Нямаше как
да избягам. В рехаво пълният трамвай 22, возещ пътници из мистичните земи на
Подуяне, видях, че е една възрастна жена ме фиксира в поглед и без да съм
телепатичен наследник на Джуна (която последно, някъде четох, се представя вече
асирийска принцеса) разбрах, че разговорът е неизбежен. Жената се приближи до
мене, каза, че ми е чела някои статии и започнахме вечният като света разговор
за това в какви драматично лоши времена живеем. Твърде често ми се случва
напоследък да съм ангажиран в точно такъв тип комуникация, така че едва ли щях
да запомня разговора, ако възрастната жена, след като изреди редица проблеми на
живота (ниската пенсия, терорът на "Топлофикация", внучката в
чужбина, която обаче вместо да учи работи като чистачка в хотел, политическият
хаос) не изрече една реплика, която ме разтревожи със своята философска
дълбочина и се заби като ятаган в мозъчните ми клетки.
Жената ми
каза: "По-добро не е било, а по-лошо
идва!".
Не обърнах
внимание на репликата веднага, но тя ме загложди като малка душевна рана. Едва,
когато слязох от трамвая успях да осмисля дълбочината на тази фраза. Това не е
обикновена констатация, това е присъда, макар и изречена с меланхоличен, а не
прокурорски тон.
"По-добро не е било, а по-лошо
идва!". Тази
реплика е демонстрация на абсолютно катастрофичен живот. И не го казвам
отстранено или с ирония. Това е следа от местопрестъплението на прехода, който
буквално унищожи какъвто й да е смисъл в битието. Заради това няма как да се
отнасям иронично към подобен тип обобщение. Точно обратното - обикновеният
българин съществува в абсолютна политическа шизофрения. Тези, които помнят
знаят кога са живели по-добре, но най-големите глашатаи на новото статукво
постоянно им обясняват, че тогава те са примирали от глад и са се гърчели
недоволно. Подобно усещане е предизвикано от тоталната лъжа в която се налага
да живеем и имитацията на живот. Ние трябва да си измисляме житейските цели
сами, ако искаме да скрием баналният факт, че преходът е една грандиозна
кражба, както на кинти, така и на смисъл. Разрушеният свят на миналото ще бъде
заменен от черния свят на бъдещето. И, както казваше руския поет - има само миг
между миналото и бъдещето и именно той се нарича живот, но този живот е
безцелен, мрачен и беден и следоватално никой не вярва, нито намира смисъл в
него.
Виктор
Ерофеев, вечно недоволен руски интелектуалец, в книгата си "Енциклопедия
на руската душа" нарича подобно светоусещане "философия на
нокаута". Аз обаче категорично не приемам иронията на Ерофеев. В Русия той
може да търси вината в народа, колкото си иска, но българският народ не е
виновник, а жертва на един подменен и ограбен живот. Заради това никой вече не
смее да вярва в нищо. Никой не смее вече да има мечти. А повечето хора карат
живота си в някаква социална кома, защото са свели битието си до елементарно
оцеляване. Вероятно това е причината, когато някой заговори за висши цели,
всички да изключват телевизорите си или ядосано да хвърлят вестниците. В една
вселена в която "по-лошо идва" няма как да изпиташ желание за промяна,
защото промяната със сигурност носи още повече мрак. Това е философия на ужаса,
че утре ще е живее по-зле от днес, защото тези, които твърдят, че глас на
промяната, всъщност обещават още от същото, но се опитват да го захаросат с
клишета, които знаят, че никога няма да бъдат изпълнени. Хората, помислих си
аз, не вярват на нищо, защото просто подсъзнателно знаят, че са в грешния ръкав
на времето, че не живеят живота, който заслужават и, че всичко, което им се
говори са лъжи. Защото красивите приказки не покриват баналната отвратителност
на съществуването в див капитализъм по никакъв начин.
Резултатът
е психологическа катастрофа. Свят, в който никой не чака нищо хубаво. Живот, в
който най-лошото предстои зад следващия ъгъл.
Нямаше
какво да отговоря на жената и просто въздъхнах. Тогава с ужас забелязах, че
целият трамвай постоянно въздиша. Въздишаха всички. Много често.
Въздишката
- единствената форма на протест срещу вселената, която ни е останала.
No comments:
Post a Comment