Защо винаги ще харесвам Девети септември?

Девети септември винаги ще бъде изключително важен ден за мен. Това е уникална дата в българската история и никога няма да спра да й се радвам. Това е истински ден на промяна, а животът ме е научил, че трябва да сме в състояние да оценяваме с възторг такива процеси.

Българската история винаги е била жертва на гражданското блато в което се е намирала. Историята на страната ни преди 1944 години звучи като политическа халюцинация. Девети септември всъщност изравнява уравнението. На власт идват тези за които никога не е било предвиждано да идват на власт.

Политическият проект на българската държава след Освобождението е елитарен, а когато във формулата се набърква и прокълната династия на Кобургите с тяхната маниакална жажда за власт и кръв - цикълът у нас започва да се върти между шепа котерийни формации, които в един или друг момент са новите фаворити на двореца.

Комунистите никога на се се вписвали в този процес, защото са радикални реформатори. Друг е въпросът към добро или лошо. Ако отворите страниците на пресата отпреди 1944 год., особено пред 20-те и 30-те години ще видите, че пресата е пълна с подигравки към тях. Комунистите винаги са имали таланта да изненадват, а това е нещо, което трябва да се уважава, отбеляза по-късно в романа си "Империя на слънцето" невероятният английски романист Джейм Балард.

Девети септември е отговорът. Той е отговор на една власт, която е считала народът си единствено за придатък и за ненужна тежест. Една власт, която за толкова години не направи нищо за изстрадалата си страна. Днес, когато хората без памет и тези с обърканите мозъци, говорят за България преди 1944 година като икономически рай, това не може да не шокира. Тези хора или са нагълтани с райски газ или просто мозъчните им гънки са се изравнили под напора на идващите есенни ветрове.
Не ми се иска да коментирам това високопарно, високомерно и идоитско дясно говорене. То е отвратително не само с реакционната нотка на абсолютен цинизъм в него, но и с нежеланието си да признае хилядите жертви на комунисти, които са били виновни единствено за това, че са искали различен (по-добър) живот.

Девети септември е велика дата, въпреки, че съвсем очевидно страстите край нея никога няма да отшумят. Защото тези страсти са предизвикани от рани. Раните не са зараснали и очевидно още дълго ще ги има. Това са рани на страдание и на много пролята кръв.

Тук не искам да отнемам вината и на тези, които след Девети септември се опияниха от своята власт и тръгнаха на налудничав кръстоносен поход на терора срещу тези, които мразеха заради подобен терор.

И все пак - днес това е дата, която трябва да се отбелязва. След Девети септември България никога не можеше да бъде същата и в добрия, и в лошия смисъл.

Аз избирам Девети, защото и до днес се гордея с много от хората, които са си дали живота за да дойде промяната. Гордея се, че съм сънародник с онзи велик поет, който знаеше, че "Септември ще бъде май" и с невероятната си надежда, че животът завинаги ще влезе в състояние на вечна пролет и до днес не престава да изумява с най-великото произведение на българската поезия - поемата "Септември".
Ако престана да си спомням за Девети септември означава да престана да си спомням за онзи другия поет, който възпя звездите над кипърския град Фамагуста, както и ултимативната си вяра, че страната му един ден ще прилича на снимка от бъдещето с кръжащи в небесата пропелери. И изобщо колко е хубаво, поне за мен това, че когато мисля за Девети септември, аз мисля и за поезията. Такива празници са супер.

Навремето Георги Марков (част от най-близкото обкръжение на Тодор Живков), по-късно емигрирал в чужбина и убит, бе написал една пиеса - "Комунисти", която дълго не вижда бял свят. Марков е имал възможност да проучи архивите за комунистическото движение и по-късно разказва как е попаднал на един много интересен отговор на младеж, който отговаря на въпроса на диаболичното ченге Никола Гешев "Защо си комунист?".
"Бях самотен и затова станах комунист", отговаря младежът и този отговор никога няма да излезе от паметта ми.

Защото след Девети, се опитаха да представят комунистите като супергерои, като уникални мъже и жени, издържащи на нечовешка болка и страдание, а истината е, че са били обикновени хора с необикновена надежда.

Ще харесвам Девети септември винаги заради отговорът на този младеж, който в самотата си е преоткрил надеждата на своя живот и който заради тази надежда е лишен от живот.