Полицията на кармата

В новият английски език има една такава странна фраза karma police (полиция на кармата). Доколкото схващам този израз се употребява когато те овладее подсъзнателното знание, че ще бъдеш застигнат от последиците на това, което си извършил и то във формата на хора с униформи, които ще ти размахат пред лицето наказателни акт. В този смисъл фразата е напрегната и философска и се намира в странно противоречие със самата същност на западния свят, който принципно не би трябвало да вярва в мистичната енергия на отмъщението, при това отмъщението като част от фундаменталната основа на битието. Казах това прекалено сложно, но ще се опитам да обясня.
Карма е понятие, което навлиза в западния свят от източните философии. Като термин това е разбирането, че всяко действие - осъзнато или не – има своите последствия, които човек понася индивидуално. Това отмъщение на вселената не познава граници и епохи. Източните философии са измислили кармата като идеологическо оръжие с доста далечен обсег, защото се оказва, че можеш да носиш последствията за действия извършени и в предишен живот, въпреки че милостиво си лишен от памет за него. Гаден номер, както и да го погледнеш!

Британската група “Рейдиохед” има велика песен, наречена “Karma police”. Текстът е странен и съдържа фрази, които подлежат на твърде обтекаемо тълкуване. Първият куплет призовава полицията на кармата да арестува един човек, защото е говорил в час по математика, бучи като хладилник и изобщо е като ненастроено радио. Във втория се появява някаква девойка с прическа като Хитлер, която кара този, който призовава мистичните полицаи да се чувства зле. Най-накрая призоваващия кармата твърди, че изцяло се е изгубил – дал е всичко, което може, но се оказва, че не е достатъчно. Странен текст.
Клипът на песента е много интересен. Един човек тича по дълго нощно шосе и е преследван от кола без шофьор. Вокалът на “Рейдиохед” Том Йорк стои на задната седалка и пее странните думи на песента. Човекът по шосето тича и тича, но започва да се задъхва. В крайна сметка спира и отчаяно осъзнава, че смъртта в лицето на колата без шофьор се приближава неумолимо. Обръща се към нея и вижда, че от возилото тече бензин. Надежда блясва в очите му, бърка в задния си джоб, вади запалка и я пуска върху следата от гориво. Колата започва да се движи на заден ход, но огнената нишка я застига. Камерата дава вътрешността на колата. Тя гори, но певецът в нея вече го няма. Много стилен и естетски клип.

В това видео ясно се вижда нещо изключително интересно. В самата фраза “полиция на кармата” се съдържа нещо заплашително. Полицията е институционализираната възможност за упражняване на насилие. Тя е репресивен орган за опазване на закона. В този смисъл кармата е представена като заплаха. Като отмъстителят без лице. Като ултимативното ченге. Като сляпата природа, която връхлита, за да помете всички, защото в нейната същност е да помита всички. Кармата е нещо като министерство на отмъщението. Ако си позволим нужната волност дори само по тази фраза можем да си представим определен модел на съществуващата вселена – вселена като топполицай, която идва в неподходящият момент, за да отмъсти за извършените дела и да въздаде своята форма на справедливост.
За източният човек обаче кармата никога не би се материализирала във формата на ченгета. За древните индийци тя просто е част от живота. Нещо като въздуха. Няма смисъл дори да го говориш. Той просто е там. Кармата не е нещо външно, а е неделима част от вътрешната организация на света.

Какво се получава значи? Западняците възприемат елементите от новата култура, но ги зареждат със съвършено друго разбиране. Разбирането на кармата като на зловещата полицията на вселената. Защо образът придобива толкова ужасяващи краски в западния свят?
Отговорът според мен е доста странен. Много съм мислел върху него, дори се чудех дали не го преувеличавам, но в крайна сметка мисля, че все пак съм го налучкал точно. Той звучи леко абсурдно и е политически натоварен, но дава достатъчно яснота върху призрачните образи, които езикът материализира сред нас.

Западният човек осъзнава, че обществото в което живее радикално се е отклонило от нормалния ред в зададената вселена. На древните индийци не им е пукало за кармата, защото дори и някой от тях да е сгрешил, като цяло обаче те са имали знанието, че живеят в правилния свят. Светът на запада обаче е неправилен. И кармата се превръща в заплаха. Светът на запада е неправилен, защото се е подчинил на собствените си митове и предмети. Това дори не е религиозно обвинение. Още Карл Маркс в “Капиталът” достигна до извода, че капитализмът представлява система, където обществото е във властта на собствените си продукти. Тези продукти са като външна сила, а единствената цел на обществото е разменната стойност на продуктите да расте. Отдалечаването на хората от тяхната същност става именно, защото е в плен на илюзията, че продуктите те изстрелват в космоса и те правят щастлив. Това изместено разбиране за хората е като да си обладан от зъл дух. Западното общество е обладано от собствените си демони и не може да излезе от тях.
В крайна сметка обаче хората осъзнават, че това състояние не може да продължи безкрай. Всеки обладан от тези западни демони е запазил подсъзнателното чувство, че един ден ще трябва да плати цената за тези дни на безвремие. А ужасът от плащането ражда фразата “полиция на кармата”. В западния свят тази полиция бди и те вади рязко от света на продуктите. Вади те грубо от илюзията. Дава ти знанието, че си живял в грешния свят. Защото си живял обладан от демони. Дори и демоните да са във формата на абсолютно неразбиране на живота.

Къде ли бди полицията на кармата? Къде ли е участъкът в който тези ченгета? Всъщност има ли значение. Западният свят един ден се събуди и видя, че отвъд илюзията за просперитет и богатство се крие само отчаяние и дългове. Дали пък дългата ръка на зловещите ченгета не е намесена и тук?
Жалко ми е за света и обществото, което може да изобрети фразата “полиция на кармата”. Това не е познание за щастие, а само за живот изпълнен с ужас. Нещо във фундаменталното ни разбиране за нещата май се е объркало трагично. Навремето хората, които живееха и спяха в пустини, под огромни и диви звезди, знаеха да извличат ценното от всеки миг. Знаеха да бъдат радостни. Там ченгета на кармата никога не е имало. Защото ченгетата на кармата са феномен на обърканите хора. Те са цената за това, че не сме щастливи.

Долу полицията на кармата!

За свинете и европарите

Един от най-известните арабски поети-мистици Фарид-ад-дин Аттар Нейшабури има едно велико стихотворение, което по уникален начин разкрива всекидневната битка със злото, която всеки трябва да води:

В същността на всеки човек
се таят сто свини
свинете трябва да се умъртвят
или храмът да се затвори.
Ако не познаваш своята свиня
не ще ти бъде простено!

Четено от днешна гледна точка това стихче има поразителен политически оттенък. За него се сетих когато видях цялата драма около поредният скандал със спрените европари. Страната ни изгуби правото си на около 220 млн. евро от еврофондове заради неуспеха си в борбата с корупцията. Ще изкриви сърцето си всеки българин, който каже, че това е било неочаквано. Ние познаваме добре нашите свини, повечето от които се наричат корупция. Европа също ги е опознала добре. Да не говорим, че сега е идеалното време Европейската комисия да спести някое и друго евро, като се има предвид бушуващата икономическа криза, както и нейните непредвидими дори и за финансов медуим последици.
Дразнещото е друго. Ние познаваме свинете си, но не се борим с тях, нито се опитваме да ги умъртвим. Схемата е точно обратната. Упрявлаващите обявиха, че са разочаровани, което както и да го погледнеш е достойно да влезе като реплика в пиеса на абсурда. Какво ще рече да си разочарован от това, че не са ти платили, когато изобщо не си свършил своята част от работата. Корупцията е очевидната болест на българското общество. И беше много по-добре Меглена Плугчиева да сподели, че е разочарована от корупцията, защото в противен случай се получават странен политически шум, който хората най-много мразят.
Опозицията обаче също не е на висотата на своите отговорности. Тя упорито напомня на кучето на Павлов. Нека да припомним според легендата това легендарно псе стои в тъмна стая, а щом светнат лампите започва да слюноотделя, защото си мисли, че храната пристига. Същото е и с опозицията у нас. Тя почти изчезва в периодите на затишие, а когато откъм Европа загърми, тя отново се събужда и започва с добре познатата мантра: "Оставка! Оставка! Оставка!". България отдавна е в криза, по-точно в тотална инфлация на политически думи и драматични ситуации като тази с парите от Европа ясно го показват. Защото след всичко, което се изговаря, действия просто няма, а свинете на име корупция продължават да си стоят на топло в своите кочинки и нищо не следва.
Освен българската ситуация трябва да се опитаме да гледаме трезво и на европейската такава. Защото от всички моменти в които можехме да изберем да се правим на разочаровани този е най-лошия. Следващата години в целият ЕС ще има избори за Европейски парламент. Те ще са от изключително значение за партиите от повечето страни, защото времената, които идват са времена на изпитания. Цяла Европа и без това отдавна се чуди как да събуди интереса на избирателите към този вот и сега вече се вижда стратегията. Европейските институции започват да проявяват твърдост, независимо дали ни харесва или не. Важното е, че острите знаци допадат на западняците, които и без това са настроени доста зле към по-бедните новоприсъединили се страни. И така в един момент се отзоваваме по средата на един доста кипящ еврококтейл, или, ако използваме картоиграческите метафори - насред игра на покер в която отсрещната страна държи всички карти, както и цялата миза.
Това обаче не отменя основния въпрос. Кой ще поеме отговорност за този гаф. И тук отново ще се сблъскаме с другата българска свиня "никога няма виновни". България - страната на невинните. Това може да е един добър рекламен лозунг. Министрите, които отговарят по въпроса предпочетоха да се отдадат на общи размисли за състоянието на света и за нелепата политическа обстановка. Така никога няма да се отлепим от мрака на нищоправенето.
Силният шамар от страна на Европа можеше да има и терапевтичен ефект, ако нашите собствени политически демони не бяха по-силни. Защото знакът е достатъчно ясен - оттук-нататък нищо на България няма да бъде простено. Това повишава с пъти отговорността на нашето правителство, а и на което и да е управление. Но алтернатива точно в този посока на хоризонта не се вижда. Всеки, който се кани да управлява по-скоро прилича на свинар в метафоричния политически смисъл. Имам предвид, че, който и да дойде на власт първо ще иска на нахрани свинете, а в момента в който го направи - за какво управление след това ще говорим избщо.

