Убийство чрез ентусиазъм

Преди няколко дни попаднах на невероятна мисъл на румънско-френския философ Емил Чоран. В есето си, в което се е постарал да изследва развитието на реакционната мисъл, той като афоризъм извежда следната сентенция: "Всяка апология е опит за убийство чрез ентусиазъм".
Сетих се за тази мисъл покрай дискусията, която тече в България за ролята на журналистиката, особено след жестокия побой над журналиста Огнян Стефанов. Вчера дори президентът Георги Първанов призова за големи дебати сред самите журналисти за същността на тяхната професия, както и за обвързността с властите или съответно със сивата икономика.
Темата е много голяма и сякаш в последните години по нея умишлено не се говори. Ние като общество допуснахме огромна подмяна. Лесно разрешихме на много поръчкови репортери да се тупат по гърдите и да минават за съвест на нацията, докато всъщност те не са нищо повече от полулакеи на свободна практика, желаещи да служат на който и да е господар. Но апологията, както вече обяснихме, е опит за убийство.
Журналистиката е слуга единствено на обществото. Ето защо е проблематична представата за репортери, които с удоволствие и дори с ентусиазъм предоставят таланта си на властта за еднократна или многократна употреба.
Още по-отвратително е, че наистина част от сивите физиономии в българското общество се опитаха да използват четвъртата власт в своя собствена изгода. Как да разпознаем повечето журналисти, които са в този коловоз? Обикновено не можеш да им затвориш устата от безкрайни обяснения колко свободна е съвестта им. Ето това винаги ме е изумявало в България - най-големите слуги, майсторите на политическите измислици, се правят на най-свободните хора и с удоволствие критикуват останалите, че са слепи, негодни и глупави.
Ужасното в този процес е размиването на стойностите. Вместо информацията продажната журналистика цени компромата. Вместо на анализа, залага на интригата. Вместо коментари пуска клюки. Вместо истини - удари по не една човешка съдба. И това става пред очите на цялото общество. Виждам дори целта на цялото мероприятие. Този бял шум е стратегически прицелен към идеята да отврати от политиката и остатъка от активни хора. Когато обществото не е добре информирано, а е заливано от слухове, преднамерена помия и дори откровени измислици, тези със сивите физиономии и тайните помисли най-добре виреят. От кого зависи това да не се случва? Преди всичко от журналистите.

Войната на фантазиите за БСП

Има различни показатели по които можем да проследим как е протичала българската история. И особено историята на прехода. Колко сме обеднели? Колко сме се развили? Какво спечелихме? Какво загубихме? Къде се променихме? Къде останахме същите?
Това са глобални въпроси, но понякога дяволът се крие в подробностите, нали така твърдяха древните. Така например спокойно можем да напишем историята на прехода използвайки за основа статиите, в които се е предричало разцепването на БСП. Всеки съвременик на промените няма как да забрави безкрайните приказки, че това рано или късно ще се случи, но и досега така черна по нострадамуски прогноза не се е случила за ужас на своите автори.
С идеята, че БСП ще се разцепи обаче е като с мистичната литература. Това, че предсказаното се оказва измислица само убеждава авторите на хипотезата, че няма начин теорията им да не е вярна. Понякога тези анализатори сменят терминологията, поръсват я с постмодерна словесност, но същността на анализа им винаги опира до тази екстравагантна теория.
Последна глава в дългата традиция на анализаторите записа вчера социологът Антони Гълъбов. Нека да преразкажем част от разсъжденията му.
Гълъбов се вписва в школата на тези, които вече се срамуват от думата разцепление, защото са го предричали не един и два пъти и сега вече говори за "пренареждане". Естествено почитателят на социологическата фантастика не се задоволява с толкова скромно посочване. Напротив - той открива корените на това пренареждане далеч назад в историята на БСП и дори започва да подозира "фамилни обвързаности" в течащите процеси. Този извод кара Гълъбов в коментарно кресчендо да заяви, че било крайно време българското общество да спре да се занимава с вътрешните проблеми на БСП, които се превръщали в държавен дефицит. Естествено след всичко изброено, социологът не пропуска да каже, че в социалистическата партия имало няколко крила, които трудно се дишали и между тях имало напрежение.
Прекрасна теория. И естествено, най-вероятно, тя ще се окаже абсолютно невярна. В България това e проблемът (нека да го наречем културно-политическа трагедия) красивите и подредени теории, неизменно рухват под напора на действителността. Така ще се случи и с този фентъзи свят, който Гълъбов се е постарал да изгради пред очите на всички ни.
От 18 години ми прави впечатление, че теориите, които част от анализаторите системно пускат за БСП страдат от лабораторност. Тоест направени са от човек, който се информира за партийният живот единствено от страниците на вестниците и няма представа дори за вътрешнопартийните механизми на БСП. А това да анализираш по статии във вестниците е все едно хирург да оперира като не гледа пациента си, а неговото отражение в огледало.
Не че БСП няма проблеми, но при всички случаи те са от доста по-различно естество от посочените от социолога. Всъщност и на него не му е лесно. Българските анализатори не могат да сътворят нормално дори и една книга, защото всичко, което напишат само след два месеца се оказва нереално и неистинско. Ако живеехме в социологически подреден свят, сигурно БСП отдавна нямаше да я има, а на нейно място вероятно щяха да са се пръкнали окол 169 партии (това е доста занижен брой на всички пъти, в които някой е предричал на БСП разцепление).
Синдромът на "гледащите единствено в огледало" не е само в социологията. Понякога той се прехвърля и към журналистиката, която по подобен начин обича да гради теории, без да се интересува от тяхната правдина, а единствено от ефектното звучене. Американците имат един доста цинично-експресивен израз - "when the shit hit the fan", което преведено ще рече "когато лайното удари вентилатора". Те го използват в смисъл, че е станало голямо мазало, бъркотия и хаос.
България е държава от типа "when the shit hit the fan". Ако се замислим през последните 18 години колко гражданска енергия е отишла нахалос във всекидневни скандали, компромати и интриги, сигурно ще е потресаващо. Всички тези анализи и аналзчета се навързват точно в тази предълга редица от нереализирани фантазии, които обаче са били споделени, защото са звучали вдъхновяващо в главите на своите автори.
Часът е неизвестен, смъртта е неизбежна, гласеше една древна латинска пословица. В нея можем да видим някакво минимално оправдание за всички измислици на които сме били свидетели през годините. Особено тези за БСП. При партиите, особено левите такива смъртта, разцеплението или каквото й да е там са условни понятия. Зад БСП като формация освен партийни механизми стоят и политически идеи. Хора като Гълъбов се опитват да минават в анализите си, правейки се, че такива не съществуват. И това е забавно, защото ни дава възможност да сме свидетели на фантазия, която никога няма да си даде сметка, че вече няма никой, ама абсоюлтно никой да вярва на това, което тя говори.

Господарят на Конспирацията!

(почти истинска случка)

