Един олигарх като Чичолина

След Харта 2013 година, която беше опит да се опипа почвата за идеологически наратив на протестите (всичко е идеология на този свят, дори идеята, че идеологиите са мъртви), най-накрая след дълго чакане и два дни след включването на президента в инженерната битка за конструиране на нова десница, истинският идеологически текст се появи в целия си блясък.

Неговият автор е Иво Прокопиев, вдъхновител, създател, ръководител на кръга "Капитал", който освен медийна е и индустриална корпорация, но която бе започнала да залязва като Звездната империя от "Междузвездни войни" поради особеностите на българския микровластови климат и поради факта, че конкурентната групировка бе станала по-агресивна, по-близка до властта и медийно доста по-продуктивна.

Фактът, че е бил изблъскан от своите позиции на олигарх вероятно кара Прокопиев да се изживява едва ли не като дисидент, който има претенциите за някакъв нов, но по-корпоративен Солженицин.

Заради това текста му почва отдалече и то с любимата литературна препратка на недоучилия десен бесен - романът "1984" на Оруел. Понеже авторът се изживява като апостол на свободата, дошъл да разпръсне олигархичния мрак, България директно е сравнена с Оруеловата Океания. Цялата политика на прехода е описана като конспирация - интриги, напрежения, скандали - всичко това е видяно като някакъв олигархичен театър за прикриване на нечистите интереси. Но понеже Прокопиев е абсолютна част от същата тази олигархия (това е тема на която ще се върнем малко по-късно), то очевидно в неговата идеология гадно е всичко онова, което прави конкурентната олигархия. И заради това краските са не само тъмни, те са антиутопични.

С едри мазки на идеологическата четка е описана една абсолютно тъмна фентъзи-реалност, а всички партии са подведени под общ знаменател - "Партията", а в скобки е подчертано, че Партията това е БГ-олигархията. Аз от опит знам, че когато някой обобщава на едро, особено бизнесмен, това никога не се дължи на мащаб на погледа, а на желанието да се скрият определени моменти от личната биография. В колективния казан на вината е по-лесно да потопиш своята собствена мизерия на дъното, и Прокопиев с литературна страст се отдава точно на този метод.

Заради това анализът му на страстването на властите е смешен и набързо направен. В края на краищата, за разлика от авторите на Харта 2013, очевидно олигархът иска набързо да премине през увода, за да стигне до частта в която той се появява като някакъв либерален Бог на машината, за да предложи универсално лекарство за страданията на българската демокрация, стенеща и гърчеща се под прегръдките на конкуренцията.

Обаче - изненада! Никакъв отговор няма, нито лекарство. Прокопиев започва да описва web 2.0 и го изкарва едва ли не основен отговорник за промяната на политическия климат. Което е все едно да обожествиш и да направиш храм на четката си зъби. Там, където трябва да е отговорът, отговор всъщност отсъства. Виждаме едно обожествяване на технологията като инструмент за мрежовата власт, но нищо повече. Което означава, че рецептата ни предлагана от олигарха е просто. Запазваме икономическото статукво, разбира се, след като унищожим конкуренцията му, запазваме старите политически идеи от миналото, но пък за сметка на това с web 2.0 вече ще бъдем щастливи, моментални, политически изящни, виртуално естетични и санитарно полирани.

Това било така, защото новите технологии премахвали нуждата от посредници и правели участието на избирателите в управлението много по-директно. Прокопиев щеше да бъде визионер, ама истински визионер, ако бе казал - премахваме напълно парите като движещ инструмент на обществото и чрез web 2.0 построяваме алтернативно политическо общество. Но каква алтернатива може да има, когато олигархията е запазила своите икономически ресурси, своите тлъсти банкови сметки, своите йерархически лобита. Заради това всъщност ни се пробутват паралелите с 1990 година, за да не можем да видим и осъзнаем, че днес е 2013 година, която няма нищо общо с началото на прехода.