Стоте цветя на СДС

Седесарите си избират нов лидер на 14 декември, но какво от това

След дълги години изкарани последователно в различни форми - съюз от формации, конспиративна коалиция, лидерска партия и партия в състояние на тотален хаос, днес логично СДС се изпрява пред първото си изпитание с демокрация. Сините трябва да си изберат с преки избори новия лидер. В гласуването могат да участват всички членове на партията, което е нещо радикално ново и непознато за българските условия. Ето защо е хубаво да проследим резултатите от този ексмеримент с вътрешнопартийната демокрация, област, непозната за СДС.

Доналд Тръмп и синята идея

Интересът към тези избори, доколкото изобщо го има, започна с новината, че сегашният лидер на партията Пламен Юруков няма да участва във вота. Медиите не изкоментираха както трябва този факт. Всички се впуснаха да търсят причините за решението на Юруков, кои биха могли да го заместят, а това измести доста чувствително фокуса от най-важния въпрос - признак на какво е този отказ от участие във вътрешнопартийни избори. Нека да си припомним, че когато преди година и нещо младият бизнесмен, кафеен бос, завършил философия, оглави СДС, това бе разтълкувано като ясен знак. Знак за усилието на синята партия да открие и заложи на новите лица в себе си, за да се спаси от постоянния политически разпад. Юруков всъщност застана начело на партия, която по мистичен политически начин се е стопила в цели региони на страната. За годините си в опозиция СДС успешно се сви до основните си лица и се крепи над водата единствено благодарение на присъствието си в местната власт. Това предпостави една особено драматична ситуация за новия лидер. Той попадна в ораганизация, която отчаяно не иска промяна, и с местни ръководства, особено в градовете, в които СДС спечели, които не искат да признават каквато й да е централна власт. На всичкото отгоре Юруков пое партия, която успя благодарение на прекалено много опиянение от власт и злоба да похарчи своя син идеал, ако предположим, че изобщо някога е имало такъв. Краткият бал на Юруков трая точно една година. През това време в лицето му гръмнаха повечето мини, заложени от предишните ръководства. Привлеченият като коалиционен партньор Яне Янев като ракета със среден обсег успя да доубие цялата вяра в новия лидер. Драматичната раздяла между СДС и Янев донесе доста негативи на Юруков, защото на бял свят започнаха да излизат нелицеприятни факти за него, за злоупотреби с европари, за укриване на данъци. В един момент новините от СДС приличаха повече на икономическата сводка на Доналд Тръмп, отколкото на информации от политически централа. В тази атмосфера дори и опитен лидер би рухнал морално, а Юруков определено нито имаше организационен опит, нито знаеше как да укроти саморазрушителния дух на СДС. И може би точно заради това се отдръпна от лидерската битка. Дали ходът е хитър, ще покаже само времето. Важното е друго - с тази маневра всъщност Юруков обезоръжи своите противници и така се стигна до ситуацията новите кандидати за лидер да нямат основен враг. Тогава си пролича до какво състояние е стигнало СДС.

Градината на "Раковски" 134

Мао Дзедун навремето успя да постави интелектуална загадка пред света с прословутата си фраза: "Нека цъфтят сто цветя, нека се състезават сто мисловни школи." Някъде наскоро прочетох, че тази фраза е обобщение на най-големия провал на западното разузнаване спрямо Китай. Замъглени от поетичността на фразата и незапознати с мъгливите думи в източната философия, анализаторите я тълкуват като признак за идването на демократични промени в Китай, което се оказва велика илюзия, защото само няколко месеца след произнасянето на фразата започва културната революция и времето на хунвейбините. Ако обаче се върнем към изначалната философия на тази фраза, ще видим, че СДС в момента е именно в състояние, което можем да кръстим "да цъфтят сто цветя".
На 14 декември пред членовете на синята партия ще застанат няколко известни седесари, един-два неизвестни, както и двама от легендарното минало на тази формация. Те ще трябва да влязат в особена форма на надпревара, защото всеки един от тях е обременен както от миналото си, така и от възгледите си за света.

Бъдеще в минало време

Иван Сотиров е част от хардминалото на СДС. Той е в партията още от първите дни, но е доста непознат на външния свят, освен от спорадичните си изяви в парламента. Фигура като него, както и появяването му точно в този момент, ясно показват, че обръщането към успехите на миналото е един от пътищата, по който седесарите се опитват да се спасят. В политически план обаче това напомня на опита на щрауса да се скрие от противника като зарови глава в пясъка. Защото миналото на СДС е победоносно и мащабно, но в него се крият и всички онези демони, които в днешния ден продължават да раздират партийните телеса. В този смисъл Сотиров би получил подкрепа, но не е ясно дали ще знае какво да направи с нея.
Мартин Димитров е лицето, в което всички припознават бъдещето. Икономист, който се опитва винаги да чертае някаква алтернатива на кабинета, десен по закваска, но неразбираем за поне две трети от българите, и то без да изключваме седесарите от тях. Без никакъв партиен опит, Димитров има шанс да получи някаква подкрепа. Като емоционален заряд обаче неговата фигура е доста сходна с тази на Юруков и това в крайна сметка може да обърне нагласите срещу него. Да не говорим и за това, че върху него веднага заваляха обвинения, че е лимонката на Иван Костов.
Най-много време и внимание медиите отделиха като че ли на синия кмет на Кюстендил Петър Паунов. В негово лице веднага бе разпознат прикрит човек на Христо Ковачки и градоначалникът трябваше да дава обяснения за политическото си битие още в мига, в който кандидатурата му стана ясна. Именно заради тази медийна аура около него в лицето на Паунов всички изведнъж видяха някаква далечна възможност СДС да се отвори и към други партии и да потърси изход от омагьосания кърг на самоизолацията. В полза на Паунов работи и фактът, че той е сравнително непознат на националната сцена.
Александър Йорданов и Марио Тагарински са двата образа с тежка реминисценция към миналото, защото са топфигури от онова време, в което СДС можеше да взима над 6 процента на избори. Понеже обаче тези времена са окончателно погребани под пластовете на историята, и двамата изглеждат сравнително нелепо, подобно на скелети на динозаври в музей по палеонтология. Вотът за тях може да бъде единствено и само носталгичен, а носталгията е добра за литературно вдъхновение, но винаги е лош съветник в политиката.
Останалите двама са областният лидер на сините в Русе Румен Христов и председателят на клуб "Сенатор" Цоньо Ботев. Кандидати почти без шансове, защото са доста непознати дори и в седесарските среди.

Последен валс

В годините на мощ СДС обичаха да си припяват тази песен. "Последен валс, сбогом любима. Ще си спомням за теб, дори и под новото име". Парадоксално е, но куплетът звучи така сякаш поетът в онези далечни години е отворил очи и е видял бъдещето, но на самата синя партия. СДС прави отчаян опит валсът да не е последен, въпреки ясното съзнание, че танцувалните умения на партията са солидно обречени. Което и да е новото име на лидера, той ще трябва да се блъска постоянно в една китайска стена от натрупани проблеми. Защото с годините, които изкара в състояние на перманентен скандал, СДС позабрави как се прави политика. А когато политиката си отиде, ти остава единствено тъжно да броиш останките от партията си и да се чудиш къде останаха добрите времена.
Още един куплет, който си спомням от старата песен, звучаща така цинично синя днес: "Благоденствие ти обеща и нали беше млада свенлива, аз повярвах на тази лъжа, с нея ти беше много красива". Не знам дали СДС е била много красива партия. Но днес не е. Градината на СДС упорито повяхна и там никой не иска да танцува. Валсовете са романтични танци. Хората искат да ги танцуват сред рози и на лунна светлина. А не в градина, пълна с бурени...

Есента на олигарха

Невероятно изпитание за сетивата, логиката и литературната култура е изчитането на ексцентричния роман на Габриел Гарсия Маркес “Есента на патриарха”. В странния, халюцинаторен, разкривен и магичен по черен начин свят на книгата, ни се представя политическата драма на един диктатор. Четенето на този роман е приключение трудоемко – изреченията лъкатушат на по три или четири страници. Маркес влага в това особен смисъл. Вкарва политическото зло в литературна рамка и се опитва да го изследва. Патриархът, зловещият диктатор в този роман умира няколко пъти, дори и чрез смъртта на своя двойник. Маркес ни потапя в един налудничав свят, който се подчинява на някаква извънвремева логика на хаос и злоба. Както и да е. Много ми харесва началният образ в романа – лешоядите, които успяват да влязат в двореца през стъклата. Дворецът, чийто единствен обитател е един мъртвец в есента на своето съществуване. Лешоядите влизат в двореца и после, ако не се лъжа, не си тръгват...

На 22 ноември за първи път видях на живо Георги Гергов, пловдивски богаташ и бизнесакула, човек, за който се твърди че по един или друг начин притежава нечувани богатства в южната перла на България град Пловдив. Интересното е, че го видях като делегат на конгреса на Българската социалистическа партия. Гергов дори и визуално има малко общо с маркесовите герои. По-скоро прилича на човек изваден от разказ на Елин Пелин. Не е аристократ по осанка, а прилича точно на това, което е – самоуверен човек с тайното знание, че ще направи партийна кариера. През цялото време вероятно Гергов осъзнаваше медийният интерес към неговата особа. Журналистките много му помогнаха в това отношения. Пърхаха край него като пеперудки. Той даваше интервюта и постепенно се опиваше от медийната дрога. Почна да навлиза в титанични откровения за собствената си личност. На въпроса защо членува в БСП отговори с мисъл като коан – че е патриархален човек с традиционни ценности. После предпочете да говори за себе си. В една друга медийна екзалтация сподели тревожно, че богатите хора са жертва на прехода. Не направи връзка между това и членството си в БСП, но хей, неговата кариера тепърва започва...
Нито една журналистка не го попита единственият въпрос, който ме интересуваше като отговор от страна на Гергов: “А вие пяхте ли Интернационала? Знаете ли какво се пее в тази песен?” Чудно ми е какво би отговорил господарят на Пловдив.