Не знам как беше влязъл в редакцията. Просто усетих присъствие край бюрото си, чух деликатно покашляне, обърнах глава и го видях – странен и кротък дядка, който държеше купчина листове, омачкани от стоене по разни папки и чанти.
- Трябва да ви кажа нещо – погледна ме умолително стареца.
Стана ми лошо. Не че работех нещо, но просто търсех начини да надхитря редакционният супервайзър и най-накрая да успея да си изтегля филма “Horny brazilian chicks 12”. Очевидно всичките ми усилия отиваха по дяволите. Въздъхнах и се обърнах към стареца.
- Кажете! – с полуотчаян глас го подканих аз.
Старецът си придърпа стол и седна. Стана ми още по-лошо. Усетих, че поне два часа разговор не ми мърдат.
- Преходът у нас е гениален план на ЦРУ – започна историята си старецът и мъдро примигна с очи. Стори ми се, че в зениците му пробягвят демонични светлини.
- На ЦРУ? – удивено възклихнах аз.
- Именно – съгласи се събеседникът ми. – Аз всичко съм го доказал в тази статия.
Дядката размаха листовете в ръката си, които бях с дебелината на роман от Сандра Браун.
- Вие си нямате представа. Това е замислено още през 50-те години. Тогавашният шеф на ЦРУ Алън Дълес казва, че те ще развращават младите поколения, ще пускат порнография на пазара, ще ги учат, че нациите нищо не означават, ще ги деморализират, ще пускат дрога и най-накрая – държави няма да останат и САЩ ще бъдат световен доминион. Виждате ли колко демонични са тези хора...
Старецът пак размаха листовете и започна да ги прелиства с показалецът си, който завършваше с поизкривен и дълъг нокът.
- Ние трябва да кажем истината на хората. Това, което те преживяват е замислено от американците. Представям си го като заглавие под главата на вестника. Така ще предизвикаме внимание. Трябва да разтърсим и събудим хората – разпали се дядката.
- Ама... – опитах се да го прекъсна аз, но вече беше невъзможно.
- Няма ама! Вие не разбирате – ЦРУ са тук и ни прецакват живота. Не можаха да понесат развитието на нашата държава и ни заляха с порнография и наркотици. Сложиха ни министър-председатели, натикаха ни техни хора в парламента, а и навсякъде се говори английски. Дали това е случайно?! – драматично ме запита стареца.
- Не знам. – Това беше единственото, което успях да отговоря.
Старецът май дори и това не очакваше.
- Естествено, че не е случайно. Английски! Пфу! Това дори не е език. Нарочно ни карат да го говорим. Така ни командват по-добре. Няма да се учудя, ако това се окаже изкуствен език, за да могат да програмират мозъците на хората по-лесно. Защо не ни пускат руски филми, а само английски. Щото искат да ни промият мозъците и да се водим само по свирката на ЦРУ... Ама аз и това съм го описал в статията.
- Ами оставете ми тези листове, пък ще видим какво ще направим – опитах се да приложа своята exit-strategy аз.
Дядката обаче май беше врял и кипял в тези псевдопсихологически тактики, защото изобщо не се подаде.
- Не, не, не, не, не. Аз трябва да ви дам някои допълнителни пояснения. Това, което ЦРУ нарича демокрация и което ни прилагат тука, също е измама. Описал съм го на 9-та страница от статията. Каква демокрация бе, аланкоолу?! Тези идват тук като извънземни, за да ни изсмучат държавата, за да ни вземат парите, за да ни окрадат предприятията и да покварят младежта.
- Да покварят? – отчаяно преглътнах аз.
- Да, да, да, да, да, да покварят. Тези дивашки звуци дето ги слушат младите. Това музика ли е? Нарочно е измислена такава. Клати глава и не мисли. А през това време агентите на ЦРУ се ширят тука в луксозни палати и ни дрънкат за демокрация. Каква демокрация бе, аланкоолу?! – презрително изпуфтя старецът, бръкна в чантата си и извади нов комплект листове.
Погледна ме мъдро отново, вдигна пръст и каза:
- Това пък съм го описал във втората статия. Мисля, че нейното място също е под главата на вестника с голям шрифт, белким събудим тия българи, дето спят мъртвешки сън....

Точно тогава разговорът ни спря. Старецът обърна внимание на екрана на компютъра ми. Аз също извъртях глава натам. На екрана се мъдреше витиеватата обложка на филма “Horny brazilian chicks 12”. Тя беше много поетична. Гола бразилска мулатка гледаше страстно към едно безумно синьо море и странно защо обливаше смуглото си тяло с бутилка френско шампанско.
Старецът гледаше потресен няколко секунди. После ми хвърли убийствен поглед. Без да каже нито дума си събра листата с треперещи ръце, набързо ги набута в чантата, отново ме изгледа гадно и с нервна крачка излезе от нюзрума. По някакъв странен начин разбрах, че с него няма да останем приятели...

Никога не съм си теглил филм с по-голямо удоволствие, отколкото “Horny brazilian chicks 12”. 
Да живее ЦРУ!!!!

Брюксел - градът от съня

Брюксел малко прилича на сън. Още от летището докато автобусът се движи по идеален път, покрай едни подредени и китни къщи, човекът нагълтан с балкански въздух не може да не се обърка. Всичко е толкова подредено и чисто, че веднага всява чувството за нереалност. Белгия е малка и спретната държава. Понякога дори не можеш да я вземеш на сериозно. Всичко в Белгия се намира наблизо. Цялата държава напомня на град поставен в стъклена топка, която някое палаво гигантче пази на своята детска полица. Чудно ми е дори как пилотите успяват да кацнат в Белгия, та ако само за малко се разсеят, самолетът просто ще прелети над държавата без да я забележи.

Типична белгийска уличка

Аз съм от късметлиите. В последните 2 години сигурно ми се натрупаха вече 6 или 7 посещения в Брюксел. Всеки път градът ме удивлява с нещо ново. Първият път бях възхитен от уникалното съчетание между стара и нова архитектура. Брюксел - това са два града. Единият запазил още бароковата си същност от 17 век - тесни къщички налепени една до друга все едно им е студено, готически орнаментирани катедрали, смазващи с великолепие и мащаб, тесни улички носещи още духа на миналото. Другият град това са - стъклените небостъргачи, модерните офис-билдинги, парковете родени от някоя развинтена фантазия, макдоналдсите, дюнерджийниците (Брюксел е пълен с араби) и модерните магазини. Всъщност като се замисля Брюксел е точно това, което съм очаквал от него.

Ново и старо съжителстват в хармония

Един невероятен град, пълен с доста студени хора. Валонците и фламандците (напоследък те не се понасят) са дръпнати и некомуникативни хора. Или вероятно това е балканското ми разбиране. Но пък точно като българин не мога и да не забележа друго - белгийците знаят как да са щастливи и да се забавляват. Когато са щастливи не им пука дори, че са насред площад, сядат върху него и си личи, че света изчезва за тях. Завиждам им за това светоусещане. Ние все пак сме в България. Тук когато щастието почука на вратата, българите искат от него редовна виза, четири разрешителни от карммичните енергии, подпечатана заповед от небето, че щастие е възможно, протоколи от поне четири министерства, ДНК-тест и указ на президента, за да го допуснат до себе си. А дори и тогава - просто го гонят, защото "много щастие не било на щастие"... Както и да е. Брюксел поставя темата за щастието съвсем неусетно пред теб. Там се чувствам прекрасно. Не познавам хората, но не ми пука. В Брюксел има магия.

Наричам я "Магията на шоколадовите магазинчета"

В центъра на града е пълно с магазини за шоколад. Минаваш централния площад Гранд Плаз и попадаш в рая на бонбоните. Забравете Швейцария, Белгия е страната на шоколада. Още щом мирисът на какао се промъкне крадешком към теб, ти завинаги се попаднал в плен на магията. Ако незапознатият влезе в едно магазинче направо ще остане като гръмнат. Ръчните бонбони са великолепни и ги има във всякакви видове - с кокос, с ягоди, с ванилия, с още по-черен шоколад, с някакъв великолепен белгийски крем, с мента и не знам с какво още. Всеки път стоя като замаяно дете в такива магазини. Фонтаните от шоколад допълнително придават преказен вид на обстановката. Казах ви в началото - Брюксел прилича на сън от който не искаш да се будиш.

Шоколадов фонтан

Малко след Гранд Плаз е пикаещото момченце, което местните умалително наричат "Манекен пис". Забавно е. Особено това как му се кефят японците. Брюксел знае как да подхранва фантазиите на чужденците. За това помагат старите къщи и духът на онзи древен Брюксел с толкова много история, че трябва да имаш докторска титла, за да я знаеш цялата.

Пикаещото момченце

Аз запомних само един факт. В съседство с кметството на града (една орнаментирана барокова сграда, строена още през 15 век) се намира къщата, в която Маркс и Енгелс пишат "Комунистическия манифест", а по-късно е създадена и Белгийската социалистическа партия. Табела на стената увековечава този факт.

Предният път като бях в Белгия имах редкия шанс да се запозная с кмета на Брюксел - социалистът Фреди Тилеманс. Класически възпълен белгиец, който не спираше да се смее и да говори гръмогласно. Когато ни представяха преводачката му обясни, че съм от ляв вестник. Това много го изкефи. Започна да ме тупа по гърба и да боботи на нещо, което малко приличаше да френски, но дори и аз, който не го разбирам, схванах, че това е някакъв див диалект. След като преводачката преодоля културния шок ми преведе думите му. Те бяха горе-долу следните: "Не знам защо, но медиите не ни обичат нас социалистите. По време на предизборни кампании се дразнят, че сме идеалисти. После като управляваме ни критикуват, че сме забравили идеализма си. Няма оправия".

Тилеманс е много прав.

И аз се увековечих пред кметството

Пътят ми в столицата на Белгия обаче мина и през новите архитектурни чудеса. Европейският парламент. Това всъщност не е една сграда, а е комплекс от поне пет свързани с една друга.

