Има събития за които не историята, а литературата е много по-точен, емоционален и задълбочен разказ. Фактите обрисуват сухата и практически нереална картина. Литературата успява да запази емоцията, надеждата, трепета и голямата трагедия на най-размирните дни.
Точно такова събитие е Септемврийското въстание.
Историята днес е политическа държанка на статуквото и тя ехидно се опитва да определи есента на 1923 година като "септемврийски бунтове". Ще имат да вземат...
Първият ми сблъсък с емоцията на септември 1923 година беше в поезията на Никола Фурнаджиев. Това не е обикновена литература. Поезията му е вход към различна вселена в която обичайният ред е напълно взривен. Целият свят е катастрофирал и заради това нищо не е такова, каквото го познаваме:
И дълбоко звънят равнините, и пеят клисурите -
буйни сватби гърмят над злочестата черна земя.
Аз съм тъмен жених, моя майко, и пламват лазурите
като мрачен пожар, като кръв, като вик на смъртта.
Въстанието като сватба.
Сватбата като смърт.
Смъртта като тържество над злодейството.
Обикновеният език не е в състояние да разкаже за трагедията, която е сполетяла България. И заради това Фурнаджиев даже не се опитва да го направи. Вместо това в поезията му се появяват "кървавите конници" ("конници, конници, конници, кървави конници"), стоновете на вятъра, плачът на земята, миризмата на кръв.
Това е постапокалиптична поезия.
Голямото зло се е случило, а след него остават единствено разрушенията - моралните, етичните, политическите, физическите. Свят в който в кандилата свети кръв, а не божие масло.
Вярвам в пъти повече на Фурнаджиев отколкото на телевизионните всичколози. Събитията от 1923 година са народен подем, яростен бунт, отприщено отчаяние, което жестоко и маниакално е потопено в кръв.
На този фон трафаретните тъпотии за "бунта, който е организиран от Коминтерна" са пълна дивотия и подмяна на големия смисъл на онези дни.
За трагедията вярвам на Асен Разцветников, създал поезия, която е от друг свят и различно измерения.
Дето под було от пари,
пари от кръв и от смрад,
жълт тиф и синя малария
в белите локви цъфтят.
Това е покосената България.
Една страна в която братоубийството като черна мъгла е взело връх. След подобен ужас нищо не може да остане същото, защото властта смазва една светла надежда. България е страната в която "луди вещици сноват", а митичният Каин преследва в кървавия мрак войници стреляли срещу собствените си сънародници.
И, разбира се, накъде без Гео Милев - най-великият дух на епохата. "Септември" е най-достоверният разказ за събитията. Защото във великата поема митология, политика и трагедия се преплитат в едно, а крайният резултат е разказ за една трагично разделена и воюваща страна. Страна в която рано или късно вечната пролет ще дойде, а всички божества ще бъдат натикани в беззвездната бездна.
"Долу Бог" е най-истинският призив в цялата ни литература.
В свят в който се случила такава жестокост, очевидно няма как да има висша сила. Висшата сила е в ръцете на онези, които искат промяната и ще я постигнат рано или късно.
Нарочно разказвам за тези събития патетично.
Сухият стил не върши работа за Септемврийското въстание.
Това е едно от свръхсъбитията в размирния 20-ти век на България.
И да живее поезията, че пренесе спомена за него точно както трябва.
No comments:
Post a Comment