Режисьорът в залата на НДК, който отговаряше за това какво да се вижда на видеостените, очевидно имаше свръхостър политически усет. По едно време имах чувството, че когато вдигна поглед към екрана виждам лицето на Гергов там. Лицето му – твърдя го и не е литературно преувеличение – не изразяваше нищо. Той гледаше напред. Единственото описание, което може да се даде на погледа му. Дори не мога да кажа, че е бил оттегчен, искам да кажа, че е бил оттегчен, но не беше. Гледаше напред и толкова!
Може би си фантазирам. Защото трудно приемам мисълта, че аз и Гергов сме членове на една и съща партия. Ние не живеем в един и същи свят, а не искам да живеем. Яд ме е, че един олигарх в своята есен, житейска есен, не финансова е решил да обърне погледа си и като кръстоносец да нахлуе в света в който вярвам – свят в който БСП не би искала да има нищо общо с човек като Гергов. Какво кара един богаташ в залеза на живота си да потърси политиката като пристан? Всъщност знам, че той не си търси подслон. Богаташът може да търси единствено и само още пари. Повръща ми се при мисълта, че е видял в БСП възможността да стане още по-богат, защото не знам какъв е Гергов за останалите, но за мен той е изпитание на нещата в които вярвам. Вярвах, че БСП не е такава партия, но тя прие Гергов като член на Националния си (бивш Висш) съвет. Един тъп олигарх няма да ме откаже от БСП, но ето че ме накара дотук да изпиша толкова думи за него, без да имам идея как ще приключа.

Жалко, че Гергов не е като герой от Маркес. В есента си онзи, героят от романа приключи жизнения си път. А българският олигарх, далеч от поезията на магическия реализъм, по твърде практически начин се изгаври с повечето обикновени хора в зала 1 на НДК. Те са социалисти, той не е. Той е патриархален човек с традиционни ценности и милиони в банковите си сметки. В един момент милионите се оказаха най-важни. Те го паркираха като социалист на конгреса, а малцина забелязаха подмяната.
БСП със сигурност ще преживее Гергов. Но е тъпо, че позволихме това да се случи. Един велик българин, гениален анархист Георги Шейтанов се бе обърнал навремето към своите сънародници и им бе казал: “Свиня е влязла в храма на живота. Убийте я!”. Той говореше за капитализма. А олигархът в онази зала символизираше бандитския капитализъм. В същото време Станишев говореше, че е време да се представим обществото отвъд капитализма. Боли ме, че контрастът между седящият в залата и силните думи е толкова голям...

Стига толкова с личните ми драми. Но в края пак ще се върна към Маркес. Този път към друг роман. “Сто години самота” завършва с уникално емоционално прозрение. Родовете осъдени на сто години самота не получават друг шанс на земята, казва Маркес. БСП е в тази ситуация. Тя има шанс и не трябва да го пилее заради есенните олигарси, които седят или ще искат да седят в залите и да гледат напред. С поглед, който не казва нищо друго освен: “Аз съм богат и мога да имам всеки”.

Пя ли Интернационала Гергов?

Този въпрос няма да ми даде мира скоро.

Според мен – не.

Той е човек с традиционни ценности.

Щастливото завръщане на социализма

(защо отново можем да виждаме отвъд сегашната ситуация)


Отвъд капитализма има по-справедливо и хуманно общество, което трябва да бъде изградено с общи усилия. Общество, изградено върху принципите на зачитането на труда и на справедливото разпределение на резултатите от него, общество свободно, общество солидарно, общество на равните шансове и на равните възможности и така нататък. С други думи - социализъм.


Това са думите от речта на Сергей Станишев пред 47-ия конгрес на БСП, които ще запомня. Ще ги запомня, защото те резонират с моето вътрешно усещане за социалистическия проект и за това, че всъщност реабилитирането на левите ценности вече е абсолютно. За първи път Станишев говори за социализъм. Можете да проверите. Но това изречение показва, че той може да се променя. Защото времената са такива - социалистическият проект отново се появи на хоризонта като възможното различно бъдеще на човечеството...

Социализмът не е утопия. Десетки години ни внушаваха обратното. Социализмът е реално постижимо състояние на обществото. Парадоксално е, че една икономическа криза трябваше да вдигне тази завеса, за да видим другото бъдеще. Истински възможното.
Яд ме е, че се оставихме на това толкова много години да не говорим за нашият идеал. А истината е толкова проста. Социалистът - това е човек с проект за света. Не става дума за някакво макивелианско социално инженерство, а за разбирането, че животът може да бъде по-добър и справедлив. Социализмът не е някаква титанична конструкция, а отношение към света. Това отношение е в процес на постоянно развитие и не бива никога да бъде превръщано в догматичен лозунг.

По странен начин икономическите либерали попаднаха в най-големият капан на болшевизма. Те повярваха, че историята може да има край. Това е опасна илюзия с непредвидими последствия. Вярно е, че те не са нейни автори. Навремето Хегел виждаше пруската монархия като венец на цялато история, като съвършена система по-добра от която не може да бъде създадена. По-късно Франсис Фукуяма попадна в тази клопка, заслепен от дивата прелест на либералната демокрация той сътвори книгата с поетичното име "Краят на историята", а 10 години по-късно се отказа от нея. Заради това е глупаво да създаваш монументални идеологически конструкции. Строиш, строиш стена от хоризонт до хоризонт и когато я построиш и седнаш да й се наслаждаваш изведнъж с ужас разбираш, че светът е много по-голям отколкото си смятал и стената ти вече може да бъде заобиколена от всеки.

Аз винаги съм бил социалист, защото съм вярвал в различния свят. Дълго време ми беше неудобно да говоря по тази тема, защото всички ме гледаха като ненормален. Беше страшно да казваш, че имаш различен проект за света. Трябваше да търся други думи за своите убеждения, трябваше да пречупвам сам себе си, за да не изглеждам смешен. Обаче не само Станишев, цял свят видя пробойните в стената от монолитни финанси. И, ако някой се приблиги до тези пробойни ще може да види - другият възможен свят.

Много пъти съм си мислел, че социализмът е труден за формулиране идеал. Една жена ме накара да преосмисля тезата си. Тази жена е моята майка - съвършенната социалистка, която с две изречения формулира идеалът на социализма по начин по който ме накара да онемея (а аз рядко не намирам думи, повярвайте ми!). Майка ми, този инстинктивен социалист и идеолог каза следното: "Никога няма да ми е достатъчно само аз да съм щастлива. Искам всички да са щастливи". В тези две изречения откривам поезия, която не мога да открия в цяла поетична антология. Майка ми ще се зарадва на думите на Станишев, че отново можем да виждаме отвъд капитализма.

Обикновено социалистите са обвинявани, че имат розови очила за човешката природа. Не е така. Точно обратното е. Дълги години ние не си позволявахме да мислим перспективно, бяхме затворили очите си от ужас, че пак ще ни обвинят за мечтатели с каузи, които водят до жертви. Обаче доживях да дойде другото време. Когато социализмът отново се появи като идея. Чувствам се странно добре от този факт. Защото съм донякъде спокоен. Докато на този свят има социалисти, значи винаги ще има хора, които ще искат когато те са щастливи, всички да са щастливи!

Внимание: ГЕРБ!

"Във връзка със зачестилите прояви на политическа логорея, неуместни общински шегички и медийно гербаджийство до умопомрачение, Световната академия за борба със злите сили предупреждава, че атмосферата в София е опасна за здравето на живеещите в нея. От името на всички пострадали ясно искаме да заявим, че политиката не е състояние на обществена лудост и медийни изяви в нарцистичен мащаб, както обикновено ни се демонстрира в столицата. В България все пак има и подготвени политици, които не биха използвали пресцентровете си като оръжие за масово облъчване на народонаселението и като канал за пускане на безвкусни шегички в обществената сфера.
От името на Академията за борба със злите сили категорично заявяваме, че сме подали запитване до суверена на демокрацията - българският народ, дали ГЕРБ изобщо има представа какво прави в управлението на столицата. Искаме да напомним, че управлението е отговорна дейност, която трябва да се упражнява от подготвени хора, които имат поне минимална представа какво искат да направят. Ако не получим спешен отговор, очевидно ще трябва да тормозим астралните сили с нашия въпрос.
Искаме ясно да предупредим, че участието в политиката е дело отговорно и участниците в нея наистина трябва да полагат психотестове преди впускането в това приключение. Ето защо с остра сила пред нас остава да стои въпросът дали отговорната за управлението на София фигура е наясно в коя реалност пребивава в този момент. Уважаеми граждани, трамваят на политиката ще продължи да се движи, въпреки цикличните прояви на локално хулиганство в него. Академията за борба със злите сили ще продължи да настоява за отговор това ли е начинът, по който кметът Бойко Борисов разбира собствения си свят!"

Така би изглеждало едно примерно съобщение на все още несъществуващата Академия за борба със злите сили. Но след вчерашната проява на пресцентъра на Столичната община спокойно можем да кажем, че още една граница в медийната манипулация бе прекрачена с ентусиазъм от партия ГЕРБ. След като пуснаха театрално съобщение, че са отправили запитване дали Станишев има правоспобност за ватман и то заради участието си в клип, това отваря големи възможности. Нека следващия път, щом Силвестър Сталоун дойде да снима филм у нас и се качи на кола, кметът да очаква от мен остър сигнал и питане дали американецът има шофьорска книжка и защо е допуснал подобно беззаконие, ако се окаже, че господин Сталоун е лишен от свидетелство за правоуправление.

Култови журналистически моменти

Още от годините си прекарани във Факултета по журналистика и масови комуникации (райско място с либерален климат) на СУ "Св. Климент Охридски", имам слабостта да си събирам култови журналистически моменти въплатени в заглавия, дописки или просто в биографиите на репортери. Сега ще се опитам да обобщя няколко от тях.

Едно от най-уникалните заглавия, които съм срещал през историята на новата българска преса гласи: "Кокошка издъхна от секс". Драматичната дописка представяше икономическото страдание на някакъв селянин от Добричко, който е имал нещастието да си купи свръхпотентен петел. Стомахът ме заболя от хилене докато четях как селянина се оплакваше, че петелът му скачал целодневно по кокошките, които обаче от толкова интензивно внимание залинели, почнали да не се хранят добре (защото като наведели глава да кълват и петелската сексмашина веднага ги яхвала) и в крайна сметка една от кокошките издъхнала в от прекаленото сексуално внимание, което петела й оказвал.
Нямам представа дали тази история беше вярна. Но ми е осигурила хилене с часове. Да не говорим, че и до днес като се сетя за нея не мога да спра да се смея.