Европейският парламент - синята сграда приличаща на звездолет

Сам по себе си сградата на парламента е един град в града - самодостатъчен комплекс в който има книжарници, кафенета, фризьорски салон, фитнес зала, ресторант и други. Самата сграда е конструкция от стъкло и желязо в модернистична форма. Нещо като модерен политически лабиринт. В единия коридор се натъкваш на социалисти от цяла Европа, в другия десни депутати пият кафе, в третия коридор ученици от Дания възхитено въздишат пред големината на някоя зала, а учителката им на техния странен език говори нещо, да се надяваме, че им говори за Европа и света. Брюксел е средище на цифром и словом - пет парламента. Столицата на Белгия (страна, която вероятно правилно нарича самата себе си "Сърцето на Европа) е дом за - Европейския парламент, парламента на Брюксел, Фламандския парламент, парламента на френскоезичната общност и самия парламент на Белгия. Освен това в града е седалището на Европейската комисия, главната квартира на НАТО и много други институции. Това не променя факта, че градът прилича на сън. Дори бюрокрацията не е способна да се саморазправи с мечтателите.

Брюкселски парк

Още един фонтан

Другите небостъргачи също придават ексцентричен вид на града. Вълшебно е. И преди да ви кажа довиждане в този пътеводител, нека да споделим няколко думи за бирата. Някой ми каза, че Белгия произвежда над 500 вида бира. Може и да е вярно. Магазините приличат на музей на бирата - всякакви шишета и форми. Всякакви вкусове. По дяволите, белгийците са произвели бира с вкус на вишни, на портокал, на какво ли не...

Типична белгийска фасада

Преди два дни когато отново стъпих на летището в Брюксел имах чувството, че се завръщам. Заради това винаги ще харесвам тази малка и странна Белгия. Валеше дъжд, градът изглеждаше мъглив, ама не ми пукаше особено. Сънищата ни за градовете трябва да бъдат уважавани.

Септември наистина може да бъде май!

Българската история е едно от най-ужасяващите неща в света. Звучи гадно да го казвам ден след като страната ми отпразнува един век независимост. Обаче е така.
Забележете - пролятата кръв в нашата история никога не се забравя. Там, където е имало погром и до днес стоят раните. В наши дни ги замаскираме със злостно говорене, политическо противопоставяне, но ако се вгледаме дълбоко ще видим, че това са същите онези рани нанесени от историята, които под тоновете изсипани думи продължават да кървят.

Гражданската война в България започва през 1918 година и оттогава под различни форми никога не е спирала. Оценката ми не е много крайна. През 1918 година българските войници на фронта в един момент разбират (а това е върховното политическо осъзнаване и просветление), че техният враг не е там в отсрещните окопи, а е онази гадна и смазваща с арогантността си тяхна държава, която ги е пратила да гинат като мухи на фронта. Спомнете си онази песен - "Велик е нашият войник". Звучи много готино. Вторият ред на песента обаче е - "измокрен, гладен, уморен".
Това е тъжната истина за величието на българския войник - той е велик въпреки своята държава.
Тогава онези измокрени и гладни войници обръщат оръжията си към разкапания режим на Фердинанд и тръгват отчаяно към София. Тези българи са изколени почти до крак при Владая и то от други българи - богатите юнкери, които никога не са били измокрени и гладни.

Септемврийското въстание се вписва точно в тази гражданска война. Днес когато ни се говори за него като за някакъв метеж инспириран от Коминтерна не само е смешно, тъжно е. Защото говорещите така пропускат един много простичък факт - на 9 юни 1923 г. на власт с жестоко кръвопролитие се изкачва една от най-зловещите, тъмни и сатанински фигури в нашата история. Човек на който народът е прикачил категоричният прякор - Кръволока. Става дума за класическия български звяр Александър Цанков. Човек, когото история заслужено е презряла.

Има и още нещо. Самото Септемврийско въстание не избухва организирано, а стихийно. Това говори за гняв, говори за социално недоволство в неудържим мащаб. Дори самата БКП в годините след 1944 година не обича да се набляга на стихийността, защото на практика би означавало, че партията не си е свършила добре организационната работа. Но днес това може само да ни покаже, че бунтът не е предизвикан от пропаганда или внушения, а от недоволство в огромни размери. Ненапразно Гео Милев сравнява разбунтувалите се хора с "отприщено стадо от слепи животни безброй". Хората просто не са искали да търпят...


Септември 1923 година е от най-вълнуващите мигове в българската история. Защото това е исторически миг с висота. Историята ни не е пълна с мигове в които хората се вдигат, за да защитават идеалите си. За да не позволят на човек с прякор Кръволока да удави България в маниакалната си жажда за кръв. Какво говорим изобщо? Непризнаването на Септемврийското въстание може да идва единствено от потомците на палачите, от онези, по чието ръце никога няма да засъхне невинната кръв.


В крайна сметка обаче недобре подготвените въстаници биват смазани. И тогава правителствените войски, шпицкомандите и чети с бандити от ВМРО извършват най-голямото зверство срещу своя собствен народ. Подред са избивани участници във въстанието, комунисти, земеделци, дори и хора, които са стоели настрани от бунта. По цели нощи размирните села са били огласяни от виковете на измъчваните и убивани хора. Жертвите са много, въпреки че и до днес се спори за точната цифра. Този спор обаче е циничен, защото не цифрата, а насилието има значение.
Хората с очите си виждат как тяхната собствена държава започва да ги избива, как хората, които трябва да се грижат за благоденствието се опиват от насилието и запращат страната в ужаса на репресиите.

Днес казват, че насилие нямало. Това е брутална лъжа. Едни от най-великите литературни моменти в българската история са създадени заради Септемврийското въстание.
Най-модернистичната фигура в българската литература Гео Милев създава болезнената и острополитическа поема "Септември". Тя е велика. В нея можем да видим като Гео отчаяно захвърля позата на модернист, за да изживее през нейните редове нечуваното страдание на хората.
Финалът на поемата със запомнящата се фраза "септември ще бъде май" е една невероятна по размерите си надежда, че след целия изживян ужас, човешкият живот все пак ще може да влезе в състояние на неудържим възход. Във вечната пролет.

Цяло едно поколение поети и писатели, зашеметени от погрома, създават едни от най-трогателните и до днес български стихове и разкази.
Никола Фурнаджиев в стихосбирката си "Пролетен вятър" описва разхвърчалият се на парчета свят на България след преживения кошмар. В най-запомнящото се стихотворение от нея "Сватба" въстанието е сравнено с венчавката на един млад мъж, когато заедно с него празнуват умрелите му прародители, цялата природа и вселена.
Вселената се е разпаднала след пролятата кръв и преживеният ужас и само възторгът от сватбата (въстанието) може да събере отново света в едно.
Елегичният Асен Разцветников създаде най-тъжните си и разтърсващи свои стихове именно след въстанието, в стихосбирката си "Жертвени клади". Никога няма да забравя една негова фраза. След погромът той описва една сякаш безлюдна страна в която хора не са останали, а из полетата само "луди вещици сноват". Помнете тези думи!
Дори писател от по-старото поколение като Антон Страшимиров не издържа на всичко видяно и написва великия си роман "Хоро" с потресаващата картина на палачите, които карат близките на загиналите да танцуват хоро до труповете им.


След Първата световна война цяла Европа е в идеологически колапс. Хуманистичните идеали на 19 век са останали в миналото като ненужни дрехи захвърлени в гардероба. Още тогава хората на Стария континент си задават въпроса - как е възможно след целия преживян ужас отново да бъдем същите, как е възможно след пролятата кръв отново да отворим очи и да бъдем добри, как сред милионите гробища отново да търсим щастието?
Отговори на тези въпроси няма.


Отговори няма, защото след пролятата кръв ние отдавна вече не сме същите. Това важи е за великото Септемврийско въстание. През 1923 г. обикновените българи бяха предадени от собствената си държава и бяха колени от нея.

Аз нямам намерение да забравям това.

Някой трябва да си спомня за гробовете и за жертвите. Някой трябва да помни кръвта попила в тази земя. Някой трябва да си спомня за онзи велик свещеник - поп Андрей. Представете си колко е трудно за няколко мига да преоцениш себе си, да разбереш, че си живял в заблуда и да отвориш очи за новия си живот...

Сигурен съм обаче в едно. Ако ад има, той е създаден точно за хора като Кръволока. Опиянявам се от мисълта, че цяла вечност и малко отгоре този психопат ще бъде измъчван в котлите и преследван от писъците на неговите жертви.

Септември може да бъде май!

