1. Добре дошли в Пернишко – раят на трезвеността в България
По стечение на обстоятелствата и на милостивата съдба, аз, заедно с двама приятели, които носят интернет имената Фукара и Пандолини се отзовах на ловджийски събор този уикенд. Невероятната проява бе организирана в с. Дивля. Освен с уникалното си име, селото е известно с това, че там десетина години е творил Владимир Димитров – Майстора, а местните общо-взето не пропускат да напомнят често този факт. До с. Дивля от Перник благодарение на др. Пандолини минахме през невероятни места и села, които те зашеметяват с дива прелест. Селата в Пернишко имат запуснат вид, в тях почти няма хора, но са невероятно красиви и са запазили своя дух. Преди Дивля, се отбихме и в култовото Ковачевци, родното място на Георги Димитров и така аз успях да сложа една чавка в моя списък: “Един милиард неща, които трябва да свършиш, преди да разбереш, че си вечен”. Пътят беше дълъг и го финиширахме в Дивля.
Представете си невероятна картина. Една огромна поляна с изидгнати навеси под които са наредени маси. Четири котела с курбан къкрят на огъня. Една сцена на която загрява оркестър, а над сцената надпис “111 години Ловно-рибарско дружество – Радомир”. Щом в Радомир има Ловно-рибарско дружество от 111 години, то ловът и комунизмът в България са почти връстници, не че между двете има някаква връзка.
И понеже Перник е известен с това, че никой не пие, по масите стояха ловци, които на по чаша лимонада обсъждаха световната политика, икономическият крах на Уолстрийт и последната книга на Паулу Куелю....
Хаха, надявам, се, че дори и най-наивните от вас не са се хванали на тази нелепа шега. В Пернишко се пие. Сериозно се пие и да се надяваме, че в следващите редове ще ви дам добра представа за мащаба на явлението. В с. Дивля определено не тачат трезвениците. Небето беше намръщено, а вятърът упорит и гаден. Но нали не си мислите, че нещо толкова дребно като гаден вятър и облачно небе, ще откажат един ловджия от курбан и пиене. Ако го смятате, значи никога не сте виждали ловджия на живо. А за какво си говорят ловците вероятно всички наистина знаете.
2. Ловците на пернишките села
Първото нещо, което поразява на събора са лицата на ловджиите. Едно с едно те не си приличат. Всеки от тях е блъскан от живота и романът за това е изписан на лицето му. Хора от селата със солидна биография. Това са ловците от Пернишко – земни и открити хора, които псуват като поети. Псувните идват неочаквано, дълги са и не могат да не развълнуват човека, към който са насочени.
Аз, Фукарата и Пандолини седнахме на една маса с дружинката от с. Еловдол и сега ще се опитам да представя част от образите.
Първи се запознавам с най-стария ловец – 80 годишният Сава. Сава е болен комунист, ходи с бастун, но не пропуска лов. Не пропуска и да участва в пиенето. Пие доста и не му личи. Невероятен старец, който веднага се заговори с мен.
- Аз съм най-стария ловец тук – похвали се той.
- Нй-старият, но най-добрия – опитах се да го изчеткам аз.
Сава скромно примигна с очи.
- Така е. – съгласи се с оценката ми стареца и започна да ми разказва как с един патрон е успял веднъж да убие две сърни. Погледът му блесна докато говори.
- Ама кои сърни бе, Сава, да не би от тези препарираните! – почнаха да го бъзикат неговите колеги по лов. Старецът с достойнство не им обърна внимание.
Всеки от ловците има своя история. Тези от Пернишко имат да разказват много истории с президента Първанов. Нали са земляци. Чух поне няколко истории за това как държавният глава си е говорил с ловците. Ако някой не повярва, веднага се вадят снимки, за да удостоверят близкият контакт с президента. На снимките се виждат боен отряд от авджии, които усвихнати са се снимали с техния земляк.
На масата срещу мен пък стоеше чичото на Георги Първанов, братът на майка му, на когото всички викаха Гошо Циганина. Гошо Циганина се оказа умен човек, проницателен наблюдател на масата, защото винаги усещаше къде салатите свършват и вадеше огромни домати да допълва чиниите. Същият магьосник извади отнякъде и жълти домати, за да опитат представителите на медиите, какво е вкусотия. Вкусотия беше.
Ловците наоколо често подпитваха чичото на Първанов:
- Абе, Гошо, кога ще поканим президента да ловува с нас.