В журналистиката е най-готино да си кореспондент на някоя медия от провинцията. Кореспондентите са дружно алкохолно братство, което се събира, за да обсъди новините, а при липсата на такива и да измисли. Най-култовата фигура за която се сещам обаче е кореспондентът на "24 часа" от Враца Валери Ведов. Той е един уникален и стихиен талант, почитател доколкото разбрах на големите количества водка, но част от кореспонденциите му заслужават да влязат в световната история. Заради тях - и това не мога да го забравя - в моят курс бяхме пуснали подписка да ни викнат Ведов като външен преподавател по специалност, която бяхме формулирали "Кореспондентско майсторство".
Валери Ведов има една уникална рецепта за фабрикуване на новини. Когато във Враца налегне политическа или обществена суша, той винаги се обръща към екстремният и вълнуващ живот на пиянките в града. Така по страниците на "24 часа" се появяват уникални истории със заглавия от типа: "Пиянка се удави в 15 сантиметрова локва", "Алкохолик псува съседка, сбъркал я с жена си", "Врачански пияница видял извънземна котка". Не мога да си спомня за какво се говореше в последната дописка, но почти съм сигурен, че историята беше драматична.
Един от великите опуси на Ведов беше сагата за ревнивия врачански циганин. Тя започна с кратката информация: "Циганин гони жена си заради бяло бебе". Историята е като любовен роман. Палавата ромка май била кръшнала на съпруга си с българин. Ужасеният от ревност циганин, виждайки бялото бебе, вдигнал огромен скандал на сестрите и отишъл да се напие. После решил да изгони жена си. Историята продължаваше със серия от кратки дописки за това как изгонената съпруга и бялото бебе се скитат немили-недраги из Враца, а социалните институции нехаят. После - тук вече ми си губят моменти - имаше нещо като кратко разследване - кой точно е бащата на бебето, но не съм сигурен до какви резултати достигна Ведов. В крайна сметка и по страниците на вестниците - любовта тържествуваше. Циганинът прибра невярната съпруга и реши да отгледа детето. В тази история има толкова много хашекови моменти, че просто не е за описване. Това е част от житието на Валери Ведов.
Друг кореспондент, който познавам - Христо Христов от Стара Загора е готов с часове да разправя следната история. Той е кореспондент на "Стандарт" точно в разгара на кризата от 1996-1997 г. От него всеки ден шефовете искат информационна дописка посветена на тази криза в която да се разкрива драматичния характер на случващото се. Добре, но, както всеки журналист знае - почти всяка тема може да бъде изчерпана със 3 (словом - три) дописки. И така в един момент него го чакат да прати нещо, а той и представа си няма какво точно. Тогава му идва гениална идея. Пуска компютъра си (нека да ни ви разказвам какво точно представляваха компютрите в онези дни) и сътворява изящната като поема дописка "Месо от врабци - хит на Старозагорския пазар". Сюжетът е гениален - хората дотолкова са го закъсали, че вече си купуват само месото на нещастните врабчета. В края на деня колегата обаче с ужас научава, че дописката му е такъв хит в софийската редакция, че я искат за чело на вестника. Машината е завъртяна и той не може нищо да спре. Така си и излиза - чело на вестника. И тук следва една показателна притча - текстът звучи толкова убедително, написан е толкова добре, че дори и хората, които всекидневно минават през Старозагорския пазар (а там все пак никога не се е продавало месо от врабчета) в един момент убеждават самите себе си, че наистина са виждали такива сергии....


И накрая една суперистинска история, но ще премълча името на журналиста с който се случи, защото той от време на време посещава този сайт и не ми се иска да получавам обвинения, че съм разкрил всичките му мрачни тайни, въпреки, че почти не познавам журналист, който да не знае тази история.
Та моят приятел след като се мести в нова редакция, отива на купон в предишната. Какво обаче заварва? Вместо купон - репортерите в залата трескаво пишат, някои звънят по телефоните, други се суетят. На въпроса какво се е случило му показват първа страница от извънредно издание на вестника. Случката става в края на 2001 г. - точно американските самолети започнаха да прелитат над България на път за Афганистан. Та заглавието на страницата е с огромни букви: "US самолет се разби в Трън. 15 убити в огнения ад!". Дори на първа страница има и кратка дописка - как самолетът е паднал в ромският квартал в Трън и е помлял десетки къщи. Междувременно едната от репортерките даже звъни в "Пирогов" да иска коментар дали болницата е готова да поеме пострадалите. Всеки журналист може да има една реакция в такава ситуация и моят приятел прави същото. Казва: "Леле, още утре ще искам кола и отивам в Трън да направя репортаж от мястото на събитието". Казва още утре, защото часът вече е към 21 часа. Колегите му от другата редакция обаче започват с обвинения - ти какъв журналист си, утре вече нищо няма да има, сега му е майката да се отиде, трябва спешно, ние вече сме пратили екип!!!! Зареден с репортерски ентусиазъм приятелят ми звъни лично на новия си главен редактор, обяснява му драмата и спешно иска кола и фоторепортер. Осигуряват му ги, но все пак минава известно време. В крайна сметка около полунощ екипът успява да тръгне към Трън. Пристигат в града към 2,30 часа сутринта. Пълно мъртвило. По улиците няма никой. Мисля, че приятелят ми разправяше, че нямало дори и улично осветление. Най-накрая в мрака виждат очертанията на някакъв полицай и го питат къде точно е голямата драма и пожар. Отговорът бил:
- Абе, момчета, вие луди ли сте, бе? Какъв пожар, какъв самолет?!!!!

Да, всичко това се оказа партенка. Солен и гаден журналистически номер. И до днес ми е смешно, но и гадно докато го разправям. Ето още един култов журналистически момент. Между другото станах свидетел как приятелят ми звъни след това в редакцията от която го преметнаха. Първите му думи към тях бяха:
- Да ви го начукам!

Искам да кажа, че препоръчвам журналистиката като кариера на всеки. Никога не е скучно.

БСП: Възможна ли беше промяната в София?

Може би е вярна постмодерната мъдрост, че човек трябва да се отнася към политиката иронично. Аз обаче не мога да следвам този принцип съм твърдо убеден, че в политиката трябва ентусиазъм и идеализъм, особено когато говорим за левицата. В този смисъл градската конференция на БСП в София ме изненада по изключително неприятен начин. Стоейки в залата по едно време дори се запитах - на конференция на коя партия точно съм попаднал? Какво имам предвид.

Докладът на Румен Овчаров бе пълен с политически изводи. Повечето от тях за ситуацията в страната. Загубите на БСП в София упорито бяха представяни като успехи. Нищо в изящното слово на Овчаров не подсказа дори за миг, че това все пак е ляв лидер. В един момент дори се замислих богохулно - а социалист ли е Овчаров? И отговорът ми няма да се хареса на хората, които го преизбраха отново. Там, където трябваше да се говори за идеи, Овчаров говореше за прагматичния избирател. Там, където трябваше да стане дума за принципи, лидерът на БСП София говореше, че се чувствал огорчен от атаките срещу него. В момента в който трябваше да стане дума за отговорност, Овчаров предпочете да анализира поведението на ГЕРБ. Когато всички трябваше да чуят поне минимален трезв анализ, станахме свидетели на самозабравяне в нарцистичен мащаб.

Ще си призная честно нещо. Искам лидерът на градската организация на БСП в София да говори като социалист. Да знае какво искат да чуят хората. Искам истински социалист, който не е изгубил чувствителност към социалните проблеми да ръководи тази организация.
Вместо това обаче залата гласува за човек, който е социалист само, защото има партиен билет. И поради никаква друга причина. Направете си един експеримент - вземете речта на Овчаров и сменете фразата ГЕРБ с БСП. Ще се получи така все едно Бойко Борисов говори. Тази универсална реторика е характерен белег за разпада на политическите идеи. БСП в столицата е в състояние на идеен разпад. Лидерът на БСП в столицата обаче точно това иска. На него му трябват банда от прагматици, които винаги ще гласуват за него. Защото за тези, които гласуваха за Овчаров не е важно БСП да печели, важно е, че те си уреждат живота.

Всъщност Янаки Стоилов беше единственият глас на разума на конференцията. БСП със сегашното ръководство в столицата никога няма да успее да спечели избори в София. Защото Румен Овчаров радикално е деполитизирал поверената му организация. Там сега е сбирщина от прагматици и технократи, които не биха разпознали лявата политика дори и челно да се сблъскат с нея. Тази подмяна е толкова очевидна, че наистина трябва да се науча да се отнасям към политиката иронично, иначе трудно ще оцелея в този свят на объркани стойности.

Докато пиша това разбирам, че Румен Овчаров е станал такава фигура, че вече не се поддава на политически обяснения. Той се е сраснал със своите управленски околности, така си е повярвал, толкова радикално се е откъснал от здравия разум, че сигурно трябва да препрочетем целия Юнг, за да си го обясним напълно. Ето защо всяка форма на анализ към БСП - София, неизменно ще се провали. Ние вече не говорим за политическа организация, говорим за нещо средно между камора и банда от улични хулигани, които преследват всеки, които не иска да им се подчини.

"Социалистът" Румен Овчаров може би има стабилно медийно присъствие, знае как да говори пред камерите, опитен е в тв-дебатите, но оттам-нататък няма никой. Той е като комикс-герой. Разпорежда се в своето мини-царство и не му пука, че всичко отива по дяволите. Един истински социалист би разбрал това. Веднага би усетил подмяната. Големято ми питане, а то е трагично - защо един човек, който е социалист би членувал в БСП - София?

Този текст стана малко по-драматичен и сълзлив отколкото бих искал, но потресът ми от политическият спектакъл на Румен Овчаров все още ми е пресен в главата. Всички знаеха какво ще стане на тази конференция и това придаде допълнителен драматизъм на спектакъла. И все пак 54 души гласуваха за Янаки Стоилов. Може би заради тях си струва да си спомним и да се борим за промяна. Иначе - мамата си трака.

Рокендролът на БСП

От известно време насам на няколко пъти попадам на едно предаване по Retv, което се казва "Рокендрол". Негов водещ е професорът по политология, бивш син шаман, по съвместителство и писач на много статии, Евгений Дайнов.
Първата част от предаването не е лоша, защото професорът се впуска в спомени и разказва за някоя от великите групи, които промениха света на музиката. Разказва горе-долу добре и се опитва да удари някое друго соло на китарата си.
Втората част от предаването обаче е дразнеща. Там обикновено професорът кани разни гости под рубриката "All the young dudes", тоест "Всички млади пичове", въпреки че средната възраст на гостите му е около 50 год. Та обикновено разговорите протичат в някаква много интересна тоналност. Гостите на професор Дайнов - повечето са политици от десницата знаят един-единствен рефрен - СДС е рокендролът в политиката. Защото рокендролът е музиката на свободата, на кожените пантолони, на истинското усещане за полет. Един от гостите на Дайнов, настоящият депутат Асен Агов дори се усъмни в това, че президентът искрено слуша "Бийтълс". Как така един социалист може да разбере "Бийтълс"?

