Гневна балада за двама миньори

Сигурно това, което имам да казвам не е важно. Но докато спасителните екипи в "Ораново" напредваха към двамата миньори Николай Михайлов и Иван Лазаров, които от две седмица насам бяха затрупани заради крещящата арогантност, дебелоочие и алчност на концесионера на мината, открих една новина, която ме потресе.

Ще кажат, че насъсквам хората един срещу друг. Ще кажат, че говоря срещу успеха. Ще ме обвинят, че съм болшевик. Ще твърдят, че нямам право на такова мнение, но аз ще си го кажа.

Докато много българи с трепет чакаха да видят дали техните двама изстрадали сънародници са живи, дали са успели да оцелеят две седмици без храна и вода, прочетох статия, че синът на собственика на мината кара кола за 800 хиляди лева. Тези двама миньори, които са били изоставени от държава и собственик са се блъскали безпощадно всеки месец за по 500 лева, а синът на техния експлоататор се шири като мазен буржоа. Няма как нещо в теб да не изтръпне при този гаден и шокиращ контраст. Няма как нещо в теб да не изстине от свиреп гняв, че е възможно светът да е такъв.

Затрупано под земята се оказа не това богаташко копеле, а двамата обикновени хора, които са му осигурили такъв живот. Това са контрастите на българската действителност. Собственикът и синът му в техния луксозен, охолен и експлоататорски живот срещу съвсем обикновените хора на които им се внушава, че трябва да се радват, че изобщо работят. Тази дебелашка показност, това престъпване на обикновения морал, това самозабравено парвенюшко битие - ето какъв е основният проблем на нашата държава. Олигархията, която вече живее с усещането, че ще се възпроизвежда поколенчески. Експлотатори и хора, които се потят под земята в условия сякаш взети от роман на Емил Зола.

Именно, когато стане нещо такаво и контрастите се сбъскат, така че да сгърчат всичко в един човек от ненавист и гняв, тогава се размира цялата тъпашка безмиленост на рамкирания и клиширан език - и на властта, и на икономическите елити. Животът говори много по-добре от езика. Техният език се плъзга по повърхността, а реалността е жестока - мъртви миньори и двама затрупани в неизвестност.

И само недейте да ми говорите за Европа и правилата там. Навсякъде е едно и също. Лустросаната олигархия не е по-добра от психопатската само, защото знае как да си поръча омари и шампанско на френски.

Несправедливостта е една и съща, дори и когато е фризирана в свят от общи фрази и безсмислени клишета.

Проблемът е световен. Той е крещящ и докато не бъде решен, всичко останало ще са само общи приказки и вариации на политическа тема.

Докато ние сме си въобразявали, че правим нещо, двама души бяха закопани под земята. Докато ние сме си въобразявали, че се борим за бъдеще, двама души са се борили за живота си. Докато ние сме си въобразявали, че променяме света, двама души се оказаха пленници на този подтискащ и сив живот, където едни си карат колите за 800 хиляди лева, а други се чудят с какви пари да пратят децата си на училище. Да, говорете ми след това, че проблемът бил в смяната на правилата. Продължавайте да ми дърдорите, че като дойдели почтенни политици, всичко ще се реши. Трябва ни абсолютна смяна на системата, трябва ни свят, където всеки ще има шанс и където, мазните богаташи ще си плащат, когато извършват престъпления срещу обикновените хора.

Съжалявам, всички запаси от социална толерантност, които някога съм носил в душата си се изпариха.

Майкъл Мур завърши филма си "Капитализъм, любовна история" със съжалението за това, че винаги го отнасят бедните хора. Те са жертвите на всички катаклизми, на всички социални експерименти, на всички опити да им се разкаже една лъжа за техния живот. Винаги го отнасят те.

Като двамата миньори от "Ораново", заклещени под земята. Без да са имали никакъв шанс да се предотврати тази трагедия, понеже олигархът е бил по-загрижен за колата на сина си, отколкото за живота на собствените си работници.

Сетих се за една песен на Борис Гребенщиков "Подмога". Двама войници чакат помощ, но не я получават и тогава единият казва:

Жаль, подмога не пришла

Подкрепленья не прислали

Что ж, обычные дела.

Нас с тобою наебали.

Докога ще е така? Докога?