Суматоха и пиене в Пернишко

1. Добре дошли в Пернишко – раят на трезвеността в България

По стечение на обстоятелствата и на милостивата съдба, аз, заедно с двама приятели, които носят интернет имената Фукара и Пандолини се отзовах на ловджийски събор този уикенд. Невероятната проява бе организирана в с. Дивля. Освен с уникалното си име, селото е известно с това, че там десетина години е творил Владимир Димитров – Майстора, а местните общо-взето не пропускат да напомнят често този факт. До с. Дивля от Перник благодарение на др. Пандолини минахме през невероятни места и села, които те зашеметяват с дива прелест. Селата в Пернишко имат запуснат вид, в тях почти няма хора, но са невероятно красиви и са запазили своя дух. Преди Дивля, се отбихме и в култовото Ковачевци, родното място на Георги Димитров и така аз успях да сложа една чавка в моя списък: “Един милиард неща, които трябва да свършиш, преди да разбереш, че си вечен”. Пътят беше дълъг и го финиширахме в Дивля.
Представете си невероятна картина. Една огромна поляна с изидгнати навеси под които са наредени маси. Четири котела с курбан къкрят на огъня. Една сцена на която загрява оркестър, а над сцената надпис “111 години Ловно-рибарско дружество – Радомир”. Щом в Радомир има Ловно-рибарско дружество от 111 години, то ловът и комунизмът в България са почти връстници, не че между двете има някаква връзка.

И понеже Перник е известен с това, че никой не пие, по масите стояха ловци, които на по чаша лимонада обсъждаха световната политика, икономическият крах на Уолстрийт и последната книга на Паулу Куелю....
Хаха, надявам, се, че дори и най-наивните от вас не са се хванали на тази нелепа шега. В Пернишко се пие. Сериозно се пие и да се надяваме, че в следващите редове ще ви дам добра представа за мащаба на явлението. В с. Дивля определено не тачат трезвениците. Небето беше намръщено, а вятърът упорит и гаден. Но нали не си мислите, че нещо толкова дребно като гаден вятър и облачно небе, ще откажат един ловджия от курбан и пиене. Ако го смятате, значи никога не сте виждали ловджия на живо. А за какво си говорят ловците вероятно всички наистина знаете.

2. Ловците на пернишките села

Първото нещо, което поразява на събора са лицата на ловджиите. Едно с едно те не си приличат. Всеки от тях е блъскан от живота и романът за това е изписан на лицето му. Хора от селата със солидна биография. Това са ловците от Пернишко – земни и открити хора, които псуват като поети. Псувните идват неочаквано, дълги са и не могат да не развълнуват човека, към който са насочени.
Аз, Фукарата и Пандолини седнахме на една маса с дружинката от с. Еловдол и сега ще се опитам да представя част от образите.
Първи се запознавам с най-стария ловец – 80 годишният Сава. Сава е болен комунист, ходи с бастун, но не пропуска лов. Не пропуска и да участва в пиенето. Пие доста и не му личи. Невероятен старец, който веднага се заговори с мен.
- Аз съм най-стария ловец тук – похвали се той.
- Нй-старият, но най-добрия – опитах се да го изчеткам аз.
Сава скромно примигна с очи.
- Така е. – съгласи се с оценката ми стареца и започна да ми разказва как с един патрон е успял веднъж да убие две сърни. Погледът му блесна докато говори.
- Ама кои сърни бе, Сава, да не би от тези препарираните! – почнаха да го бъзикат неговите колеги по лов. Старецът с достойнство не им обърна внимание.

Всеки от ловците има своя история. Тези от Пернишко имат да разказват много истории с президента Първанов. Нали са земляци. Чух поне няколко истории за това как държавният глава си е говорил с ловците. Ако някой не повярва, веднага се вадят снимки, за да удостоверят близкият контакт с президента. На снимките се виждат боен отряд от авджии, които усвихнати са се снимали с техния земляк.
На масата срещу мен пък стоеше чичото на Георги Първанов, братът на майка му, на когото всички викаха Гошо Циганина. Гошо Циганина се оказа умен човек, проницателен наблюдател на масата, защото винаги усещаше къде салатите свършват и вадеше огромни домати да допълва чиниите. Същият магьосник извади отнякъде и жълти домати, за да опитат представителите на медиите, какво е вкусотия. Вкусотия беше.
Ловците наоколо често подпитваха чичото на Първанов:
- Абе, Гошо, кога ще поканим президента да ловува с нас.
Отговорът неизменно беше:
- Никога. Охраната му ще ни изгони целия дивеч. Като му свърши мандата, тогава ще го каним.
Ами какво да кажа за друг един ловджия – Явор. Доста подпийнал, докато ни караше от Дивля към Еловдол (защо изобщо се съгласих да се кача в кола с подпийнал шофьор дори и за разстояние от 15 км. е съвсем друга история, която ще разкажа, когато ме пуснат от психиатрията ). Та същият докато ни караше по пътя не спря да говори за катастрофи и кървища по пътищата, по едно време дори спря колата, за да покаже 30 метровата пропаст в която се е преобърнал с кола, която е карал със 130 км. в час. Абе, натрупах истории, да ви кажа.
И последна история. На събора един от ловците започна да ми разказва най-различни неща за седящите по масата.

- Виждаш ли го този – попита ме той и ми посочи своя приятел. – Като е трезвен е голям ловец, ама трезвен не сме го виждали.
Това добре обобщава общото настроение.

3. “Сълзата на перничанката”. Кой точно черпи?

В Пернишко – този рай на трезвеността, се жули яко. На събора имаше сигурно около триста души. Убеден съм, че тези триста души изпиха около един тон ракия. Всеки от ловците се бе подготвил предварително с по три или четири бутилки домашна ракия. Перничани може да се всичко друго, но не са стиснати. Обичат да черпят. Още щом седнах на масата пред мен се появи чаша, а човекът до мен, който не познавах ми сипваше ракия с думите – “Тази е от Ковачевци, много е добра”. Няма да си кривя душата – добра беше.
Не бях отпил и две глътки обаче, когато човекът отсреща презрително изсумтя, че ковачевската ракия нищо не струва, но ми каза, че има домашна от Трекляно, която е истински елексир. Без да изчака дори коментарът ми, той ми наля солидна част от ракията. Отпих леко, за да видя какви толкова са пък вкусовите качества на това питие. Съседът ми отляво обаче категорично не се съгласи с оценката за ракията от Трекляно, защото бил убеден, че неговата е възможно най-добрата и ми наля още, за да потвърдя правотата му. Неговият приятел обаче изсумтя след като видя каква ракия ми се сипва и иронично подметна, че това не било точно ракия, а нещо като лекичък гроздов сок, който бил подходящ за утрешна закуска, но не и за велик събор на ловците от Пернишко. Ироникът на своя страна извади тумбесто шише, разклати го като алхимик и пак без да ме пита наля солидна доза в чашата ми.
В един момент в моята чаша вероятно имаше 8 вида ракии. Смъртоносен коктейл, на който трябва да се измисли име. Нещо като “Пернишка разходка в ада” или “Спиртен взрив. В чест на великият руски писател Венидикт Ерофеев, който навремето сътвори уникалният коктейл “Сълзата на комсомолката” (в него, ако не се лъжа се поставяха половин бира, голяма водка и няколко капки лакочистител), нека кръстим уникалната комбинация, която трябваше да пия – “Сълзата на перничанката”.
Опитвах от тази ракия, опитвах от онази, замезвах с кебапчета и ядох от онзи отдавна изчезнал селски хляб, който можеш до го ядеш до припадък, защото е толкова вкусен и ароматен. След всичките ми дегустации обаче шефът на ловната дружинка от Еловдол Огнян, реши да покаже, че нито една друга ракия не струва, освен президентската (тоест правената в с. Косача. За несведущите Първанов е от с. Косача, а е роден в близкото село Сирищник, защото там е имало родилен дом – и аз не го знаех, обясниха ми го). Ракията от Косача миришеше добре, но щом я отпих щях да умра. Имах чувството, че пия запален петрол. Глътката мина през гърлото ми като лава. Тялото реагира интересно на такъв експеримент. Вътрешностите се сгърчват, защото мислят, че умират, но после идва по-страшното – смърт няма, а само нещо като възпламенено ракетно гориво, което си прави купон в тялото ти.
Тайно излях ракията от Косача зад мен и сега съм почти сигурен, че на това място трева отнова няма да никне. Само за протокола – шефът на ловната дружинка от Еловдол си пиеше само от тази ракия и определено й се кефеше.
После обаче забравих за ракията, защото донесоха курбана. Опитах първата лъжица от чорбата и се изпълних с пролетарска гордост. Колкото й да е богат американския президент, никога, ама никога няма да може да яде такъв божествен курбан. Шибаняка Бил Гейтс може да има милиарди, ама аз ядох божествен курбан, а той не. Уравнението е в моя полза.