Оставям настрани факта, че ако Джон Ленън прочете дори едно интервю на Асен Агов ще поиска да го пребие от бой, но вече си мисля, че това също е част от щампите на прехода. СДС не е рокендрол. СДС се оказа нещо като естрадна песен - пяха за вятъра на промяната, за последните танци, за вдигането на очите, за времето. И в крайна сметка от тези рими нищо не остана. СДС е попфолк (не чалга, а точно попфолк) стоя на подиума като певица осъзнала по странен начин, че липсата на сутиен я прави уязвима за папараци, а после се врътна изпя си рефренчето: "Густо майна, раз, два три...." или нещо подобно, но никога не се доближи до дивото величие на рокендрола.

Всъщност пиша тези думи от яд. Няма да оставя десните да си присвоята рока. Защото вече съм убеден, че те не разбират смисълът от тази музика. Рокът е начин да гледаш боговете в очите. Рокът е възможност да се промениш така, че да на признаваш авторитете. Рокът е възможност по най-добрия начин да си изплачеш болката, след това обаче да станеш и да погледнеш с кеф към залеза. Рокът е върховното усещане да си някой в един скофтен свят, но да чувстваш, че имаш сили да го промениш.

Сега ще го кажа оптимистично. На мен БСП винаги ми е звучала като рок-музика, въпреки трайното присъствие на Веселин Маринов по митингите. Рокът е ентусиазъм, а БСП го има в неподозирани размери. Рокендролът е състояние на духа, а БСП е по-рокендролска партия днес, отколкото някога е била в историята си. БСП е като китарно соло изсвирено от Джими Хендрикс.
Рокът не е само музика на радостта, но и често на болката. И така трябва. Сега си мисля, не по-скоро вече знам, че голямата трагедия на СДС е, че те загубиха рокендрола. А това е като да загубиш вселена. Това е като да се събудиш в свят от който си е отишло щастието.

Рокендролът дойде в БСП и не искам той да си тръгва. Заради това вярвам в каузите. Защото някъде зад всички думи, зад всички идеи, зад всички срещи, аз чувам едно неспиращо рокендрол китарно соло, което ме кара да се чувствам жив!

Междузвездните войни на младите в БСП

В момента в БСП тече цикъл от отчетно-изборни конференции преди 47-ия конгрес. Те минават при една много интересна атмосфера. Повечето доклади на председатели основно акцентират върху привличането на младите в партията, върху работата с тях, върху това как те са бъдещето. После идва време за гласуване. Хората преизбират старото ръководство, младите отпадат, като в процеса на отпадане често получават обвинения, че само драпат за власт, а реално още не са придобили опит...

Тъжно е, че такава констатация може да бъде направена, но не бива да си затваряме очите пред сблъсъка с реалността. Младите, младостта, бъдещето е добра политическа дъвка и стои страхотно като напишеш тези фрази в отчетен доклад, но в мига, в който думите трябва да станат реалност, магията отлита и всичко остава постарому.
В този смисъл БСП за първи път тази година се опита да направи нещо уникално и успя. Младите членове на партията се събраха на среща в Пловдив под наслова "Запознай се с нашите" и показаха, че реално ги има и най-важното - има какво да кажат.

Епизод 1:

Завръщането на идеите

Срещата в Пловдив се оказа невероятен инкубатор за идеи. Дори и скептиците би трябвало да се убедят в това. Дори не бива да говорим за това дали идеите са осъществими или не, а за самия факт, че младите социалисти не са спирали да мислят за бъдещето на страната. "Нас не ни интересуват вече ченгета, досиета, доносници, евтини скандали, нас не ни интересува кой подслушва другарката Татяна Дончева и кой пречи на Бойко Борисов да си върши работата. Ние се интересуваме от образованието и реализацията си, притеснява ни личната сигурност. Днес ние искаме позитивна мисъл, ясна визия за бъдещето си и най-простото - да живеем спокойно и да работим за европейска България". Тези думи на члена на ИБ на БСП и отговорник за младежката политика Кирил Добрев добре обобщават общото настроение на срещата. Младите се бяха събрали не да обсъждат актуални политически скандали, а да начертаят своята собствена визия за бъдещето. Това е най-трудната задача, но не опиташ ли, няма кой да го направи вместо теб.
Близо 350-те души, които се събраха в Пловдив, се разпределиха на три основни модула, озаглавени "Как да учим, за да работим?", "Как да работим, за да успеем?", "Как интелектът да победи мускулите в политиката?". Преди да разкажем за конкретните идеи, нека само отбележим факта, че столичният кмет доста обидено се разпозна в последния модул и за два дни заля медиите със своите импровизации по темата мускули и политика. Ако си бе направил труда дори само да види новините, Борисов сигурно би останал изумен. Защото в интерес на истината повечето от младежите дори и не споменаха негово име. Точно това е една от разликите между БСП и ГЕРБ - социалистите възприемат политиката като борба на идеи, а от страна на ГЕРБ това е сфера единствено на лични нападки и хулигански изхвърляния.

Епизод 1:

Нова надежда

Във всяка от обсъжданите сфери се родиха толкова много идеи, че е трудно да бъдат обобщени накратко. Най-голям интерес предизвика "Интелект срещу мускули". Вместо да си говорят за Бойко Борисов, все едно той е център на политическата вселена, младите предпочетоха да се занимават с корените на проблема. С въпросите кое е онова, което дава живот на сивата политика у нас, защо популизмът неизменно се появява отново и отново на сцената, защо партиите се превръщат в нарицателно на корупция. Ето защо младите се обявиха за прозрачно финансиране на политическите формации, което да осигури хигиена в политическия живот. Те бяха и за увеличаване на държавното финансиране на партиите.
Отново бе поставен въпросът за лидерството и какво означава това във времената, в които живеем. По този начин младите от БСП даваха отговори и на собствените си съмнения за политическия модел.
В сферата на образованието също се появиха много качествени и социални идеи. Като тази за училищата "втори шанс", които да ограмотят близо 120-те хиляди неграмотни българи. Заместник-министърката на образованието Ваня Добрева, модератор на една от групите, обобщи част от своите впечатления и заяви, че е впечатлена от идеите на младите.
Младежите от БСП показаха, че са в състояние и да се променят. Това особено ясно пролича в икономическите дискусии. След световната финансова криза, която удари като торнадо всички страни по света, се оказа, че регулативната функция на държавата в икономиката вече не е мръсна дума. И младите са го разбрали. Много изказвания бяха направени именно в този дух.

Епизод 1:

Политиката отвръща на удара

Най-голям интерес предизвика модулът, в който лично се включи и премиерът Сергей Станишев, условно озаглавен "Как да върнем доверието и интереса на младите към политиката и политиците". Тази дискусия мина в раздвижен формат. Официално неин водещ беше Ники Кънчев, който е и състудент на министър-председателя от Москва. Другият участник бе известният социолог Кольо Колев, а Станишев официално бе провъзгласен за режисьор на събитието и като на такъв му се полагаше именно режисьорски стол.
Ники Кънчев се опита да провокира мислите на младите към смисъла на политиката, както и влизането в нея. Тезите му бяха повече от ексцентрични. Влизането в политиката е като влизане в манастир, обяви известният тв водещ. Според него политиката трябва да е занимание и за импотентни хора, защото всеки гаф в тази посока се наказва много жестоко. БСП обаче е здрав орех и вие трябва да продължите в тази посока, обърна се към младите Кънчев. Кольо Колев социологически очерта облика на младите хора. Според него съвременните младежи са готови да приемат предизвикателствата на живота, като обвиняват за успеха или неуспеха единствено себе си. Темите отидоха и по-далеч. Дискусия се заформи около големите дебати "Скандал срещу стабилност".
Ще разчитам на потенциала на младите и за в бъдеще, обобщи резултатите от чутото Сергей Станишев. Той се ангажира да се намери начин много от генерираните в Пловдив идеи да бъдат включени в конкретни действия на правителството сега, както и в предизборната платформа на БСП. Защото, за да бъдат младите хора мотивирани да участват в политиката, трябва да знаят, че идеите им се приемат и се анализират, каза Сергей Станишев.

Епизод 1:

Силата е в теб

Младите обичат и знаят как да се забавляват. В Пловдив разбраха това - младият политик трябва да знае да говори, но и на дансинга не бива да отстъпва първенството.
Ако трябва да обобщим с няколко думи смисъла от срещата в Пловдив, изводите определено ще са положителни. Младите в БСП се видяха и се разбраха, независимо от предварително изсипаните набързо коментари, че всичко ще е един голям провал. Но добрите думи и идеи не са достатъчни. Уви, това е тъжната истина за политическия свят на България. Ако сравним срещата с кратък миг на еуфория, не можем да избягаме от факта, че доста от младите натъжено коментираха, че всъщност са девета дупка на кавала в организациите, в които работят. Вероятно сред младите социалисти на форума е имало кариеристи, но проблемът не е в това. Проблемът е, че не могат да пробият дори и тези, които искат да работят за своята партия в името на общи ценности и идеи.
Срещата сполучливо бе кръстена Епизод 1. Препратка към великата сага "Междузвездни войни" на Джордж Лукас. Младите тепърва ще водят своите войни. И не искат шанс наготово да попаднат в битката. Обаче никой не им дава възможност да посетят дори бойното поле. Статуквото невинаги е лошият вариант. Но БСП трябва да се страхува от всяко статукво, което си е въобразило, че може вечно да е такаво. Младите в БСП са вълна, която не може да бъде укротена. Защото силата наистина е в тях. Дано БСП разбере това.

Защото в ГЕРБ отдавна го знаят...

