Няма да сляза от влака

В събота, 12 юли, в 10,40 сутринта, се качих от гара Подуяне на влак номер 8601, който пътува към Варна и Бургас (вагоните се разделят на гара Карнобат). Не мога да дам логично, а само емоционално обяснение за това защо се придвижвам с влакове из България. Всички ми казват - "ти си абсолютно ненормален, защо ти е да се блъскаш в тази мизерия, в тези стари вагони, защо не си хванеш автобус и да ти е спокойна душата". Нямам какво да отговоря. Обичам влаковете. От дете обичам влакове и гари. В тях има нещо много уютно и интересно. Заради това не съм склонен да се откажа от пътешествията с БДЖ. Дори напротив - ако автобус и влак тръгват по едно и също време към една и съща дестинация, винаги бих избрал влака. И така в събота се качих на влак 8601, постоях прав известно време, защото композицията беше само от пет вагона и очевидно не беше в състояние да поеме целия наплив от пътници. После си намерих място, трябваше малко да почета, но в крайна сметка жегата, тракането на вагоните и полюшването ме надвиха и задрямах кротко и спокойно. Слязох в Пловдив и сега това, което написах по-горе щеше да бъде една ужасно банална и скучна история, ако час и нещо по-късно, край гара Калояновец, същата композиция не бе дерайлирала с ужасни последствия - един убит (машиниста), 14 ранени и невероятно количество изплашени хора.

Тепърва ще има да се изяснява какво точно е станало в този участък, рехабилитиран наскоро с евросредства. Уви, отговорите за това каква е причината довела до един инцидент понякога се бавят с месеци, дори години. Влакът е навлязъл със скорост от 100 километра в отсечка в която е трябвало да вдига само 40. Машинистът май е дал на помощника си да кара. Да не говорим за най-голямата загадка - как така системите за автоматично спиране не са се задействали и са довели до фаталния край. Но целта на този текст не е да търсим истината за случая, защото на този етап това е невъзможно. Въпреки, че мина близо месец от събитието, до никаква истина не се е стигнало още. 

Случката показва нещо съвсем друго. Тя демонстрира тоталното разпадане на България като държава след изкарването на 24 години в нещо, което демонично бе наречено преход. Защото съдбата на БДЖ днес може да бъде четена като присъда за целия политически елит, който управляваше страната през тези години и вместо да мисли за хората с блеснали от алчност очи всъщност обслужваше корпоративни и сенчести интереси. Днес натрупаните години безхаберие вече убиват хора, а тъжната истина е, че тази вълна от смърт няма да спре, защото нито един от фундаменталните проблеми на прехода не е решен, нито един аспект от живота не е поправен, а това автоматично води до огромно количество гняв и бяс у хората. Наскоро основната пудра на държавата президентът Росен Плевнелиев в свое слово се опита да опише някаква алтернативна реалност. "Ние сме горди с всичко постигнато по време на промените и прехода", прочете от предварително подготвените листчета държавния глава, от чийто самопризнания знаем, че е бил ирландка в предишния си живот. Той обвини българите, че са прекалено самокритични и имали чувство за провал и повтори, че имало прогрес, посоката била правилна, а цивилизационния избор направен. Ех, нека Плевнелиев да отиде да повтори същите тези думи пред хората от БДЖ, пред хората от дерайлиралия влак, пред изплашените деца от Аспарухово, които са били в него. Нека на тях да им обясни колко е тъпо да живеят с усещането за загубена посока и какви лузъри са, че не могат да оценят с аплодисменти и радостни скандирания провалът на политическите елити през всичките тези години.

Заради това въпросът "защо се движиш с влак?" може да получи и антипреходен отговор - защото не искам да позволя някой да унищожи железниците или да ги продаде за безценица в частни ръце. Защото трябва да запазим поне някакъв спомен за това, че железопътната инфраструктура е част от националната сигурност и безобразното отношение към всички хора, които всеотдайно работят за БДЖ и то с терора на ниски заплати и мизерни условия, трябва да бъдат наречени герои.

Първият влак в България се появява още по времето на турското робство. Линията Русе - Варна е открита през 1866 година. През 1874 година англичаните, които са я построили прехвърлят отговорността за нея на прословутия барон Хирш, но очевидно дори в епохата на най-първоначално натрупване на капитала, железниците не са били по силите на един частен предприемач и заради това българската държава става собственик през 1888 година.

Влаковете, нека да припомнят, заемат интересно място в националната култура. Лично Иван Вазов създава и налага думата "влак", която замества френската дума "трен". В един от легендарните разкази на патриарха на нашата литература слепия дядо Йоцо започва да усеща как се променя България именно, когато чува как се строи железопътна линия. Този разказ е едно от най-трогателните неща, които са писани на български език. Ето как дядо Йоцо вижда във въображението си влака: "Само той вече олицетворяваше пред него свободна България; понеже не беше видял железница през живота си, въображението му я рисуваше като един чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и бързина из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България".

