Неочакваният ми разговор с Камен Алипиев

Не съм очаквал, че една статия посветена на толкова конкретен проблем като статията ми за Камен Алипиев и неговата брутална простотия ще получи такъв отзвук и читаемост. Фактът, че моят коментар не остана глас в пустиня, а ми звъннаха толкова много хора, изказаха ми подкрепа, допълниха моите мисли, изразиха дълбоко притеснения от чернотата на душата на един журналист, говори, че хората имат свръхсетива за омразата, за маниаците сред нас и добре знаят, че статус в който твърдиш, че искаш да изпепелиш митинга на една партия с неутронна бомба не е шега, а съвсем ясна карта за една черна душа.

Представете си моето удивление, когато днес сутринта Камен Алипиев ми се включи на чат.

Вместо извинение, неговата реплика към мен беше: "Жалък си!". Ето го и нашият разговор:

 

Преди края му той ме блокира във ФБ. Няма да ми липсва. Един психопат по-малко във виртуалното ми пространство. Но ме потресе неговото оправдание - в сравнение с гафовете на кабинета "Орешарски", той бил младенец. Младенец ли? Какъв младенец си ти, о, господарю на неутронната бомба! Ти си доктор Менгеле на шегичките! Ти си Ханибал Лектър на Фейсбука! Джак Изкормвача на полуинтелигенцията!

И нито грам разкаяние. Нито грам.

И този човек е сред младите, красивите, небесните, уникалните, светлите, модерните и съвременните.

За него не може да има прошка. 

Прошката се плаща с покаяние. 

А тук виждаме една мизерна душичка, която стене от страх, че са го хванали колко е черен. Той не се разкайва за думите си, разкайва се, че е бил разконспириран. Това е още по-гнусно от шегата му.

И когато такъв човек ти каже, че си жалък, ооо, това е най-големият комплимент, който някога съм получавал.

Жалък съм, защото не мразя до степен на неутрони бомби.

Жалък съм, защото никога не съм пожелавал смъртта на хиляди.

Жалък съм, защото не съм психопат на свободна практика във ФБ.

Гордост е за мен да бъда жалък.

Нека Алипиев да се чувства възвисен.

За кратко ще е.