4. За истинската природа на “живия педераст”
(препоръчва се на лица под 18 години да не четат тази част)

Който и да е текст за Пернишко, никога няма да бъде пълен, ако не обърнем внимание на вулгарната словесност на този регион. Аз открих философска задълбоченост в нея.
Най-често повтаряната шега сред ловците беше до посочат някой от своите колеги и да кажат на друг – “Ти, жив педераст виждал ли си?”
Първият път пропуснах тази фраза край ушите си. Но като я чух няколко пъти, проумях дълбочината й. Обърнете внимание – в тази фраза се говори за живия педераст като за някаква върховна екзотика. Значи според перничани истинското състояние на педераста е смъртта.
Живият педераст, и заради това вниманието се фокусира върху думата “жив”, е екзотичен в този край като маймуна с елече, която бие барабан. В психиката на перничанина значи педерастът трябва да е мъртъв, за да не е екзотичен.
Какво ни говори това? В своето естествено и първично състояние всъщност пролетариатът е убедително хетеросексуален, откъдето се появява и култовата фраза – “Жив педераст виждал ли си?”. Живият педераст, в пернишката философска школа, противоречи на изначалното състояние на вселената и я разваля. В Пернишко може да са цинични, първични и опростачени, ама не са педерасти – така можем да обобщим културният и политически протест на тази фраза. Цивилизацията ни натресе гейовете като феномен, но цяло Пернишко не иска да го приеме. Хубаво е в “Джемини” да го знаят.

5. Гмуркане в сръбската музика

Ракия, курбан, ловджии. Нали се сещате, че нито един от елементите не предполага друга музика освен сръбска. Специален гост на празника беше акордионистът на известният певец Мухарем Сербезов. Музиканът, чието име, така и не научих прояви такава завидна виртуозност с акордеона, че кракът ми просто не престана да отброява неравноделните тактове. Невероятен талант.
За първи път обаче се заслушах в текстовете, които ни предлага сръбската музика. О боже мой, цял нов свят.
По памет цитирам един куплет:

“А я сум руйно вино пио,
со друга на сречу био,
а ти си ме чекала”

В превод това ще рече – “пих руйно вино, с друга бях на среша, а ти ме чакаше”. Къде се раждат толкова разбиращи жени бе? Пратете една насам. Ето това е моето питане.
Или пък фраза от друга песен – “Кафана е тужна моя судбина” (кръчмата е моя тъжна съдба). Всъщност едва ли наистина има по-подходяща музика от тази за събор. Пернишките ловци и се кефят. Припявят. Някои дори станаха да танцуват. А певецът пееше – “Я сум сам с чашу ракию”
Пуцай куме!

6. РЕД-джипът на Пандолини

И най-накрая не можем да не разкажем за РЕД-джипа на Пандолини. Това е една мощна УАЗ-ка, която нейният собственик е боядисал в камуфлажно зелено, а след това я е налепил със стикери РЕД. Мощната руска машина се оказа най-проходимото авточудовище, което съм виждал. Другарят Пандолини реши да ни разведе с нея из околните на Еловдол баири, за да покаже истинските й възможности. А те са феноменални. Този РЕД-джип друса все едно си в космически кораб, който навлиза в земната атмосфера. Тъкмо си казваш, че ето този баир няма да го изкачи и Пандолини прави някаква магия с лостовете, руската машина изръмжама и изкатерва върха. “Това е руска работа. Руснаците са ги правили тези джипове, за да не строят пътища”, като експерт обяснява Пандолини.
След адско друсане, след като минахме и през храсти и през баири се отзовахме на един връх. В далечината се виждаше мъгла, която пълзеше по околните баири. Все едно облаците се качваха по планините.
Като се обърнеш към София, можеше да се види Копитото. Като се обърнеш на другата страна – виждаш Сърбия. Имаше вятър, но не беше студен. Тази част на България се бе ширнала пред мен като на длан и беше толкова красиво, че ми трябваше много време да си събера мислите, както и да спра налудничавото си желание да скоча във въздуха с тайната надежда мъглата да се окаже като пухен дюшек, който да спре моя полет.
Хората са крехки същества и трудно понасят красотата. А на този баир и в Пернишко тя беше толкова много. Думите са доста безсилни, за да я изразят. Ще трябва да ми повярвате. Беше страхотно.
Нямам какво повече да добавя, освен да перефразирам едно изречение на Кърт Вонегът за самия себе си в мига в който стоях пред тази красота – О, щастливи времена, о, блажен Александър Симов!

Добре дошли в черната дупка!

(кратко есе за това колко е готино да си жив!)

Някъде между втората и третата бира осъзнах, че света в който живея може да се окаже по-различен. Миговете на политическо и естетическо откривателство трябва да бъдат ценени.
Как стана всичко?
Другарят (ние от крайната левица винаги ще се разберем) Шварцрот, който принадлежи към тайното общество на посветените в ядрената физика, на едно голямо пиене на бира, сподели идеята, че всъщност ние може вече да живеем и в черната дупка. Нали миналата седмица европейските учени пуснаха ускорителят на елементарни частици и веднага се появиха хора, които обявиха, че това сатанинско творение ще отвори черна дупка в центъра на Европа и Старият континент, разбираш ли, вече трудно ще минава за привлекателна туристическа дестинация ( в деня преди пускането на ускорителя известната журналистка от CNN Беки Андерсън попита един учен - "Ще умрем ли всички утре?". В интерес на историческата истина ученият леко и малко демонично се позасмя и заяви, че той лично ще хърка здраво и няма да му пука за черните дупки).
Идеята на другаря (вива ла революсион!) Шварцрот беше, че всъщност дори и черната дупка да се е отворила, ние едва ли сме усетили нещо, защото може вече кротко да си живеем в нея, без да си даваме сметка, че сега на летящите чинии ще им е по-трудно да ни посещават.

Доста малко са идеите, които освен в политически са ме захвърляли и в естетически възторг. Първата, която го направи беше теорията за вечното възвръщане на Фридрих Ницше. Той твърдеше навремето, че светът макар и огромен (по-огромен дори от егото на български депутат) все пак се състои от краен брой атоми. И следователно - твърдеше Ницше - един ден светът ще се повтори. И аз отново ще бъда тук и ще си пиша глупости, което както и да го погледнеш си е ужасно, защото кой би искал да живее в повторения свят на своите махмурлуци, ама от мен да мине...

И сега изведнъж ме застреляха с идеята, че вече сме в черната дупка. Тотална естетика. А там вероятно времето тече по-различни закони. Може би всеки ден се повтаря отново и отново, но като нямаме памет за това, на кой точно му пука в коя част от времето живее. Тази ситуация ми напомня малко на един култов разказ от Фредерик Пол "Тунел под света". Този разказ започваше с изречение, което по някаква гавра на паметта съм запомнил (да, знам, не съм запомнил нещо полезно като например как да изкарам набързо 100 милиона долара, а съм запомнил това изречение, ясно осъзнавам нелепостта): "На 15 юни сутринта Гай Брукхарт се събуди от собствения си вик". После в разказа героят по странен начин научи, че денят в който живее е един и същ и се повтаря непрестанно.

Та из така - между втората и третата бира изведнъж осъзнах, че това е купон в черната дупка, а някъде там в останалият в предишната ни галактика свят един ускорител на частици се кефи на мястото, където преди е била Европа.
Идеята, че сме в черната дупка ме радва по странен начин (добре де, добре - приел съм факта, че съм перко). То е като да удариш джакпот в кармичното тото. В черната дупка вече няма нужда да се правиш на интересен, защото - ти си в черната дупка! Това те освобождава да бъдеш себе си и да се опиташ да застанеш в лице в лице с факта, че не си си пил навреме хапчетата и всеки момент Главният психиатър ще се появи да ти търси сметка.

Ако пък и денят се повтаря отново и отново, какво по-хубаво от това. Позволено ти е отново и отново да се опитваш да постигаш нещата, за които обикновено истинският живот ти дава само един опит. Животът в черната дупка е по-милостив!

Навремето по телевизията гледах един репортаж от първата война в Чечения. Репортажът беше за това как руските войски влизат в някакво село. На стената на една от къщите някоя чеченска ръка бе изписала следният надпис: "Добро пожаловать в ад!" (Добре дошли в ада!).
Сега и ние трябва да опънем един плакат така че да се чете от небесата - "Добре дошли в черната дупка!". Наистина сте добре дошли, особено ако имате неутолимо желание да черпите. Нека, който го види да заповяда на купона.
В крайна сметка - в черна дупка или не, с ускорител на частици или не, този свят е превъзходно място. И ми се иска да го кажа на всички. Дори софийските дъждове (явления от мистичен характер) не ме спират да харесвам света. И ме изпълват с възторг, че съм жив.

Кой казахте, че ще плаща пиенето?!