Среднощни фантазии на тема България

Преди няколко дни с мен се случи чудновата история. Някъде към 4 часа сутринта се отзовах в едно пловдивско заведение “Ликьор” с една група познати и непознати хора. Докато всички те нахлуваха в клуба, аз трябваше да се отбия до гардероба, за да си оставя чантата. И естествено благодарение на изначално прецакана карма и дълги години прекарани в репортерска лудост, попаднах на очевидно най-литературния и нощно съзерцателен гардеробиер в света. Нищо в заведението не подсказваше, че там може да има такъв екземпляр. Свалих си якето и чантата, оставих ги пред него и зачаках той да ги вземе и да ми даде номерче. Вместо това обаче образът ми попита дали съм наясно в каква сграда съм попаднал. Какво имате предвид, попитах го аз с идеята по-бързо да се отърва от тази досада. Вместо кратък отговор получих почти цяла лекция. Сградата, където днес се намирал “Ликьор” била бивш тютюнев склад. Пловдив, град, който дълго време е бил тютеневата столица на България има прекалено много такива, така че не видях нищо странно в този факт. Тогава окултуреният гардеробиер, беше странен мъж клонящ към края на средната възраст, заяви, че точно този склад бил любимият на едрият тютюнев бос отпреди 9 септември Томасян. Кралят на цигарите (не знам дали са го наричали така, ама от днешна гледна точка звучи добре) обичал да го навестява често и лично да контролира качеството на тютюните. После въобръжението на гардеробиера съвсем се развихри – попита ме дали знам, че Томасян всъщност е първообраза на Борис Морев от романа “Тютюн”. Естествено разказвачът нямаше нужда от отговор. За него беше достатъчно, че съм там и търпеливо си чакам номерчето. Но допълни, че всъщност първообразът на Ирина също била пловдивчанка. Името й точно сега няма да мога да възпроизведа по никакъв начин (беше 4 часа сутринта все пак!). Гардеробиерът се впусна в мощна литературна фантазия на тема как красавицата се е разхождала из онзи, едновремешния Пловдив (майничките ги бива в импровизации по тази тема) и е събирала погледа на всички мъже, дори и най-личните такива като споменатата тютюнева акула Томасян...
Търпението ми да изслушам историята свърши точно тук и помолих гардеробиера все пак да ми даде номерче. С кратка въздишка (несправедлив свят, мама му стара!) той окачи якето ми, подаде ми номерче и историята се оказа неразказана докрай.

На другия ден обаче се оказа, че чутото не ми дава мира, защото зловещо ми напомня за нещо. Всеки някой път е имал такова усещане – сякаш всеки миг ще се сетиш за желаното, но то винаги се изплъзва. В крайна сметка обаче датата на един вестник – беше 10 ноември, ми помогна да разбера. Среднощната шизофренично-литературна фантазия на гардеробиера ми напомня упорито на наратива за живота преди/след 10 ноември. Тази дата беше едва преди 19 години, а повечето хора разказват за нея в минало митологично време. Това е упоритата българска трагедия. България живее на епохи с дълбоки пропасти между тях. Това придава литературен вид на всяка история, която искаме да разкажем за нашето собствено минало. В момента в който я разказваме тя вече звучи нереално и неистински. В този смисъл ние българите нямаме историческа памет, а имаме фантазии и митология за самите нас. Прекалено големи са границите между епохите в които живеем.
Историите за живота преди 10 ноември преживяха странен обрат във времето. В началото това бяха истории на ужаса в които се мяркаха призраците на ченгета, доносници, гадни апаратчици, които се гаврели със свободолюбивия дух на всички разказвачи. След години на пазарни шокове и капитализъм като сядане на електрически стол, в тези истории се промъкна носталгията, романтиката и сладкото очарование от миналото. Общото в двата варианта на наратива е, че е неистински откъдето й да го погледнеш. И точно заради това ми прилича на среднощна фантазия на гардеробиер в нощен клуб, който е настанен в бивш тютюнев склад.
10 ноември стана маркер, който ни вкарва в различен вариант на реалността. За едни започна възхода, за други пропадането. Смятам обаче, че нито един българин днес не е наясно със своите чувства около това, което се случи. И целият този емоционален коктейл ражда мощното объркване, което тече покрай всичко останало. Но трябва да сме наясно с едно – никой вече не може да разкаже историята на 10 ноември без да рискува да го обявят за висш мистификатор. Навлезли сме в своята демокрация без да сме наясно със своето минало. Смятам, че няма как да дадем отговорът, който датата 10 ноември постави пред нас, защото ние като общество не сме стигнали и до единен отговор за своето социалистическо минало. Хубаво е да живееш в демократична страна, но е добре да помним, че сме жители на България – единствената държава в която социализмът никога не преживя криза, както твърди не кой да е, а Збигнев Бжежински. Идеята на написаното тук не е да се дават оценки или вариации на историята, просто да допълним мрака като поставим допълнителните въпроси. Ние българите имаме таланта никога да не сме честни пред себе си. Ето друга причина историята ни да звучи като фантазия.
Смятам, че си дължим честните отговори. Но съм наясно, че няма да си ги дадем днес. Ние обичаме фантазиите си. И се сърдим, че другите не ги споделят по същия начин...

Когато към 6 сутринта си тръгвах от “Ликьор”, гардеробиерът грубо ми даде якето и чантата и дори не ми каза “Довиждане”. Бях направил непростим грях. Не бях повярвал в неговата история. Честит 10 ноември! Колко точно от вас си спомниха каква дата е?

Барак Обама от "Атака"

"Явно и новият президент на САЩ Барак Обама се е атакизирал, защото ще изтеглят американските части от Ирак". С това политическо откровение ни застреля вчера лидерът на "Атака" Волен Сидеров и така допринесе за мощно побългаряване (тук трябва гвардия от верни фенове на твърдата ръка да ръкопляска) на цялото международно разбиране за политика.
С възторг трябва да отбележим какво голямо поле за анализ ни отваря този нов прочит. Сега вече могат да ни станат ясни тайните мотиви на янките при избора на Обама. След като самият Сидеров (политически шаман от висш порядък) доказа принадлежността на 44-ия президент на САЩ към посветените в тайните на атакизма, то вероятно по американските земи са замислили мащабна национализация на "Майкрософт" например. Лично Обама ще отиде да арестува олигарха Бил Гейтс и да го обвини, че с парите си е финансирал кампания срещу изконните ценности на атакизма.
Или да си представим друга картина. Преминава церемонията по инагурация на новия президент и Обама тръгва да гази невинни пешеходци по американските авенюта, за да се впише напълно в биографията на своя партиен български гуру.
Барак Обама от "Атака". Това звучи направо като трилър, изваден от 70-те години на миналия век. Но след като открихме, че е толкова гъст с държавата ни по политическа линия, значи сега не трябва да имаме притеснения за нашите отношения със САЩ. Защото оттук нататък ще е много лесно. Обама ще кани своя партиен лидер в Белия дом, където двамата ще плюят американския империализъм на воля, докато пушат (напук на корпоративните акули) контрабандни пури от Куба. Ех, разкошни времена за победилия атакизъм! Сидеров и Обама. Учител и ученик.
Само ми е чудно как ще се спогодят по проблема за малцинствата. Защото първата работа на един класически атакист е да излезе на балкона на Белия дом и да кресне: "Тези негри само ни пречат и искат да почернят Щатите, да си ходят у тях". Не знам как Обама от "Атака" ще изрече тези думи. Може би първо ще трябва да се консултира със своя водач у нас...
Вън от шегата за атакизациите и други такива бесовщини вече е много тъжно да гледаме политическите гърчове на Сидеров. То бива цирк, бива, но, ако върви така, утре ще изкара и папата атакист!

Политиката като радост

Вчера специално гледах речта на Барак Обама в Чикаго при официалното обявяване, че той е победител в изборите. Пред хиляди събрали се хора той говори прочувствено, силно и емоционално. Може би гражданите на САЩ се нуждаят точно от това след 8 години на истерично безвремие.
Аз лично завидях на американците заради нещо друго. Докато Обама говореше, камерата се разхождаше по лицата на хората, които го слушаха. Повечето от тях имаха сълзи в очите си. Толкова много им завидях за тези сълзи, че ми стана страшно. Когато политиката може да извика сълзи на радост в очите ти - това е добра политика. Когато един политик може да е толкова честен пред теб, че очите ти да се насълзят, вероятно това е по-добрият избор. Независимо от всичко, което се говори.
Завидях на американците, че поне още една-две години те ще имат вяра в политиката и вяра, че промяната е възможна. Защото днес сме в плен на една особено черна илюзия - че управлението е една по-скоро технократска сфера, експертна и там чувства и емоции нямат място. Това разбиране е много сгрешено.
Когато политиката наистина е борба на идеи, хората се вълнуват. Защото тогава се борят не някакви озлобени кариеристи, а политици с визия за бъдещето. Когато някой успее да начертае истински модел за промяна, за различно управление и държава, той наистина ще стигне до сърцата на хората.
Когато избраха Обама за президент, а и още преди това, се роди една нова Америка - тази на надеждата за промяна. А това дори само по себе си все пак е нещо вълнуващо. Иска ми се и българската политика да може да предизвиква такива емоции. Иска ми се да се върнем към времето, когато хората вярваха на политиката.
Ето защо завиждах на американците. Няма нищо по-добро от това да живееш в общество, което е открило своята сила и е разбрало, че може да промени нещата. В този смисъл в момента всеки човек, който се е отчаял от политиката, е американец. Защото донякъде завижда за върховната емоция да усетиш, че с гласа си наистина си постигнал нещо.
В България промяната също е възможна. Просто трябва да превърнем политиката в радост. Трудно е, но това е единственият път.

