Човек
трябва да е изчел Агата Кристи, да се е натровил до умопомрачение с Реймънд
Чандлър ("20 години съм ченге - дори жена ми вече ме мрази"), да
е попил от Джеймс Хадли Чейс, да е отгръщал Дашиъл Хамет и, ако все още е бил в
състояние, да прелети и над Дан Браун, ако иска да е в състояние да отиграе,
проумее, разбере и разследва най-конспиративният български сюжет във великата
епоха на Второто служебно правителство на Росен Плевнелиев. А този сюжет се
състои във въпроса - в крайна сметка протестът ли е на власт, някаква част от
протеста ли е на власт или протестът стои махмурлийски край някоя канавка и
събира сълзите си в капачка от ракия?
Премиерът
Георги Близнашки в мига на своето политическо коронясване обяви, че протестът
всъщност е на власт. Тази фраза днес тегне като три тона радиоактивно олово,
защото не може да бъде заобиколена, забравена или пък приписана щедро на
митичното задкулисие. "Протестът на власт"?. В определен смисъл това
е така, защото българското общество преживя драматични сътресения през последната
година", това бе фразата на министър-председателя и тя заседна като
бронтозавърски кокал в гърлото на протестърите, защото за първи път от година
насам им се наложи да поемат отговорност за нещо. А се оказа, че отговорността
тежи, особено, когато тя се реализира чрез политическите ядрени бомби като
назначението на фанатичната герберка Красимира Медарова за министър на изборите
(оттеглена набързо в паника) и клоунският призрак от миналото Ваньо Танов,
реализиран пак като шеф на митниците. Половината от крякащите по улиците се
уредиха с постове във временната власт, активни протестъри забравиха тениските
и навлякоха вратовръзките, за да се правят на скучни евроюпита, които говорят
така все едно са сдъвкали седем учебника по семиотика. С пост се уреди дори
Черният шаман проф. Калин Янакиев, станал съветник по религия и образование на
Близнашки.
Но, не,
след всичко това протестът не бил на власт. "Протестът на власт това е
оксиморон", изстена драматично Антоанета Цонева в някакъв постинг.
Другарчетата й по виртуални писъци също не закъсняха. Явлението "Протестна
мрежа" с двата си рога - единият Ивет Добромирова, другият самата
Антоанета Цонева, орева виртуалният орталък, че това за властта била гадна
партенка на олигархията. Да, Виктор Стоянов стана заместник-министър на
културата. Да, Христо Иванов, наричан още Укривача на кинти, стана вицепремиер
и министър на правосъдието, но протестът не е на власт. Протестът не можел да
бъде на власт. Протестът това е бил безкраен женски гняв за счупено токче и следователно
не можел да бъде институционализиран и разглеждан като нещо, което може да
управлява.
Тогава
очаквам от Протестна мрежа остра декларация срещу един от най-скучните
политолози, който се е раждал по земите български напоследък Даниел Смилов,
който в остра и изобличителна статия веднъж завинаги унищожи претенциите за
невинност на протеста. "Коалицията "анти-Протест" се казва
неговата статия, която е като сън след употреба на мескалин, което ми напомня,
че трябва да питам Смилов дали той и ел-президенте нямат един и същи дилър на
щастливи хапчета и да ги обвиня, че задкулисието им диктува да не ми дават
неговия телефон.
Ако
протестът не е власт, ако "протестът е будност", защо му е на някой
да създава коалиция срещу него? Това е въпрос на който отговор не е даден. Но
нека да приемем тезата, че мощните политически партии вкупом са се съюзили
срещу този призрак, който броди от морски бряг на морски бряг. Смилов иронизира
тезата, че правителството било на протеста - само трима души от него били
такива. Йес! Когато същите протестъри говорят за Украйна и за опълчението там е
достатъчно да има само един с руска фамилия и те веднага развиват безкрайни
теории за това как лично Путин му дърпа конците, но когато е за българската
реалност - трима души това са нищо, една нула, никаква работа. Протестът не е
на власт. Как ще е на власт? Премиерът е протестър, но протестът е невинен като
помисъл на гимназистка към нейния млад учител по литература.
Вторият
коварен момент е, и заради това ви препоръчах да четете криминална литература,
е как Смилов свежда целия протест до Протестна мрежа, а ние, които сме следили
процеса знаем, че Протестна мрежа е една миниатюрна и много крякаща част от
протеста, която се задържа над вълните заради външното си финансиране и
солидните траншове. В това, разбира се, няма нищо лошо само, че колчем стане
дума за тия външни кинти протестърите от ПМ реагират така все едно Азис е
пуснал филм на Фелини по случайност - псувни, крясъци, обвинения.
Да обобщим
дотук - те не само са на власт, те не само са клекнали на ГЕРБ, но не
истерясват за парите си. Прекрасна комбинация.
След като
демаскира това, че протестът не е на власт, Смилов прави другия си ход. Сега
нека да изясним - целта на този политически инженер е да спои един красив
Франкенщайн - някакъв коалиционен коктейл от ГЕРБ, Реформаторския блок и
Протестна мрежа, да го подлюти с няколко капки моралистичен абсент, да го
разтърси над огъня на общата опасност и да го поднесе на широката публика в
максимално неотровен вид. Заради това най-много се е спрял на участието на ГЕРБ
в тази коалиция. За целта той е готов да им бутне захарче и набива канчетата на
ПМ, че прекалили с критиките си. Ваньо Танов е невинен. Медарова и тя е
невинна. Президентът? Той е ангел, който в своята небесна чистота просто не е
знаел кого да назначи, а и кадровата му банка от ореолчета очевидно е
пресъхнала тревожно. Заради това Смилов зове - да дадем кредит на доверие на
президента. Точно така - лаборантът иска всички да се доверят на реактива,
който може да спои коалицията и така най-накрая тя да се случи за радост на
всички усвоители на американски кинти.
Истината е
обаче, че протестът (не, всъщност само Протестна мрежа) сама демаскира себе си.
Желанието за невинност винаги изиграва лоша шега, защото политиката, тъжно, не
е невинна работа. Отказът да се поеме отговорност, а същевременно да се допуска
старо чудовище като ГЕРБ да влиза през задните входове във властта, води след
себе си фалитът на моралната мисъл. В Протестна мрежа през тяхното
институционално реализиране просто не остана нищо освен шепа истерични статуси
и някакви платени мохикани като Смилов, които трябва да доказват недоказуемото
и да се правят на клоуни в името на користни цели. Истината е, че с такива
приятели като Смилов на Реформаторския блок просто не му трябват врагове.
Защото в крайна сметка професионалните измамници ще натикат РБ в мъртвата
прегръдка на ГЕРБ, а това ще краят на десницата по начина по който я сънуват
поне една трета от "умните и красивите". Но тогава тези като Смилов ще
пишат статии как свободата сияе и си струвало да бъде платена с цената на три
трупа - този на демокрацията и този на реформаторския блок. А третият труп ще
бъде на протеста, който никога, никога, никога не е бил на власт, нали така?
No comments:
Post a Comment