса ще установим странният факт, че гражданската война у нас не е спирала никога от момента на нейното започване. Ще се опитам да обясня.

Ако отворите Уикипедията (а днес това е основният източник на информация на младото поколение) ще прочетете следното красиво изречение: " Владайското въстание е бунт на дезорганизирани и дезертирали части от българската армия, отстъпващи към София след поражението при Добро поле през септември 1918".

Дезорганизирани и дезертирали? В самото политическо отношение към събитие днес се чувства именно тази разделителна линия, която характеризира всяка гражданска война по земята.

Защото на практика Войнишкото въстание е първото модерно политическо действия в новата българска история. Този политически преход е най-труден за взимане в съзнанието на един човек – да разбереш, че истинският ти враг не е в окопите пред тебе, а са хората, които са те пратили на една кървава, безсмислена, отвратителна и предварително изгубена война. Тази трансформация на мисленето бележи началото на противопоставянето, което можем да усетим днес. Войниците излизат от окопите, а българският войник според прословутата ни патриотична песен е „измокрен, гладен, изморен” и тръгват към София, за да потърсят сметка на демоничната власт, която в името на управленските си фантазии и фиксации ги е запокитила на фронта, за да мрат като мухи. Къде тук можем да причислим прилагателното „дезорганизирани”? Точно обратното - тези войници за първи път се организират в живота си. За пръв път стават нормални. Преоткриват истината. И не дезертират, а извършват делото на дните си – тръгват срещу истинският си враг, за да потърсят промяна. Именно през 1918 година България скъсва с възрожденския топъл мит за единната нация. Тогава за първи път ясно се показва, че държавата е драматично разделена и двете нейни части не могат да съществуват съвместно.

Когато човек захвърли политическите митологии на боклука, той е в състояние радикално да трансформира околната действителност. Така войниците създават Радомирската република – първият опит за такова народно политическо действие.

Гражданската война обаче започва малко след това. Когато богатите юнкери, възпитаниците на военните училища в София разгромяват обикновените войници край Владая. Всъщност те ги избиват почти до крак. За да се спаси управляващата върхушка посяга на собствения си народ. Богатите избиват бедните. Може да е опростено като разбиране, но можем да сведем Войнишкото въстание този до тази оголена теза.

Вече си имаме гражданска война.

Българската история е доказала и друго. Там, където се е проляло дори е една капка кръв, забрава никога не идва. Нашата история е опиянена от призраците на кръвта и ние като общество отново и отново се сблъскваме с картината на екстремното противопоставяне – когато едни българи посягат на други. Това е различното в описанието на Войнишкото въстание.

Самата власт започва да чертае разделителните линии. Врагът вече не чужд, не е друг, врагът е твой съотечественик, на който просто не му пука за тебе. Пролятата кръв остава да тежи като клеймо през всички години и, както ще видим гражданската война системно се възпалява именно от картините на насилието в миналото.

Вероятно модерната държава се крепи върху репресивните институции, но когато репресията мине отвъд една определена граница, тя радикализира цялото общество.

След Първата световна война Българие вече не е същата държава, не само заради националната катастрофа, а защото става болезнено ясно, че политическите въпроси, които има да решава страната вече са вътре в нея. Тя ги решава с насилие, което само подклажда искрата на избухналата война. Избухналото насилие показва, че българската държава никога не е била в състояние да решава проблемите си в диалог. Насилието замества думите. Репресията – състраданието. И резултатът вече го знаем всички.

Философите твърдят, че Първата световна война е културен и обществен прелом в цяла Европа. Старият континент се събужда от кошмара и осъзнава, че илюзиите на романтичното минало димят в руини. Империите се сриват, а социалните противоречия придобиват толкова развихрена форма, че нито едно общество не остава защитено от сблъсъци

На този фон България е нещо уникално. Защото гражданската война, която започва през 1918 година не спира. На вълната на радикалната промяна на власт идват земеделците и Александър Стамболийски става премиер. Това не е исторически трактат и няма да описваме кървавите събития, но е факт, че политическите кръвопролития следват едно след друго – превратът през 1923 г., Септемврийското въстание, атентатът в „Света Неделя”. Само една скоба – може би в единственото свястно изследване на проблема с атентата, в статията си „Бесовете в червено и бяло” Владислав Тодоров развива една донякъде ексцентрична теза. Според него целта на терористичният акт, който и до днес си минава за един от най-кървавите, всъщност е да спре гражданската война и да вкара комунистите в легалния политически живот. Смятам, че тезата му е добре защитена, макар и леко пресилена, но при всички случаи статията му е уникално явление в клиширания свят на българското историческо световъзприемане.

