Вселената на Сладоледения император

В една книга на Стивън Кинг (как става така, че напоследък налитам на велики стихотворения в книги на ужасите) открих вледеняващата творба на американския поет Уолъс Стивънс "Сладоледеният император".

Това е стихотворение, което буквално ме разби, защото усетих влудяващата загадка на думите да се прокрадва в ума ми и установих, че няма да мога да се успокоя докато не напиша няколко думи за него.

Първо - самото стихотворение:

"Сладоледеният император"

Викни пушача на дебели пури,

та с мускулите яки да избива

във чайни чашки сластната извара.

Девиците да носят рокли леки,

тъй като са привикнали; момците

да им поднасят цвете в късче вестник.

Привършва се нелепият театър.

Наш цар е сладоледеният император.

От скрина с липсващи кристални дръжки

ти извади чаршафа, върху който

три птички са бродирани отколе,

лицето й със него да закриеш.

Ако стърчат нозете загрубели, то знак е,

че от студ изтръпва цяла.

И лампите ще духне мощен вятър.

Наш цар е сладоледеният император.

Както всяко модерно произведение и това е лабиринт с много врати и безкрайни смисли.

Трябваше ми обаче известно време, за да схвана какво е притеснителното в текста. Защото от първо прочитане сънопободната образност стихотворението просто не ти дава да го разбереш веднага. Всъщност това е описание на едно погребение, поема за смърт, за помен. В него обаче отсъства тъгата.

Смъртта е представена като някакъв еднообразен и безчувствен ритуал - изваждането на един чаршаф с който да закриеш лицето на мъртвата. Описанието на загрубелите нозе и студеното тяло - това е единственото, което подсказва за наличието на смърт в този свят.

Всичко останало в стихотворението е съвсем безчувствено и това вероятно поражда трагедията. Единичната човешка смърт не може да спре света, както би трябвало и да бъде. Хедонистичният живот продължава в своите най-светли проявления - девиците с леки рокли и момците, които им поднасят цветя. Смъртта и живота съществуват съвместно и това поражда усещането, че всичко наоколо е само привидно, само нелеп театър, който рано или късно ще приключи по един съвсем банален начин - без много писъци, национална трагедия или застой на абсолютното време.

В интернет срещнах едно много лъчезарно и досадно тълкуване на стихотворението на Стивънс. Някаква канадка твърдеше, че в началото на 20-ти век е било нещо като погребален ритуал на чернокожите американци да сервират сладолед по погребенията и от този исторически факт тя си правеше извода, че основното послание на стихотворението е, че животът е един сладолед и ти трябва да го вкусиш преди да се разтопи.

Нищо в стихотворението обаче не предпоставя толкова лъчезарно тълкуване. Единственият оптимизъм в него е черен - че просто смъртта е край на театъра, на привидния живот. Смъртта изгася светлината на лампите и те отдалечава много от света в който хората са обзети от баналното си битие. Банално като приготвянето на сладолед.

В произведението на Уолъс няма религиозен катарзис, който да разтовари тази сюрреалистична тъга. Смърта е просто факт. Както е факт, че тя няма нищо общо с живота на другите. Тук в стихотворението се прокрадва онова философско осъзнаване, че смъртта е самотно занимание. Умираш сам в несподелено от друг време и вътрешно състояние. Умираш сам, а светът продължава. 

Точно заради тази банална тъга изплува образът на Сладоледеният император. Това е много мощна и хладна метафора за живота на останалите в мига в който теб вече те няма. Това е метафора и за живота, когато още си бил в него.

Отвъд сладоледа, който би ял на погребение се крие фактът, че един ден ти също ще поемеш по този път, а досега не е известно някой да се е върнал от него. Това е силата на странните образи в текста - те ти отварят път за мислене, дават ти вселена, която не можеш да разбереш докрай.

Когато се замислих върху текста разбрах защо Стивън Кинг е бил впечатлен от стихотворението и защо се връща отново и отново към него в няколко свои текста. Уолъс и Кинг са близки в разбирането за студенината на живота особено, когато се говори за смъртта в него. Смъртта не може да бъде осмислена никога понеже няма как да я преживееш. Смъртта е ужас, защото е постоянно очакване.

Дали пък Сладоледеният император не е образът на тази смърт?

Това би придало на стихотворението невероятно черен характер, но всъщност ритуалът на живота доста често е неотличим от ужасите на вътрешния ад на Голямото очакване.

А може би всичко описано е просто един сън. Защото безстрастната вселена, която рисува прилича на сън и точно тук, точно в това разбиране можем да открием късчето светлина, която всяка литература носи: рано или късно идва някой, който те събужда и започваш да живееш друг живот, непривиден и истински.

Това разбиране е глупаво, защото вече е взело половината път към религията, но именно от това стихотворение можеш да разбереш защо хората са измислили религията. Защото тя е начинът да се почувстваш поне малко на топло в една вселена в която вее зъл вятър и Сладоледеният император знае, че неговата власт е неотменима.