Тъжният край на бляскавия капитализъм

Историята е пълна с ирония. Заради това заниманията с нея са екстремно изживяване. А за икономическата история това важи с тройна сила. Ако се придържаме към великата формулировка на Маркс, че историята се повтаря като фарс, то това, което от два дни насам медиите наричат "Велика депресия 2", няма как да не прилича на черна комедия, с твърде предизвестен край.
По ирония на съдбата преди три месеца си купих една доста добра книга. Тя се казва "Командните висоти - борбата за световната икономика" от Даниъл Йъргин и Джоузеф Станислау. В тежкият том от около 800 страници двамата правят опит да обобщят промените в световната икономика след Втората световна война докъм 2001 г. Двамата разсъждават прекалено оптимистично. За тях регулираният пазар е лош пазар, а дерегулацията винаги води единствено и само до добри резултати. Йъргин и Станислау пишат една безкрайна ода за либералната икономика, за оттеглянето на държавата от управлението й и правят прогнози как този процес ще продължи. Интересен е прегледът на американската икономическа история, който те правят. Всъщност, независимо, че винаги са изгреждали като люлка на либералната икономика, САЩ едва отскоро са такава. Президентът Франклин Делано Рузвелт всъщност създава изключително стройна законодателна система от регулации, която до средата но 80-те години на миналия век всъщност действа почти по социалистически в САЩ. Цените на тока са регулирани, цената на водата също, а строг закон бди за това корпорациите (Рузвелт всъщност е първия президент, който печели битката с нововъзникващите гиганти) да не изнудват обикновените потребители.
Идването на власт на Роналд Рейгън слага край на държавното регулиране на американската икономика. В началото има трусове, после обаче и особено по времето на Клинтън, американците постигат невероятни икономически резултати. Йъргин и Станислау подобно на доста американци виждат в това усмивката на икономическите богове, които сякаш завинаги ще подкрепят Чичо Сам и необятното му желание да прави неограничаван от закони бизнес.

Чудно ми е какво ще кажат днес двамата журналисти, които така бляскаво твърдяха, че абсолютно свободният пазар е абсолютното решение за всеки икономически проблем.
Преди няколко дни американската държава обяви, че поставя под правителствена опека двата гиганта за ипотечно кредитиране "Фреди Мак" и "Фани Мей". Не знам дали много хора осъзнават, но тази стъпка бележи категоричния край на щастливата за банкерите епоха на ултралибералния капитализъм. Защото стъпката към двата гиганта дори не е национализация, а още по-лошо - държавна опека. Това е все едно дявол да се промъкне в рая.
А още по-очевидно е, че оттук-нататък ролята на държавата в икономическото регулиране ще се засилва, защото тъжно се видя един простичък факт - оставен сам на себе си капитализмът се самоунищожава от алчност.
Първото разлюляване на камбаната беше ипотечната криза в САЩ. Защото либерализацията в пазара на ипотеките бе тотална. В един момент не банките, а посреднически фирми започнаха да издават ипотеки. Логиката на фирмите обаче е, че печалбите трябва да се увеличават всяка година, така кръгът от издавани ипотеки се увеличаваше отново и отново и в един момент се оказа, че ипотеки се дават и на хора, които по никакъв начин не могат да ги изплащат. Получи се класическата кризисна ситуация. Много ипотеки просто не можеха да бъдат плащани. В резултат на това цената на недвижимите имоти рязко падна, а да не говорим, че търсенето на недвижимите имоти удари дъното.
И тук някаде отново излиза фигурата на един много известен икономист, който в последните 20 години служеше предимно като чучелото на лошия призрак - става дума за Джон Мейнард Кейнс. Британският икономист, който беше гуруто на държавната регулация на икономиката. Защото Кейнс с основание си задава един много интересен въпрос - как една пазарна икономика може да излезе от състоянието на криза. И трагичният отговор - няма как, ако държавата не помогне. В Уикипедията има една много интересна мисъл от Кейнс: "Обществото не може да се реформира, ако има произволно и несправедливо разпределение на богатството и доходите, и ако не бъдат взети мерки за преразпределение на доходите по начин, който може да увеличи склонността към потребление."

След Кейнс се появиха либералните маниаци такива като Фридрих Хайек и Милтън Фридман, които се опитаха и успешно загхвърлиха разбиранията на Кейнс на икономическото бунище. Последните двама сляпо вярваха в ултралиберализирания пазар, който сам по себе си става ценност и с това си разбиране преебаха развиващите страни в половината свят (извинете за израза, но те направиха точно това).

Днес държавната регулация отново излиза на сцената. Щом в храма на либералната икономика се случи, значи скоро ще се случи навсякъде другаде. Ще трябва отново да се ровим в книгите на Кейнс.
Аз не искам социализма в онзи си стария вид да се връща. Но ми е ясно, че държавата оттук-нататък вече не може да абдикира от проблемите на икономиката. Видя се, че либерализацията на финансовите пазари има своето демонично лице. И то винаги се разкрива в ситуация на криза. Дали това, което се случа със света е римейк на тема Великата депресия тепърва ще видим.
Но определено видяхме залезът на ултралибералния бляскав капитализъм в който банкерите си представяха, че до края на живота си ще плуват в океана от кинти като милиардери на яхта и ще се черпят с луксозни коктейли.

Прилича ли Хамлет на герой от "Матрицата"

По следите на репликата за разглобеният век





Когато за първи път през живота си прочетох "Хамлет", честно казано бях леко разочарован. Не от това, че пиесата е слаба, а от това, че в нея всички наблягат на прословутият монолог - "Да бъдеш или не, това е въпросът..."

Аз самият за себе си бях уникално потресен от съвсем друга фраза в тази пиеса и често размишлявам над нея. Произнася я Хамлет, докато се разкъсва от дилемата дали да предприеме своето отмъщение или не.

"Векът е разглобен, о, жребий мой проклет,
та точно аз ли да го слагам в ред?!"

Това са думите на Хамлет в превода на Любомир Огнянов-Ризор. В превода на Валери Петров те звучат горе-долу по същия начин, само малко по-синтезирани.

"Векът е разглобен. О, дял проклет:
да си роден, за да го слагаш в ред!"
 
На английският на Шекспир фразата звучи по следния начин:

The time is out of joint; O cursed spite,
That ever I was born to set it right! ...


По-късно разбрах, че и върху това откровение на Хамлет и изписано не малко мастило, но сега ще се опитам да обясня защо ми харесва на мен и какво откривам в тази фраза. Естествено, класическите шекспироведи може би ще поискат да ме разстрелят след анализа ми, но ние гениите ще трябва да се примиряваме със злобата на хората.


В изявлението на Хамлет за първи път в модерната история на литературата се появява подозрението, че светът не е това, което трябва да бъде. Битието е слепена конструкция и се взривява във времената на големи промени. Разпадналият се на парчета свят - това е началото на трагедията за един човек, който иска да си изясни реалността. Докато времето е цялостно, докато битието е разбираемо, тогава всяко действие е възможно, защото се вписва в реда на нещата. Разглобеният век (велика метафора между другото) предрешава предварително нещата. Ценостите са изчезнали, нищо не е това, което е било и следователно всяко действие, каквото й да е то е обречено да се превърне в абсурд.

Сега ще се опитам да усложня малко нещата и да докарам нова свръхинтерпретация на думите на Хамлет. В книгата си "Непосилната лекота на битието" чешкият писател Милан Кундера разграничава две вида отношение към историята. Едното от тях той нарича - "категорично приемане на битието". Това е разбирането, че светът е това, което е, но в крайна сметка той е правилна конструкция, защото е божие творение.
Другият подход можем вероятно да наречем "неприемана на битието". Неприемливото битие изхожда от разбирането, че човекът е разделен от своята същност и пребиваването му на земята е трагедия.
Още едно чужда разсъждение. Има една уникална книга - "Основни направления на марксизма" от Лешек Колаковски. Колаковски, който никак, ама никак не харесва марксизма, си е поставил тежката задача, да изследва не само Маркс, но и всички негови предходници, които на практика са предпоставили възникването на философията на германеца. Сред предходниците на Маркс той поставя дори философи като Плотин и други, воден от идеята, че революционери във философията са тези, които не приемат битието във вида в който то е. Всеки от посочените автори преди Маркс не само категорично не приема съществуването, но и търсят начини тази изначална слабост на човешкия живот да бъде преодоляна.

Хамлет също стига до идеята за неприемливостта на битието. То е разглобено. Да видиш, че векът е разглобен е усещане подобно на това на Нео, когато се събуди в истинския свят и видя, че машините го контролират. Хамлет не е Нео, но той също е избран от съдбата. Не е хубаво да си от любимците на съдбата и заради това втората част от откровението е пълна с болка - да си монтьорът на века не е щастие, а само трагедия.
Ето това ми беше чудно. Винаги това ме удивляваше в Хамлет - защо страда, че той е човекът, който трябва да постави нещата на мястото им? Защо този жребий да е проклет? Вероятно, защото добре е осъзнава, че това е невъзможно да се случи. Ако Хамлет беше Нео, а двамата ясно виждат разпадането на части на света, сигурно с няколко красиви ритника на забавен кадър, би въздал върховната справедливост. Той обаче не може да го направи.