Оголеният през 1918 години граждански фронт не спира да съществува през всичките години след това. Ако тръгнем да изследваме събитие след събитие ще видим, че гражданската война макар и някога позатихнала, никога не спира напълно, което предполага и ожесточена репресия от страна политическата власт. Последният порив на тази война, разбира се, е смяната на управлението през 1944 година и смазването на опозицията след 9 септември. Няма да търся морални оправдания на Народния съд, защото няма думи, които да могат да върнат невинните жертви.

Но този революционен трибунал никога няма да може да бъде разбран напълно, ако не го разположим в схемата на незатихналата гражданска война. Той е отговор на непрестанното насилие след 1918 година. (Днес априори се приема, че процесите вкупом са били несправедливи, но подвеждането на всички под общ знаменател е много, много порочно нещо. Защото в нито една нормална държава фигура като проф. Богдан Филов не би била реабилитирана.)

Сега идва ужасяващата част, поне за мен. Годините на социализма в България не са период изпълнен с политическо противопоставяне. Поне легално. И все пак смайващото е, че веднага след 10 ноември се оголиха съвсем същите противоречия, които са съществували преди 1944 година.

Те бяха в съвсем друга форма, бяха наричани по различен начин, историческият контекст вече бе съвсем друг, но това пак си беше елемент от гражданската война. Социализмът на българската почва очевидно не бе успял по никакъв начин да заглади противоречията, защото веднага след неговото детрониране, те избуяха отново. Сякаш периодът на тоталитаризма бе временен капак върху гейзер. Когато капакът се взриви, гейзерът рукна с пълната си сила.

Не напразно първата вълна на политическа легитимност на новата опозиция бе потърсена в далечното минало. Сякаш брадатите дисиденти имаха нужда от този мост, за да накарат дори самите себе си да повярват в новият си политически статус. Навдигналият се като демон реваншизъм обаче си бе средство именно от Гражданската война. С нова ярост миналото бе отречено за пореден път в нещастната българска история и войната се пренесе на площадите. Да, този път не гърмяха оръжия, те бяха заместени от бдения със свещи, митинги, палежи и посегателства, но тази линия на напрежение не беше нещо ново в историята. Тя беше логическо продължение на всичко за което говорим. Дори разделителните линии бяха станали още повече.

Според мен е тъпо да търсим единство на българската нация. Единството е фалшива, противна и невероятно подла ценност. Модерните общества могат да бъдат единни в големите си цели, но никога не бих желал да живея дори и за миг в единно вътрешнополитическо общество. Видя се, че схемата не работи.

Но когато разделителните линии в една държава останат като оголени рани, а политиката повтаря едни и същи сюжети със страстта на фройдистки кошмар, тогава вече трябва да говорим единствено и само за някаква фантазия за държава. Защото съвсем неусетно фронтът отново се отвори – богатите успяха за пореден път да го начукат на бедните. Простете за циничната фраза, но историческата истина е такава. В момента в който се отърсим от илюзията за единната нация ще видим, че фронтът на гражданската война си стои отворен и трагичен.

Популизмът е новият опит гражданкската война да бъде затворена в някакви приемливи граници. Ето защо популизмът винаги паразитира върху идеята, че ние всички заедно можем да преодолеем трудностите и да смачкаме главите на пет-шест самозабравили се плутократа. Съвсем естествено всеки популизъм е олигархичен по своята същност, защото представлява политически лъжовно действие. С други думи – фронтът продължава да съществува, а проблемите са съвсем реални и истински.

И накрая нека литературно да обобщим. България е страна, която съществува на границите на съня. Тя е нереална и измислена като държава и заради това не иска да се откаже от гражданската си война, защото политическото насилие е единственият начин властта да се убеждава в собствената си реалност. Съзнавам, че умишлено преувеличавам тезата си, но не искам да виждам страната си такава – дадена на шепа богаташи, които правят каквото си искат. Убеден съм, че всички хора (от едната и от другата страна), които дадоха живота си за своите идеи, не биха искали такава държава. Звучи патетично, но върховните истини обикновено звучат така. България има силен проблем със своето минало, а това винаги води до почти пълната липса на визия за бъдещето. Защото – някъде там все още гърмят пушките и едните трепят другите, повярвайте ми. Гражданската война продължава...