Отговорът неизменно беше:
- Никога. Охраната му ще ни изгони целия дивеч. Като му свърши мандата, тогава ще го каним.
Ами какво да кажа за друг един ловджия – Явор. Доста подпийнал, докато ни караше от Дивля към Еловдол (защо изобщо се съгласих да се кача в кола с подпийнал шофьор дори и за разстояние от 15 км. е съвсем друга история, която ще разкажа, когато ме пуснат от психиатрията 
И последна история. На събора един от ловците започна да ми разказва най-различни неща за седящите по масата.
- Виждаш ли го този – попита ме той и ми посочи своя приятел. – Като е трезвен е голям ловец, ама трезвен не сме го виждали.
Това добре обобщава общото настроение.
3. “Сълзата на перничанката”. Кой точно черпи?
В Пернишко – този рай на трезвеността, се жули яко. На събора имаше сигурно около триста души. Убеден съм, че тези триста души изпиха около един тон ракия. Всеки от ловците се бе подготвил предварително с по три или четири бутилки домашна ракия. Перничани може да се всичко друго, но не са стиснати. Обичат да черпят. Още щом седнах на масата пред мен се появи чаша, а човекът до мен, който не познавах ми сипваше ракия с думите – “Тази е от Ковачевци, много е добра”. Няма да си кривя душата – добра беше.
Не бях отпил и две глътки обаче, когато човекът отсреща презрително изсумтя, че ковачевската ракия нищо не струва, но ми каза, че има домашна от Трекляно, която е истински елексир. Без да изчака дори коментарът ми, той ми наля солидна част от ракията. Отпих леко, за да видя какви толкова са пък вкусовите качества на това питие. Съседът ми отляво обаче категорично не се съгласи с оценката за ракията от Трекляно, защото бил убеден, че неговата е възможно най-добрата и ми наля още, за да потвърдя правотата му. Неговият приятел обаче изсумтя след като видя каква ракия ми се сипва и иронично подметна, че това не било точно ракия, а нещо като лекичък гроздов сок, който бил подходящ за утрешна закуска, но не и за велик събор на ловците от Пернишко. Ироникът на своя страна извади тумбесто шише, разклати го като алхимик и пак без да ме пита наля солидна доза в чашата ми.
В един момент в моята чаша вероятно имаше 8 вида ракии. Смъртоносен коктейл, на който трябва да се измисли име. Нещо като “Пернишка разходка в ада” или “Спиртен взрив. В чест на великият руски писател Венидикт Ерофеев, който навремето сътвори уникалният коктейл “Сълзата на комсомолката” (в него, ако не се лъжа се поставяха половин бира, голяма водка и няколко капки лакочистител), нека кръстим уникалната комбинация, която трябваше да пия – “Сълзата на перничанката”.
Опитвах от тази ракия, опитвах от онази, замезвах с кебапчета и ядох от онзи отдавна изчезнал селски хляб, който можеш до го ядеш до припадък, защото е толкова вкусен и ароматен. След всичките ми дегустации обаче шефът на ловната дружинка от Еловдол Огнян, реши да покаже, че нито една друга ракия не струва, освен президентската (тоест правената в с. Косача. За несведущите Първанов е от с. Косача, а е роден в близкото село Сирищник, защото там е имало родилен дом – и аз не го знаех, обясниха ми го). Ракията от Косача миришеше добре, но щом я отпих щях да умра. Имах чувството, че пия запален петрол. Глътката мина през гърлото ми като лава. Тялото реагира интересно на такъв експеримент. Вътрешностите се сгърчват, защото мислят, че умират, но после идва по-страшното – смърт няма, а само нещо като възпламенено ракетно гориво, което си прави купон в тялото ти.
Тайно излях ракията от Косача зад мен и сега съм почти сигурен, че на това място трева отнова няма да никне. Само за протокола – шефът на ловната дружинка от Еловдол си пиеше само от тази ракия и определено й се кефеше.
После обаче забравих за ракията, защото донесоха курбана. Опитах първата лъжица от чорбата и се изпълних с пролетарска гордост. Колкото й да е богат американския президент, никога, ама никога няма да може да яде такъв божествен курбан. Шибаняка Бил Гейтс може да има милиарди, ама аз ядох божествен курбан, а той не. Уравнението е в моя полза.
4. За истинската природа на “живия педераст”
(препоръчва се на лица под 18 години да не четат тази част)
Който и да е текст за Пернишко, никога няма да бъде пълен, ако не обърнем внимание на вулгарната словесност на този регион. Аз открих философска задълбоченост в нея.