Защото принцът от Дания още в тази фраза за разглобеното време, подсъзнателно разбира, че трябва да умре, ако иска да изпълни своята задача. Заради това трагедията стига до ново ниво - готов ли си да приемеш смъртта, ако искаш да поправиш нещата. Хамлет през повечето време не е. Той става оръжие на отмъщението, когато вече няма никакъв друг избор. Изправен пред разглобеното време, той умира и пиесата свършва с прословутата реплика на Фортинбрас "Изнесете труповете!".

Хамлет никога не може да бъде същия след като е разбрал, че неговият свят не е това, което е смятал. Репликата за века е репликата на събудения човек. Уви - събуденият човек винаги стига до драма, защото истината за света се оказва по-страшна, отколкото можеш да понесеш.

Прекалено драматичен извод е това. За всички, които са успели да стигнат до края на налудничавото ми писание искам да споделя една съвсем друга мисъл. Тя май беше от Волтер. Той казва: "Ние живеем в най-добрия от всички възможни светове".
Харесвам Хамлет. 
Но винаги на първо място ще цитирам Волтер.

Кратък речник на Волен Сидеров

Въпреки, че по природата си на националист Волен Сидеров би трябвало да е брутално ясен, забелязвам напоследък у него една тенденция да прикрива собствените си мисли в леко клиширани фрази. Смятам, че ще е от полза да направим един лек полет в игривата мисъл на този атакист, защото надничането в такъв мрак ще ни даде много ориентири за състоянието на част от българската политика.
Цитатите от Сидеров ще вземем назаем от неговото интервю пред Нова телевизия.
"Атака" съм я създал, защото хората искаха такава сила", казва лидерът на партията. Преводът на тази фраза е нещо от типа: "аз единствен мога да ризчитам правилно гласа на хората, Ванга ми предсказа велика съдба, и създадох "Атака".

Хубаво е да сме наясно с този подход, за да сме в състояние да четем по-напред словото на националиста.
"Конституцията е за промяна. Тя е родена порочно, когато БСП искаше да отреже Симеон Сакскобургготски, после пък го покани за вземе имоти тук", твърди Сидеров. Превод: "Сега ще му разкажа аз играта на този цар, който не ме направи водач на листата на НДСВ в Ямбол. Намерил той с кой да се подиграва!".
Тази фраза е също особено важна, защото речникът ще стане невъзможен без да си дадем ясна сметка за лингвистичните мотиви на обекта на нашето изследване. "Атака" се опитва да играе ролята на неведомото отмъщение. Като учени обаче трябва да отбележим, че тази задача не винаги се отдава на политическата формация за която говорим, така че те успешно заместват практическото отмъщение с безкрайни приказки, политически пърформанси и цяла сюрия от глупости.
"За избирателя е по-честно да гласува за определен премиер, който е заявил каква програма ще има и с какъв кабинет ще работи", подчертава Сидеров. Преводът: "Време ми е да ставам министър-председател, че половината рода вече се виждат министри!". В този аспект също можем да забележим как понякога лабиринта на клишетата подвежда Сидеров и го кара да говори почти направо, което ще отдадем на политическа аномалия, присъща на всеки националист по земята.
Последната фраза на Сидеров за този речник гласи: "Не знам дали ще има резултат от среща, защото той е затворен (става дума за президента Георги Първанов) в своето тенденциозно мнение, че "Атака" и аз сме неприемливи. Преводът ще е кратък: "Мамо, защо никой не ме харесва?!!"

Политиката през погледа на една гримьорка

Понякога небесата са на моя страна и ми пращат за наблюдения интересни моменти от живота. Така вчера ми се наложи да участват в един интересен телевизионен дебат на тема "9 септември". Самият аз не усетих как се развилнях и как стигнах до ситуация в която на първата минута от разговора за тази дата, успях да поставя като тема за обсъждане и гърдите на Памела Андерсън. Но това са други космически въпроси.

Всъщност интересното беше преди самото предаване. Като стигнах в студиото попаднах в ръцете на една гримьорка, която с ефектни и специализирани движения сложи някаква пудра по лицето ми, направи някаква магия по разкрасяване, а после ме остави да се подготвя психологически. В нейната стая имаше малко телевизорче в което течеше предаването и аз се загледах в него. По някое време обаче интересът ми се измести към гримьорката. Не ме разбирайте неправилно. Тя не беше особено красива жена, но ми направи впечатление как гледа телевизора. Лицето й не изразяваше нищо. Още по-лошо. На лицето й бе изписан израз на космическа досада и скука. В студиото в същото време някакви политици спореха по тема, която няма значение за същността на разказването.
Тогава ужасен са замислих, че тази гримьорка всъщност е ставала свидетели на стотици такива политически разговори. Тя беше облъчена от политически думи и в един момент бе издигнала между нея и тях своята стена от космическа досада. Помислих си, че това е реакция, която не се различава от тази на повечето българи. Политическото слово в България е скучно, протяжно, досадно и май вече нищо не казва. Лицето на гримьорката, която всекидневно става свидетел на тайнството на политическия разговор беше и най-голямото обвинение, което съм виждал.
Такава алергия към политиката може да бъде излекувана с истинска политика. И постепенно - ще го отдам на притеснението преди предаването - си помислих, дали пък нейната професия е толкова по-различна от тази на хората в студиото. Политиците в България (особено най-досадната част от тях) успешно са се превърнали в гримьори. Те говорят едно и също, замазват положения, думите им противно си приличат. Фразите им по-скоро те хвърлят в мрака, отколкото да те вадят от там. Политиците - това са гримьорите на мрака. Тази фраза все едно Максим Горки я е написал.
Малко преди да вляза в студиото, хвърлих последен поглед изпълнен със симпатия към гримьорката. Симпатията ми се дължеше на това, че открих каква е разликата между нея и политиците.

Тя можеше да направи хората красиви!

Защо винаги ще харесвам Девети септември?

Девети септември винаги ще бъде изключително важен ден за мен. Това е уникална дата в българската история и никога няма да спра да й се радвам. Това е истински ден на промяна, а животът ме е научил, че трябва да сме в състояние да оценяваме с възторг такива процеси.

Българската история винаги е била жертва на гражданското блато в което се е намирала. Историята на страната ни преди 1944 години звучи като политическа халюцинация. Девети септември всъщност изравнява уравнението. На власт идват тези за които никога не е било предвиждано да идват на власт.

Политическият проект на българската държава след Освобождението е елитарен, а когато във формулата се набърква и прокълната династия на Кобургите с тяхната маниакална жажда за власт и кръв - цикълът у нас започва да се върти между шепа котерийни формации, които в един или друг момент са новите фаворити на двореца.

Комунистите никога на се се вписвали в този процес, защото са радикални реформатори. Друг е въпросът към добро или лошо. Ако отворите страниците на пресата отпреди 1944 год., особено пред 20-те и 30-те години ще видите, че пресата е пълна с подигравки към тях. Комунистите винаги са имали таланта да изненадват, а това е нещо, което трябва да се уважава, отбеляза по-късно в романа си "Империя на слънцето" невероятният английски романист Джейм Балард.

Девети септември е отговорът. Той е отговор на една власт, която е считала народът си единствено за придатък и за ненужна тежест. Една власт, която за толкова години не направи нищо за изстрадалата си страна. Днес, когато хората без памет и тези с обърканите мозъци, говорят за България преди 1944 година като икономически рай, това не може да не шокира. Тези хора или са нагълтани с райски газ или просто мозъчните им гънки са се изравнили под напора на идващите есенни ветрове.
Не ми се иска да коментирам това високопарно, високомерно и идоитско дясно говорене. То е отвратително не само с реакционната нотка на абсолютен цинизъм в него, но и с нежеланието си да признае хилядите жертви на комунисти, които са били виновни единствено за това, че са искали различен (по-добър) живот.

Девети септември е велика дата, въпреки, че съвсем очевидно страстите край нея никога няма да отшумят. Защото тези страсти са предизвикани от рани. Раните не са зараснали и очевидно още дълго ще ги има. Това са рани на страдание и на много пролята кръв.

Тук не искам да отнемам вината и на тези, които след Девети септември се опияниха от своята власт и тръгнаха на налудничав кръстоносен поход на терора срещу тези, които мразеха заради подобен терор.

И все пак - днес това е дата, която трябва да се отбелязва. След Девети септември България никога не можеше да бъде същата и в добрия, и в лошия смисъл.