Едно танго: Движение "Напред"

От поне три седмици един клип се върти по телевизията заедно с рекламите за прах за пране, дамски превръзки, самобръсначки и банкови кредити. Тези, които са го пропуснали, могат да се насладят на билбордове, които са в достатъчно количество. На клипа и на плаката се вижда една солидно задръстена улица. Глас зад кадър и надпис тържествено обявяват: "България се нуждае от движение напред!"
Политическата идея на клипа/плаката е повече от ясна. Ситуацията е стигнала до чудовищна статичност и е крайно време да се появи нещо, което да я раздвижи. Това е мое лично наблюдение. Цялата идея на клипа е да внуши, че в политиката е възможно да се появи коалиция, която е като "бог на машината" - появява се на сцената и всички проблеми с политическите и реалните задръствания изчезват.
Трите партии, които имат претенцията да осъществят това ново чудо, са ВМРО, ЗНС (Земеделски народен съюз) и ЛИДЕР. Преди дни официално и с много шум те подписаха коалиционно споразумение. Обявената амбиция бе коалицията да стане трета сила в следващото Народно събрание. Понякога е добре да познаваме мечтите на хората, защото те ни показват техния свят по изключителен начин. Вероятно точно тази цел на коалиция Движение "Напред" ни разкрива една амбиция за ролята на балансьор в следващия парламент. Това желание води и негативните фрази към сегашния балансьор. От новата коалиция обявиха, че са отворени за всякакви политически съюзи с изключение на ДПС.
Вън от тези декларации обаче, при това направени не чак толкова официално, коалицията представлява интересен политически коктейл, чиито съставки не искат да се размесят достатъчно добре.
"Партиите трябва да служат на България, а не България да обслужва партийни интереси", бойко обяви лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов. По думите му вече 19 години политиците разделят страната ни вместо да я обединяват.
"Движението трябва да има един девиз и той е за мир, хляб и свобода. България трябва да заема достойно място в ЕС", бе поантата в изявлението на водача на ЗНС Стефан Личев.
"Движение "Напред" е политически субект, който може да се характеризира с две думи - фактор на стабилност", отбеляза председателят на ЛИДЕР Кънчо Филипов.
Вижда се, че подобни безкрайно гъвкави фрази по никакъв начин не описват някаква политическа реалност. Това е и едно от опасенията за тази коалиция. Нейният всеяден характер може би поставя много повече въпросителни, отколкото да дава някакви рецепти.
Интересен аспект в тази мъгла внася и говоренето срещу партиите. Българските политически формации може и да имат всякакви проблеми, но са единственият легитимен автор на политика в страната. Когато се заговори срещу тях, всеки човек с нормално политическо съзнание трябва да застава нащрек. Дали пък и тримата лидери (четирима, ако прибавим Христо Ковачки) не се изживяват като съвременна версия на Кимон Георгиев от 1934 г., а коалицията им - като някакъв клонинг на стария съюз "Звено". Подобно антипартийно говорене винаги ме насочва натам. Нека само да припомним, че основателите на "Звено" си поставят задачата да възпрепятстват "групирането на българските политически сили в два рязко враждебни лагера" и на преден план да излязат обществено-икономическите и културните въпроси на страната. Демоните в нашата история са прекалено много, за да ги будим толкова често. В политиката трябва да има различия, защото иначе тя се самоунищожава. Когато някой говори срещу различията, винаги има лека опасност.
Бъдещето ще покаже какво да очакваме от Движение "Напред". Самото име обаче ме навежда на интересен каламбур. Болшевишкият лидер Владимир Ленин имаше книга, наречена "Крачка напред, две назад", която и до днес на шега е известна като тангото на Ленин. Ще е интересно, ако коалицията влезе точно в този ленински ритъм. Българската политика показа, че крачките назад се правят най-лесно, дори и да се маскират под формата на страстно танго...
Но нека да обобщим. Коалицията Движение "Напред" е много сериозен въпрос, който не е получил отговор. Тя най-вероятно ще се окаже първият организиран опит на големия бизнес да си присвои политиката. Не използвам този глагол непременно в негативен смисъл. Идеята зад него е, че тези партии нямат какво ново да дадат на България, освен вариации на теми, които сме гледали отдавна.
В една велика книга "Политиката и дяволът" на Лешек Колаковски се стига до страхотна мисъл. Полският философ твърди, че всъщност дяволът щеше да е най-добрият политик, защото е гъвкав и има артистични качества. Той обаче не може да създава нищо, а само присвоява, защото природата му не е съзидателна. Няма да твърдя, че в новата коалиция са дяволи, но със сигурност знам, че те ще могат само да присвояват. И това не вещае оптимистично бъдеще.

Кой кой е?

Тази нова коалиция за пореден път доказва, че не можем да очакваме логика от българската политика. Ето защо въпросът коя партия каква е веднага излиза на преден план. Подобни предизборни коалиции представляват достатъчно екзотична рядкост в наши дни.

ВМРО

ВМРО е интересна партия, която винаги по особен начин се е вписвала в политическия процес в страната. Това е формация, която преживя и своеобразна еволюция през всичките години на съществуването си. Започнала като крайнодясна партия, защото бе възстановена от стари македонстващи антикомунисти, постепенно формацията се опита да потърси път в новите времена, въпреки обременеността от името си. И донякъде успя. След известно време, прекарано в орбитата на СДС, тогава двама представители на ВМРО бяха депутати в 38-ото Народно събрание, воеводите бързо осъзнаха, че присъствието им до партия, която все повече заприличва на черна дупка, не е здравословно. Тогава потърсиха една странна леко дясна коалиция с "Гергьовден", която за малко не получи парламентарно присъствие, а по-късно успешно попаднаха в сегашния парламент във формата БНС. Днес ВМРО на доста места няма проблеми да влиза в коалиция дори и с БСП, което само допреди 10 години нямаше как да се случи.

ЛИДЕР

ЛИДЕР е най-загадъчната и енигматичната партия в този проект. За нея вече е изписано много, но реално никой не е достигнал до извод за нея. И това е обяснимо, защото посланията от тази партия са трудно разположими по политическата ос. ЛИДЕР е създадена по модела на ГЕРБ. Има един председател - Кънчо Филипов, но всички знаят, че неформалният лидер се казва Христо Ковачки. Не напразно на създаването на коалицията Ковачки също взе думата. Дали това е моторът на съюза? Отговор, който категорично все още не би могъл да бъде даден. И понеже анализът на партията е доста труден, докато не ги видим в реална ситуация, без да изпадаме в дълги подробности, можем да си направим един извод на първо четене. ЛИДЕР е технократска партия. Това е добра и лоша характеристика. Добра, защото предполага някакво залагане на експертно начало, неоцветено от политически бури и страсти, но от друга страна - голяма част от нейните членове са бивши апаратчици, възпитани в идеологията на управление заради самото управление. Това е и основната причина никой да не успява да дефинира ЛИДЕР като лява или дясна партия. А трябва да се доверяваме на нейните дефиниции за самата себе си, което е съмнителен с познаваемостта си процес.

ЗНС

Земеделският съюз въплъщава тъжните останки от партията на Анастасия Мозер, която само преди няколко дни обяви, че се оттегля от тази формация, за да направи друга. В случая не е толкова интересна поредната дясна драма, а това, че все пак май Мозер остана самотна в земеделския си бунт. Около тази формация, която сега е с лидер Стефан Личев, има един интересен факт, който редовно се пропуска в повечето анализи, посветени на политическият живот - точно тези земеделци имат почти безпогрешен инстинкт за парламентарно оцеляване и присъствието им и в този парламент го доказва. Тези земеделци също преживяват своеобразна еволюция, щом не изключват евентуален съюз с партии от лявото пространство.

Идеология на миш-маша

В началото на XXI век ние като общество, уви, сме изгубили радикално вкуса си към идеологическите спорове. А те са истинската сол на политиката. Това, което подлютява раните, но пък успокоява душата. Сега не е време за такива разсъждения, но те неусетно изплуват на повърхността след поредния обществен гърч на десницата. Депутатите Стефан Софиянски, Румен Ангелов и Борислав Българинов напуснаха парламентарната група на БНС, защото чувствали в душите си, че принадлежали към дясното пространство и част на залата в НС.
Нека да не се заяждаме на дребно с този акт, но все пак да отбележим няколко важни неща след такъв политически пърформанс. Причина за напускането на тримата стана учредяването на коалиция "Движение напред", защото хората на Софиянски, заедно с техния патрон, не чувствали принадлежност към тази идеологическа орбита. И тук идва основният въпрос към тях - а какво означава да си в дясната част на парламента? Какво те прави десничар в България? Това е въпрос, който за себе си левицата никога не е спирала да обсъжда. Левите партии трябва да са многословни и да обясняват света според собствените си идеи. Но това в никакъв случай не означава, че десните трябва да мълчат. В този смисъл никой в България не може да обясни защо Софиянски се нарича десен. Защото усмивката му криви в тази посока? Защото пише с дясната ръка? Плашещото у нас е, че по същата логика, по която Софиянски се дръпна от новата коалиция, можеше и спокойно да открие роден дом в нея.
Понякога след целия хаос, който ни сполетя в новия век, плюс икономическа криза, която преобърна тотално разбиранията ни за света, днес вече ни отнемат и удоволствието да знаем какво е ляво и какво е дясно.
Както и да е. Всъщност Софиянски е човек с трагедия. Изведнъж се оказа в ролята на политически скитник. Преброди дясното пространство от край до край и никъде не откри своето място. От СДС в ССД, после част от БНС, а сега свободен парламентарен електрон с неясна съдба и бъдеще. Има нещо иронично в тази ситуация. Десният драматизъм винаги избива в такива моменти. Бяха години, когато такава флуктуация би заела централните новини, а днес само няколко вестника ще отбележат в колонка действията на Софиянски и сподвижниците му. Което собствено е най-красивият показател за дясната трагедия. Каквото и да означава дясно в наши дни.

Светът е голям и кюфтетата скачат отвсякъде

Всички казваха, че след победата на Барак Обама светът е друг. Този извод звучи ефектно, но е абсолютно неверен. Ако обаче сте се събудили и светът наистина ви изглежда различен, то причината за това е съвсем другаде. Причината е в България. Администрацията на парламента обсъждала да се вдигне цената на прословутото депутатско кюфте. Оказва се, че цената му може да скочи от 60 стотинки на лев и двайсет. Лев и двайсе! Та това си е голяма водка в квартално-декаденска кръчма. А при добро разположение на духа с нея могат да ти поднесат и чаша чешмяна вода, а ако вселаната е съвсем наред дори презряващата сервитьорка може да ти се усмихне с едва доловимо обещание. Сега кюфтето ще бъде изравнено с кварталната водка. Съмнителна работа.
Този хаос не е на добре. Щом икономическата криза подобно на бясно цунами докрета и до българския парламент и се изяви като ракетен скок в цената на кофтето, това не вещае спокойно бъдеще за политическите шкембета. А те са отглеждани с дългогодишен труд и качествени мезета. Сега всичко ще се изпари. Тази мисъл едва ли доприняса за спокойния сън на коктейлните лъвове, които приемаха евтиното кюфте за даденост по-голяма дори от дължината на бедрата на моделите на "Виктория сикрет"...