Днес това изречение звучи така все едно е било писано за друга страна. Защото БДЖ стана една от системните жертви на политиката на прехода - хронично недофинансирана, източвана от всяка власт и унижавана при всеки пореден кабинет. Нещо повече - постоянните съкращения и ниските доходи напълно демотивираха хората да работят в тази система.  В името на унищожението на БДЖ бяха впрегнати мощни политически сили. За да могат частните превозвачи да натрупат средства и капитали разписанията на железниците бяха тотално орязани, целенасочено бяха променени, за да може пътуванията с автобуси да са по-удобни и никой не поставяше дори и дума за националния интерес. Железопътните превози имат и своята социална функция, но с годините наред бяха спирани влакове, закривани линии и в цели части на България днес може да се стигне само с автобус. И на държавата, по-скоро на така наречената държава, изобщо не й пукаше, защото целта беше да се дадат ресурси на бизнес-кръговете, да се облагодетелстват най-различни фирми. А в това уравнение никой никога не е поставял обикновените хора, техният комфорт, а какво да говорим и за тяхната сигурност. Така се стигна до фаталният 28 февруари 2008 година, когато пожарът във влака София - Кардам уби 9 души, а делото за него след това се проточи с години без да е ясно кой точно поема вината. През 2011 година пък железничарите се вдигнаха масово на стачка, един от малкото случаи в които работници колективно потърсиха своите права от държавата, вбесени от плана за съкращаване на 2 хиляди души от системата на БДЖ. В крайна сметка се стигна до някаква договорка между държавата и синдикатите, но проблемите на БДЖ продължиха да се трупат. Нито лев инвестиция не бе направен в нова техника. По времето на НДСВ бяха купени нови мотриси, но много специалисти в жп-транспорта са убедени, че те въобще не са безопасни за превоз. Другите вагони пък приличат на нещо, което е произведено в 19-ти век. А грижа и превенция липсват, понеже много от персонала беше съкратен и всички вагоно-ремонтни бази бяха приватизирани по времето на транспортния министър Вилхелм Краус, от кабинета на Иван Костов. Което веднага оборва голямата теза, че ако всичко отиде в частни ръце, нещата ще цъфнат и вържат. Между другото Краус е известен и с една култова реплика, която не бива да бъде забрявана никога, защото издава светоусещане, което плаши. Когато журналисти го питаха дали е нормално синът му да има транспортни фирми, той аристократично отговори: "Нормално е синът на обущаря да стане обущар, а синът на транспортния министър да се занимава с транспорт". Значи синовете на бедните винаги ще си останат бедни, но синовете на елита ще разнасята парите на бащите си от урва на урва, от век на век, от транспортна фирма на транспортна фирма.

Железниците бяха тъпкани от държавата-мащеха и на практика в тях се вижда какво е антинационална политика, която изобщо не мисли за хората. Дерайлиралият влак край Калояновец може да бъде разчетен като метафора за всичко, което се случи с нашия живот. В миговете в които политиката полудя, банковите скандали станаха ежедневие, тирадите на Бойко Борисов се завърнаха с размахания пръст и ръмжащия тон, цялата държава заприлича на този изостанал от времето си влак, който вече няма коловоз по който да се движи. Не са виновни жп-работниците - те бяха изоставени в една умишлено унищожавата система, както не са виновни българите, че станаха свидетели на достигането на прехода до неговата задънена улица и излизането му от релсите. В крайна сметка проблемът е в това, че никой никога не е поръчвал такъв живот, както навремето казваха хипитата. Коя посока точно е правилна, както твърди президента, че мнозинството от хората днес просто не могат да я видят, нито да усетят. Хората не живеят по-добре от преди, повечето от тях не знаят къде се намират и какви планове за живота си да направят и всички приличат на пътници от катастрофирал влак, които чакат отнякъде да дойде помощ, но такава на хоризонта не се очертава. Точно обратното - обясняват им, че това е бил верния влак, верния коловоз и въпреки, че пътят очевидно е свършил, пак се намира някой лъжепророк, който с отвратителен глас да твърди, че посоката е вярна. В целия кипяш хаос е ясно едно - някаква промяна трябва да има, защото иначе какъв беше смисълът от всички катастрофи, които преживяхме съвместно като общество. Проблемът е, че тези, които се канят да стават машинисти не само не предлагат нищо ново, но дори ги подозираме, че са ударили по две водки преди да се качат да управляват влака, защото иначе няма как да си обясним, че очите им блестят така алчно.

Ако дядо Йоцо днес беше жив, той щеше да чува в далечината единствено грохотът на дерайлирали влакове и човекът щеше да се чуди - това ли е тази силна и свободна България, която така радостно си е представял в своето въображение. Най-тъжното е това, че преходът успя да убие дори силата на литературата от миналото. 

По-голяма присъда от това, здраве му кажи.