Септември наистина може да бъде май!

Българската история е едно от най-ужасяващите неща в света. Звучи гадно да го казвам ден след като страната ми отпразнува един век независимост. Обаче е така.
Забележете - пролятата кръв в нашата история никога не се забравя. Там, където е имало погром и до днес стоят раните. В наши дни ги замаскираме със злостно говорене, политическо противопоставяне, но ако се вгледаме дълбоко ще видим, че това са същите онези рани нанесени от историята, които под тоновете изсипани думи продължават да кървят.

Гражданската война в България започва през 1918 година и оттогава под различни форми никога не е спирала. Оценката ми не е много крайна. През 1918 година българските войници на фронта в един момент разбират (а това е върховното политическо осъзнаване и просветление), че техният враг не е там в отсрещните окопи, а е онази гадна и смазваща с арогантността си тяхна държава, която ги е пратила да гинат като мухи на фронта. Спомнете си онази песен - "Велик е нашият войник". Звучи много готино. Вторият ред на песента обаче е - "измокрен, гладен, уморен".
Това е тъжната истина за величието на българския войник - той е велик въпреки своята държава.
Тогава онези измокрени и гладни войници обръщат оръжията си към разкапания режим на Фердинанд и тръгват отчаяно към София. Тези българи са изколени почти до крак при Владая и то от други българи - богатите юнкери, които никога не са били измокрени и гладни.

Септемврийското въстание се вписва точно в тази гражданска война. Днес когато ни се говори за него като за някакъв метеж инспириран от Коминтерна не само е смешно, тъжно е. Защото говорещите така пропускат един много простичък факт - на 9 юни 1923 г. на власт с жестоко кръвопролитие се изкачва една от най-зловещите, тъмни и сатанински фигури в нашата история. Човек на който народът е прикачил категоричният прякор - Кръволока. Става дума за класическия български звяр Александър Цанков. Човек, когото история заслужено е презряла.

Има и още нещо. Самото Септемврийско въстание не избухва организирано, а стихийно. Това говори за гняв, говори за социално недоволство в неудържим мащаб. Дори самата БКП в годините след 1944 година не обича да се набляга на стихийността, защото на практика би означавало, че партията не си е свършила добре организационната работа. Но днес това може само да ни покаже, че бунтът не е предизвикан от пропаганда или внушения, а от недоволство в огромни размери. Ненапразно Гео Милев сравнява разбунтувалите се хора с "отприщено стадо от слепи животни безброй". Хората просто не са искали да търпят...


Септември 1923 година е от най-вълнуващите мигове в българската история. Защото това е исторически миг с висота. Историята ни не е пълна с мигове в които хората се вдигат, за да защитават идеалите си. За да не позволят на човек с прякор Кръволока да удави България в маниакалната си жажда за кръв. Какво говорим изобщо? Непризнаването на Септемврийското въстание може да идва единствено от потомците на палачите, от онези, по чието ръце никога няма да засъхне невинната кръв.


В крайна сметка обаче недобре подготвените въстаници биват смазани. И тогава правителствените войски, шпицкомандите и чети с бандити от ВМРО извършват най-голямото зверство срещу своя собствен народ. Подред са избивани участници във въстанието, комунисти, земеделци, дори и хора, които са стоели настрани от бунта. По цели нощи размирните села са били огласяни от виковете на измъчваните и убивани хора. Жертвите са много, въпреки че и до днес се спори за точната цифра. Този спор обаче е циничен, защото не цифрата, а насилието има значение.
Хората с очите си виждат как тяхната собствена държава започва да ги избива, как хората, които трябва да се грижат за благоденствието се опиват от насилието и запращат страната в ужаса на репресиите.

Днес казват, че насилие нямало. Това е брутална лъжа. Едни от най-великите литературни моменти в българската история са създадени заради Септемврийското въстание.
Най-модернистичната фигура в българската литература Гео Милев създава болезнената и острополитическа поема "Септември". Тя е велика. В нея можем да видим като Гео отчаяно захвърля позата на модернист, за да изживее през нейните редове нечуваното страдание на хората.
Финалът на поемата със запомнящата се фраза "септември ще бъде май" е една невероятна по размерите си надежда, че след целия изживян ужас, човешкият живот все пак ще може да влезе в състояние на неудържим възход. Във вечната пролет.

Цяло едно поколение поети и писатели, зашеметени от погрома, създават едни от най-трогателните и до днес български стихове и разкази.
Никола Фурнаджиев в стихосбирката си "Пролетен вятър" описва разхвърчалият се на парчета свят на България след преживения кошмар. В най-запомнящото се стихотворение от нея "Сватба" въстанието е сравнено с венчавката на един млад мъж, когато заедно с него празнуват умрелите му прародители, цялата природа и вселена.
Вселената се е разпаднала след пролятата кръв и преживеният ужас и само възторгът от сватбата (въстанието) може да събере отново света в едно.
Елегичният Асен Разцветников създаде най-тъжните си и разтърсващи свои стихове именно след въстанието, в стихосбирката си "Жертвени клади". Никога няма да забравя една негова фраза. След погромът той описва една сякаш безлюдна страна в която хора не са останали, а из полетата само "луди вещици сноват". Помнете тези думи!
Дори писател от по-старото поколение като Антон Страшимиров не издържа на всичко видяно и написва великия си роман "Хоро" с потресаващата картина на палачите, които карат близките на загиналите да танцуват хоро до труповете им.


След Първата световна война цяла Европа е в идеологически колапс. Хуманистичните идеали на 19 век са останали в миналото като ненужни дрехи захвърлени в гардероба. Още тогава хората на Стария континент си задават въпроса - как е възможно след целия преживян ужас отново да бъдем същите, как е възможно след пролятата кръв отново да отворим очи и да бъдем добри, как сред милионите гробища отново да търсим щастието?
Отговори на тези въпроси няма.


Отговори няма, защото след пролятата кръв ние отдавна вече не сме същите. Това важи е за великото Септемврийско въстание. През 1923 г. обикновените българи бяха предадени от собствената си държава и бяха колени от нея.

Аз нямам намерение да забравям това.

Някой трябва да си спомня за гробовете и за жертвите. Някой трябва да помни кръвта попила в тази земя. Някой трябва да си спомня за онзи велик свещеник - поп Андрей. Представете си колко е трудно за няколко мига да преоцениш себе си, да разбереш, че си живял в заблуда и да отвориш очи за новия си живот...

Сигурен съм обаче в едно. Ако ад има, той е създаден точно за хора като Кръволока. Опиянявам се от мисълта, че цяла вечност и малко отгоре този психопат ще бъде измъчван в котлите и преследван от писъците на неговите жертви.

Септември може да бъде май!