Около кюфтето в годините на прехода бе изградена цяла митология. То добре обясняваше, както забогатяването на част от политиците, така и националното ни нещастие като нация. Така кюфтето, особено евтината му разновидност (която в митологичното градско съзнание имаше и по-различни кулинарни достойнства) получи статут на политическа привилегия, до която простолюдието никога не можеше да се домогне. Мъничката топка от кайма в парламента започна да символизра преградната стена между хора и политика: едните кльопаха с кеф, другите стояха, преглъщаха на сухо и псуваха. Това винаги е рецепта за драматизъм. Да не говорим, че константната му евтиния в стола на бялата сграда донесе у много хора трагичното усещане, че българската политика не се променя, а си стои една и съща, подобно на африканска маска, закачена на стената в имението на богаташ.

Сега торнадотато на кризата идва. Сложете ръка над очите си и ще видите как бурята наближава и цените на кюфтетата скачат от ужас. Шкембетата също подскачат от ужас с тъжното предчувствие за приключваща ера. Защото стана точно това - една епоха си отива пред очите ни. Ние трябва да имаме чувство за историзъм и величие. Светът е голям и кюфтета си скачат отвсякъде, дами и господа. Да преглътнем с лека тъга и да помахаме на отиващата си епоха. Епохата на евтините кюфтета и на евтините депутати.

Един въпрос обаче продължава да ме гризе. С това вдигане на цените, сигурно сигурно и депутатите ще поскъпнат. Лоша новина за бизнеса, а?

Още малко детски спомени

(второ издание на носталгията)

Първата част на мащабният ми опит да изпадна в класическа носталгия по детството се случи преди известно време. Резултатите от опита можете да откриете - ТУК

Но понеже преди няколко дни някой направи гадния номер да пусне темата за 10 ноември и това ме захвърли в много спомени, реших да продължа с набоковските си опити да си припомня някои неща и да ги завещая на бъдещите поколения, ако случайно се поинтересуват от миналото. Навремето имаше един руски съветски поет Арсений Тарковски (баща на гениалния режисьор Андрей Тарковски), та този пич има едно велико стихотворение, което обаче така и не успях да открия на български, въпреки, че навремето съм го чел в превод. Ето една красива част от него:

ВЕЩИ

Все меньше тех вещей, среди которых
Я в детстве жил, на свете остается.
Где лампы- молнии? Где черный порох?
Где черная вода со дна колодца?
Где 'Остров мертвых' в декадентской раме?
Где плюшевые красные диваны?
Где фотографии мужчин с усами?
Где тростниковые аэропланы?
Где Надсона чахоточный трехдольник,
Визитки на красавцах-адвокатах,
Пахучие калоши 'Треугольник'
И страусова нега плеч покатых?
Где кудри символистов полупьяных?
Где рослых футуристов затрапезы?
Где лозунги на липах и каштанах,
Бандитов сумасшедшие обрезы?
Где твердый знак и буква 'ять' с 'фигою'?
Одно ушло, другое изменилось,
И что не отделялось запятою,
То запятой и смертью отделилось...

В това стихотворение всъщност Тарковски жали за вещите на своята младост. В стихчето се появява едно невероятно прозрение - че ние донякъде възприемаме света чрез вещите и понякога наистина точно те могат да ни липсват. Изчезването на определени вещи от този свят (в случая с Тарковски - лампите-мълннии, водата от кладенец, червените плюшени дивани, фотографиите на мъже с мустаци и др.) е като свършек на епоха. Отнемат ли ти ориентирите в този свят, ти остава единствено да си спомняш за тях.
Та тук съм решил да си припомня някои вещи и чувства, които май няма да се завърнат в света, така че това освен всичко друго си е и археологически работа. Аз ще съм нещо като Индиана Джоунс в света на собствените си спомени...
Радвам се, че съм запомнил доста неща от детството си. Аз се чувствам странно от това, че ми е толкова приятно като си припомням някои от нещата, все пак винаги съм си мислел, че ще ми бъде приятно една когато стана на 119 години. Лесно се подвежда човек по криволичещите улички на спомените. И така постепенно стига до идеята, че трябва да ги запише. Цирк, пълен цирк! Ама карай да върви...


1. Кашпировски

Не че ми липсва този уникален съветски кретен, но никога няма да забравя следната следосвобожденска (тоест след 10 ноември) картина. Баба и мама стояха пред телевизора и чакаха тв-сеансите на стария мошеник да започнат. Караха ме да ги гледам с тях. Беше доста странно. Кашпировски се появяваше, а студиото винаги беше пълно с хора. В началото той си говореше с тях. После започваше същинската част от магията. Гласът му ставаше равен и гаден, броеше числа или там каквото й да е и идеята на цялото занимание бе, че само от разстояние, благодарение на силите на космоса и на великата Телевизия, ченгето Кашпировски ще излекува всичко. Баща ми обикновено махваше с ръка и отиваше в друга стая на чете, но баба и мама твърдо гледаха Кашпировски. Нито един път не почувствах нищо освен удивление от идиота, който се пули по телевизията. Един-единствен път обаче не издържах и заспах. Сега понякога се потя от напрежение. Ами, ако всъщност тогава са ми пратили психотронни вълни през екрана и аз съм като заредена атомна бомба, която ще активират когато трябва. Тази параноя не прилича много на съветска, по-скоро напомня на параноята на американците в годините след Втората световна война. Заспах, докато гледах Кашпировски и сигурно съм станал жертва на психооръжията им. Дали това ще мине като оправдание в съда?
Кашпировски идеално символизираше първите години след 1989 г. Бурното нахлуване в епохата на мистиката. Хората започнаха да вярват на глупости, сякаш една вещица като Ванга не беше достатъчна. После, но тогава вече бях твърдо на страната на скептицизма и се подигравах на всички вярващи, Пловдив, а донякъде и страната бе заредена с манията по пловдивският полтъргайст наречен Кики. Всички говореха за него. Как тропал из апартамента на семейството, което е смутил. Как дава отговори на въпрос - едно почукване - да, две почуквания - не. Всъщност всички едва тогава научиха какво означава тази странна и плашеща дума полтъргайст. Къде ли е днес този Кики? Дали не се дянал на майната си в тези по-невернически времена? Този отговор трудно ще го издиря, а и често казано не ми пука много. Ама си бяха години...


2. "Тоблерон"

Когато за първи път видях този шоколад в странната му форма не знаех какво да си мисля. Според мен ефектът на този продукт върху мен е все едно в наши дни някой да види летяща чиния. Присъствието на такъв шоколад в моя свят беше като радостно знание, е възможно да съществуват вълшебства от този вид. Всъщност не си спомням как и по какъв повод ми го е донесъл баща ми. Обаче си спомням този неземен вкус, който май никой български шоколад тогава нямаше и който май дори и сегашните "Тоблерони" нямат.
Липсата на такива неща в детския ми свят доведе до там, че ценях дори и кутийката от шоколада. После щом я видех отново се изпълвах с вълнение.
Или какво да кажем за шоколадовите яйца. В онзи предишния свят, в който нещата не се случваха както в този, едно такова яйце се равняваше на фундаментално събитие в живота ми. И то не точно заради шоколада, а заради играчката, която можеше да си сглобиш. Пазех тези играчки много повече отколкото всички други. После съм си говорил и с други хора. При тях е имало същия процес. Пазехме играчките, събирахме картинки от дъвки, радвахме се на стъклените топчета (в Пловдив аз като пришълец се чудех защо ли ги наричат джамини), имахме цели колекции от списание "Пиф", въпреки, че почти никой не схващаше френски език, но то и картинките бяха достатъчни, всеки се хвалеше с моделите си на колички "Мачбокс" - уникална рядкост по онова време.
В това се крие особената пародия на социализма. Обществото, което отричаше вещите и вещоманията, чиито интелектуалци все бичуваха народа, че се интересува само от битови неща, всъщност привърза яко хората към вещите. Сега отминавам безразличен и "Тоблероните" (не са същите, по дяволите, не са същите!!!), и дъвките, и списанията. Чудя се дали някога ще има отново поколение, което ще живее отново в свят на магични предмети. Телевизията почваше едва надвечер, а и то беше една телевизия, така че децата, за да се спасят от скуката трябваше яко да фантазират. И не беше толкова лошо.

3. Марица

Сега ще се опитам да обясня потресаващото впечатление, което ми направи преместването в град в който имаше река като Марица.
Единственото водно нещо в Стара Загора беше малкато рекичка наречена със странното име Бидечка. Тя всъщност дори не може да бъде наречена река, а нещо като полупресъхнал канал. Така че не знаех колко е очарователно да има голяма река в един град. Мисля, че не преувеличавам своето възхищение. То е закодирано в нашата генетична памет. От време оно хората правят най-големите градове край реки. Те ни привличат по някакъв начин и не е само, че са удобен транспортен път (да не говорим, че Марица не става за това). В реката е заложено спокойствие, очарование и заплаха, а това неизменно се оказва привлекателно за човешкия род.
Та и аз така. Попаднах в Пловдив - в град с мостове под които Марица течеше понякога бързо, друг път бавно. Точно така е - има дни в които тя се влачи бавно и протяжно. Друг път е забързана като болид от формула 1. Странна река. Пловдив естествено изобщо не ми хареса. Дълго време го възприемах като чужд и странен град, където всички ми се струваха противни, но единствено Марица ме очарова. По-късно, вече доста след 10 ноември, се оказах в училище, което бе построено почти на самия бряг на реката. Понякога когато трябваше да бягам от час (проклета да е тази математичка, която вчерни иначе добрите ми дни в гимназията!) ходех на брега на реката, за да блея. По това време открих една китайска поговорка - "Ако седиш на брега на една река и стоиш достатъчно време, винаги има шанс край теб да преплуват труповете на враговете ти". Не исках край мен да минават трупове. Но в мисълта има нещо вдъхновяващо. Има знание за това, че ако си търпелив и сигурен, рано или късно ще тържествуваш в света.
Реките са по-могъщи от хората. Знанието за реките ми даде знание за големината на света. Как стана това. От моето село в Родопите Орехово тръгва леденостудената река Орешец, някъде малко по-надолу тя се влива в красивата и протяжна река Чая. Самата Чая след като измине част от пътя си прелива неусетно в Марица. А самата Марица без да дава пет пари за държавни граници и митничари финишира в Бяло море. Един път изтървах една своя любима фигурка на рицар размахал меч в Орешец. Представих си цялото му плуване чак до далечното Бяло море, където си мислех с ярост, че някое гърче ще го намери и ще ми присвои съкровището. А може би яростта ми се е дължала на това, че аз не мога да измина този път. Детството е странно приключение.