Собствеността е преразпределена, олигархичните кланове са създадени, а революцията на младите, красивите, изящните, съвременните, уникалните и проспериращите не поставя дори малко въпросче за разследване на тези големи финанси, за тотална ревизия на приватизацията, за национализация на определени сектори, които са от ключово значение за националната сигурност и икономика.

Директното влияние върху властта не струва пет стотинки, когато си презрян парий без кинти. А единият клан на олигархията се опитва да се купи ангелски статут от улицата.

Технологията на изчиственото на демоничното минало е направо литературна. В текста на Прокопиев срещаме уникален пасаж:

"Основна вина за разпада на институциите имат тези партии, които са били във властта, защото те са предоставили обществените ресурси за частно ползване на малък олигархичен елит".

Нека да се опитам да обясня уловката. Партиите са мюрето. Те са виновните. Очевидно от този текст трябва да разбираме, че едрия бизнес, който през цялото време бе обвит като паяжина около всяко едно управление е абсолютно невинен. Значи те хвърляха пари, купуваха си влияние, корумпираха институции, ама си мислят, че с една статия или с една позиция в подкрепа на протестите могат да си купят индулгенция за пълна невинност.

И каква перверзия е това. Прокопиев да говори срещу олигархията. Че това е все едно Чичолина да даде разтърсващо интервю срещу порноиндустрията. Да не би да се родил вчера? Неговата роля по време на прехода беше черна и демонична. Той беше и е част от икономическото статукво, което крепеше кабинета на Бойко Борисов. Прокопиев и невинността са като канибалът и вегетарианската диета.

Изобщо отвратителното в тези протестни дни е това, че едната част от олигархията съвсем сериозно като вапир е засмукала протестната енергия, защото като демонично създанение се нуждае от външна сила, за да се възкачи отново на мрачния си престол.

И, за да не мрънкат много масите, а тези, които са на улицата принципно са от най-мрънкащите, особено, ако не им допекат пържолите в ресторантите, им се подхвърля старото захарче на либералната мрежова демокрация. Значи всеки един сам по себе си ще е участник във властта, старите партии са мъртви, всеки сам си е отбор и Прокопиев ще може да си отдъхне, че не само той, дори правнуците му ще живеят като милионери.

В текста си олигарха често говори за подмяна, въпреки, че самият той е основен инженер на подмяната.

Промяна в България при тези икономически рамки просто не може да има. Политическото статукво, отново ще повторя, е вторичен фактор на икономическото, а не обратното. Олигархията ражда своето политическо представителство, а не политическото представителство олигархията. И да се целиш в политическото представителство, а удобно да забравяш икономическото, е все едно да се целиш със стрелички не в истинския Веселин Маринов, а в негов потрет. Тоест на него няма да му пука изобщо.

Вече съм убеден и в друго, когато някой някъде ви заговори, че има свят отвъд лявото и дясното, този е десен до умопобъркване. Това е новата идеология на идеализирано политическо пространство, което ще е самоорганизирано само по конкретни каузи и дотам. Но голяма част от политиката всъщност е въпрос на организирано ежедневно действие. Кауза е да помогнеш на някое дете да си събере пари за операция. Тук един протест и акция върши работа. Но политика е ежедневната упорита работа да направиш така, че да няма семейства, които да не могат да си позволят да лекуват децата си.

Точно тези въпроси са премълчани в текста на Прокопиев по толкова чудовищен начин, че измамата веднага си личи.

Днес ни готвят яростен и антисоциален ред, маскиран като промяна на статуквото.

Статуквото трябва да бъде унищожено. Битката срещу олигархията е най-важната днес.

Но не ритнете ли олигархията по топките. Тоест в банковите й сметки, не сте направили нищо. Абсолютно нищо.

Точно обратното. Пропуснете ли топките олигархията прописва

И олигарсите почват да се държат невинно като Чичолина в интервю за списание по католически морал.

Аман вече.