Най-често повтаряната шега сред ловците беше до посочат някой от своите колеги и да кажат на друг – “Ти, жив педераст виждал ли си?”
Първият път пропуснах тази фраза край ушите си. Но като я чух няколко пъти, проумях дълбочината й. Обърнете внимание – в тази фраза се говори за живия педераст като за някаква върховна екзотика. Значи според перничани истинското състояние на педераста е смъртта.
Живият педераст, и заради това вниманието се фокусира върху думата “жив”, е екзотичен в този край като маймуна с елече, която бие барабан. В психиката на перничанина значи педерастът трябва да е мъртъв, за да не е екзотичен.
Какво ни говори това? В своето естествено и първично състояние всъщност пролетариатът е убедително хетеросексуален, откъдето се появява и култовата фраза – “Жив педераст виждал ли си?”. Живият педераст, в пернишката философска школа, противоречи на изначалното състояние на вселената и я разваля. В Пернишко може да са цинични, първични и опростачени, ама не са педерасти – така можем да обобщим културният и политически протест на тази фраза. Цивилизацията ни натресе гейовете като феномен, но цяло Пернишко не иска да го приеме. Хубаво е в “Джемини” да го знаят.
5. Гмуркане в сръбската музика
Ракия, курбан, ловджии. Нали се сещате, че нито един от елементите не предполага друга музика освен сръбска. Специален гост на празника беше акордионистът на известният певец Мухарем Сербезов. Музиканът, чието име, така и не научих прояви такава завидна виртуозност с акордеона, че кракът ми просто не престана да отброява неравноделните тактове. Невероятен талант.
За първи път обаче се заслушах в текстовете, които ни предлага сръбската музика. О боже мой, цял нов свят.
По памет цитирам един куплет:
“А я сум руйно вино пио,
со друга на сречу био,
а ти си ме чекала”
В превод това ще рече – “пих руйно вино, с друга бях на среша, а ти ме чакаше”. Къде се раждат толкова разбиращи жени бе? Пратете една насам. Ето това е моето питане.
Или пък фраза от друга песен – “Кафана е тужна моя судбина” (кръчмата е моя тъжна съдба). Всъщност едва ли наистина има по-подходяща музика от тази за събор. Пернишките ловци и се кефят. Припявят. Някои дори станаха да танцуват. А певецът пееше – “Я сум сам с чашу ракию”
Пуцай куме!
6. РЕД-джипът на Пандолини
И най-накрая не можем да не разкажем за РЕД-джипа на Пандолини. Това е една мощна УАЗ-ка, която нейният собственик е боядисал в камуфлажно зелено, а след това я е налепил със стикери РЕД. Мощната руска машина се оказа най-проходимото авточудовище, което съм виждал. Другарят Пандолини реши да ни разведе с нея из околните на Еловдол баири, за да покаже истинските й възможности. А те са феноменални. Този РЕД-джип друса все едно си в космически кораб, който навлиза в земната атмосфера. Тъкмо си казваш, че ето този баир няма да го изкачи и Пандолини прави някаква магия с лостовете, руската машина изръмжама и изкатерва върха. “Това е руска работа. Руснаците са ги правили тези джипове, за да не строят пътища”, като експерт обяснява Пандолини.
След адско друсане, след като минахме и през храсти и през баири се отзовахме на един връх. В далечината се виждаше мъгла, която пълзеше по околните баири. Все едно облаците се качваха по планините.
Като се обърнеш към София, можеше да се види Копитото. Като се обърнеш на другата страна – виждаш Сърбия. Имаше вятър, но не беше студен. Тази част на България се бе ширнала пред мен като на длан и беше толкова красиво, че ми трябваше много време да си събера мислите, както и да спра налудничавото си желание да скоча във въздуха с тайната надежда мъглата да се окаже като пухен дюшек, който да спре моя полет.
Хората са крехки същества и трудно понасят красотата. А на този баир и в Пернишко тя беше толкова много. Думите са доста безсилни, за да я изразят. Ще трябва да ми повярвате. Беше страхотно.
Нямам какво повече да добавя, освен да перефразирам едно изречение на Кърт Вонегът за самия себе си в мига в който стоях пред тази красота – О, щастливи времена, о, блажен Александър Симов!
1 comment:
be6e mn hubav sabora,no samo deto boq nakraq go razvali :S
Post a Comment