Аз избирам Девети, защото и до днес се гордея с много от хората, които са си дали живота за да дойде промяната. Гордея се, че съм сънародник с онзи велик поет, който знаеше, че "Септември ще бъде май" и с невероятната си надежда, че животът завинаги ще влезе в състояние на вечна пролет и до днес не престава да изумява с най-великото произведение на българската поезия - поемата "Септември".
Ако престана да си спомням за Девети септември означава да престана да си спомням за онзи другия поет, който възпя звездите над кипърския град Фамагуста, както и ултимативната си вяра, че страната му един ден ще прилича на снимка от бъдещето с кръжащи в небесата пропелери. И изобщо колко е хубаво, поне за мен това, че когато мисля за Девети септември, аз мисля и за поезията. Такива празници са супер.

Навремето Георги Марков (част от най-близкото обкръжение на Тодор Живков), по-късно емигрирал в чужбина и убит, бе написал една пиеса - "Комунисти", която дълго не вижда бял свят. Марков е имал възможност да проучи архивите за комунистическото движение и по-късно разказва как е попаднал на един много интересен отговор на младеж, който отговаря на въпроса на диаболичното ченге Никола Гешев "Защо си комунист?".
"Бях самотен и затова станах комунист", отговаря младежът и този отговор никога няма да излезе от паметта ми.

Защото след Девети, се опитаха да представят комунистите като супергерои, като уникални мъже и жени, издържащи на нечовешка болка и страдание, а истината е, че са били обикновени хора с необикновена надежда.

Ще харесвам Девети септември винаги заради отговорът на този младеж, който в самотата си е преоткрил надеждата на своя живот и който заради тази надежда е лишен от живот.

Лимонадата на живота

Една от известните американски журналстки, която е прекарала живота си предимно в даването на лигави съвет, се бе обърнала към своята публика и ги застреля с прословутото си откровение: "When life gives you lemons, make lemonade". С други думи - когато животът ти поднася лимони, направи си лимонада.
Истината е, че точно това късче откровение само американец може да го накъдри. Единствено представител на тази благородна нация може да бъде толкова безпощадно сляп за торнадото на живота.
Защо, ако животът поднасяше лимони, щеше да е един хубав живот. Пък и лимоните стават за съвет. Веднага пишеш - прави си лимонада.
Ами ако, както май е в действителност, животът всъщност стреля по теб с "Колт", прасва те с ракета "Пейтриът" в челото, а после за контролен изстрел пуска огнепръскачката, за да е сигурен, че не мърдаш - тогава какво е това?!
Дали американката навремето можеше да напише: "Ако животът стреля по теб с оловни куршуми, направи си индианска огърлица от тях". Нещо в смисъла обаче веднага се разкуцва. Лимонадата май е за предпочитане.
Американските журналисти обичат да дават съвети. Обаче повечето от тях не са виждали истинския живот. А виж - българите са го усетили. Според едно проучване на Европейската фондация за подобряване на условията на живот и труд, България и Румъния имат най-дългите работни седмици в целия Европейски съюз. Какво се получава - работим дълго, получаваме малко. Прекрасна картина. Ако допълним метафората на американската журналистка - това не са лимони, а четири тона с лимони.
Естествено част от българската картина се състои в това по телевизията да излезе някое неолиберално икономистче, което не е работило и три дни, както трябва през живота си и да обясни на широката общественост, че българите може и да бачкат много, ама не са производителни и трябва още да се напъват. И ако може - заплатите да са по-ниски, та да се намали инфлационният натиск върху икономиката.
Ето такива хора вкисват добрата метафора за лимоните. А иначе наскоро в един форум, намерих доста по-добра формула за живота. Тя гласеше: "If life gives you lemons, add some vodka!" (Ако животът ти поднася лимони, добави си водка.) Това е единственият истински съвет, който съм чувал.

Моята мечта за Америка

Миналата седмица отделих един час от времето си да гледам внушителната реч на Барак Обама пред близо 75 хиляди души в Денвър. Изключително внушителна публика, мащабна сцена подобна наистина на Партенона, фойерверки и по средата роквеличието - кандидата за президент на САЩ от Демократическата партия Барак Обама. Доста от тази помпозност за мен беше доста дразнеща, но това е американският стил на правене на конгреси. Европейците са с костюми, янките обичат да носят смешни шапки. Европейците на своите конгреси дискутират, американците слушат рок-състави.
Както и да е. Речта на Обама бе много добра. Понеже съм дете на прехода, аз най-много оцених десетките му нападки срещу Джон Маккейн, някои от които бяха забележителни. "Маккейн каза, че ще преследва Осама Бен Ладен до портите на ада, но не поиска да го преследва дори до пещерата в която живее", иронично сподели Обама. Публиката ентусиазирано го аплодира. Чренокожият кандидат-президент най-много говори по въпросите на вътрешната политика, защото САЩ след годините на сладкия сън за край на историята през 90-те години на миналия век, най-накрая се отзоваха в реалността, където боговете на икономиката плюс божествата на кармата поискаха тежка цена за годините в които янките се въобразяваха, че са изкачили всеки възможен връх и оттук-нататък им предстои единствено поход в земите на неограничения растеж и охолство.

Аз харесвам Обама. Но смятам, че той ще бъде поредният американски президент. Това е и добро, и лошо. Все пак американски президент са били велики хора като Томас Джеферсън и Франклин Рузвелт. Но не вярвам в идеята, че Обама е в състояние фундаментално да промени образът на САЩ и особено външната политика на тази държава. Няма как при всички пари налети в неговата кампания, той по някакъв радикален начин да осъществи промяна в онова, което днес наричаме "американски интереси". В този смисъл Америка вероятно ще продължи да бъде достатъчно арогантна и невежа по отношение на света, така че коренна промяна на настроенията по отношение на САЩ едва ли ще има.

Вярно е, Обама събра 200 хиляди души в Германия, които развяваха американския флаг, но той още носи харизмата на неопетнения, на незабъркания в политиката човек, който по идеален начин е превърнал себе си в символ на промяната, която целия свят чака.
Защото светът, говоря за демократичния такъв, е изморен и изтощен от своите стари елити. Той не им вярва, а това е обезкуражаване от демокрацията. Най-опасното нещо, което може да се случи. Изгубим ли вяра в демокрацията и тя ще се изпари като спестявания вложени в пирамида. Очевидно Обама е станал символ на промяната. На свежият бриз в политиката. На човека, който може да разбута Авгиевите обори на Вашингтон, а оттам и на целия останал свят.
Всъщност като българин смятам, че не трябва да се прекланяме прекомерно пред Обама. Моята надежда свързана с него, моята мечта за Америка е той да направи САЩ малко по-добра държава. В смисъл да се погрижи за американците, нека да им даде глатка въздух, за да могат да престанат янките да се стягат толкова и да си изкарват злобата на света.
Иска ми се САЩ да бъдат това, което бяха навремето. Пример и надежда. Това е моята мечта. Тя не е голяма като тази на Мартин Лутер Кинг, но смятам, че е в границите на разумното. Надявам се САЩ да успокоят топката и да престанат с невежеството се да разрушават безумната прелест на този свят. Защото трябваше на власт да дойде един полуграмотен човек и ето, че Америка като в кошмар се отзова посред две войни, които вероятно няма да свършат скоро и с титанична сила могат да влязат и в трета, ако Джордж Буш-младши не овладее амбициите си американските ботуши да тъпчат и Иран.

Конгреси на техните политически партии по нещо приличат на театър. Едва ли в друга страна по света жената на кандидат-президента се превръща в толкова централна фигура. Но ето, че в САЩ е така. И неизвестната доскоро Мишел Обама се оказа ключов играч на конгреса на демократите. Както вчера видях, друга една дама - Лора Буш бе посрещната като суперзвезда от републиканците.
Смятам, че превръщането на политиката в театър е следствие от една морална изостаналост на американската политика. Там са отворени теми, които Европа отдавна е разрешила за себе си. Например - да се преподава ли теория на еволюцията в училищата или пък да се преподава креационизъм. За или против абортите. Имат ли пасторите място в политиката?
Въпроси, които са тежки и които модерна Европа разреши за себе си. Защото, ако тук, на Стария континент, някой извади като аргумент срещу Ангела Меркел например, че пасторът в църквата в която тя се моли и говорил срещу Германия, всички ще се разхилят и кикотят. В САЩ това е аргумент срещу всеки кандидат.

Както и да е отново. Моята мечта за САЩ е скромна. Искам те да са нормална държава, защото са най-силната държава в света. Ако там се настани психар и светът ще психаряса с него. Но като цяло смятам, и моля феновете на Обама, Маккейн или изобщо САЩ, да не се сърдят, че нашата скромна държава, милата България е с пъти по-готина. Ние имаме души. А американците само психология.